Анри Ардел
Брачна авантюра (17)

XVII

След посещението при брата на Гислен измина цяла седмица, а от младия човек тя нямаше никаква вест. Мина и втора седмица, а Гислен не се появи, нито пък беше съобщил причините, поради които се беше отдръпнал.

Ариана беше погълната от многобройни обществени задължения и в тях бе намерила достатъчно развлечение, но все пак много скоро забеляза отсъствието на младия си приятел. И сега почувствува колко са й необходими разговорите, които водеха, отдаването на музиката, разходките, които правеха заедно.

Най-после един ден тя се реши и му изпрати писмо, с което най-любезно го канеше да ги посети в четвъртък на вечеря, а след това да отидат всички заедно в „Опера Комик“.

В действителност Ариана се опасяваше да не би между нея и Гислен да се е намесил брат му Франсис и затова искаше да знае истината, защото бе човек, който не обичаше да живее в неизвестност. Надяваше се да получи бърз отговор, обаче писмото дойде едва на другия ден. Тя веднага забеляза, че почеркът му беше променен.

Писмото гласеше:

„Госпожо,

Много съжалявам, че не съм в състояние да се отзова на вашата любезна покана, и то по причина, която е малко глупава. Преди пет дни се возих с такси и стана леко сблъскване с автобус. От колата ме изнесоха с изкълчено дясно рамо. Затова и почеркът ми е така безобразен и ви моля да ме извините, че ви пиша така.

Много съжалявам, че ми е невъзможно да ви видя. Уверен съм, че и вие ще ме съжалите за тази малка неприятност и в това аз виждам утеха през дългите часове, в течение на които стоя затворен в стаята си.

Все пак чета и композирам. Отдавам се и на дълги размисли! Не е лесно обаче да се поддаде човек на всичко онова, което разумът му налага.

Довиждане, госпожо и драга приятелко. Вие знаете, нали, че аз и отдалече, както и когато съм край вас, ви нося в сърцето и мислите си.

С почит: Г. дьо К.“

Два-три пъти Ариана прочете последните редове на писмото и ги схвана точно така, както и Гислен бе й ги изповядал. Сърцето й биеше учестено от радост! Значи Франсис нищо не е развалил! Гислен е неин. И с необикновен егоизъм си пожела той да остане такъв завинаги.

Ариана сгъна писмото и си каза: „Разбира се, ще ида да го видя! Нещастният Гислен!“.

Тя нито за момент не си помисли дали такова едно посещение е уместно или не. Още отсега обаче се радваше на изненадата, която ще поднесе на Гислен. Представяше си с каква възхита ще разшири той зениците си, когато я види. Тя знаеше, че той съвсем не се надява на това посещение, макар безспорно страстно да го желае.

По време на вечерята тя разказа на Клод за случката с Гислен и той веднага каза:

— Горкият! Сигурно му е страшно скучно сам в стаята, без да има с кого да поговори. Следобед ще гледам да прескоча за малко, за да видя как е.

— И аз ще дойда с теб — отговори му Ариана спокойно и почти равнодушно. — Ще бъде хубаво от наша страна да го посетим заедно.

Клод млъкна, смутен за момент, защото в него нещо инстинктивно се противеше срещу така направеното предложение, но не видя в това причини, за да се противопостави.

— Добре, ще отидем заедно. Можеш ли да бъдеш готова в три часа? Защото след това аз съм страшно зает…

Той млъкна, не искаше да добави: „Имам репетиция, а след това искам да прочета новата си пиеса на един известен писател“.

В три часа Ариана беше готова. Тя обърна особено внимание на тоалета си и когато Гислен я видя, в неговия поглед прочете възхита от тоалета й.

— Ах, госпожо — извика младият човек, — колко любезно е от ваша страна да ме посетите заедно с Клод!

Той се опита да стане и да ги посрещне, обаче превързаните все още крак и рамо не му позволяваха да се движи свободно. Затова Клод и Ариана го задържаха.

— Не се движете! Не се движете!

Стаята му бе доста скромна, почти монашески мебелирана. Край леглото, в което се беше излегнал, беше сложена маса с много и различни книги, а пианото, което се намираше малко по-далече, бе отворено и върху него бяха сложени нотни листове.

На Ариана веднага й хареса изгледът, който се откриваше от прозореца, гледащ към Люксембургската градина. И каза усмихнато:

— Наистина, Гислен, имате право, у вас е приятно. Липсват ви само цветя, за да бъде малко по-весело. Ако знаех, щях да ви донеса. Ще го направя обаче при второто ми посещение.

Той й поблагодари. Ариана долови в неговите думи известно потреперване, което я изненада.

„Той не е вече същият. Какво ли му е?“ — помисли тя.

Дори и физически се беше променил и тя схвана, че в течение на тези петнадесет дни, откакто не се бяха виждали, сигурно се е случило нещо важно. Изразът на лицето му също бе станал по-сериозен от обикновено. Вероятно е страдал от болките, които е изпитвал като резултат от сблъскването. Виждаше се обаче, че не беше само това.

И тя продължаваше да си мисли: „Има още нещо, това е безспорно. Но какво, какво? Как да узная това?“.

Ариана внимателно слушаше разговора, който водеха Гислен и Клод, и се опитваше да се намеси в него. Младият човек обаче й отговаряше кратко и отсечено, с онази хладнокръвна учтивост, с която се отнасяше в началото на тяхното познанство, когато искаше да се затвори в себе си и по такъв начин да се запази от влиянието, което младата жена оказваше над него.

Ако бяха насаме, тя би узнала причините за неговата сериозност, но пред Клод нямаше възможност да пита нищо. Искаше, така както го виждаше тъжен, да му говори нежни думи, да го утеши, да го окуражи, както се говори със съвсем млади хора, когато са изправени пред първите изкушения на живота…

Гислен, като че ли доловил нейните мисли, я погледна в един момент и й се усмихна с признателност.

— Сигурно ви е страшно скучно? — попита го тя.

— Не, не ми е скучно. Откакто съм пристигнал в Париж, трябваше да се науча да живея сам. Потънал съм в работа и по този начин не оставам твърде много насаме със себе си. Впрочем надявах се тези дни да получа първите коректури от композициите си, които, както знаете, трябва да бъдат публикувани от издателя на баща ви. А това ще бъде голяма радост за мен. Ще се радвам да коригирам своите бретонски мотиви. И за това трябва да благодаря само на вас, госпожо. По такъв начин времето ми минава…

— Може би щеше да направиш по-добре, ако беше отишъл в Трефри, докато оздравееш! — обади се Клод.

— Няма нужда! Впрочем предпочитам да не напускам Париж.

Нещо трепна в душата на Ариана. Защо Гислен предпочиташе да остане в Париж? Може би го задържаше тук някаква любовна връзка? Кой можеше да знае? Всичко е възможно! И страхът от някакво разочарование започна тайно да я измъчва.

Клод, който бързаше, й направи знак да стане и сам се изправи.

— Драги, ние пак ще дойдем да те видим, а Ариана, ако искаш, ще ти изпее някоя от твоите песни и дори ще ти помогне при коректурите.

— Благодаря ти за предложението, обаче се надявам, че няма да имам нужда от помощта на госпожа Симор. Само че, понеже ще остана още известно време затворен в стаята си, ще ви бъда извънредно признателен, ако ме навестите пак от милосърдие…

— От приятелство, неблагодарни човече! — поправи го веднага Ариана. — До скоро виждане! Както и Клод ви предложи, ще дойда да ви попея и да ви посвиря колкото искате. Довиждане, приятелю!

Тя му подаде ръката си с топла усмивка. Той се прегъна малко, но не докосна с устни подадената с такава сърдечност ръка. Когато обаче се изправи, беше още по-блед….

— Доволен съм, че го посетихме — каза Клод, когато слизаха по стълбите. — Наистина е тъжно да останеш затворен в една стая, без да има жива душа да се погрижи за теб.

Ариана се съгласи с кимване на глава. Тя беше замислена и смутена от държането на Гислен. Искаше й се да узнае веднага всичко.

Когато излязоха на улицата, Клод повика такси и я попита:

— Мила, къде да те закарам?

Тя се засмя:

— Както всяка провинциалистка, направо в „Бон марше“. Понеже съм наблизо, искам да си купя едни ръкавици! Скъпи Клод, ти винаги ме оставяш!

— Аз те оставям! И ти се осмеляваш да произнесеш такава лъжа?

— Разбира се, решавам се! Ти така немилостиво ме жертваш заради своите срещи, своя театър, своите книжа!… И грешиш, знай това! Колко е жалко, че не си обикновен бакалин или нещо подобно…

— Защо?

— Защото фасулът, захарта или каквото и да било друго не биха те поглъщали така, както твоята интелектуална професия.

— Има вероятно и бакали, които са твърде заети в търговията си! И те трябва да са заети в работата си по свой начин, така както и аз! Винаги си била малка недоволница! — отговори той весело.

В колата, близо един до друг, той хвана ръката й, която беше без ръкавица, сложена на неговото коляно, и я обсипа с целувки.

Ариана се притисна към него, наслаждавайки се на чувството, че му е мила, в което често пъти се съмняваше. И почти умолително се обърна към него:

— Кажи ми, Клод, би ли жертвал литературата, ако трябва да избираш между мен и нея?

— Разбира се!

Той беше страшно изненадан, защото виждаше, че тя упорито се стреми да й обръща повече внимание. Едновременно това го и нервираше.

Ариана почувствува това и не каза нито дума повече. Намести яката си и отвори вратата.

— Довиждане, мила! — каза Клод нежно. Съжаляваше, че с отговора си беше помрачил веселия израз върху лицето на жена си. — Не бъди ревнива. Знаеш много добре, че не може да става сравнение дори между работата ми и теб!

Очите и устните на Ариана имаха оня израз, който Клод най-много мразеше: недоверчив и ироничен. Тя безгрижно и равнодушно му отговори:

— В работата си ти влагаш най-голямата част от мислите си. На мен даваш сърцето и останалото. Аз, за нещастие, бих искала всичко. По такъв начин нашата връзка става някак страшно условна.

Тя стъпи на тротоара. Когато беше на вратата на магазина, обърна се още веднъж да види Клод. Колата вече се беше отдалечила. Тя промълви:

— Трябва да си е въздъхнал с облекчение, когато излязох от автомобила! Сега вече и не мисли за мен! Какво трябва да правя аз? Да го забравя колкото се може по-скоро!

Ариана набързо купи всичко онова, от което имаше нужда, и излезе от магазина. Когато се озова на улицата, сред тълпата, тя пак започна да мисли за Гислен и за неговия чудно сериозен и тъжен израз. Измъчваше се, че не беше успяла да го развесели.

Погледът й се спря на една кошница, пълна с цветя, които продавачката предлагаше на минувачите. Изведнъж през главата й мина мисълта: „Ще му занеса малко цветя, за да му правят компания и да му напомнят, че не го забравям… Аз съм все още близо до неговото жилище“.

Ариана никога не се колебаеше да извърши онова, което веднъж е решила.

Тя избра китка великолепни тъмни перуники, които приличаха на кадифе, и друга с копринено виолетов цвят, напръскани като че ли със злато. Към този букет добави малко нарциси и доволна от себе си, се отправи назад към жилището на приятеля си, на четвъртия етаж.

Пред вратата се спря задъхана и очакваше да отвори онзи същият стар слуга, който беше отворил преди малко на нея и на Клод.

Вместо него, когато позвъни, тя чу мъжки глас:

— Не мърдайте, младежо, аз ще отворя.

И за своя голяма изненада, Ариана се озова очи срещу очи с баща си. И двамата почти едновременно извикаха:

— Какво правиш тук, татко?

— Как? Ариана? Какво търсиш ти при Керданек?

Без да се смути ни най-малко, тя обясни:

— Донесох му цветя, за да го развеселя малко. Преди един час бях тук с Клод и видях, че е необходимо да се донесат малко цветя. И му ги нося.

Баща й тръгна изненадан след нея. Тя влезе в стаята. Гислен я гледаше с широко отворени очи, като че ли виждаше някакво привидение. Тя се смееше едновременно палаво и нежно, макар и да не съзнаваше това.

— Цветята са за вас, Гислен, за да си подобрите малко настроението.

— Ах! Но… — мълвеше той, като поемаше букета. — Колко прелестна и внимателна приятелка сте вие! Да сложа по-скоро цветята тук, край мен, на писалищната ми маса!

— Не, не се движете. Аз сама ще ги сложа във вода. Възможно е да си разместите рамото. Мога ли да позвъня, за да ми намери вашият стар слуга някоя ваза?

Гислен се засмя от сърце:

— Моят стар слуга, това в действителност е портиерът на къщата, който само идва от време на време, за да види дали нямам нужда от нещо… На камината има ваза, нима не я виждате? Вода има в каната на масата. Страшно съм смутен…

— Няма защо да се смущавате! Представете си, че аз съм милосърдна сестра. Господи, колко грозна е тази ваза. Вероятно принадлежи на господаря на къщата. Перуниките и нарцисите обаче ще я направят по-хубава! Когато дойда следващия път, ще ви донеса по-красива ваза. Поне да ви остане спомен от автомобилната катастрофа, и то спомен от мен!

— Той няма нужда от ваза. И без това няма да те забрави, малка кокетко — обади се Мисини шеговито.

В очите му обаче можеше да се прочете някакъв странен израз. Той наблюдаваше внимателно двете млади същества. Гислен не изпускаше от погледа си Ариана, която слагаше цветята и едновременно с това отговаряше на баща си:

— А! Всичко може да се случи! Мъжете понякога са така лекомислени. Но, татко, вие още не сте ми обяснили как попаднахте тук?

— Узнах за инцидента с младия човек и понеже това му беше попречило да дойде при мен и да вземе композициите, които ми беше дал да прегледам, преди да ги даде за печат, аз му ги донесох сам. Така поне ми се удаде случай да мога да поговоря малко с него.

— Как? Нови композиции? Гислен, вие не сте ми казали нищо за това? И то на мен, която съм „покровителката“ на вашата музика? Неблагодарник!

— О, госпожо!

— Голям неблагодарник, ви казвам! Доволен ли останахте, татко?

— Ех… доста… Има значителен напредък в техниката, а вдъхновението от това не е загубило нищо. Да, доволен съм.

Лицето на Гислен се озари. Ариана го гледаше, самата тя очарована. Веднага му предложи:

— Искате ли, Гислен, да изпея някои песни, преди да си тръгна? Така желая самата аз да ги чуя.

Той обаче се колебаеше, предполагаше, че ще й бъде трудно да разчита ръкописните ноти. И Мисини беше съгласен с него.

— Повече ще ти харесат, когато ги пееш при по-добри условия. А сега, дете мое, понеже случаят е пожелал да се срещнем така неочаквано, ще те взема със себе си, за да прекараме поне малко време заедно. Наистина толкова рядко имам възможност да разговарям с дъщеря си. Колата ме чака и ще те откарам дотам, докъдето пожелаеш.

Ариана изгледа изненадано баща си няколко секунди. Откъде у него се породи това желание веднага, почти насилствено да я отведе? Тя бе решила твърдо в себе си да поговори с Гислен насаме и да го попита за причините на неговото неразположение.

— Добре, татко, ще дойда с вас, когато решите да тръгнете! Гислен, оставям ви сладките, които бях донесла да изядем заедно, но вие ще направите това сам и заради мен.

— Да, ще ги изям, госпожо, с особена признателност за проявеното към мен внимание…

— Много добре! Позволявате ли ми да си открадна една? Страшно съм гладна. Татко, вие няма ли да си вземете една? Нито вие, Гислен?

И като че ли за да им даде кураж, тя бързо захапа своята сладка. В същия момент обаче си спомни как в богословския факултет, заедно с Франсис, бяха яли пак сладки. Може би и Гислен си мислеше за това, защото изведнъж лицето му отново се помрачи. А Ариана на всяка цена искаше да знае на какво се дължи това.