Анри Ардел
Брачна авантюра (11)

ХІ

Нито тя, нито той се върнаха повече към този разговор. Като че ли в това отношение помежду им бе постигнато някакво тайно споразумение. Не ставаше вече дума за литературните занимания на Клод. Ариана го остави да работи напълно свободно. Внимаваше да не поиска от него да й отдели дори минутка, освен онова време, което той сам отделяше за нея. Не влизаше в неговия кабинет, когато знаеше, че работи, и не проявяваше никаква ревност от това, че принуден от характера на работата си, той непрестанно се срещаше с толкова прелъстителни жени. Сякаш беше схванала, че независимостта е необходима на Клод като насъщен хляб.

Той не чу вече никога от нея някое от онези нейни желания, които биха могли да се нарекат сантиментални капризи на разглезено дете. Може би тя знаеше предварително, че желанията й в това отношение няма да бъдат изпълнени. Ариана се беше убедила, че професията на Клод не му пречи да се отнася към нея като влюбен съпруг, който покрай това дава и на жена си правата, които иска да запази за себе си: да прави каквото пожелае.

Тази нова форма на тяхната любов беше такава, че задоволяваше Клод. Тя му предоставяше пълна свобода да работи и все пак топлотата между тях беше запазена. И Клод наистина би бил очарован, ако скоро след това не беше забелязал, че от известно време между него и Ариана се беше появил някакъв воал и че за него сега беше твърде мъчно да чете нейните мисли и чувства.

Изглежда, тя беше доволна, че съумява да намери начин, за да се забавлява, появяваше се все по-често в обществото и като че ли това й беше необходимо. Никой обаче не се усъмни и най-малко Клод, че по такъв начин тя иска да прикрие собствената си болка, че още в първите месеци на техния съвместен живот беше принудена да остане сама.

Един декемврийски ден, връщайки се от гости, тя се беше спряла на Бурбонския кей, за да разгледа някакви стари книги, великолепно подвързани в кожа по старинен маниер. Остана изненадана, че един от минувачите я поздрави. Погледна го и извика:

— Гислен дьо Керданек! Как сте попаднали в Париж? И да не се обадите досега? Това не е хубаво от ваша страна! Не знам дали трябва да се поздравя с вас като със стар приятел, който ни забравя?

— Ах, госпожо! Не заслужавам обвиненията, че съм ви забравил… Уверявам ви, че не е минал и един ден, без да мисля за вас!

— Тогава?

Младият човек все още се държеше като горд горски бог. Само че този път младият бог беше облечен елегантно, а не провинциално, както някога. И тази елегантност просто го беше променила.

Ариана прецени, че така той е наистина твърде красив и извънредно шик! И той, Гислен дьо Керданек, я беше посетил в Пон Ген през онова незабравимо лято, което тя прекара там с Клод, с онзи Клод, който тогава принадлежеше само на нея…

Тя толкова искрено се обърна към него, че младият човек потрепери в дълбините на душата си.

— Ах! Как се радвам, че пак ви виждам! Отдавна ли сте в Париж?

— Едва от няколко седмици…

— Няколко седмици! Та това е страшно много! Какво толкова сте правили, та не ви е останало време да се обадите?

Той й отговори кратко:

— Настанявах се.

— Къде?

— Близо до Люксембургската градина. Един приятел ми отстъпи малка квартира. Откакто съм в Париж, се мъча да свикна с него… Чувствам осезателно отсъствието на Трефри!

— Това можеше да ви послужи за още едно основание да дойдете у нас, които познаваме добре и които обичаме Бретан, да поговорим…

Той я изгледа с признателност, но не се решаваше да й поблагодари за проявената симпатия.

— Не исках да ви досаждам. Тук се чувствам провинциалист! Особено когато съм с жени!

Ариана весело го прекъсна:

— Близо до Сорбоната нито мъжете, нито жените са такива, че да ви смущават с елегантността си. Впрочем — кой знае! Кажете ми защо ме гледате така, сякаш не ме познавате?

По лицето на Гислен се изписа леко смущение и той, без да иска, призна:

— Наистина днес вие ми изглеждате съвсем различна… И все пак… Същото лице, което видях за първи път в онази светла утрин преди черквата. Днес в Париж вие ме смущавате много, несравнимо повече, отколкото в Пон Ген. Когато и там аз не се решавах да се приближа до вас…

Той беше напълно искрен. Там, в Бретан, в онзи ден, когато тя крачеше до него през тясната камениста пътека от Коац Кери, му правеше впечатление на палаво момиче… Днес, с дълго кожено манто и елегантна шапка, тя създаваше впечатление на истинска жена, опасно прелъстителна. Една от онези жени, които са в състояние да подлудят от желание всеки млад мъж, който и без това е неопитен.

Гислен напрегна волята си, за да не се поддаде на опасното влияние, което тази жена оказваше върху него. И все пак, когато тя продължи пътя си, той я придружи така, както по онази тясна камениста бретонска пътека, обрасла в храсти и цветя. Тя отговаряше весело на неговите думи:

— Значи така, вие мислите, че аз много ви смущавам… Каква глупост! Елате ни на гости, елате по-скоро, за да се уверите, че съм все същата Ариана от Пон Ген, Мари-Андре, както упорито ме наричаше, когато се обръщаше към мен, леля Армел, когато изпадаше в лошо настроение. И така, ще дойдете ли?

— Разумно би било да кажа „не“. Аз обаче все още не съм успял да стана такъв…

— Надявам се, че никога няма да станете такъв! Когато аз кажа „да“, искам това да бъде действителният отговор.

Тя отново приличаше на засмяно дете, така както и в Пон Ген, а не на елегантна дама, която смущава мъжете, и това искрено зарадва Гислен.

— Предварително ви предупреждавам, че ще ни намерите, сякаш сме на лагер. Понеже нямаме удобно жилище, ние се задоволихме с ергенската квартира на Клод. Чакаме един приятел на бащата на Клод да замине за провинцията и да ни отстъпи жилището си, но той бави заминаването си. Не мислете, че желая смъртта на този добър човечец, но вече е време да ни отстъпи мястото си! А сега ми кажете как живеете в Париж и дали се занимавате достатъчно с музика.

Лицето на Гислен светна:

— Нямам още пиано… Все пак пиша ноти, защото душата ми е изпълнена с мелодии.

— Пиано? Та ние имаме у нас… Благодарете на случая, който ви срещна с мен, макар да не искахте! Донесете ми вашите композиции! Ще ги разгледаме заедно. И тогава най-хубавите от тях ще занесем на баща ми, за да ги чуе, както ви обещах още през лятото. Той ще каже мнението си. Харесва ли ви моето предложение?

— Ах, госпожо, как може да ме питате?

От лицето му беше изчезнал онзи тъжен израз, който беше характерен за него, откакто беше дошъл в Париж, където водеше самотен живот.

— И така, господин Дьо Керданек, знаете ли какво? Елате утре да пием чай и да се отдадем на музиката. Ще посвирим заедно, спокойно и мирно, както в Пон Ген… Съгласен ли сте?

Младият човек изпитваше такава радост, че се изплаши сам от себе си и без да иска, беше готов пак да се отдръпне и предпази от нея.

— Аз никога не пия чай, госпожо.

— Това означава, че още не сте станали истински парижанин. Елате тогава в шест часа, ако ви е приятно.

— Не, ще дойда да ви се любувам, докато пиете чай със сладки.

— Както другите ходят в зоологическата градина, за да гледат как се хранят зверовете — подхвърли му тя закачливо.

Гислен толкова се смути от думите й, че Ариана се засмя сладко.

— Отегчавам ви, нали? И така, довиждане до утре! Не се плашете да влезете в клетката на лъвицата. Вие знаете, че музиката още в най-древни времена е била в състояние да укроти и най-страшните зверове!

Тя чу как той каза тихо:

— Ако музиката би била достатъчна, аз никога не бих се плашил…

— Нима вие не сте храбър, господин Дьо Керданек?

Ариана го наблюдаваше крадешком и видя как дълбоко блестят сините му очи.

— Кажете по-добре, че не съм предпазлив! Тази добродетел ми липсва.

— Оставете на мира добродетелите! Мислете само за своите композиции! Довиждане, аз трябва да тръгвам. Имам да правя още две посещения, а и довечера ще вечеряме в града.

Едва сега младият човек разбра, че дори не беше си спомнил за своя приятел от детинство. Пред нея той забравяше всички други.