Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’imprudente Aventure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2010)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Анри Ардел. Брачна авантюра

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

История

  1. — Добавяне

ІІІ

При завръщането си от Тирол, а също така и на минаване през Бретан Клод и Ариана прекараха нощта в Париж. На тях им беше интересно, че могат да пренощуват в хотел, защото нямат друго удобно жилище.

От прозорците имаха възможност да наблюдават булеварда на Шанз Елизе, който в тези августовски дни беше доста прашен и обгорял от лятната горещина. Листата бяха жълти също както през есента. Небето бе виолетово-синьо, покрито с лека мъгла, каквото е обикновено в дните, когато царува голяма горещина. Клод, излегнат в удобното кресло, се разхлаждаше, доколкото това беше възможно, в стаята на хотела, зад полуспуснатата завеса, която трепереше като крило. Разглеждаше вестниците, които момчето от хотела му беше донесло. Веднага след това обаче ги остави. Вратата на банята се отвори и Ариана — свежа, парфюмирана — влезе в стаята.

Твърде леката рокля от бял креп не покриваше изцяло ръцете й, а през нея прозираше и фината линия на раменете й. Шията и една част от гърдите й също така не бяха прикрити. И с едно движение — съвсем обикновено, когато се излиза от баня, тя притискаше около себе си надиплената материя на леката си рокля.

Със страстен поглед, а едновременно и горд, че тя е негова, Клод я прегърна и весело попита:

— Знаете ли, госпожо, коя дата сме днес?

Тя направи едно движение, което свидетелстваше, че не знае.

— Не, но това няма значение.

— Елате да ви кажа, млада съпруго, която така забравяте.

И той притисна в нежна прегръдка това фино полуоблечено тяло изпод роклята от паяжина.

— Знаете ли, че днес стават шест седмици от деня, когато се обвързахме един с друг… завинаги…

— Бррр… завинаги… Не намираш ли, че това е страшно? Наистина ние проявихме голяма храброст, когато пристъпихме към такова обвързване, за възрастта, в която се намираме.

— Съжаляваш ли, мила?

— Не… още не! — заяви тя едновременно заядливо и мило. — А ти?

— Аз още не по-малко от тебе — отговори той, като й подражаваше.

— И така, ние, нещастните, живеем от ден за ден. Колко стари съпрузи сме вече! Никога не бих предположила, че е минало толкова време от деня, когато се задължихме и обвързахме в толкова безполезни работи… Ти така сериозно отговаряше на въпросите, които ти се поставяха, че аз останах изненадана. Старо мое мъжле, изглеждаше, като че ли ти напълно вярваше във всичко онова, което говореше.

— Как „изглеждаше“? Ти си едно безобразно котенце.

— Вярваше ли ти във всичко това? Наистина ли? Драги ми Клод, аз те обожавам, когато те гледам така, както сега изглеждаш — напълно сигурен, че ще ме обичаш винаги… вярно… ще обичаш само мен…

И тя се притисна към него. Той с леки целувки милваше нейното кадифено тяло. С вътрешния си душевен поглед тя виждаше в този момент църквата, цяла обкичена с цветя, в която, по общо желание, се бяха венчали в най-тесен кръг, но сред дивна музика, която за този ден беше избрал лично Мисини.

Още същата вечер те заминаха в имението Кантал, което беше така скъпо на Ариана, защото й беше завещано от баба й. След това в Тирол, през който минаха набързо, палаво и капризно, както умеят да правят това само съпрузи, които са влюбени един в друг, които са опиянени един от друг.

А сега заминаваха там, където Клод беше прекарал своето детство — в Пон Ген, където младият човек трябваше да представи Ариана на вицеадмирал Симор. Той беше болен и не можа да присъства на сватбата. Беше дошла единствено сестра му, госпожица Армел, с която той живееше. Тя обаче почти изплаши Ариана с чудно строгия си вид. Като допълнение към това младата Ариана съвсем бе размътила главата на старата госпожица, която мълчаливо натякваше на Клод за направения от него избор.

Ариана много точно беше доловила какво чувствува по отношение на нея госпожица Симор и затова сега без желание отиваше там, където щеше да се срещне пак с нея. Но от друга страна, понеже беше неизбежно, най-добре беше да не мисли върху това. Тя беше уверена, че в любовта на Клод винаги ще намери най-сигурна защита. А тази любов, с която тя беше обгърната, я опияняваше от ден на ден все повече и повече.

И когато в тишината на стаята телефонът неочаквано иззвъня, тя подскочи като малко животинче.

Клод, по навик, веднага се отправи към телефона. Тя обаче го спря, като сложи ръката си на рамото му.

— Скъпи Клод, колко ни е добре така, сами! Остави тия скучни хора да си звънят колкото си искат.

Телефонът обаче звънеше все по-настоятелно и по-настоятелно, така че този звук най-после победи Клод, който свали ръцете й от раменете си.

— Така е, тези хора са отвратителни, мила. Най-добре е да видим какво искат, да се отървем от тях.

Тя веднага се съгласи и не настоя повече. През времето обаче, докато той беше на телефона, тя влезе отново в банята. След малко Клод остави слушалката.

— Ариана, от „Вагон Ли“ ни телефонират, че довечера можем да имаме две места във влака за Кемпиер. Къде си? Не си могла да избягаш… Ела по-скоро.

— Обличам се. Вече е твърде късно. Погледни часовника. Обяд е. Следобед имам две проби. Не, не влизай, Клод. Пречиш ми, а аз бързам твърде много.

От самия глас Клод долови, че някакво облаче беше минало през сърцето на Ариана, което явно не беше доволно от това, че удоволствието, което изпитваше, бе нарушено. От многото дребни случки той още през време на пътуването беше видял, че тя не обичаше, когато някой нарушеше щастието, което изпитваше в даден момент. Тя никога не се оплакваше, не проявяваше дори признаци на недоволство или нетърпение. Но все пак той бе забелязал много добре: тя беше необикновено чувствително същество и към най-незначителния неприятен контакт и след всяко неуловимо разочарование веднага се затваряше в себе си и някак си се отдалечаваше.

Когато излезе от банята, тя беше млада, извънредно красиво облечена дама, рядко елегантна в леката си лятна рокля. По време на целия обяд тя беше извънредно мила и учтива, само се чувствуваше, че е малко разсеяна. След това тръгна за шивача, за модистката, в големите магазини, в които трябваше да остане почти до вечеря, за когато определи среща на Клод.

Преди да тръгне, Ариана каза мило на Клод, че му дава пълна свобода за целия следобед, така че може да се среща колкото си иска с многобройните си приятели, каквито имаше из цял Париж.

Случи се обаче така, че всичките му приятели отсъстваха от Париж. И въпреки видимото удоволствие от това, че се беше озовал отново в парижка атмосфера, в която не беше попадал от толкова седмици; въпреки приятните уверения от театър „Капюсин“, че неговата пиеса се подготвя за репетиция, за да може да влезе в репертоара в началото на сезона, времето му течеше необикновено бавно. И той трябваше да признае сам пред себе си, че му е скучно само защото не е с Ариана. След това признание обаче той се надсмя сам над себе си и почти се разсърди. Промълви:

— Честна дума, аз съм бил идиот. Време е да се опомня, иначе съм готов!… Как само това дете е могло да създаде у мен такава необходимост да бъда с него?

В действителност така беше, и то още от момента, когато се беше запознал с нея в Моргау. Тогава той послуша съвета на Доминик, за който реши, че е твърде разумен, и замина за Париж. Мъчеше се да забрави. След няколко седмици повярва, че е успял и благославяше мъдростта на приятелката си.

И след това съдбата пожела на една премиера в театър „Вариете“ да се срещне отново с Мисини. Това събуди у него приятелското чувство, което се беше породило в него по време на краткото посещение на писателя в Моргау. Разговаряха за своята обща любов към театъра, за театралното изкуство и всичко това отново ги сближи. А малко по-късно Клод чу у госпожа Салвиер да се говори за някакъв възможен брак на Ариана. Предвиждаха, че този брак имал всички изгледи да бъде твърде щастлив.

Още на следващия ден той с пълна скорост се носеше към Моргау. И като резултат от този негов необясним полет последва това, че днес той е съпруг на Ариана Мисини и е лудо влюбен в нея.

И сега още в някои моменти го смущаваше обстоятелството, че се е оставил така лесно да бъде заробен в брак. С каква магия това момиче беше успяло да го обвърже така? Той много пъти се беше опитвал да си обясни сам това като добър наблюдател. Заключението обаче, до което винаги достигаше, беше, че изобщо не съжалява, че е попаднал под омаята на това момиче. Защото Ариана умееше да обича великолепно — в това отношение в нея можеше да се види дарованието на самия Мисини! Тя го беше очаровала със своята красота, със своето тяло като на малка нимфа, с щастливите движения в пълен полет на своето сърце, с живия си дух, който винаги умееше да бъде интересен и да прогони от себе си скуката и засищането… Само че Клод много скоро има възможност да се убеди, че тя не е мек восък, който може лесно и както си иска да го моделира. В брака тя във всяко отношение досега беше успяла да запази независимостта на своята личност. И в моменти, когато тя не беше във властта на любовта, се проявяваше като неясно и необяснимо същество, което още от момента на първите срещи беше предизвикало у него огромно любопитство. И необикновени страстни желания.