Анри Ардел
Брачна авантюра (20)

XX

— Защо се връщаш толкова късно, Клод? — извика тя, виждайки го да влиза в салона.

Отговори й онова, което му хрумна в момента:

— Болеше ме глава и излязох малко на чист въздух…

— Наистина днес изглеждаш уморен. Разходката не ти се е отразила благоприятно.

— За съжаление, не.

Някак странно му звучеше този обикновен разговор.

— Ако знаех, че ще излезеш, щях да дойда с теб, ако нямаше да ти преча…

— Никога не си ми пречила!

— О, и още как, и още как!

В усмивката й долови ирония, която Клод мразеше.

Слугата съобщи, че вечерята е сервирана. Минаха в трапезарията.

Клод чувствуваше на какви мъки ще се подложи, за да се въздържи и не поиска веднага обяснения, които биха го изправили пред спасителната истина.

Ариана дори не подозираше онова, което ставаше с него, и разговаряше закачливо и весело. Забеляза обаче, че той едва й отговаря. Предположи, че пак е обладан от мълчанието, което винаги се случваше, когато носеше в себе си някоя нова идея.

И тя престана да говори, затвори се в себе си.

Той я наблюдаваше, както се наблюдава непозната жена. Наблюдаваше стройната й фигура, кадифената й кожа, тъмните коси, тайнствените очи, израза на устните й, които увличаха и за които той мислеше, че е единственият, който знае как трябва да се целуват.

Ненавиждаше се, че беше оставил Гислен да се любува на нейната красота, да я чувствува така близо до себе си.

— Защо ме наблюдаваш толкова внимателно, Клод? — попита тя, изненадана от изпитателния му поглед.

Той й отговори лукаво:

— Опитвам се да преценя какво ли впечатление правиш на един съвсем млад мъж…

— Надявам се, че е великолепно!

— Нима си толкова суетна?

Ариана отговори весело:

— Нима е суета да искаш да бъдеш приятна някому? Струва ми се, че е съвсем естествено.

Той не отговори нищо. И до края на вечерята говореха за незначителни неща.

От друга страна, тя наистина остана изненадана от настроението на Клод. Никога по-рано не го беше виждала такъв. И се замисли за това. Може би наистина е уморен или пък го измъчва главоболие. И тя повярва още повече в това, когато той й каза:

— Извини ме. Искам да си почина малко в кабинета…

— Клод, добре ли си?

— Казах ти вече, боли ме главата. Освен това трябва и да помисля за някои неща.

Ариана предположи, че замисля нова пиеса, затова и не го попита нищо повече.

Все пак се чудеше възможно ли е главоболието да го промени толкова много. Може би имаше нещо по-сериозно! Би било безполезно да го пита… Той, както винаги, би й отговорил като на малко дете: „Не се безпокой, мила. Няма нищо, което си заслужава да ти кажа“.

Ариана премина в салона. Впечатлението обаче, което тази вечер й беше направил Клод, беше толкова мъчително, че седна до пианото. Искаше да попее бретонските песни. Но несъзнателно започна да пее мелодията, която нейният приятел й беше посветил в онзи незабравим ден. Започна полугласно първите стихове, след това издигна глас, без да забележи, защото самата песен се носеше, разперила криле като птица, издигайки и нея във висините.

— Какво пееш? Тази мелодия не ми е позната…

Клод беше застанал на прага на салона. Сигурно е слушал известно време от библиотеката, вратата на която беше отворена.

Ариана изведнъж се изправи, сякаш грубо изтръгната от някакъв сън, и погледна Клод, който такъв, какъвто беше сега, й изглеждаше съвсем непознат, заел позата на господар.

— Какво пея? Последната композиция на Гислен.

— Не съм я чувал досега…

— Скоро ми я даде да я разуча.

Тази проклета музика, която сближава хората! Как беше допуснал да се създаде тази връзка между тях! И може ли сега да я разкъса? Всичко това обаче беше въпрос на бъдещето. В него бушуваше само една мисъл и го държеше като че ли в ноктите си. Желанието да узнае всичко…

— Скоро ли? Кога? Преди да стане катастрофата?

— Не, после. Би ли казал, Клод, какво означава този въпрос, поставен с тон, на който не съм свикнала и за който не бих искала да кажа какъв е…

Почувствува, че тя се готви за отбрана. Веднага реагира на държането му.

„Ако продължа да й говоря така, тя няма да ми каже нищо — помисли си. — По-добре е да бъда търпелив и добър с нея.“

Едновременно с това обаче осъзна, че не е в състояние да се държи спокойно при вълнението, което изживяваше.

Все пак опита да се овладее.

— Нима начинът, по който говоря, обижда? Не съм имал подобно намерение, това е случайно. Аз бях изненадан от твоите думи. Значи си се виждала с Гислен и след посещението, което му направихме заедно?

— Не съм. Той ми изпрати ръкописа на композициите си.

Но макар и да беше пребледняла, тя продължи безгрижно, като че ли искаше да го предизвика:

— Да. Ходих и след това при него.

— Защо? Обясни ми по какви причини?

— Защото така ми се искаше! — отвърна му тя надменно. — Клод, ти ме ревнуваш! Защо? Ще ми кажеш ли най-после искрено защо поставяш тези въпроси? Аз ненавиждам подозренията, които се изказват със заобикалки.

Той с несъзнателно движение грабна от пианото връзката с нотите и я захвърли.

— Ти сама ме принуди да те питам, защото скри, че си ходила при него, посещение, което от елементарно приличие трябваше да избегнеш. Аз дори бих ти забранил…

— Наистина ли? Струва ми се, съвсем забравяш, че помежду ни има споразумение всеки от нас да прекарва свободното си време както си иска, както намери за най-добре. Никога не съм те питала как ти прекарваш свободните си часове, за които ти твърдиш, че ги посвещаваш на работата. И ти би трябвало да ми имаш същото доверие.

— Да, но само при условие, че заслужиш това доверие…

— И така, днес съвсем неочаквано ти решаваш, че аз не заслужавам това доверие?

— Не! Защото не постъпваш, както би трябвало да постъпи жена, която поне малко държи за доброто си име.

Ариана вдигна рамене и отговори с глас, в който можеше да се долови буря:

— Изобщо не искам да знам за доброто или лошо име. Върша онова, което ми се иска, и естествено не желая и да знам какво ще кажат хората, които пренасят нещата повърхностно. Да, аз ходих при болния Гислен дьо Керданек и не съм се крила. Казах ти това, и баща ми ме видя там.

— Знаеше ли, че ще завариш баща си там?

— Не!

Тя отговаряше кратко, ясно и смело, не като неучтиво момиченце, а като зряла жена, която съзнава какво говори и която е готова да тегли последствията от своите действия и думи.

— Защо ходи при Гислен?

— Чувствах необходимост да поговоря с него, и то насаме, само ние двамата…

— Какво искаше, какво имаше да му казваш? Искам да знам това.

Последните думи сами се изтръгнаха от устата му. И да не беше разбрал колко опасно беше да ги каже, той би прочел това по лицето на Ариана. Този път той бе попитал като господар, а тя би предпочела по-скоро да я нарежат на парчета, отколкото да отговори на така поставен въпрос.

— Това, което съм имала да му кажа, засяга само него и мен.

— Защото си негова метреса! Имай поне храбростта да признаеш безсрамието си!

— Метреса на Гислен?… О!

Ариана нито отрече, нито започна да се защитава, но изведнъж бе обладана изцяло от своята гордост.

— Смееш ли да кажеш, че не си?

— Смея. Аз не съм метреса на Гислен дьо Керданек.

Веригата, която притискаше и просто смазваше Клод, стана по-лека.

— Тогава защо си ходила при него?

— Да го видя. Той беше болен.

— С какво право?

— С правото на приятелка…

Той пак кипна и каза:

— Жена на твоята възраст не може да бъде само приятелка на един млад човек на двадесет години. Във всеки случай една приятелка не би ходила да го навестява така, като премълчи за посещението пред мъжа си. Това може да се обясни само с любов!

— Невинаги! Опитен психолог, какъвто си ти, трябва да знае това! — заяви тя иронично.

— Значи твърдиш, че Гислен е напълно равнодушен към теб? И ти го посещаваш само от милосърдие, без да чувстваш към него любов?

В нейните очи блесна гняв като светкавица и тя отвърна предизвикателно:

— Не, не, той не е равнодушен към мен! Сега разбирам добре какво означава неговата любов и какво ми дава той. И аз го обичам.

В очите на Клод се изписа такъв гняв, че Ариана си помисли, че ще я удари.

— Ти го обичаш! И ти имаш смелостта да твърдиш пред мен, че той е почти божество, което не може да се досегне! Смяташ ли, че аз съм толкова глупаво доверчив?

Върху безцветното лице на Ариана зениците й блеснаха:

— Да, той също ме обича.

— И се е осмелил да ти го признае!

— Издаде се, без да иска! С това обаче той ме направи толкова щастлива, че нямаше защо да се разкайва. Обича ме и е готов да жертвува за мен всичко, дори и онова, което му е най-скъпо… Своята музика.

— Мълчи, Ариана!

Дали тя го беше чула? Виждаше отново много ясно скромния му кабинет, специално за нея отрупан в оня ден с цветя. Виждаше хубавото лице на Гислен, по което можеше да се долови болезнен израз. Виждаше го как я моли да си отиде, като я нарича „мила, любима“. И тя продължи с болезнен глас, като оживяваше по този начин онзи отлетял вече миг от живота й:

— Да, той ме обича. Обича ме така, както аз съм мечтала да бъда обичана, както съм мечтала да чувствам, да изживявам щастието с цялото си същество, да изживявам пълното щастие!

— Щастие, което аз не съм бил в състояние да ти осигуря?

— Не! — отговори тя, като стисна зъби.

— И после… после…

Клод млъкна, за да поеме въздух, защото чувствуваше, че нещо го задушава.

— След всичко това иди при него. Ти си свободна. Аз се ужасявам от теб. Любовта, която съм изпитвал към теб, сега е само мръсна дрипа, която бих искал да изхвърля от себе си. Върви! В моя живот се вмъкна нещастието още в деня, когато те видях за първи път.

Ариана го остави да говори. Беше се изправила и върху младото й лице се отразяваше несломимата й твърда решителност, която я превръщаше в съвършено друга жена, жена, която Клод никога не беше виждал.

С уморен глас, тя едва чуто промълви:

— Имаш право. На нас ни остава само едно: да се разделим. Трябва обаче да запомниш, че за всичко, което се разигра днес, си виновен единствено ти.

— Аз?!

— Да! Ти искаше да живееш за професията си, за призванието си, за своите пиеси, за своите статии, за книгите си, за хората, за артистите и артистките, за всичко онова, което представляваше интерес само за теб. Те ти бяха много по-необходими, отколкото онова глупаво момиче, което се беше влюбило лудо в теб, защото ти виждаше в мен само това глупаво момиче!

— Не е вярно! — извика той почти повелително.

— Да, истината е такава! Ти ме обичаше, но ме обичаше само за себе си. Като някаква жива кукла обичаше тялото ми, младостта ми, нещо така ново и необикновено, подхождащо на твоя вкус, харесваше ти, беше те заинтересувала… Аз ти служех само за отмора. Обаче ти съвсем не се погрижи да ме научиш да живея като жена… А ти знаеше много добре, защото навреме те предупредих, още в Моргау, и съм ти го повтаряла много пъти, че аз съм расла като момиче, с което никой не може да върши каквото и да е, оставена сама на себе си, без да бъда предупредена за опасностите, които може да срещна и които препречват пътя на удоволствията… Нима ти можеше да направиш това? Ти живееше със същите принципи, с които живеех и аз! А също така, повече или по-малко — и всички онези, които можех да срещна в твоята среда. Всички, с изключение на Гислен и Доминик… И затова те двамата получиха част от моето сърце, което преди това аз не бях отдавала на никого, нито пък дори съм пожелавала да го дам.

— Ариана!…

— Остави ме да кажа всичко! Искам всичко да знаеш, за да разбереш истината. Може би и ти имаш право, когато твърдиш, че аз съм била малко смешна в своите искания да те имам само за себе си. Да, това беше желанието на едно разглезено дете, желание недостойно, за да му се обърне внимание! Едновременно с това обаче беше и мечта на жена, която обича лудо! Всяка жертва, направена от любов към теб, за мен е била радост, стига да си съумял да потърсиш начин да ми я поискаш. Но ето, твоите работи те погълнаха твърде много, за да имаш време да се грижиш за онова, което става в душата и сърцето на твоята жена-дете. А тя жадуваше твърде много за твоята любов! И сега, толкова по-зле за теб, ако аз другаде съм намерила онова, което ти не съумя да ми дадеш!

— Мълчи, лъжеш! Моля те, не говори така!

До този момент той я слушаше, без да направи каквото и да било движение, за да спре нейната изповед. Сега обаче от устата му се изтръгна този вик на възмущение.

Ариана изправи глава.

— Не лъжа. Казвам само онова, което съм чувствала, всичко онова, което доведе до нашето нещастие!

— Ариана, защити се! За бога, защити се! Кажи ми, че си измислила сама срещу себе си безумните обвинения. Признавам, грешката е моя, за да стигнеш до това… Някои от твоите укори са напълно справедливи… Закълни ми се, че ти не си любовница на Гислен!

За миг мрачната сянка върху лицето на Ариана изчезна. Той беше намерил думата, която я засегна и с която пак можеше да я овладее… И бурята като че ли утихваше.

Обаче тя несъзнателно почувствува в себе си колко непоправими неща биха се случили отсега нататък помежду им и решително поклати глава:

— Защо да се кълна? Утре, довечера и дори още сега ти няма да ми вярваш. Мисли си каквото искаш. Истината ще остане в мен.

Той отстъпи.

— Внимавай. Аз ще поискам да узная тази истина от Гислен. А той ще трябва да ми я каже, колкото и отвратителна да е тя.

Ариана промълви с треперещи устни:

— Във всеки случай той не може да ти я каже сега. Не е в Париж…

Клод я гледаше изненадан.

— Гислен не е в Париж! Престани, моля те! Ти измисли това само за да ме накараш да не го търся!

Ариана вдигна рамене и не отговори. Клод в този момент почувствува безумно желание да употреби сила и да постъпи с нея така, както се постъпва с някое капризно и непослушно дете.

Трябваше да положи огромно усилие, за да се овладее.

— А къде е?

— Пътува…

— Откъде знаеш ти това?

— Написа ми няколко реда за сбогом…

— Разбира се! Моят въпрос беше повече от детински! А сега ще трябва да ми кажеш къде мога да го намеря, за да се обясним, защото ти не искаш да ми кажеш истината…

— Не знам адреса му…

— Лъжеш! Ти не искаш да ми кажеш адреса му, защото се страхуваш за любовника си. Аз ще го узная!

— Намери го! Той ще ти отговори така, както намери за добре. От мен можеш да му предадеш, че аз го упълномощавам да каже цялата истина…

След кратко мълчание тя попита с леден глас:

— Няма какво повече да ме питаш, нали? Тогава сбогом, Клод!

Обърна се и си тръгна. Той не помръдна, не каза нито една дума, за да я задържи.

Гневът, обидата и гордостта бяха надделели в него и се оказаха по-силни, отколкото инстинктивната страст, която бушуваше в него. Имаше желание да я прегърне, да я притисне, да впие устните си в нейните в страстна целувка. А тя с цялото си същество искаше да се притисне към неговото сърце, което някога, така влюбена, беше избрала само за себе си, същото сърце, което сега тъй немилостиво я отблъскваше…

Клод се прибра в стаята си. Мислеше си: „Трябва да узная всичко!“.