Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’imprudente Aventure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2010)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Анри Ардел. Брачна авантюра

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

История

  1. — Добавяне

II

Клод може би чувствуваше нужда да затвърди това си решение, защото след като Ариана си отиде, той се отправи към Доминик Стивън, своята приятелка от детинство, на която винаги беше се доверявал.

Една седмица по-рано, когато двамата говореха в ателието на младата жена, тя му беше изказала своите опасения, че с такова неосъзнато удоволствие се поддава на очарованието на Ариана Мисини.

Той се смееше, докато тя продължи:

— Драги ми Клод, аз се опасявам да не би да извършите някоя глупост…

— Наистина ли? Каква глупост?

— Да не би да се влюбите сериозно в това прелестно момиченце, както вие сам казвате. От друга страна, вие съвсем не ми изглеждате готов за брак. Ни най-малко.

Той веднага призна, че е така. А тя заключи, като се смееше:

— Е, тогава приемете моя съвет на по-голяма сестра. Вие достатъчно разговаряхте, флиртувахте, събирахте психологически впечатления от това младо момиче. Заминете за Париж, за да довършите своята пиеса и да продължите нормалния си живот. Повярвайте ми, че така ще направите по-добре.

Той доста се замисли след този разговор, защото държеше много на мнението на Доминик. А може би освен това си беше помислил, че тя е под влияние на спомена за собствения си брак, който не само че беше едно лекомислие, но едновременно с това и нещастна авантюра.

Дъщеря на прочутия скулптор Данула и самата тя необикновено талантлива художничка, с възторга на своите осемнадесет години Доминик се бе омъжила за артист, който можеше да стане прочут, но беше твърде лош съпруг и чиято преждевременна смърт беше истинско освобождение за неговата млада жена.

И сега, след излета с моторната лодка, той констатира, че тя е преценила правилно положението. Дори много точно. Затова отиде да потърси отново нейните разумни съвети, както и друг път, когато бе затруднен.

Тя пишеше. Вдигна глава, когато чу неговите стъпки, и мигновено долови необикновения израз, изписан на лицето му. Подавайки му ръка, го запита:

— Откъде идвате, драги приятелю? Надявам се, че нищо сериозно не ви води при мен. Елате да седнем в това кътче за доверяване на тайни и ми разкажете своята.

Тя седна на нисък диван, сложен в една ниша на стената, но той не седна в креслото, което тя му беше показала. Остана прав, наблюдавайки през прозореца морето, което се успокояваше след залеза на слънцето.

— И така, Клод, какво ново има? — попита тя, изненадана от неговото мълчание.

Този път той я изгледа и отговори с тих глас:

— Имам нужда от вашите съвети. Вие имахте право, когато през време на един от нашите пословични разговори ме предупредихте, че трябва да внимавам. Аз се оказах непредпазлив, играех си с опасността и преди малко се убедих, че съм се увлякъл.

— Защо „преди малко“? Какво се е разиграло между вас и Ариана? Ако не се лъжа, тя е опасността, за която ми говорите?

— Да…

— Добре. После? Надявам се, че мога да ви запитам какво сте правили или казали преди малко, та сте така загрижен?

— Какво съм направил? Ходих с нея на излет до пещерата.

— По това време? Хубав ден сте избрали!

— Тя поиска да отидем, защото само днес аз можех да я придружа. Утре сутринта заминавам.

— Заминавате? Наистина ли?

— Правя онова, скъпа Доминик, което вие ми препоръчахте преди няколко дни.

— Много правилно. Тогава обаче вие смятахте, че е излишно да ме слушате, сигурен в собствената си сила, в това, че можете да разполагате с бъдещето си, да изоставите флирта с младата Ариана, когато пожелаете.

— Твърдението ви е вярно… Аз си мислех, че всичко е все така искрено, както днес чувствам нужда да замина оттук, за да възстановя свободата си на мислене и разсъждение… ако не искам да бъда вмъкнат, както вие казвате, в една неразумна „брачна авантюра“. Парижката атмосфера ще ми даде великолепна възможност да направя преценка на чувствата си.

Настъпи тишина. Погледът на Доминик бе замислен.

— Все пак какво се е случило през време на този излет, за да ви накара да се решите веднага да скъсате?

— Нищо необикновено не е станало, страшно се люляхме в моторната лодка… И за да помогна на Ариана вятърът да не я изхвърли от лодката или пък да я отнесат вълните, аз я държах притисната към себе си като някакво малко момиченце!

— Тя страхуваше ли се?

— Не… Ах, не! Само за секунда я видях да пребледнява, когато вълната просто като топка ни изхвърли от пещерата… Аз смятам, че това бе чисто физическа реакция, защото руменината веднага се върна на лицето й и тя отново придоби израза на младо момиче, очарована от това, че е сред морето в една орехова черупка. Освободи се от прегръдката ми… много бързо! У мен обаче остана усещането, което човек има, когато покровителства някакво съвсем малко същество, което му се е доверило напълно. За мен Ариана в течение на тези няколко минути беше онова, което е вашето дете за вас.

В зениците на Доминик заблестя нежност и весело любопитство.

— Не смятах, че вие сте способен вече да изпитвате бащински чувства.

— Бащински чувства! Вие говорите като нея… По-точно би било да кажете братски чувства… Защото преди малко аз се държах точно така. И това може да ми се припише като заслуга. Аз не съм някакъв аскет, а само слаб мъж, който много скоро попада под обаянието на прелестите на жената. Откровено трябва да призная, че през всичкото време, докато тя беше в моята прегръдка, чувствата, които кипяха в мен, бяха далеч от аскетизма.

— Слава богу, драги ми Клод. Вие пак ставате такъв, какъвто ви познавам… Предишният…

Отново настъпи тишина. След това Доминик, смеейки се, завърши:

— С една дума вие жадувате за нея. Само че сте твърде почтен, за да не забравите, че човешките и божествените закони позволяват това само при известни условия. И тогава вие сте се спрели в недоумение, едновременно очарован и изплашен…

— Да… И аз разбрах това с такава изненадваща яснота, когато се озовах сам в стаята си след нашето смешно и необикновено приятно изживяване. Доминик, нали е все още разумно да замина?

Тя не му отговори веднага и в засмения израз на лицето й не се криеше вече нищо иронично. След това кимна:

— Да… Повече от всеки друг път.

— Защо?

— Защото сега вие сте опиянен, не сте в състояние да схванете кое ще бъде щастие за вас… щастие за това момиче… Защото…

Тя млъкна.

— Доми, изкажете мисълта си. Именно заради нея съм дошъл при вас.

— Е, добре, струва ми се, казах вече това, защото смятам, че вие още не сте узрели за брак. Спомнете си своите скорошни преживявания… ще остана много изненадана, ако и вие не бъдете на моето мнение.

— Все пак, Доми, един ден на всичко това ще трябва да се сложи край.

— С други думи вие ще се ожените?… Смятате ли, че е ударил вашият час? Чувствате ли се достатъчно преситен от развлеченията, за да се съгласите да се помирите с брачна любов, когато вашата кариера всеки ден ще ви разкрива примамливи странични пътища? А вие сте твърде любопитен, свикнали сте по свой начин да търсите непознатите неща в живота, които ви привличат… И след това сам си направете изводите.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Безспорно, ако решава само моят разум, заключението би било като вашето. Вие обаче сте чели Паскал: „Сърцето има оправдания, за които разумът не подозира…“.

— Може би е необходимо да не се вслушвате така бързо в тези основания без размишления… Голата истина, Клод, се крие в това, че много обичате пълната свобода, пълната независимост, че вие сте свободен в действията си, в наклонностите си и в идеите си… А и тя самата е такава от онова, което аз знам досега за нея. В действителност под цивилизованата си външност тя е една малка дивачка, твърде интелигентна, която никой не е възпитавал, изпълнена с по-малко или повече точно определени мнения, които никой не е ръководил. За нея казахте, че е била капризна и вие сам сте капризен човек. И то доста! Тогава, понеже нито вие, нито тя познавате съвместния живот, затворен в брака, страхувам се да не се породят между вас конфликти.

— Тя е така млада. Аз ще я оформя, ще я създам такава, каквато аз я искам.

— Пигмалион и Галатея! Спомнете си онова, което се случи с Пигмалион.

Клод почти сърдито погледна младата жена, разходи се няколко пъти от единия до другия край на стаята и след това се върна пак при нея.

— Доми, вие сте безмилостна и ме обезкуражавате! Нахвърлили сте се върху моята мечта, наистина твърде неочаквано появила се, и немилостиво я късате.

— От приятелство към вас, Клод. За да мога да ви помогна да прецените в каква авантюра с тежки последици се готвите да се хвърлите със затворени очи.

— Благодаря ви.

— Нима не съм права?

— Ах, да… да! Но уви, като Касандра… понеже вие предпочитате сравненията от древните векове. Все пак ще се помъча да обмисля всичко добре, ако ми е възможно. Простете ми, че ви забавих, скъпа приятелко. Моята слабост егоистично се е докопала до вашия решителен и силен характер. А тази егоистичност е още едно основание да не встъпвам в брак, нали? Сбогом, Доми. Благодаря за съветите и за спасителните истини, които ми казахте.

Тя се засмя.

— Обмислете ги за ваше добро и за доброто на младата Ариана.

За секунда той помълча. След това, колебаейки се малко, я помоли, без да сваля поглед от приятното лице на младата жена:

— Доми, вие сте необикновено добра. Потрудете се да се виждате с нея. Тя е така сама, бедното момиче… И ще ми пишете за вашите впечатления от нея.

— Наистина ли? О, това би било твърде недискретно!…

— Все едно. Необходимо е.

— Е, добре. Ако вие, след като прекарате в Париж петнадесет дни, го поискате от мен, аз ще ви поверя всичко, което може да ви интересува за нея.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Благодаря ви и сбогом, драга приятелко.

И той се наведе над ръката, която тя му беше протегнала нежно.

— Нима наистина трябва да ви кажа сбогом, а не довиждане? Няма ли да се върнете, Клод?

Той вдигна рамене.

— Кой знае!

— Така е. Сега вие плувате, без сам да знаете накъде. Пожелавам ви щастие и успех в решението, което ще вземете, драги ми Клод.

И той почувствува топлия поглед на младата жена.

След това излезе.

 

 

Два месеца и половина след това всички вестници в своите колони за светска хроника обявиха „елегантната венчавка на духовития драматург Клод Симор, син на вицеадмирал Симор, с госпожица Мари-Андре — Ариана Мисини, дъщеря на симпатичния директор на Опера Комик“.