Анри Ардел
Брачна авантюра (21)

XXI

Клод дълбоко в себе си чувствуваше, че Ариана му казва самата истина, че Гислен е заминал. И все пак, без да се колебае, се отправи към неговото жилище.

Старият вратар му отговори, че господин графът е заминал преди четири дни и узнал, че ще съобщи адреса си малко по-късно.

Адресът обаче още не беше получен, а и много писма вече го чакаха.

— Покажете ми ги! — изрече Клод така повелително, че старецът, изплашен, му подаде няколкото писма.

Нито едно от тях не беше писано с почерка на Ариана. Разбира се! Макар я да отричаше, все пак това е естествено, тя много добре знаеше къде трябва да изпраща писмата си!

Напусна къщата страшно смутен, смазан от чувството, като че ли се намира в някакъв ужасен кошмар. Изгуби представа за действителността и скиташе из улиците, за да се успокои от напрежението.

Едва когато започна да се смрачава, тръгна към къщи. Сега вече съзнаваше, че не може повече да живее така в неизвестност, като се скита без цел. Макар да се страхуваше, едновременно с това страшно искаше да види отново Ариана.

Дали пак ще започне неприятният разговор помежду им? Нито той, нито тя бяха в състояние да го понесат пак. Чувствуваше ясно това в своето състояние на обезумяване. Какво тогава?

Слугата му отвори вратата и той го запита веднага:

— Госпожата вкъщи ли е?

— О, не, господарю! Госпожата излезе преди час. Свалих й пътната чанта в автомобила. Когато затворих вратата на колата, тя ми поръча, понеже господарят още не се е върнал, а тя трябвало да замине, да му предам, че за него има оставено писмо в библиотеката.

— Добре. Съжалявам, че не се върнах по-рано — отговори Клод равнодушно.

Вече нищо не чувствуваше. Движеше се като някаква машина, произнасяше думите несъзнателно, държеше се като насън. Сега обаче в главата му работеше само една мисъл: „Щом е видяла, че всичко е разкрито, тя е отишла при него!“.

Влезе в библиотеката, запали лампата и видя на масата синия плик. В него безспорно се криеше тяхното бъдеще. Вдигна плика, но не го отвори веднага. Съзнанието, че всичко вече е непоправимо, го притискаше все повече. След това съвсем бавно отвори писмото. Прочете:

„Клод, ти ми каза да си вървя, изпъди ме и аз си отивам. Но дори и да не искаше, за мен би било невъзможно да остана по-нататък в твоята къща, когато вече не сме съпрузи, които си вярват един на друг. За мен е невъзможно да те виждам повече. Страхувам се да не би да чуя пак твоя глас на господар, да видя твоите студени очи, твоите жестоки устни, които ме заклеймиха с най-страшната обида, която една жена може да чуе някога.

Отивам си, отивам си, отивам си! Връщам ти скъпоценната независимост, за която ти ме пожертвува… Като отплата за всичко, остави ме да забравя, че съм била твоя.

Ние сме се лъгали един в друг. И затова по-добре ще бъде нашата неразумна «брачна авантюра» да завърши колкото се може по-скоро. По такъв начин всичко ще бъде така, както разумните хора предварително предвиждаха, като ни гледаха как всеки от нас живее своя живот, разделени още от първите дни на нашия брак…

Нито ти обаче, нито аз бяхме разумни.

Сбогом, Клод. Твоето отвратително подозрение ме изгони. Няма да се унижавам да се защитавам, нито да лъжа. Мисли каквото си искаш за мен, но аз толкова много, макар и безполезно, съм те обичала!

Ариана“

И така, ужасният сън трябваше да продължи, защото се превръщаше в действителност: тя си беше отишла! Това е истина! И тя, както и той се страхуваха от нов сблъсък и тя си беше отишла, за да го избегне… Отиде си!… Къде?

За да се срещне с Гислен, който я „обичаше така, както тя искала да бъде обичана“, както жестоко му беше казала право в очите. Ясно беше, че тя е отишла при него…

И все пак нищо в нейното писмо не му даваше повод да вярва в това. Нищо!

Още веднаж прочете писмото.

Добре! Къде е могла да отиде? Къде да я търси? Къде да я намери, за да изтръгне от нея истината, от която чувствуваше такава ужасна нужда?

Една надежда се появи неочаквано и понамали малко неговото отчаяние. Може би, почувствувала се обидена, тя е потърсила убежище при баща си.

Веднага повика такси и на тръгване обясни на камериерката, просто за да й каже нещо, за да не изглежда на прислугата всичко онова, което се разиграваше, подозрително:

— Не се знае дали госпожата ще може да се върне до довечера. Всичко зависи от здравето на едни наши роднини. Аз отивам до господин Мисини, за да науча подробности, вероятно той знае нещо.

Мисини естествено по това време не беше вкъщи и Клод знаеше, че няма да го намери. Той обаче попита портиера, който беше застанал пред къщата:

— Идвала ли е преди малко госпожа Симор?

— Не, не съм я виждал, господине.

Тези думи разбиха последната му надежда. Обръчът около него постепенно се стягаше. Той каза почти несъзнателно:

— Добре, ако дойде, кажете й, че аз съм си отишъл вкъщи и че ще бъда вкъщи, така че да дойде направо у дома.

Излезе. Къде да отиде сега? Намери някакъв предлог и се обади у госпожа Салвиер, с която Ариана беше пътувала някога много. Нямаше я и там.

И той все по-дълбоко затъваше в нощта. Ако Доминик Стивън беше в Париж, би помислил, че Ариана е отишла направо при нея, защото бяха близки приятелки. Доминик обаче вероятно беше вече заминала за Моргау. Преди няколко дни му беше писала, че ще замине веднага затам, защото трябва да заведе дъщеря си на почивка.

Все пак може би случайно е все още в Париж. И Клод даде на шофьора нейния адрес. Когато запита дали госпожа Стивън е вкъщи, камериерката му отговори:

— Да, господине, госпожата заминава едва утре вечер.

Изпита истинска радост.

— Сама ли е?

— Да, господине.

— Тогава, моля ви, съобщете й за моето посещение.

— Нека господинът бъде така добър да влезе. Аз ще съобщя на госпожата.

Той тръгна след камериерката през малката градина, която беше потънала в мрак. През храстите, в тъмнината, се виждаше постройката, само един прозорец на долния етаж беше осветен. Докато камериерката отиде да съобщи на Доминик, Клод чакаше пред външната врата. Нощната свежест оказваше благотворно въздействие върху неговото трескаво съзнание.

— Госпожата чака господина в хола.

Клод се отправи натам и още от прага видя как в меката светлина на хола се очертава фината фигура на Доминик.

— Клод! Вие, по това време?

— Да, наистина, късно е за посещение.

— Часът е осем. Какво се е случило?

Не отговори нищо, а влезе вътре. И двамата чакаха да се затвори вратата след тях. Чак след това той тихо, едва чуто каза:

— Ариана си отиде. Не е ли у вас?

— Не. Отишла си? Къде?

— Не знам.

— Защо си е отишла?

— За пръв път, откакто сме се венчали, между нас възникна спор, оживен спор, жесток спор — обяснение във връзка с Гислен.

Клод млъкна. Погледът на Доминик питаше, обаче устните й продължаваха да мълчат.

Клод събра цялата си храброст, за да завърши:

— … По повод на Гислен, който е или пък почти всичко сочи, че е неин любовник…

— Клод, това не е възможно!

— Невъзможно? Защо смятате, че е невъзможно?

— Казвам го въз основа на онова, което знам за нея и за него.

Тя говореше с неочаквана самоувереност. Веднага обаче почувствува, че самоувереността й не почива на никакви факти. И Клод го разбра. Той продължи със същия тих глас:

— Аз исках да узная истината!…

— А тя не е искала да ви отговори?

— Тя ми каза, че не е била любовница на Гислен… Това е всичко… Тя не отказа, че той я обича, нито пък, че и тя изпитва към него приятелски чувства и че е ходила да го вижда. Ходила е да го види, както ми каза, от „приятелство“, да му помогне в самотата, в която беше изпаднал след автомобилната катастрофа.

— Защо това да не е самата истина?

— Защото е невъзможно една красива жена, каквато е Ариана, да бъде само приятелка на млад човек, и то на младеж, който я обожава…

— Може да е така, но ако онзи, който я обожава, е честен човек, какъвто е господин Дьо Керданек…

— Честност в такива обстоятелства!… Вие сама, Доминик, както и аз, знаете много добре, че честността е безсилна, когато човек е влюбен. А Гислен е лудо влюбен в Ариана, в това не мога повече да се съмнявам…

— На същото мнение съм и аз. Впрочем това беше неизбежно, защото и двамата бяха свободни и се виждаха непрестанно, срещаха се навсякъде…

Клод несъзнателно стисна юмруци.

— Да, бях достатъчно глупав, за да не погледна сериозно на неговото юношеско обожание, в което той я увличаше… Ако се касаеше до някой друг, аз бих бил по-предпазлив… Той обаче, на когото съм гледал като на по-млад брат!

— И Ариана е твърде млада, за да бъде оставяна сама, Клод — отговори тихо Доминик, която сега си спомняше много добре онези думи, пълни с разочарование, които младата жена мълвеше неотдавна пред нея.

— Да, тя самата ми е натяквала това. Ние и двамата се смеехме и аз изобщо не се страхувах, защото ми се струваше, че тя ми принадлежи толкова, колкото и аз й принадлежа.

Клод се поразходи из стаята, след това се приближи отново до Доминик, която го слушаше мълчаливо, защото чувствуваше, че има нужда да излее всичко онова, което тежеше на душата му.

— И сега, в момента, в който я загубих, вече виждам много добре, макар твърде късно, че това дете, което ме е ревнувало от работата ми, е могло да си помисли, че аз не го обичам достатъчно… И със страст тя е изслушала песента, която друг е бил в състояние да й изпее по-хубаво, отколкото аз. Сега нищо вече не може да се промени.

— Вие само предполагате — прекъсна го спокойно Доминик. — Вие не разполагате с никакво доказателство, което да можете да използвате като обвинение срещу нея. Опитахте ли да се срещнете с господин Дьо Керданек?

— Той не е в Париж от четири дни — така ми отговориха в неговото жилище.

— А знаете ли неговия адрес?

— Щял да го изпрати. Тя вероятно го знае. И за нея не е трудно да отиде при него и да потърси защита…

— Клод, това е също само едно предположение…

— Тогава къде може да бъде? Ходих и у баща й. Там я няма… У госпожа Салвиер също. Във всеки случай аз не мога да се обърна към полицията и да накарам да я търсят, за да я заловя на местопрестъплението.

Доминик го спря с движение на ръката си.

— А защо сте дошли при мен? Предполагали сте, че е тук?

— Дойдох, без да мисля. Ако бях помислил малко, щях да разбера, че тя не би ви потърсила, защото смята, че вие вече сте в Моргау, както и аз мислех. Сега виждате, че не знам къде да я търся. Доминик, струва ми се, сякаш съм пропаднал в някаква пропаст и напразно опипвам в тъмнината… назад не мога да се изкача. Аз наистина не съм предполагал колко ми е скъпа! И какъв ужас е да я загубя! Особено да я загубя по такъв начин!

— Клод, Клод, не се отчайвайте. Може би нейното изчезване да е само необмислена постъпка на млада и горда жена, която вие сте обидили жестоко. Вашите подозрения са я разсърдили и понеже тя е свикнала винаги да върши онова, което реши, не е искала да преживее още веднъж подобна сцена. Изчезнала е, без да мисли колко сериозна е стъпката, която прави. Нима, Клод, не ви се струва, че всичко това е възможно?

Той само се задоволи да махне с ръка. Не се и опитваше вече да мисли. Струваше му се, че е съвсем сломен.

— Да… Всичко е възможно, Доми…

— Онова, което сега е най-важното, е да не дадете основания на хората да вземат вас и нея на прицел. Струва ми се, че най-доброто нещо, което можете да направите, най-разумното е да кажете на всички, че е заминала с мен за Моргау. Кажете им още, че след няколко дни вие ще заминете да я вземете. И гледайте на всяка цена да намерите Гислен. Той, струва ми се, има брат в Париж?

— Да, в богословския факултет в Иси… Но ако Гислен е с Ариана, той ще се пази и няма да каже адреса си на Франсис.

— Но ако не са заедно? Ако е само случайност обстоятелството, че и двамата едновременно са изчезнали? Може би когато се върнете вкъщи, ще я намерите готова да ви даде всички обяснения, които вие бихте поискали от нея с добро…

Клод заклати недоверчиво глава. Все пак стана от креслото, в което се беше отпуснал под влияние на умората, приближи се до младата жена и я улови за ръцете:

— Доми, колко сте добра! Искате да намерите нещо, което да ми послужи поне като малка утеха! Простете ми, че ви разстроих със своите проблеми. Нямаше защо да ви безпокоя. Аз обаче се чувствувам много отпаднал.

Клод прокара ръка по челото си.

— Благодаря ви, че не ми напомнихте как още преди една година ме предупредихте да не се заплитам в брачна авантюра с Ариана. Вие сте чудесна приятелка!

— Скъпи Клод, и аз някога преживях същите страшни минути, които вие сега преживявате. И затова много добре разбирам онова, което чувствате сега. Бих искала да направя за вас някакво добро, но за съжаление единствено мога да споделя страданията ви.

Той прошепна:

— Благодаря ви.

— Аз заминавам утре вечерта. Ако дотогава узнаете нещо или пък ви потрябвам, аз съм на ваше разположение. А сега, драги Клод, приберете се по-бързо вкъщи, за да видите дали тя не се е прибрала вече. В такъв случай бъдете много по-търпелив и по-внимателен с нея…

Ариана не се беше върнала. Жилището им беше празно. И все пак навсякъде се чувствуваше нейното присъствие. Розите, които беше донесла, вехнеха на масата край книгите, които миналата нощ тя беше чела така спокойно. Както всяка вечер, така и сега леглото й беше приготвено. Всичко беше така, както винаги, толкова обикновено и близко, че на Клод се стори за момент, че всичко, което беше изживял, е само някакъв кошмар. Ариана вероятно е в другата стая. Само още не беше влязла, за да се вмъкне в леглото и да сложи главата си на неговото рамо. Така както правеше винаги, защото твърдеше с нежна упоритост, че само така може да заспи.

Това самозалъгване обаче не продължи дълго. Къде ли е тя тази вечер? Не е ли при някой друг?

И ревността започна отново да го измъчва, да го разкъсва. Тя уби в него гнева, мъката, гордостта и страшното разочарование, което чувствуваше по отношение на нея досега.