Дарил Лондон
Човек на почит (7)

6.

— Знае ли някой от хората ви, че сте ми предложили да се заема с това?

— Още не. Защо?

— Ще може ли да си остане само между нас? Не искам никой, освен нас двамата да знае, че аз ще го свърша.

— Защо така?

Бефино го погледна в очите.

— Ами споменахте, че участва синдикатът. Предполагам, че имате предвид петте фамилии в Ню Йорк. Този удар ще се обсъжда надълго и нашироко сред воините на фамилиите. Предпочитам да мина без слава и приказки.

— Умно момче си, Бефино — каза Морано, поклащайки глава. — Хубаво звучи: „Без слава и приказки.“ Добре, ще го запазим в тайна, но разбираш, че петимата босове знаят. Трябваше да се вземе съгласието на всички. Само те знаят, че съм възложил поръчката на теб — шакитанеца Менесиеро. Босовете не говорят с войниците си за поръчкови убийства, освен ако дадат поръчката на някой от тях. Разбираш ли? Не биха имали причина да го правят. Това може да им навреди след време и те го знаят. Уверявам те, че славата и известността ти ще бъдат сведени до минимум.

— Разбирам ви, сър. Това ме удовлетворява — отговори Бепи, но продължаваше да се съмнява. Знаеше как след такива убийства се шушука кой е свършил работата. В Бруклин това беше традиция, дори въпрос на уважение, може да се каже.

Разговаряха приведени в края на бара. Един чернокож мъж бършеше пода. Когато се приближи до тях, Бепи инстинктивно мина на италиански.

— Моля, предайте ми всичката информация, от която ще имам нужда. Да говорим на италиански, за да не ни разбере оня патладжан.

Дон Емилио му отговори също на италиански:

— Да, идеята е добра. Ето ти някои писмени сведения и снимката му.

Чистачът чу непознатата реч и му стана ясно, че обсъждат нещо нередно.

— Ще получиш двадесет и петте хиляди сега, днес — продължи босът. — Аз няма да взема нищо. Всичките са за теб. Това трябва да се направи в добър стил. Не искаме да изглежда като разчистване на сметки или война между фамилиите. Затова го възлагам на теб, а не на някой от щатните ни изпълнители. Ти имаш богато въображение. Чувствам, че ще се справиш по-добре. Как мислиш?

— Мисля, че сте абсолютно прав. Ще се справя. Не се тревожете, ще измисля нещо екзотично. Следете вестниците.

— Добре. Съчини нещо наистина хубаво, подготви го за няколко дни, даже седмица. Планирай го точно, а аз ще следя вестниците за добрата новина. Човекът се казва Винс Гаколидо-Ястреба. Някъде на петдесет и девет години е, около седемдесет килограма, нисък, с посивяла коса и винаги много добре облечен. Има бенка на дясното ухо. Неголяма, кафява бенка, обаче стърчи като бучка. Можеш да я видиш на снимката. Огледай я внимателно, за да не очистиш някой друг. Винаги опознавай жертвата си. Не желаем да загиват невинни хора. Случвало се е преди.

— Да, разбирам, господин Морано. Това би било лошо.

— Сега слушай. Всеки ден се отбива в бърлогата си — една сладкарница в Ийст Ню Йорк, на този адрес. Кварталът е опасен, така че внимавай. Винаги пие ягодово мляко с малц направо от консервата. Запомни: ламаринена кутия, а не чаша. Този тип е като малко зверче. Не искаме да убиваш никой друг. Само Ястреба. Ако войниците му са с него и те хванат натясно, ако се наложи да спасяваш кожата си, тогава ги избий всичките. Обаче се старай да избегнеш излишни неприятности. Свърши работата чисто и както се изрази, направи нещо екзотично, нещо объркващо.

Той подаде на Бепи една торбичка с парите.

— Бефино, много е важно. Не искаме да се създава впечатление, че водим война. Полицията трябва да бъде заблудена поне за няколко месеца, докато случаят се позабрави. — Когато Морано завърши, изглеждаше малко притеснен. — Тази поръчка е голяма. Надявам се да се справиш — добави замислено той.

— Още сега можете да му поръчате букета. Ястреба почти се е вкочанил.

Морано се усмихна, целуна Бепи и го изпрати с пожелание:

— Buon viaggio e buona fortuna, amico mio.^[1]

През следващите няколко дни Бепи си тръгваше рано от „Уолстрийт“, за да проучи частта на Бруклин, наречена Ийст Ню Йорк. За него този квартал беше съвсем непознат и той го изследваше внимателно. Наблюдаваше сладкарницата. Всеки път сменяше шапката или дрехите, или се дегизираше, за да не бъде запомнен при честите си появявания. Съзнаваше колко е важен този удар за дон Емилио и разбираше, че не може да си позволи провал. Освен това му беше ясно, че петте фамилии вероятно ще го убият, ако нещо се обърка.

При третото му посещение в сладкарницата той прелистваше списания с комикси и тайничко наблюдаваше (в три часа следобед нямаше много посетители), когато вратата се отвори. Влезе добре облечен мъж — дребничък човек, който приличаше на Винс-Ястреба. Бепи пое дълбоко дъх и затърси бенката, използвайки за целта едно окачено нависоко стенно огледало. Човекът седна, поръча си мляко с малц и солени бисквити и започна да пие от кутийката. Най-после Бепи видя бенката. Приличаше на малка буболечка, кацнала на ухото му.

„Ама че възможност да го тръшна още сега“ — помисли си Бепи. Обаче знаеше, че не е готов с организацията. Все пак вече си познаваше човека и следващия път щеше да действа бързо и сигурно. Чувстваше се уверен, понеже бе установил по кое време идва Ястреба. Той пиеше млякото си точно в три следобед и поръчваше бисквити заедно с него.

Бепи напусна заведението още преди Ястреба да е свършил с питието си, и отиде направо в снекбар номер две. Беше петък и Маймуната почистваше.

— Зарежи всичко — каза му Бепи. — За днес си приключил. Имам една работа за теб.

Маймуната си свали престилката.

— Какво има, Беп?

— Искам на път за вкъщи да се отбиеш на пресечката между Осемнайсето авеню и Петдесет и четвърта улица. Ще влезеш в синагогата, но внимавай да не те видят. В петък към залез-слънце всички евреи започват да се молят. Изчакай, докато започнат да пеят и мънкат с наведени глави. Вътре те стоят с малки кепенца на главите. Открадни две от големите им шапки, онези с козината, и две черни палта от гардероба. Намери на паркинга някоя равинска кола. Запомни марката, цвета и модела. Не взимай колата, Маймун, само свали номерата и ги смени с други. Тях ще вземеш от друга кола, разбра ли? Евреите изобщо няма да забележат, че табелите са сменени. След като използваме номерата, ще ги върнем на същата кола. Можем да намерим домашния адрес на равина чрез онова момиче, Мерилин, в регистрационната служба и да ги върнем през нощта, ако е необходимо. Ще се видим довечера в игралната зала, става ли?

— Как мога да позная коя кола е на равин? Имат ли някакъв отличителен знак?

— В петък, в пет следобед, всяка кола на паркинга ще е на някой равин, бъди сигурен. Избери някоя без хромирани украшения. Тия типове не обичат хрома.

— Добре, ще се видим довечера. — Маймуната направи няколко крачки и се обърна. — Този път е нещо голямо, а, Беп?

— Да, Маймун. Моля те, не ми задавай въпроси. Казал съм ти, че не обичам да обяснявам какво се върти в главата ми. Объркват ми се мислите. Просто следвай точно нарежданията ми. В стомаха ми започват да хвъркат пеперуди, а това усещане ми е противно.

— Добре, ще ти взема рунтавите шапки и палтата и ще се видим довечера.

— Маймун, казах шапки, палта и регистрационни номера. Не забравяй за табелите. Бъди внимателен. Никой не трябва да те види. Утре е премиерата ми, така че нямам право на гафове. Това е нещо като доказване на родовата ми принадлежност. Разбра ли, момче?

Маймуната се ухили широко.

— Ама че речи праскаш, Беп. Трябвало е да станеш адвокат.

По-късно същата вечер Маймуната пристигна в игралната зала. Той повика с жест Бепи към едно тъмно ъгълче в дъното.

— Набавих ти шапките и палтата и смених номерата на една равинска кола. Знам точно какъв автомобил ще ни трябва утре. Така че не се притеснявай. Всичко мина гладко. То било лесна работа!

— Знаеш ли, Маймун, ти си разкошен. Разкошен си. С всичко се справяш без никакви засечки.

— Да, обаче ония равинчета ще побеснеят, като почнат да си търсят шапките и палтата.

— Не ми пука за тях. Ще си получат нещата обратно. Интересува ме само ударът. Маймун, утре сутринта ще отидеш с влака до хиподрума и ще задигнеш кола, която трябва да е точно като тази на равина. Същия цвят и модел. Още там сложи на нея номерата от колата на евреина. Искам да бъдат поставени, преди да направим нападението. След това ще се срещнем на изхода за Кони Айлънд и Бат Бийч. Нали го помниш? Ще те чакам точно в два следобед. Ще отида с автобуса. Когато излезеш от магистралата, аз ще те чакам.

— Добре, ще бъда там — увери го Маймуната.

— Отиди на хиподрума рано, към единайсет, и наблюдавай пристигащите коли. Проследи тази, която ни трябва до мястото, където ще я паркират, и я задигни бързо. Ако има нужда от бензин, зареди я и се покрий някъде, докато дойде време да се срещнем. Ако закъснееш с намирането на кола, аз ще те изчакам. Не споменавай пред никого за тая работа. И не забравяй, постарай се колата да е същата като на равина или да прилича много на нея. Това е съществено. Всички тези неща са важни за акцията ни. Ясно ми е, че не разбираш, но и за мен всичко се напасва чак накрая като в ребус. Нали се сещаш какво искам да кажа?

— Да, ти си професионалист. Знам, Беп.

По-късно същата вечер Бепи прегледа арсенала, който бяха събрали момчетата, и намери точно каквото му трябваше — стар, прояден от ръжда пистолет, четиридесет и четвърти калибър. Като тип и калибър той определено не ставаше за ползване от никой професионален убиец. Все едно да стреляш с топ. Би разкъсал на парчета всеки, когото улучи. Пистолетът имаше вид на антика. Това щеше да увеличи заблуждаващите обстоятелства, които Бепи се стремеше да приготви за полицията. Зареди го и го изпробва, като стреля в купчината пръст зад строежа на Осмо авеню. Работеше.

На другия ден Маймуната взе Бепи точно навреме с един черен шевролет, модел 1947 година, по който нямаше нито грам хром. Според Бепи изглеждаше точно като кола на равин — съвсем обикновен модел.

— Леле колко трудно беше да намеря същата кола! — каза Маймуната. — Започнах да си мисля, че от толкова много автомобили няма да си намеря жертва, но накрая се появи. В него пътуваха свещеник и две монахини от Лонг Айлънд. Откога и монахините ходят на конни надбягвания?

— Светите хора правят много неща, за които не подозираме. Ей, Маймун, сети ли се да запомниш номера на клетката за паркиране, от която взе колата? А откъде знаеш, че ония са от Лонг Айлънд?

— Надникнах в жабката. Видях някакви църковни документи, в които пишеше Фармингдейл, Лонг Айлънд. Номерът на клетката е трийсет и осем, сектор „У“.

— Подмени ли номерата с табелите на равина?

— Да. Спрях встрани от магистралата и ги монтирах. Не се притеснявай. От теб съм се научил да изпипвам подробностите. Това нещо е заразно, Бепи.

Бепи погледна приятеля си и му заговори на италиански, може би за кадем:

— Ah ecco perche tu impari presto.^[2]

— Bene cominciamo sono pronto, Alfredo^[3] — отвърна Маймуната. — „Да, готова съм, Фреди“ — изтананика той.

 

 

— Маймун, да спрем тук и да облечем палтата. На тая уличка е тихо и спокойно.

Пристигнаха при сладкарницата предрешени като равини. Бепи даже беше с черни панталони, обувки и ръкавици.

— А, отпред се мотаят група деца! Чудесно. Това е чудесно — каза Бепи.

— Защо пък се радваш на децата?

— Това ми харесва. Само едно дете може да обърне внимание с какви номера е една кола и да си отвори човчицата пред полицаите. Децата обичат да си играят на ченгета. Искат да бъдат герои. Надявам се, когато си тръгваме, номерата и външният вид на колата да бъдат забелязани и описани пред ченгетата. Тогава полицията ще обвини равините за убийството. Ако всичко мине както трябва, Маймун, две и две ще е равно на двайсет и пет бона за нас.

Бепи сръчно си залепи фалшива брада и къдрици, които увиснаха край ушите му, под рунтавата шапка и около кадифената яка на черното палто. Вече съвсем приличаше на добре облечен равин.

— Залепи си това, Маймун. Сложил съм му лейкопласт.

Маймуната погледна Бепи изумен.

— Леле, много добре изглеждаш. Тия бради приличат на истински.

— Маймун, намести си шапката. Килната е. Погледни се в огледалото и си залепи брадата. Направи го хубаво, Маймун. Снощи тренирах в банята. Майка ми помисли, че съм си подстригвал косата, понеже видя косми в мивката. Спри на булеварда пред сладкарницата.

Маймуната зави и без да търси свободно място, паркира паралелно до друга кола пред заведението. Децата извърнаха глави да ги огледат.

— Остави мотора да работи. Няма да се бавя. Натискай от време на време клаксона. Прави се на смахнат. Дръж се като ония раздразнителни евреи, които все бързат и нямат какво да крият. Разбираш ли какво имам предвид? Нека хлапетата добре да запомнят колата. Големият маскарад ще бъде тук, на улицата.

— Крайно време беше и аз да получа сериозна задача — изсмя се Маймуната, после се наведе и стисна Бепи за врата. — Успех, Бепи. Пази се.

Бепи излезе от колата точно в три часа — часът за мляко с малц, както се надяваше той. Стоящите наоколо деца бяха удивени, че виждат равини в италиански квартал. Зяпаха втрещено и него, и колата.

„Дано да си там, Вини-Ястреба“ — каза на себе си Бепи.

Когато влезе в сладкарницата, той погледна направо към машината за газирани напитки. Забеляза първо празната опаковка от бисквити върху бара и после видя Ястреба, който бе заврял дребната си физиономия в консерва от мляко и се опитваше да изсмуче последното парченце изстуден каймак от дъното.

„Каква точност! Аз съм страшен професионалист — помисли си Бепи. — Безпогрешен план. Точно в тази минута жертвата ми се дави в консервата.“

Той се приближи до бара.

— Какво ще пиеш, приятелче? — попита го продавачът на газираните напитки с недружелюбен тон.

— Колебая се, колебая се. Не бързай да ме баламосваш с „приятелче“ — пусна му въдицата Бепи.

Продавачът имаше вид на груб и буен тип. Беше с пълна и яка фигура, плешив и очевидно не бе научен на обноски.

— Добре де, докато се колебаеш, недей да стоиш прекалено близко до бара с тая гадна брада. — Той се наведе напред и се ухили презрително срещу Бепи. — Имаме си хора, които сервират — добави той и погледна към Ястреба за одобрение. — Не искам на бара ми да падат косми от тая рунтава шапка. Хайде, отдръпни се.

Бепи се направи на силно обиден, но беше доволен, че продавачът на напитките сам насочи събитията към приближаващата катастрофа.

— Редно ли е да говорите така на един божи служител?… Косми от шапката ми? От брадата ми? Вие… Вие сте позор за човечеството.

— Божи служител, дрън-дрън — изсъска в отговор барманът. — Я веднага се дръпни назад, еврейско копеле. Не обичаме да ядем косми.

— Простак! Ти си простак! — викна насреща му Бепи.

Ястреба, удивен, че равинът се сопва на бармана, престана да ближе консервата от мляко.

Маймуната натисна клаксона. Всички се обърнаха към прозореца на сладкарницата.

Бепи продължи да крещи на бармана:

— Ти… Боклук такъв! Не смей да ми говориш така! Аз съм божи човек, служител на Бога!

Вече всички в сладкарницата ги наблюдаваха.

— Разкарай се веднага от заведението ми, побъркано копеле! — кресна му барманът.

Бепи извади антикварния си пистолет и го размаха като обезумял, преструвайки се на съвсем неопитен и крайно възбуден. Създаваше впечатление, че е побеснял и ще застреля бармана. Гръмна един сватбарски изстрел по посока на огледалото, който не улучи никого, но счупи стъклото и накара Ястреба й всички останали да търсят прикритие. В създалата се суматоха Бепи погледна право във Винс-Ястреба, който бе клекнал до него, и пусна един куршум точно в главата му. Тя се пръсна като пъпеш и мозъкът на Ястреба оплиска бара. После Бепи стреля още веднъж, целейки се в ръката на бармана, за да убеди всички, че именно него се опитва да убие, а не Ястреба.

Бепи побягна навън, като крещеше:

— Аз съм божи служител! Няма да позволя да ме ругаеш така!

Продавачът изпълзя изпод бара. Улучен бе в рамото и кървеше силно. Видя Ястреба проснат на земята с петсантиметрова цепнатина в главата. Напуканото огледало беше опръскано с кръв и мозък. Всички клиенти крещяха.

Барманът отиде до прозореца и изгледа как колата се отдалечава.

— Можете ли да повярвате, че един равин е способен да направи това? — попита той учуден и изплашен. — Проклети евреи! Гледайте какво направиха. Вижте как ни подредиха. Унищожиха ни. Това мръсно копеле е побъркано, казвам ви! — крещеше той.

Децата навън запомниха номера на колата и модела й. Не можеха да се досетят защо равините потеглиха толкова бавно след такава стрелба. Обаче един старец, който също бе сред очевидците, каза, че религиозните хора винаги потеглят бавно. Никога не карат бързо, защото не искат да им връчат квитанция за глоба.

— Хайде, Маймун, карай към хиподрума.

Те свалиха маскировъчните си дрехи и ги натъпкаха в пазарски чанти. Когато стигнаха при хиподрума, пак изглеждаха както обикновено. Маймуната паркира колата на същото място, от което я беше взел, и бързо й постави оригиналните номера.

Взе табелите от колата на равина, шапките и палтата и събра всичко на едно място.

— Чакай тук. Ще намеря някоя кола — каза той на Бепи.

Задигна един нов кадилак от друг сектор и се върна при чакащия го Бепи. Бефино мълчеше и се опитваше да си възвърне самообладанието и отново да разсъждава нормално.

— Взех кадилак. На хиподрума винаги крадат кадилаци. Ще си помислят, че е някой от организираните крадци на коли.

Бепи се съгласи и започна да наблюдава енергичните, отривисти движения на Маймуната по време на бягството им от ада.

Върнаха се при светия храм на равините, вмъкнаха се вътре и поставиха шапките и палтата между другите дрехи, окачени в гардероба при входа. Навън отново им провървя. Колата на истинския равин беше на паркинга. Маймуната свали номерата и отново постави на автомобила оригиналните му табели — онези, които щеше да търси полицията.

Бепи извади пистолета и го сложи на предната седалка, така че, когато истинският служител на Бога се качи и седне, да усети буцата под себе си, да бръкне и да я извади. Така той щеше да докосне оръжието, с което е извършено убийството, и да постави единствените отпечатъци, имащи някакво значение.

Новината се появи във вестниците чак в понеделник сутринта. Вестникарчетата в Бенсънхърст крещяха: „Извънредно! Извънредно! Прочетете всичко за случая! ОБЛАДАН ОТ ДИВА ЯРОСТ РАВИН УБИВА ЯСТРЕБА!“

Вестникът обясняваше, че полицията е заловила убиеца — някакъв равин — и че куршумът не е бил предназначен за Ястреба. Той бил улучен по погрешка. Продавачът на газирани напитки разказал на полицията за възникналия скандал и идентифицирал убиеца в лицето на равина.

Дон Емилио не можеше да повярва по какъв начин младежът е изпълнил поръчката. Полицията никога нямаше да разгадае такова нестандартно престъпление. Босовете от мафията се покриха дълбоко в съвещателните си кабинети и започнаха да си шушукат.

С двадесет и петте хиляди долара за това покушение Бепи бе натрупал солидно състояние за младеж, който едва е навършил осемнадесет години. Тайно бе забогатял. И въпреки че не желаеше да се прочува с този удар, започнаха да се разпространяват слухове.

— Кое е това хлапе, за което се говори, че е наемният убиец от Бруклин? Нарекли са го Шакитанеца.

Подобни неща си шепнеха главатари и войници, докато похапваха в любимите си кафенета в Манхатън.

— Казват, че бил нещо изключително. Нищо и никакъв пишлигар, но вече станал специалист. Момчето било от класа. Заеме ли се с поръчка, никой не знае какво да очаква. Истински екзекутор.

— Доволен съм, че най-после някой показва класа тук — каза един мъж, докато дъвчеше кифличка от панера пред себе си. — Писна ми от леващини напоследък. Миналата година изпратихме двама войници да очистят трима от хората на Ал Поско, които се наливаха в някакъв бар. Тъпите копелета пречукаха по погрешка трима продавачи на прахосмукачки. Представяте ли си само? Веднъж привлякохме няколко нови войници от Сицилия и за първи път им дадохме задача. Изпратихме ги в Бронкс да одрусат един тип, а те се мотаха два дни в метрото и молеха полицаите да ги упътят. Когато накрая намериха човека, бяха толкова скапани и объркани, че оня ги насра от бой и ги прати в пансиона за благородни девици.

Всички се изсмяха и отпиха от кафето си.

Бепи се бе превърнал в тема на добронамерени разговори. Всички го хвалеха, макар и да нямаха представа, че говорят именно за Бепи. Те знаеха само, че дон Емилио Морано ползва услугите на един способен младеж. Фамилията на Морано беше известна в цялата страна. Ако на някоя от фамилиите в другите градове, от Бостън до Лос Анджелис, й потрябваше да устрои нещо специално, тя уреждаше договора чрез фамилията Морано в Ню Йорк. Приемеше ли се веднъж поръчката, клиентът можеше да смята своя враг за квартирант на свети Петър.