Дарил Лондон
Човек на почит (13)

12.

След кръщенето на близнаците Бепи и Дана направиха подобаващо тържество в новата им вила на север, в планинската част на щата Ню Йорк. Откакто беше в Ню Орлиънс, Бепи искаше да има вила и сега, след като започна да печели много пари, бе решил да си купи.

Всички роднини от двете страни на семейството дойдоха да помагат за подготовката на това важно празненство. Готвеха се специалитети, а лелите и братовчедките работеха като часовников механизъм при изпълнението на традициите от старата родина.

Къщата беше старо летовище с около двадесет стаи за спане, така че настаняването не представляваше проблем. Чичовците и другите гости разглеждаха сградата и имението, докато жените сготвят. Трима от тях седнаха под един голям дъб и засвириха с музикалните си инструменти, създавайки романтична италианска атмосфера. Под съпровода на китарите и мандолините започна да се лее вино. Хората щъкаха усмихнати и се радваха един на друг — докато дойде времето на скарата в неделя следобед, когато лелята на Паскуале — Нина, — го повика.

— Патси, я виж, там имало кладенец. Налей ми една чаша с хубава acqua fresca^[1]. Тези наденици са много солени.

Паскуале отиде при кладенеца и започна да изпомпва.

— Ей, я вижте каква вода — провикна се той към всички. — Много е студена и бистра. La bella acqua^[2].

Той подаде чашата на престарялата си леля.

— Заповядай, zia, stabuona questa acqua^[3].

Всички бяха толкова ангажирани с пиенето на вино, че едва сега установиха наличието на кладенец в имението. Наредиха се на опашка и започнаха да изпомпват, пиеха и се смееха.

— Няма по-хубава вода от тази в Катскилските планини. Това известно ли ви е? — каза Джим, единият от чичовците на Бепи. — Вижте само колко е бистра и студена! Обичаме да пием вино, но за да живееш, трябва и вода. Така ли е, Паскуале?

— Прав си — отговори му Паскуале. — Организмът си иска и хубава вода като тази.

На другия ден ги налегна gagazula или, както е по-разпространеното название, диария. Голяма гледка беше да наблюдаваш как всички подтичват.

— Какво стана бе? — питаха се те и се държаха за коремите.

— Не може да е от виното. Сигурно е от скапаната вода — коментираха не един или двама.

— Ей, Паскуале! Да ти се не види тая acqua fresca! — подвикна леля Мери на брат си, докато припкаше към най-близката свободна тоалетна.

Всички страдаха от болезнени спазми.

— Обади се в санитарната служба. Водата ти нещо не е в ред. Що за имение си купил? — попита хапливо сина си Паскуале.

— Само го чуй! — обърна се за подкрепа Бепи към майка си. — Вчера се правеше на велик и предлагаше на всички вода от помпата, а сега обвинява мен. Аз изобщо не знаех, че имаме кладенец. Сигурно не е използван от години. Може да е замърсен.

На другия ден дойде един инспектор от санитарната служба да изследва кладенеца и установи, че водата е заразена. На цялата компания й трябваше да чуе само това. Натовариха се в колите и отпратиха за Бруклин, където водата е чиста и прясна. Няколко от чичовците останаха, за да помогнат за разрешаването на проблема. Или може би да довършат виното. Много им допадна идеята да останат и да изпратят жените си вкъщи. Цяла нощ спориха на италиански. Поиграха малко на карти и после пак продължиха да обсъждат кладенеца. Най-хубавото от всичко беше, че не можеха да пият от водата. Затова цяла седмица караха на вино.

В крайна сметка решиха, че причината е в напуканите тръби на отходната система, от които се просмуква мръсна вода в кладенеца. Единият от чичовците заяви, че трябва да я разкопаят, за да намерят течовете. Съгласявайки се единодушно, те започнаха да копаят. Разчоплиха канализационните тръби около цялата къща и изровиха септичната яма. Дворът заприлича на бомбардирано поле. Поляната изгуби красивия си поддържан вид. След цял ден копаене те отново седнаха да играят на карти. Буретата с вино сякаш нямаха дъно.

След още една седмица съвещания и наблюдение на откритата канализация решиха да възстановят всичко в стария му вид, но в сметката на Бефино в местната водопроводна фирма бе записана изцяло нова отводнителна система, нови тръби, нови резервоари. Хлорираха кладенеца и той беше готов за нова проба. Инспекторът беше сигурен, че всичко ще бъде в ред, но каза, че скоро ще намине. Винаги е най-добре пак да се направи проба, просто за всеки случай. Този път водата показа по-висока степен на замърсяване. Всички вкупом се развикаха на инспектора: „Ba von quollo! Глупак такъв! Ти каза, че ще бъде по-добра.“

Продължиха да седят и да си приказват още няколко дни. Също като Колумб, италианците никога не се отказват, затова следващият им план бе да проверят цялата местност. Още на другия ден чичовците направиха разходка през гората и нагоре по планината. Един от тях носеше виното, а друг — ролка тоалетна хартия. Някъде в късния следобед попаднаха на един лошо миришещ поток и вървейки нагоре по него, стигнаха до съседна ферма, в която отглеждаха морски свинчета.

Там имаше стотици морски свинчета в кафези и изпражненията им се изхвърляха в потока, който течеше надолу по хълма към имота на Бефино. Започнаха да крещят на италиански и да ръкомахат, сочейки свинчетата.

— Ето защо се разболяхме всичките и ни хвана дрисък! Тоя простак е окепазил хубавата вила на Бефино.

Като чу врявата, собственикът излезе на бегом от къщата с ловджийска пушка в ръка. Не можеше да разбере какво му говорят и защо са там. Продължаваха да ръкомахат, като от време на време се хващаха за главите и коремите.

Фермерът изтича обратно в къщата и извика на брат си:

— Ей, Елмър, внимавай. Вземи си пушката. Май имаме малко мексиканци на посещение.

Бепи беше в Бруклин и не знаеше какво става в имението му. Много се смя, когато чу как двамата гледачи на морски свинчета излезли и започнали да стрелят, докато видели, че чичо му Джим вдига нагоре бутилка с вино. Тогава седнали да я изпият всички заедно и да обсъдят положението с водата. Когато виното свършило, двамата братя се съгласили да преместят кафезите от другата страна, далече от потока. Бепи каза на Дана, че това е било проблем, който единствено чичовците му могат да разрешат.

 

 

Една неделя Бен се обади на Бепи по телефона.

— Здрасти, Беп, нещо ново? Кога мога да те видя? Имам нещо за теб.

— Защо не наминеш днес? Ще вечеряме заедно. Дана прави лазаня и телешко печено. Обичаш ли лазаня?

— Негърът обича ли диня? Разбира се, че я обичам. В колко часа да дойдем?

— По което време искаш. Само елате.

Бен и съпругата му Пеги пристигнаха с голяма кутия за торта. Носеха за десерт дузина сладкиши от единствената италианска пекарна в Стейтън Айлънд.

Разговорите на масата засегнаха всички теми, освен онази, която бе причина за желанието на Бен да дойде. След десерта жените по навик се заеха с кухненските грижи, а мъжете слязоха до колата на Бен, за да видят какво е донесъл на Бепи. А то беше поръчаната бомба.

— Направих я специално. Мощна е почти като атомна бомба. Когато избухне, ония типове ще хвръкнат много надалече. Най-добре е да си помислиш дали си сигурен, че искаш да я използваш върху тях, защото избухне ли — край. Повече няма да ги видиш.

— Много време ти трябваше да я направиш. Войната можеше да е свършила вече. — Бепи огледа бомбата сериозно. — Добре. Искам да я монтираш на колата им в сряда сутринта. Винаги закусват заедно в сряда. Следил съм ги. Сложи я под капака на мотора. Става ли? Искам тия копелета да хвръкнат до луната.

— И още как! Това, което остане от тях, разбира се — увери го Бен. — Ще се облека в монтьорски дрехи. Ако някой ме забележи, ще си помисли, че им поправям колата. Ще нося и револвер в случай, че Червения и Мак ме хванат, на местопрестъплението. Ако не по единия, тогава по другия начин ще ги отвея и двамата.

— Добре. Време е да се разделя с тия гадни влечуги. Причиниха ми много киселини в стомаха. Да не са си мислели, че ще оставя това да им се размине? Ама че наглост от страна на Червения! Той поне ме познава. Направи го, Бен. Зареди проклетата бомба в сряда. Ако те спипат, докато работиш, застреляй ги… Унищожи ги!

В сряда сутринта Бен си свърши работата бързо. Зареди бомбата в колата и бързо отпътува обратно за Стейтън Айлънд. На ферибота се затвори в една от тоалетните, за да не забележи никой, че се връща толкова рано от Манхатън.

В 9,45, когато приключиха със закуската си, Червения и Мак се качиха в колата и я запалиха. БУМ! Експлозията се чу чак на седем пресечки оттам. Колелата на автомобила се затъркаляха по улицата, предният капак хвръкна тридесет метра нагоре, двигателят се разпадна, а двете врати литнаха настрани. Червения и Мак слязоха и тръгнаха пеша, с малко олюляваща се походка, но без драскотина. Точно като в циркова клоунада те си изтупаха дрехите и си отидоха.

Когато чу вестта, Бепи не можеше да повярва. Обади се на Бен в погребалната му къща.

— Ти си бил бомбаджия? Дребен негодник! Ония мръсни гадове продължават да се разхождат. Правел си атомни бомби, а? Правиш лайна! Ония типове сигурно вече са се покрили в тайни квартири, така че сега съм в крайно неприятно положение. Трябва да открия къде са и да нахълтам там със стрелба като каубой, иначе ще очистят и мен, и семейството ми. Отвратителна каша забърка този път. Няма как да не се сетят, че съм бил аз. Какво стана бе, дявол да го вземе? — почти пищеше Бепи, но сдържаше гласа си тих.

— Беп, за първи път ми се случва така. Не го разбирам. Натъпках достатъчно материал да смачка танк. Може би фишеците са сочели напред вместо назад. Трябва да бъдат насочени назад, за да взривят пътниците. Иначе експлозията отнася само мотора.

— Напред, назад, какво ме интересува? Знам само, че ми предстои да ме опаковаш в някой от фалшивите ти смокинги и чамов сандък. Ще ме гледаш по гол задник върху мраморна плоча. В каква посока ще ме обърнеш? На север или на юг, дребен капут такъв? Със сигурност знаят, че това е моя работа. Сега трябва да си играя на каубои и индианци. В кърпа ми бяха вързани, преди да провалиш всичко. Аз бях в атакуваща позиция. Сега ще започнат да стрелят по всичко живо. Изтървах влака и това е много зле за мен.

— Съжалявам, Беп. Ела да спиш в дома ми, докато ги спипаме. Доведи семейството си още сега. Ще скроим някакъв план да ги поканим на маса, а? После ще взривим масата.

— Ще ми взривиш задника! Не ми прави повече услуги със скапаните си бомби! — кресна Бепи в слушалката. — Не знам! Трябва да помисля върху положението. Мак е такъв безсърдечен негодник, че от злоба може да посегне на жена ми и децата. Повярвай ми, Бен, може да се ожесточи и да взриви къщата ми заедно с децата в нея. А тоя тип действа бързо. Опасен е. На колана си има трийсетина резки. Той е същият, който уби седемдесет и четири годишния вестникар. Седмици наред писаха за това убийство по първите страници.

След дълги часове на размисъл Бепи реши какво трябва да направи. Излезе от канцеларията и отиде при Норма, жената на Червения.

— Чух за бомбата — каза й той. — Отбих се да ти кажа, а така ще разбере и Червения, че това не е моя работа. Не бих постъпил така с него. Според мен трябва да е някой, който има зъб на Джони Мак. Затова, предай му, че не съм аз. Разбра ли ме, Норма? Много държа да знаят, че не съм аз. Подобни неща могат да причинят много бъркотии, и то много бързо. Понякога се започват войни за нищо. Затова им го предай час по-скоро.

— Добре, Бепи. Радвам се, че не си бил ти. Ще му кажа. Другия месец ми предстои да родя и ще ми е нужен съпруг, с когото да отгледам детето си. — Тя целуна Бепи по бузата. — Познаваме се отдавна, още от деца, и ти е известно, че не мога без мъж, затова не ми го убивай. Нужен ми е.

— Никога не бих убил Червения, Норма — увери я Бепи. — Заедно сме израсли.

— Виж, Бепи, знам цялата история и смятам, че си прав за Червения и бизнеса. Обаче ти си му задължен. Спомняш ли си, когато ти спаси живота от ония негри в училището? Аз го повиках. Така ли беше, Беп? Обадих му се по твоя молба.

— Да, той ми спаси живота. Права си, Норма. Той дойде и ме измъкна. Не съм забравил. — Целуна я по бузата и потупа нежно корема й. — Само му предай, че не бях аз. Би трябвало да знае, че бомбите не са в моя стил така или иначе, но за всеки случай му кажи. Между нас вече няма вражда. Кажи му да ми се обади. Може пък да се обединим.

— Добре, Бепи. Благодаря ти. Дай Боже.

Два дни по-късно Червения се обади на Бепи по телефона в канцеларията му.

— Как си? — попита го Бепи. — Добре ли си? Какво стана бе, дявол да го вземе? Искам да ти кажа, че аз не се занимавам с бомби. Ти го знаеш. Така ли е, Червен?

— Да. Казах на Джони Мак, че не ти е в стила. Ако ти искаше да ни ликвидираш, щеше да е с куршуми. Мак сериозно е тръгнал по пътеката на войната. Иска да избие всички, без значение кой какъв е. Даже искаше да нахлуе със стрелба в дома ти.

— В моя дом? За какво?

— Мислеше, че си ти — обясни Червения. — И честно казано, първоначално аз също мислех така.

— Слушай, Червен, до ушите ми стигна един слух, който трябва да чуете. Мисля, че знам кой иска Мак да умре. Целта им не си ти, Червен, а той. Не споменавай, че сме говорили за това. Ще ти кажа повече, когато се видим. Познаваме се от много отдавна, Червен, и искам да знаеш, че не съм се заел да ти причинявам зло. Разбра ли ме?

Червения се поколеба и после попита:

— Знаеш ли кой е бил?

— Ела да се видим утре в три часа в китайския квартал. Не бива да обсъждаме по телефона. Кажи на Мак, че вероятно ще мога да помогна за решаването на проблема. Може и да се обединим, а? Заедно ще бъдем по-силни. Поговори с него за това. Обаче стой на скрито до утре. Понякога се получава всяко зло за добро.

— Добре, Бепи. Ще си поговорим по въпроса.

— И кажи на Мак да не буйства. Най-добре е да не се приближава до дома ми… Ще ви чакам в пералнята. В три часа ще изпратя някой да ви доведе. Не казвай на никого, че ще се срещнем. Не искам да ми хвърлят бомба, докато съм с вас двамата. В момента около вас е много опасно.

Червения се изсмя.

— Не се шегувам, Червен. Чух един слух и ако се окаже верен, Мак е закъсал.

— Да не ме пързаляш? Толкова ли е сериозно?

— Ами за малко не ви гръмнаха топките. Струва ми се доста сериозно. Не казвай на никого за утрешната ни среща.

— Добре. Утре в три. Ще дойда заедно с Мак. Довиждане… И благодаря ти, Беп.

Бепи се обади на Бен.

— Каня те да видиш как се правят тия неща в Бруклин, дребен капут. Разбра ли?

— Какво си намислил да правиш, пак някоя сцена с изпражнения като в Ню Орлиънс ли? Кажи ми, за да знам дали да си нося противогаз.

— Не се дръж като идиот, скапано джудже такова! Говориш по телефона така, сякаш си на някое пасище. Защо споменаваш имена на градове? Какво стана с оня Бен, дето беше толкова предпазлив с телефоните, с четиринайсета маса и прочие глупости? Просто ела утре в два часа в заведението в китайския квартал.

— Оня щанд за сандвичи ли имаш предвид? Ти на това заведение ли му викаш?

— Стига, Бен. Престани да се заяждаш. Имам проблеми. Постарай се да бъдеш там. Предстои ни работа. Не забравяй, че ти ме набута в тая отвратителна каша.

— Ще дойда, не се притеснявай.

На другия ден в два часа Але Хоп и Бепи ядяха и разговаряха с Господин Шишко. Бепи се засмя и го попита:

— Ваната си я бива, а?

— Ваната, синей. Да, бива си я. Синей силна, няма грешка.

— Синей догоре? А? Резервоарът пълен ли е? — попита сериозно Бепи.

Господин Шишко се досети, че Бепи е замислил нещо.

— Какво ти се върти в главата, приятелю? Да не искаш да топнеш някого? — попита той на ясен английски.

Бепи се наведе по-близо.

— Да. По колко взимаш?

— Двеста долара на глава. Съвсем евтино, съвсем приемливо.

— Съгласен, двеста долара.

Бепи бързо протегна дланта си, за да скрепи сделката, и двамата си стиснаха ръцете.

— Кога?

— След около час — отговори Бепи.

— Ще отида да огледам долу. Да проверя дали резервоар пълен.

След това Бепи се обърна към Але Хоп.

— Тоя тип е невероятен! Не очаквах да се навие толкова бързо. Шишкото е малко шантав. Сигурно и той от време на време топва по някой вътре. Даже и не мигна, когато го попитах колко иска. Донякъде ми харесва. Държи на думата си.

— Наистина добре разбира английски, нали? — каза Але Хоп.

— Да, от пари също разбира. Все пак трябва да призная, че цените му са сносни. Обаче с манджата ни го изкарва през носа! Виждали ли сте го в каква чиния обядва? Кръгла и дълбока като паница на санбернар. Лично негова си е. Тъпче я догоре с наденици и чушки.

— Как е положението, Беп? — попита, влизайки Бен.

— Добре е, обаче ти закъсняваш. Казах в два, а сега е два и десет. Не е зле да хапнеш. Ще имаш нужда от сила за тая работа.

— Не можах да намеря място за паркиране. Затова закъснях.

— Ей, гробарю — каза смеейки се Але, — за малко не пропусна погребението.

По-рано същия ден Бепи се бе обадил на Сид Чой. Каза на секретарката му, че Джони Мак го вика в заведението точно в три и петнадесет. Било много важно да присъства.

В три часа Бепи нареди на Але Хоп да отиде отсреща и да извика Червения и Мак.

— Доведи ги тук за уговорената среща. Кажи им, че е безопасно и в пералнята никой не може да ни види. Обясни им, че в тяхното заведение е прекалено опасно за всички ни, а в нашата сграда няма да падат бомби. Че тук има много хора. Накарай ги да се почувстват сигурни, Але.

Але отиде и след пет минути се върна с Червения и Джони Мак. Отведоха ги в канцеларията на Господин Шишко. Това беше първата среща между Мак и Бепи. Никога досега не се бяха срещали лично, лице в лице, но знаеха много един за друг.

Мак беше едър, як човек, с грубиянски вид и татуировки по двете ръце и дланите. Добре известно беше, че човешкият живот не струва пет пари за него. Говореше се, че често убива мигновено и без особена причина. Сега той се ръкува с Бен и Бепи — други двама прочули се с основание убийци.

Бепи се усмихна и демонстрирайки гостоприемство, отведе Червения и Мак до мекия диван. Така щяха да бъдат на ниско и облегнати назад. Искаше по този начин да им отнеме възможността да правят бързи движения. Като седнаха, Червения и Мак се спогледаха, осъзнали твърде късно, че са допуснали да бъдат поставени в уязвима позиция.

— Тука смърди на пикня — забеляза Мак намръщено.

Всички се изсмяха шумно. „Най-после единомислие“ — помисли си Бепи.

— Иди да доведеш китаеца — прошепна той на Але Хоп. — Стана три и петнайсет. Ще чакаме тук. Вземи с теб и Господин Шишко. Той умее да ги разпознава.

Господин Шишко отиде с Але, за да са сигурни, че ще доведе когото трябва. Видяха Чой да пристига с бърза крачка по улицата.

— Господин Чой? — попита Але Хоп. — Джони Мак е отсреща.

Чой ги последва до канцеларията на пералнята с къси, бързи крачки и наведена глава. Червения и Мак се изненадаха, когато го видяха да влиза.

— Ей, какво правиш тук? — попита притеснено Мак.

Чой протегна ръка да се здрависа с всички, а Бепи го наблюдаваше и си мислеше: „Много обичат да се ръкуват тия двулични копелета.“

— Дявол да го вземе, защо се бутаме толкова народ в тая малка миризлива канцелария? — каза Бепи. — Хайде да слезнем долу и да си поговорим на по-широко.

Червения и Мак се поколебаха. Мак погледна приятеля си и го побутна с лакът. Але, Бепи и Бен забелязаха движението. Всички извадиха пистолети.

— Спокойно. Дръжте си нервите. Искаме да ви покажем някои неща — разпореди Бепи, поемайки както обикновено инициативата в свои ръце. — Ако се размърдате, загивате. Червен, можеш да разкажеш на Мак биографията ми, за да бъде наясно, че като кажа нещо, то става. Ако шавне или даже ако пръдне, моментално ще го убия.

— Мак, кротувай — каза Червения. — Наистина ще го направи.

— Имам ли друг избор? — отвърна Мак и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

Але бързо освободи Червения и Мак от пистолетите им.

— Вие какво очаквахте бе? — попита ги той. — Открита война ли?

Сид Чой, ядосан и притеснен, се запъти към вратата.

— Няма да присъствам на такова нещо — каза той. — Отивам си.

— Тоя пък къде е тръгнал? — попита Але.

Бен бързо сграбчи Чой за рамото и го перна по лицето толкова силно, че от устата му потече кръв. Чой се спря насред крачката си.

Поведоха тримата към сутерена. Опитвайки се да остроумничи, Бен подхвърли:

— Ей, Беп, какво ще правиш, грозде ли ще мачкаш? Това винарската ти изба ли е?

Не последва отговор от Бепи, който ги водеше надолу по стълбите към приличащия на гробница сутерен.

— Да не си откачил? Занасяш се в такъв момент? — прошепна Але на Бен. — Ще му вдигнеш кръвното.

— Свали всичко метално от тях — нареди Бепи на Але. — Катарами, пръстени, всичко.

Але бързо се зае да ги пребърка и в джобовете им намери пачки пари.

— Ей, Беп — каза той, размахвайки парите. — Тия са фрашкани. Тука май има хилядарки.

— Нищо не се е променило, Але. Вземи им всичките пари, даже и монетите… Преди всичко монетите. Отръскай ги хубаво тия мръсници. Там, където отиват, няма да им трябва нищо. Свали диамантените пръстени от Мак и дръпнатия. Ще дам да ги преработят за Дана. Тя много обича диаманти. — Бепи се усмихна, а после грубо се изхили в лицето на Чой. — Та значи твоят приятел Мак е важна личност в квартала ти, а? Тъпо копеле с дръпнати очи! Погледни го добре — с всичките му татуировки по ръцете и пръстите. Хубаво гледай. Ей с това ще спиш вечния си сън.

Господин Шишко се изкачи по стълбите да заключи вратата и се върна безшумно, бършейки чело. Знаеше, че връщане назад няма. Разбра, че тези хора са професионалисти. Лицето му стана мокро и лъскаво и ту се усмихваше, ту помръкваше като мигаща лампа.

— Понеже си най-главният в квартала — Бепи се ухили подигравателно на Мак и погледна свирепо Червения, — най-големият главорез и най-долният мръсник, ти ще се изкъпеш пръв.

— Стига! Да не сте се побъркали бе, хора? — започна да се моли Мак. — Тук сме все италианци. Няма ли да ме изслушате? Какво съм ти направил, Бефино? Направил ли съм ти нещо, дявол да го вземе? Даже не те познавам. Никога нищо не съм ти сторил. Защо искаш да ме ликвидираш?

— Не заради това, което вече ми стори, Макарони, а заради онова, което можеш да ми направиш, ако ти простя. Ти открай време си гадно животно. Слушал съм за теб още като малък. Освен това прекалено много се сближи със съдружника ми, за да съм спокоен. Знаеше, че това няма да ми хареса, но не ти пукаше. Настани се безцеремонно. Сега можеш да се настаниш и при свети Петър! — Бепи погледна смразяващо Мак и продължи: — Помниш ли вестникаря, Мак? Това е заради него.

— Не го прави, Бефино! — Паника обземаше Мак. — Той беше…

— Да, знам. Той беше евреин. И също така имаше семейство, което го обичаше, долно копеле такова! — каза бавно Бепи и вдигна пистолета.

Натисна спусъка и простреля Мак в лицето. Куршумът попадна в средата на челото му и го повали тежко на пода. Гърмежът прокънтя навсякъде из сутерена.

— Гледай, Червен. Той май беше най-силният и най-големият убиец в Ню Йорк, а? Виж сега колко малък ще го направя. Гледай как ще изчезне тоя негодник. Гледай го, Червен, и не се обръщай настрани. Искам да се образуват гънки по мозъка ти, преди да умреш. Ако се обърнеш, миланецо, ще бъдеш следващият, преди китаеца.

Червения трепереше от страх, втрещил невярващ поглед във ваната, докато Але и Господин Шишко вдигаха тежкото тяло на Мак.

— Бефино! Какво правите?! — изкрещя той и извърна глава.

Господин Шишко и Але Хоп пуснаха бавно Мак във ваната. Той мигновено започна да се топи. Плът и коса се отделиха от черепа му и изплуваха на повърхността. Киселината бълбукаше покрай потъващото тяло.

— Ти ми открадна пари и това ти се размина без последствия — каза Бепи. — Вие двамата ми крадяхте бизнеса, а после дори започнахте да ми се подигравате. Прекалено дълбоко в сърцето ми бръкна, Червен. Налага се заради това да ти направя едно кръщене. Много скъпо ще ти струва смехът. Надявам се поне да си е заслужавал цената. Нямам друг изход, освен да те стопя като свещ. — С дулото на пистолета той обърна главата на Червения към ваната с киселината. — Кажи сбогом на приятеля си.

— Ще ме убиеш, понеже няколко пъти съм ти се присмял? Какво ти става? — започна да се защитава Червения. — Моля те, Бепи, не ме убивай! Много ми е зле, Бепи. Мили Боже, помогни ми.

Трепереше, пълнеше панталона с изпражнения и се молеше. Представляваше жалка гледка.

— Ох, пак познатата история. Даже и тоя мръсник се надриска. Леле Боже, ужасно смърди — каза Бен. — Ти си един много смрадлив мръсник, Червен. Известно ли ти е?

Червения само погледна втрещено Бен и нервно загриза ноктите си, мънкайки молитва.

Бепи нямаше настроение за смешните забележки на Бен.

— Грабвай тоя с дръпнатите очи — каза той на Але. — Негов ред е.

Але сграбчи Чой, който почти беше припаднал.

— Къде ти е дългокраката приятелка днес? — попита го Бепи подигравателно. — Кисне си задника в гореща вана ли? Е, ето ти и твоята гореща вана, дребен охлюв такъв.

— Да. Да, моя приятелка в гореща вана на мой апартамент — отговори Чой. — Харесвате ли я? — Той направи жест с ръце, че им я предлага.

— Да, харесваме я и ще я вземем, след като изтечеш в канала, жълто нищожество. Утре Господин Шишко ще я оправи. Той много харесва кльощави китайки с дълги крака. Нали така, Господин Шишко?

Шишкото се усмихна насила и отново избърса челото и врата си.

— Разбира се, чудесно, чудесно — каза Чой. — Давам му я. — Той почувства облекчение. Надяваше се, че предложението може да бъде прието в замяна срещу живота му. — И много умно, много умно. Чудесно, чудесно. Нека да я чука. Да си стиснем ръцете — каза той и протегна усмихнат ръка, сякаш е сключил сделка. — Да стиснем ръце — повтори Чой, оглеждайки ги с нарастващо отчаяние, след като никой не прие предложението му.

Бепи погледна дребния човек, който толкова обичаше да стиска ръце.

— Пусни го с главата надолу, Але. Не мога да го понасям тоя боклук — каза той на италиански.

Але го хвана за краката и Чой започна да се бори. Удряше с юмруци, дърпаше се и се молеше с писъци за живота си. Але го пусна надолу с главата и после бързо отскочи назад, за да не оплиска с киселина лачените си обувки.

Сид Чой направи полузамах с ръцете, опитвайки се да изплува. Успя да се покаже на повърхността, обърнат към Господин Шишко. С отвратително деформираното си лице и напълно липсващи очни ябълки той приличаше на персонаж от филм на ужасите. Отново потъна бавно в киселината.

Всички се умълчаха, с изключение на Бен.

— Брей, тия китайци са отвратителни, когато умират, а?

Господин Шишко вече не беше в състояние да контролира емоциите си. Потеше се и се смееше, после започваше да хлипа и след това отново го избиваше на смях. Очевидно тази сцена му дойде прекалено много.

— Следващият си ти, Червен. Приготви се — каза Бепи. — И недей да бъдеш страхливец. Дръж се мъжки. Не ме карай първо да те застрелям. Покажи ми как умира истински миланец, а? Можеш да поплуваш малко, но недей да крещиш. Бъди мъж. Разбрахме ли се, paesano^[4]? Покажи, че си мъж. — Гласът на Бепи беше хриплив и особен.

— Бефино, Бефино — разкрещя се веднага Червения. — Моля те в името на миналото ни! От деца сме заедно. Моля те, смили се над мен. — Докато говореше, той се приближаваше бавно към Бепи. — Винаги сме били приятели, Беп. Не прави това нещо с мен.

Бен пристъпи между тях, за да му препречи пътя, и опря пистолета си в главата му. Червения представляваше покъртителна гледка.

— Бепи! — продължи да се моли той. — Жена ми ще има бебе. Моля те, позволи ми да стана баща. Никога не съм бил баща, Бепи. Моля те, остави ме да живея. Смили се. Обичам те, Бефино Менесиеро. Винаги съм те обичал. Сгреших. Смили се над мен. — По устните му се стичаха сълзи, смесени със сополи.

Але Хоп прекрачи към него, сграбчи го в мечешка прегръдка и го повлече към ваната.

— Ти ни измени, Червен — прошепна той в ухото му. — Нямаме избор. Ще се опитам да те зашеметя, paesano, за да не усетиш.

Але го удари няколко пъти с юмрук по врата, за да отслаби съпротивата му, и той се отпусна.

Червения погледна Бепи в очите. Приповдигна се и се усмихна.

— Майка ми и баща ми винаги са те обичали, аз също винаги съм те обичал — прошепна той. — Заедно израснахме, Бепи.

Але погледна Бепи за окончателно потвърждение, но той изчака, защото Сид Чой не беше изчезнал напълно.

— Тоя още плува като мръсна пяна с катранена коса — каза Бен.

Всички погледнаха все още стоящите на повърхността останки на Чой. Изглежда, киселината беше отслабнала след разтварянето на толкова кръв и плът.

— Тия с дръпнатите очи имат здрава кожа — добави Бен. — Трябва им по-дълго време да се разтворят. Гледайте как плува тая черна перука. Хайде да хвърлим Червения още сега. Ще образува хубава смес със Сид.

Бепи погледна в очите на Червения и си спомни ученическите им години, веселия смях, когато крадяха дребни монети от другите деца; как си купиха заедно първите каскети и колко им беше хубаво да кръстосват с тях из квартала. Спомни си как се заклеха да бъдат приятели завинаги…

— Бефино, моля те, не ме убивай — простена жално Червения. — Не ме убивай — продължи да повтаря той като дете.

Але Хоп, в очакване всеки момент да му бъде даден знак с кимване, притискаше Червения и наблюдаваше лицето на Бепи. Бен и Господин Шишко стояха смълчани. Изведнъж Червения спря да се моли и настана дълбока тишина. Всички чакаха Бепи. Дори Червения го гледаше в очакване на кимването. Знаеше, че вече нищо не може да помогне; решението бе взето. Але започна да повдига Червения.

— Чакай малко — каза Бепи. — Пусни го долу. Остави го да живее. Не искам да го убивам.

— Какво! Да не си откачил? — изкрещя Бен. — Той трябва да умре. Прекалено много видя тук. Аз казвам да умре.

— А аз казвам да живее — заяви тихо Бепи. — Ще го оставим жив. Изпати си достатъчно. Жена му ще роди другия месец и бебето ще има нужда от баща. — Продължи да си търси оправдание, за да не останат с впечатление, че е взел неправилно решение. — И без това до края на живота си ще бъде безполезен човек. Умът му вече няма да е същият след тази случка. Никога повече няма да бъде мъж. Кажете на Джоуи Ди да чука жена му веднъж месечно, след като роди бебето. Защо трябва и тя да страда заради тоя задник? — Бепи потри лицето си уморено.

— Погледни го само! — извика Бен. — Аз казвам morte. Той вече е идиот. Пак казвам — morte.

— Пусни го, Але. Ще се усмърдиш. Опръскал е новите ти обувки с жълто — каза Бепи.

Але го пусна и погледна обувките си.

— Майка му стара! Гледайте го какво е направил! — Той изтупа краката си.

Бепи се обърна към Червения и го предупреди:

— Накара ме да се разчувствам пред прага на смъртта ти. Добре. За първи път, откакто се помня, отменям решението си. Ще станеш баща. Дано да постъпвам правилно, Червен. Ако ме забележиш някъде, най-добре е да изчезнеш бързо. А също така, да се разкараш от бизнеса. Това може да се окаже най-голямата грешка в живота ми, Червен, но ще те пусна да си отидеш. За пореден път ме разчувства. Пак спечели милостта ми.

Червения благодари покорно на всички и направи опит да целуне ръката на Бепи, но той не му позволи да го докосне.

— Обирай си крушите по живо по здраво и стой далече от мен.

— Точно така! И най-добре отиди в ъгъла да си избършеш гъза — каза му Бен. — Целият си осран.

Господин Шишко видя, че Чой вече го няма. Бързо отви крана, за да изпусне киселината в канала. Але прибра всички метални предмети.

Бепи каза на господин Шишко, че иска да вземе куршума от главата на Джони Мак, останал на дъното на ваната. Всички бяха забравили за него.

— Не трябва да оставяме никакви следи. Измийте всичко с маркуча. — След това се обърна към Червения, който още стоеше там. — Прибери се вкъщи и после отиди на черква. Помоли се. Благодари на Бога, че си жив. Това беше най-трудното решение в живота ми.

Когато излизаха от сградата, Бепи подаде на Господин Шишко четиристотин долара. Господин Шишко му благодари и след това върна двеста от тях, като каза:

— Чой е за сметка на фирмата. Толкова съм доволен, че не мога да ти го таксувам и него.

— Господин Шишко, ти си голям пич, знаеш ли? — каза му Але Хоп.

Господин Шишко се усмихна гордо.

— Исках да видя Сид Чой и Джони Мак в един ковчег — прошепна Бепи на Бен. — Обещах им го и удържах на думата си.

— А защо така се сбабичоса пред Червения? — попита Бен.

— Сбабичосал ли съм се? Бен? На десетгодишен ли ти приличам? Бил съм се сбабичосал! Чуйте само! Току-що разтопих двама мръсници, а той ми вика бабичка. Сигурно не съм съвсем в ред, щом те търпя около себе си. — Тук вече стана сериозен. — Направих го заради миналото ни, Бени. Познавам го още от дете. За мен това решение беше трудно. Веднъж ми помогна и му бях задължен. Получи урок за цял живот. Много отдавна се знаем двамата с него. — Замълча и се усмихна. — Заслужава да го похваля.

— Кого да похвалиш?

— Червения. До последния момент се държа умно. Помоли ме да го оставя жив, за да види неродения си син, понеже знае, че един сицилианец никога не може да му откаже това право. Желанието да видиш нероденото дете е неприкосновено. Не искам и в дълбините на душата си да се превръщам в отвратителен убиец. Радвам се, че го оставих жив. Доволен съм. Дълбоко в себе си вярвам, че той ме обича и аз го обичам.

— Според мен си откачен. Трябваше и него да разтвориш. Измамил те е и му се е разминало. Един миланец са възползва от неприкосновена повеля на сицилианския морал, за да отърве кожата. Направи голяма грешка, Беп. Някой ден ще те убие. Ще видиш. Един ден ще те прецака.

— Дано не си прав, Бен. И най-ограниченият умствено е способен да вземе решение в полза на убийството. Обаче е нужно истинско мъжество, за да пощадиш живота на един враг. Не си ли съгласен, Бен? Взех едно трудно решение. Оставих врага си жив, защото някога ми беше приятел. Самият аз не мога да го повярвам, но съм доволен.

— Не, не съм съгласен. Според мен си си изгубил ума. Той с жив и на свобода. Ако някой ден му се открие възможност да те ликвидира, ще го направи. Ти взе неправилно решение, Бефино, и това ти е известно. Дано не съм близо до теб, когато те нападне.

— Е, и без това оная проклета киселина стана съвсем слаба — измърмори Бепи.

 

 

В общи линии заведението в китайския квартал работеше добре. Бяха изминали няколко спокойни месеца, когато пристигнаха четирима азиатци на по около двадесет и пет години поискаха да се видят със собственика. Всеки от тях дъвчеш клечка за зъби и бяха облечени в бели пуловери с високи яки кожени каратистки ръкавици и бели кецове.

Смях напуши Маймуната, но той прояви благоразумие.

— Какво ще поръчате, момчета? — попита ги той, разбърквайки доматения сос.

Те се приближиха до щанда и съвсем спокойно застанаха в редица.

— Ти ли собственик на това заведение? — попита единият.

— Кой се интересува? — отвърна Маймуната.

— Аз, Джими Лий. Аз се интересувам.

— Името ви не ми говори нищо — отговори Маймуната. — Продавате ли нещо?

Джими Лий се ухили самодоволно и даде знак на приятелите си да заобиколят тезгяха. Маймуната видя, че заемат позиции, и бързо отговори:

— Не съм собственикът. Само работя на щанда. Той е собственост на едни хора от Елизабет стрийт. Вие какъв сте, търговски посредник ли? — попита той отново, нервно, опитвайки се да подхване разговор.

— Не. Аз не търговски посредник, но ти предлага застрахователна полица за закрила. Предлага ти закрила от неприятности в китайски квартал — каза му Джими Лий.

— Закрила ли? Ние нямаме нужда от никаква закрила — отвърна Маймуната. — Обаче ще предам на собственика. Става ли? Той се отбива тук всеки ден. Ще му кажа, че сте идвали.

— Да, кажи му, че ви трябва закрила от неприятности в китайски квартал. Вие ще плаща по стотачка на седмица, а ние ще се грижи никой да не прави неприятности на вас.

— Сто долара на седмица? Наемът тук е само сто долара месечно. Момче, жиците ти май наистина дават на късо. Да не си пийнал, а? — Маймуната се усмихна. — Аха. Ясно. Ти действително си търговски посредник. Продаваш неприятности, а аз трябва да си купя застрахователна полица, иначе… Нали така?

— Не. Аз ти предлага закрила. Не продава неприятности. Неприятности без пари. За тях няма плаща.

Четиримата китайци започнаха да се смеят.

Маймуната се подготви за битка, като придърпа една дълга двузъба вилица по-близо до себе си. Погледна Джими Лий в очите и зачака следващия му ход.

— Какво ще кажеш за това? — попита с усмивка Джими Лий.

— Ще кажа да се разкараш, жълтурче. Изчезвай! Отивай да си лапаш макарите, обаче вземи и останалата сган със себе си.

Лицето на Джими Лий помръкна и той започна да квичи гневно на китайски. Чул шумотевицата, Господин Шишко изхвърча на бегом от канцеларията си. Видя, че този, който крещи, е Джими Лий, и отстъпи обратно в кабинета с четири гигантски крачки назад. Маймуната не забеляза това.

Джими Лий беше известен в китайския квартал като шеф на бандата Сунга от Хонконг. Сключваше насилствени застраховки и цедеше всички бедни търговци от китайски произход. Беше си спечелил репутация на закоравял убиец без капка милост. Носеха се слухове, че в Китай е обезглавявал даже и деца. Реши ли, че трябва да умреш, загиваш на мига. Маймуната обаче не знаеше нищо за това.

Четиримата китайци се впуснаха в атака и го издърпаха през тезгяха. Започнаха да си го прехвърлят с ритници, а после със саблени удари на ръцете. Маймуната изгуби някъде дългата вилица, но продължи да се съпротивлява и стовари бърз нокаутиращ удар в главата на единия, после повали друг с мощен удар по слепоочието. Когато вторият падна на пода, другите трима нададоха вой и се заеха сериозно да обработват Маймуната. Удряха го, с каквото им попадне. Скоро от ушите и ноздрите му рукна кръв.

Беше наранен жестоко, но изненадващо, все още бе в съзнание и усещаше побоя, който му нанасяха. Пресегна се неочаквано и хвана единия от нападателите си за крака. Строполиха се заедно на пода, но не го изпусна. Получавайки жестоки удари и ритници от другите трима, той започна да събира сили. Държеше здраво, дращеше, хапеше и продължаваше да получава юмруци, каратистки удари и ритници в главата. Отваряха се кървящи рани.

С един отчаян последен скок той се опита да захапе бузата на човека под себе си, но вместо това успя да се докопа до ухото му. Стисна зъби с последните си капки сила и мъжът изкрещя от болка. Цялото ухо беше в устата на Маймуната. Почти изпаднал в безсъзнание, той усети, че си е спечелил малко почивка. Захапал бе ухото здраво. Другите трима се опитваха да вдигнат Маймуната от пода и да ги разделят. При окончателното рухване на Маймуната ухото на мъжа под него се откъсна и остана да виси от устата му.

Прекалено изтощен за каквато и да било съпротива, Маймуната остана да лежи с ухото в устата си като с боксьорска предпазна гума. Продължиха да го бъхтят, докато заприлича на кървава кайма. Изпаднал в безсъзнание, стиснал ухото между зъбите си, с отпуснато тяло, Маймуната приличаше на мъртъв. Четиримата напуснаха бързо, като Джими Лий грабна пътьом един пешкир от тезгяха, за да увие главата на приятеля си, от която шуртеше кръв като от чешма.

Господин Шишко надникна през открехнатата врата на канцеларията си и след като видя, че хората от Сунга си отиват, излезе и извади ухото от устата на пребития, за да може да диша. Когато пристигна в болницата, Маймуната още беше в безсъзнание.

Господин Шишко се обади на Бепи и се престори, че не е видял нищо от целия инцидент. Страхуваше се до смърт от бандата на Джими Лий.

Два дни по-късно Маймуната излезе от интензивното отделение в съзнание и способен да разговаря. По време на разпита от страна на полицейските следователи той твърдеше, че е паднал от един пикап с франзели. Те го наругаха и си тръгнаха възмутени. Лекарите казаха на Маймуната, че ще се оправи, счупените ребра ще зараснат и ще се възстанови от мозъчното сътресение.

Всички момчета от Бей Ридж дойдоха на посещение при Маймуната и много се ядосаха на китайските мутри.

— Нямат грам респект. Трябва да ги вкараме в пътя тия боклуци — каза елегантно облечения Паули, който крачеше напред-назад в болничната стая и тракаше с токовете си по твърдия под. — Тия скапани китайци прекаляват. Трябва да ги обработим — викна той.

Когато Бепи попита какво се е случило, Маймуната му разказа цялата история.

— Кого да закрилят от неприятности? — попита Бепи. — Нас ли?

— Да, теб, мен, нашите хора. Искат да ни застраховат. Ah capeesh?

— Ама че свинщина! Какво ги прихваща тия жълти маймуни? Каза ли им, че сме с хората от Елизабет стрийт?

— Да, обаче на тях това не им говореше нищо. Държаха се така, сякаш никога не са чували за Елизабет стрийт. Дори не мигнаха, когато споменах името на улицата, затова не си направих труда да им казвам, че сме сицилианци. Вероятно хич не им пука кои сме. Интересува ги само китайският квартал и смятат, че сме се натрапили незаконно. Ето това е.

— Чувал съм за този Джими Лий. Той е някакъв бос от Сингапур или Хонконг. Мръсен тип е, много мръсен. Обаче никога не съм си представял, че ще се заяжда с нас. Мислех, че държи само китайците под свой контрол — каза Бепи. — Е, добре. Желая ти да оздравееш бързо, Маймун. След няколко седмици ще си уредим сметките с тоя Джими Лий. Ще ги направим на таскебап тия негодници. Утре пак ще дойдем да те видим. Ще ти донеса една купа пържени картофи с наденица от Мот стрийт.

— Страхотно, Бепи! И още нещо — каза Маймуната. — Ония типове, всичките, бяха облечени еднакво — бели пуловери с високи яки, кецове, а от устата на всеки стърчеше клечка за зъби. Защо са тия клечки?

— Може малко преди това да са яли. Откъде да ги знам тия китайци? — каза Бепи и се запъти към вратата.

— Ей, Беп — извика го Маймуната. — Отхапах ухото на единия дръпнат. Спомням си как се отпра от главата му. Цялото гадно ухо остана в устата ми.

Бепи се обърна назад и лицето му стана умислено.

— Добре. Радвам се, че ми го каза, Маймун. Много добре.

Същия ден привечер Бепи отиде да се види с Господин Шишко, за да потърси адреса на Джими Лий. Господин Шишко се държа много студено.

— Слушай, приятелю, не мога да действам против сънародниците си. Нали ме разбираш? Няма да е здравословно за теб, ако намериш Джими Лий. В бъдеще те очакват жестоки последствия, ако го направиш. Джими Лий е много силна фигура в китайския квартал. — Господин Шишко го погледна напрегнато. — Присъствието ви в моята пералня ще стане много вредно.

— Разбирам и много те уважавам за това, Господин Шишко — каза му Бепи. — Ясно ми е, че става дума за респект и лоялност към твои сънародници. Обаче моят приятел пострада жестоко от Джими Лий и аз, също като теб, трябва да бъда лоялен към своите хора. Ако не ми кажеш това, което искам да знам, ще ти уредя едно пътуване до оня свят, Господин Шишко. Разбираш ли какво ти говоря? Или ще ми кажеш, или ще гълташ тиня от дъното на Хъдзън. С теб или без теб, аз ще си разчистя сметките с Джими Лий. Вече съм го решил. Трябва да бъдеш лоялен първо към мен. Иначе ще се наложи да те облека в бетонно кимоно, преди да отплава корабът ти.

Накрая Господин Шишко каза неохотно:

— Днес заложих на сто двайсет и девет „С“. Ако спечеля, ще мога да си купя онази къща на Мълбери стрийт.

Бепи веднага съобрази, че Господин Шишко е използвал нещо като китайска игра на думи. Барът, в който се навърта Джими Лий, се намираше на Мълбери стрийт 129 „С“. Вероятно там беше базата му. „С“ означаваше „сутерен“.

Господин Шишко се поклони начумерено два пъти на Бепи и се запъти към канцеларията, навел позорно глава.

Бепи го проследи с поглед, после отиде при щанда за сандвичи да провери заместниците на Маймуната — Оги и Франки.

— Как е работата?

— Засега всичко е наред. Как е Маймуната?

— Чувства се добре. До седмица ще го изпишат. — Бепи се огледа небрежно и се наведе над тезгяха. — И двамата ли имате ютии, момчета?

— Да, въоръжени сме.

— Добре. Пазете се да не пострадате. Тия жълтите играят грубо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се вкъщи. Ще бъда там цялата нощ.

Пет седмици по-късно, когато Маймуната беше много по-добре, Бепи свика съвещание с участието на Але Хоп, Шантавия Майки и Маймуната.

— Тази нощ ще се погрижим за китаеца — уведоми ги Бепи в началото на съвещанието.

— Господин Шишко ли ще ликвидираш?

— Не, не шишкото. Джими Лий.

— Радвам се. Господин Шишко ми харесва. Той е забавен тип.

— Стига си дрънкал глупости, Майк — скастри го строго Бепи. — Какво ми пука дали жълтите са забавни или не? Предостави ли им се възможност, на мига ще се издрискат отгоре ни. Помляха Маймуната, а Господин Шишко изобщо не се е мярнал там. Дори не е направил опит да ги спре, а постоянно шета из пералнята. Кара ме да си мисля лоши неща. Майк, тази вечер ти ще ни бъдеш шофьор. Казах на Дефилипо да открадне едно такси, което вече ни чака в гараж за камиони близо до Деланси стрийт и „Бауъри“^[5]. Трябва само да си го вземем. Ще обикаляме китайския квартал като туристи в такси. Сложи си фуражка, за да приличаш на таксиметров шофьор. После, когато стигнем до бара на Лий, ние тримата — той посочи към Але Хоп и Маймуната, — ще нападнем с цялото си въоръжение. Маймун, ти ще използваш два автоматични армейски пистолета 45-и калибър. Във всеки има по десет патрона. Опитай се да вкараш няколко в главата на Джими Лий. Ти го познаваш, а ние не. Онзи с едното ухо би трябвало да се забележи лесно. Пречукай и него. Знаеш ги как изглеждат. Затова потърси хората си внимателно. Але и аз ще бъдем с рязани двуцевки, заредени с едри сачми, така че, ако се наложи, да издухаме целия бар. Китайчетата няма да ни очакват. След работно време винаги се събират в бърлогите си, така че ще ги изненадаме. Помнете — не се приближавайте много до тях. Тия жълтурчета могат да хвърчат. Майстори по карате са.

— Знам — каза Маймуната. — Вече си изпатих.

— Ей, чели ли сте за масовото убийство в Деня на свети Валентин? — обади се Шантавия Майки. — В Чикаго. За Ал Капоне и ония типове?

— Да, спомням си — отвърна Бепи. — И какво?

— Ами това ще се прочуе като масовото убийство в китайския квартал. Иска ми се Маймуната да бъде шофьор, защото ми се ще да отида вътре. Много е важно за мен. Аз съм историк по душа. А това нещо може да заеме важно място в историята, нали така?

— Да, прав си, може и това да стане. Но така или иначе ти ще бъдеш шофьор, Майк, за да останем живи и да четем учебниците по история, когато ги отпечатат. Остави на нас правенето на историята. — Бепи потупа гальовно Майки по главата. — В действителност ме интересуват само Джими Лий и Едноухия. Ако успеем да пречукаме само тези двамата, ще бъда удовлетворен. Сметката ще бъде уредена и можем да пожалим останалите.

Але Хоп погледна Бепи.

— Тия типове са китайци. Ще ни нападнат пак в пералнята и следващия път Маймуната ще бъде най-малкото убит. Дай да им хвърлим една бомба вътре и да изчезнем бързо. Майната им!

— Стига, Але, защо да ги избиваме всичките, заради самото убиване ли? В бара ще има много възрастни хора, които нямат нищо общо. Тук става въпрос за бизнес и човекът, за когото трябва да се погрижим, е Джими Лий. Той създава неприятностите. Нямам за цел да взривя цялото заведение. Ще го направим, ако се наложи. Да оставим решението за последния момент. Нека видим каква е обстановката вътре.

— Хайде, нека някой друг да бъде шофьор — възнегодува Майки. — Искам да участвам лично. Хората ми казват, че приличам на Капоне. Не сте ли чували?

— Забрави за това, Майк — викна му Бепи. — Престани с глупостите за Капоне. Имаме проблеми за решаване.

По-късно същата вечер те взеха краденото такси и отидоха с него до Мълбери стрийт 129. Беше към полунощ и по улиците нямаше много движение. По същата причина Бепи бе избрал четвъртък вечерта — няма прекалено много туристи и коли, които да пречат на бързото им бягство. Спряха таксито встрани от входа на бара, така че да го делят няколко места за паркиране от него.

— Майк, бъди готов да потеглиш веднага щом излезем. Не забравяйте, тия типове са като хвъркати, затова не се приближавайте много — напомни Бепи на останалите. — Ще ни избият зъбите с ритници. Да отиваме на работа.

Влязоха в бара с найлонови чорапи на главите. Помещението беше слабо осветено и силно задимено от цигари с марихуана, което правеше трудно различаването на лицата. В единствения салон се бяха скупчили нагъсто около двадесет и пет мъже, които разговаряха и се смееха.

— Всичките изглеждат еднакви — прошепна Але.

Изведнъж няколко души забелязаха тримата маскирани и въоръжени мъже. Изплашени, те започнаха да подскачат и да крещят, сочейки ги. Маймуната и Але застанаха неподвижно, за да видят какво ще направи Бепи, как няма да убива безразборно и ще подбира целите си. В това претъпкано и задимено помещение изглеждаше невъзможно да оставиш жива дори хлебарка. Бепи разбра, че разполага само със секунда да реши.

— Майната им — извика той. — Очистете всички!

Започнаха да стрелят безразборно по тълпата от близко разстояние. Четири изстрела от рязаните пушки повалиха голяма част от хората насреща, но някои продължаваха да щъкат с олюляване.

— Зареди пак — каза Бепи на Але. — Да ударим още веднъж тия гадове.

Бързо презаредиха и отново стреляха в залп. В малкото помещение гърмежът прозвуча като бомбена експлозия, а от тавана като сняг се посипа мазилка. Ранените китайци крещяха и се движеха като в забавени кадри от филм. Кръв струеше от раните в телата им, направени от сачмите. Маймуната стоеше спокойно и прицелвайки се точно, стреляше по ранените, които пълзяха в различни посоки и се опитваха да се скрият от залповете.

— Боже господи! — възкликна на висок глас Але. — Гърчат се като змии. Гледай ги.

Стомахът на Але влияеше върху разсъдъка му, а това никак не беше добре. Бепи го стрелна с бърз и остър поглед. Беше табу да се говори при нападения от такъв тип. Ако някой остане жив, би могъл да уведоми полицията, че е имало човек, говорещ английски с италиански акцент. Всичко беше възможно. За първи път Але Хоп показа някаква емоция. Маймуната продължаваше да стреля по глави с автоматичния пистолет и буквално раздробяваше мишените си.

— Стига, да тръгваме — проръмжа Бепи. — Хайде, размърдайте се.

С лудешки спринт отидоха до таксито и потеглиха.

— Ега ти! Ама че трясък! Чух го чак на улицата. Започнах да се озъртам дали някой не се обажда на полицията. Все едно че избухваха бомби — каза Шантавия Майки.

Другите останаха смълчани, опитвайки да възвърнат душевното си равновесие.

— Скрий таксито в двора на старото училище на Елизабет стрийт — нареди Бепи и се обърна назад да види дали не ги преследват.

Изоставиха таксито, свалиха си ръкавиците и напъхаха оръжието в чувал за картофи. След това отидоха пеша до тяхната кола, оставена на паркинга пред един италиански ресторант, и сложиха чувала в багажника й. Познаваха собственика на ресторанта и ако се наложеше, той щеше да свидетелства, че са яли и играли карти там цяла нощ. Това беше ресторант, в който готвеха само агнешки глави — специалитет, който по-старите италианци много обичаха.

— Ох, колко хубаво мирише на capuzzella^[6]! — възкликна Але Хоп, когато наближиха стълбището пред ресторанта.

— Кой ти има стомах за ядене след такава гадост? — възрази му Маймуната.

— Аз и Майки имаме стомаси — отговори му Але. — Нали така, Майки?

— Хайде, дайте да се успокоим — каза Бепи. — Ще вечеряме тук и ще се забавляваме до края на нощта. Нека опитаме отново да се държим като нормални хора. Тази вечер вътре е спокойно и приятно, а е много рано да минаваме по моста към Бруклин. Часът е само един след полунощ. Трябва да убием малко време, така че хайде да хапнем.

— Да бе, нека този път за разнообразие да убием времето — разсмя се Шантавия Майки.

Бепи не удостои с внимание опита му да се пошегува, но без колебание тръгна право към една ъглова маса в дъното на салона.

— Ще махнеш ли очите от моята, а, приятел? — каза Маймуната на келнера, когато дойде да вземе поръчката им.

Келнерът го изгледа учудено със собствените си сини очи.

— Да, махни очите на всичките глави — каза Майки. — Не искаме да ни се кокорят насреща.

— Какви ги дрънкаш? Аз обичам очи — запротестира Але. — Полезни са. Засилват мозъка ти.

— Защо проговори, Але? — попита го Бепи и отпи червено вино от чашата си.

— Какво имаш предвид? Пред кого съм проговорил?

— Да бе, как така си отвори голямата уста по време на забавлението? — обади се Маймуната.

— Какво съм казал? — попита Але.

— Каза: „Боже господи, гърчат се като змии.“ Ясно като бял ден. Чух те. Знаеш, че е табу да се говори по време на нападение. Ако някой оцелее, може да даде информация на полицията.

— Стана ми гадно, като гледах как ония дръпнати пълзят един през друг — отвърна Але. — Не съм се усетил, че говоря.

Всички се умълчаха. След малко Але попита Бепи:

— А как стана така, че и ти проговори в тази акция?

Бепи го погледна изненадан.

— Не съм говорил.

— Брей? Само така си мислиш. Ти изкрещя: „Майната им. Очистете всички“, и започна да стреляш.

— Наистина ли казах това?

— Да, каза го — съгласи се неохотно Маймуната. — Каза, също: „Зареди пак. Да ударим още веднъж тия гадове.“

— Видя ли? Никой не е безгрешен — ухили се Але, показвайки едрите си зъби.

— Точно така виках на баща ми, когато бях малък — обади се Шантавия Майки. — Никой не е безгрешен, татко. Обаче пак ме пребиваше от бой.

Бепи избухна в смях.

— Хайде, донасяй ги тия глави — провикна се той. — Огладнявам, като слушам такива неконструктивни, зле пресметнати, повърхностни, неуместни забележки от тия тримата негодници с извратени физиономии.

— Видяхте ли! Когато не е прав и го знае, започва да бълва големи приказки, които и той не знае какво значат — намеси се гръмогласно Але.