Дарил Лондон
Човек на почит (3)

2.

Няколко седмици по-късно Бепи бе в сладкарницата на Луи, в съседство с притежавания от дон Емилио бар. Бефино и приятелите му харесваха това заведение за срещите си. Вечерно време се опитваха да прилъжат момичетата да похарчат парите си за бира или за джубокса. След това, ако момичетата се окажеха достатъчно отзивчиви, момчетата ги отвеждаха в парка. Тази вечер Бепи седеше в едно сепаре с няколко момичета от квартала, Маймуната и Червения. В залата влезе група момчета от друга махала.

Момичето, до което седеше Маймуната, каза с въздишка:

— О, я гледайте. Това е Бъчи Мацола. Той е последна година в гимназията „Ню Маунтин“.

Тя продължи да бръщолеви възхитено за Бъчи, който обикаляше из заведението като тежкар и оглеждаше момичетата, надувайки мускули. Маймуната започна да кипва. Червения забеляза това и каза на момичето:

— Слушай, малка катеричке, сега си седнала при нас, нали така? Затова имай малко уважение. След като те изчукаме, Бъч може да разполага с теб. Разбрахме ли се?

След тази груба забележка на Червения на момичето му се прииска да потъне в земята.

— Повикай Луи да дойде тук — каза Бепи на Червения. — Искам да си поприказвам с него.

— Хей, Луи — провикна се Червения, — Бефино иска да ти каже нещо.

Собственикът на заведението, около четиридесет и шест годишен, отиде до сепарето им.

— Какво искате, момчета? — попита той.

— Хей, Луи, не е зле да постегнеш ей оня там, Бъч, преди да сме му сцепили тиквата. Я какви очи е облещил. Оглежда наш’те гаджета и Маймуната почва да го стяга шапката.

Луи се наведе над масата и се озъби на Бепи:

— А, така ли? Маймуната го стягала шапката, а? Не си мисли, че ще правиш бели като в игралната зала, недорасъл мърльо такъв. Ще те изкарам оттук с ритници по малкия задник. И тримата ще ви изритам.

— Изненадваш ме, Луи… Викаш ми недорасъл мърльо, защитаваш Дуковете. Тия типове са от бандата на Дуковете от Осемдесет и шеста улица. Защо ми държиш такъв тон? Аз съм добър клиент. Живея в квартала, нали? Тази вечер поръчахме три бири. Гаджетата пуснаха джубокса десет пъти. Харчим пари, Луи. Ah capeesh? Винаги се отнасям с уважение към теб, нали?

— Затваряй си гагата, Бефино, или ще те изхвърля. Capeesh? — отговори му Луи и си тръгна.

Момичетата се усмихнаха след сопнатата забележка на мъжа.

— Защо се хилиш ма, джофро? — попита Червения.

— Подгответе се — каза Бепи на Маймуната и Червения. — Ще танцуваме. Тоя смотаняк не знае какво е уважение. Ще трябва да го научим. Ама че простотия! Купихме три бири, а той се отнася с нас като с животни.

— Ей, Бепи, сигурен ли си, че искаш да потрошим това заведение? — попита Маймуната. — Само на една пресечка е от къщата на майка ти. Знаеш, че Луи е див. Ще побеснее.

— Бепи е прав — намеси се Червения. — Трябва да дадем на тоя мръсник един урок. Премина всякакви граници, тия кучки — също. Дуковете са нахални. Ето защо трябва да потанцуваме тая нощ. Първо гътваме онова влечуго Бъчи и хората му, а след това пребиваме Луи. Целете се в капачките на колената.

Момичетата се стъписаха. Едното от тях каза:

— Бъчи е на осемнайсет години. Той е най-якият пич на Осемдесет и шеста улица. Ще имате неприятности с него.

— Неприятности ли? — отвърна й подигравателно Бепи. — Айде стига бе! Цял живот съм си имал неприятности, но тоя път той ще я закърши с мен! Гледай само как осемнайсетте години на Бъчи се изпаряват, малка злобна кучко!

Той стана на крака и се обърна към момичетата:

— Стойте си на местата, щото, като свърши това, добре ще ви опипаме задничетата тая нощ. — После продължи с инструкции към Маймуната и Червения: — Правите се, че си тръгваме. Грабвате ей ония, големите бутилки със сода от тезгяха и започвате да трошите глави. Като свършим с Бъч и тайфата му, и тримата скачаме на Луи, разбрано?

Кимнаха. Маймуната прошепна:

— Иска ми се Але Хоп да беше тук.

Съзнанието на Бефино беше прекалено ангажирано, за да се сети за помощ. Продължаваше да дава нареждания и да мисли как да се справи с тази непредвидена битка.

— Използвайте пълните бутилки — каза той. — По-тежки са.

Изцяло се беше съсредоточил върху плановете за боя и изобщо не мислеше за евентуално поражение. Хвърли се напред с пълна скорост.

Тримата се заловиха за работа. Пръв падна Бъчи, понеже беше на осемнадесет години и се отнесоха към него със специално уважение. Получи удари от всички страни. Луи изтича иззад тезгяха и моментално нападна Бепи като див звяр. Удари го отзад с бухалка. Като по чудо не го улучи в главата, а попадна в лявото му рамо. Бепи усети многобройните удари по гърба си и знаеше, че е наранен, но продължаваше да се движи, опитвайки се да ги избегне. Навсякъде беше опръскано с кръв. Бъчи и тайфата му бяха повалени, а Червения и Маймуната бъхтеха по всичко, което мърда.

Нещата се развиха изключително бързо. По едно време Червения удари ненадейно Луи откъм гърба. В бъркотията Бепи отиде до легналия превит на пода Луи. С пулсираща болка в рамото, той извика на Червения и Маймуната:

— Чудесна работа. Гордея се с вас, момчета. Страхотно танцувахте. Сега ще накълцаме скапаната глава на Луи. Той е адски коварно копеле!

— Да, хайде да утрепем тоя скапан мръсник — съгласи се Червения и тримата се нахвърлиха като зверове върху Луи.

Боят приключи с това, че откараха с линейка Луи и Бъчи в болницата на Кони Айлънд. Червения, Маймуната и Бепи, които наблюдаваха от отсрещната страна на улицата, бяха на мнение, че е прекрасно, ама наистина прекрасно, да видиш двамата съюзници един до друг на носилки.

— Хайде да взимаме момичетата — каза Маймуната. — Чакат ни отсреща.

 

 

На другия ден целият квартал говореше за сбиването. Бяха докладвали на дон Емилио, че бандата на Бепи е пратила Луи в болницата. Всички смятаха, че на момчето му се пише лошо.

Внимателно наблюдаваха застаналия пред бара си кръстник, когато Бепи мина оттам.

Бепи се бе събудил късно този ден, но поздрави дон Емилио както обикновено:

— Добро утро, господин Морано.

— Вече е следобед, а не утро. Качвай се в колата — отвърна му босът с вездесъщата дебела пура в устата. — Искам да си поприказвам с теб.

Бепи, забелязвайки, че всичките момчета го наблюдават от ъгъла, опита да се държи хладнокръвно, все едно че не се бои или притеснява. Качи се в колата на боса и потеглиха.

— Май ти харесва да се биеш? — проговори дон Емилио. — Доста поразии си направил снощи тук. Чувам, че обичаш да чупиш глави, а?

— Това бяха момчета от друг квартал, които търсеха начин да предизвикат въргал — отговори Бепи. — Наложи се да въдворим ред.

— Така значи? Ами какво ще кажеш за Луи? Той защо е в болница? И той ли е нарушавал реда?

— Луи е предател. Сам си търсеше пердаха. Той подкрепяше тия типове от Осемдесет и шеста улица. Те са натрапници. Това е нашият квартал, нали така? Трябва да си защитаваме махалата.

Дон Емилио се усмихна, поклащайки глава.

— Мисля, че приличаш на дядо си. Винаги се биеше с удоволствие. Навремето никой не можеше да го удържи. Познавам семейството ти от Сицилия. И аз съм шакитанец.

— Дядо ми никога не е избягвал да се сбие? — усмихна се Бепи. Беше чул съвсем друга версия по въпроса от дядо си.

— Той беше гордост за нашите хора. Жалко, че почина. Много справедлив човек, който обаче никога не би отстъпил пред когото и да било. Помня го от времето, когато бях на твоята възраст. — Очите му се спряха върху тези на Бепи. — Обичаш да се биеш. Добре. Ела да се видим следващата сряда в два следобед. Ще ти дам да свършиш нещо и може да изкараш няколко долара. Разбра ли, малкия? И не се успивай. Очите ти са много подути.

Погледът на Бефино грейна.

— Да, сър. Ще дойда другата седмица. Определено имам нужда от парите.

— Казах следващата сряда в два следобед, а не другата седмица.

— Да, господин Морано. Сряда в два следобед. Ще дойда навреме.

Бепи слезе от новия кадилак. Изпитваше задоволство от първия си контакт с боса и разходката в разкошна кола с такъв важен човек. От първия си делови контакт с господин Морано. Той искаше непременно да получи най-добрите неща от живота и бе готов да направи всичко необходимо, за да ги постигне. Кадилакът е толкова разкошен и така гладко вози — мислеше си Бефино. Трябва един ден да стана важна личност. Искам да бъда уважаван.

В това време момчетата, които го чакаха на ъгъла, му викнаха:

— Хей, Бепи, какво каза той? Много ли си го ядосал?

— Защо да съм го ядосал? Нали защитавам квартала? Доволен е, а не ядосан. Следващия път ще ми даде златен медал. Днес ми даде само десет долара.

— Хайде, Бепи, раздуй какво ти каза.

— Каза да държа нещата наоколо под контрол. Затова кротувайте. Не създавайте излишни неразбории из махалата. Ясно ли е? Вече аз отговарям за района.

Започваха да му вярват.

— Дадено, Бепи. Знаеш, че сме с теб. Ще бъде както кажеш. Ти си главатарят.

На другия ден Луи излезе от болницата и беше в сладкарницата. Надзърташе през счупеното стъкло на прозореца и наблюдаваше Бепи и другите момчета на ъгъла.

— Не мога да проумея защо това копеленце Бефино се пъчи като герой. Я го виж, хили се на всеки — каза Луи на жена си. — Морано би трябвало да му посини задника. Какво е станало? Виж го тоя мърльо. Погледни го, Една. Стои там с поза на млад дон, копелето му! Не мога да повярвам! Тия проклети сицилианци винаги държат един на друг. Морано ми даде назаем парите за сладкарницата, а сега цялата е потрошена.

— Пак ти тече кръв, Луи — каза Една.

— Мразя тия проклети сицилианци. Те са като риби, ето какво са! — Луи удари с юмрук по дланта си.

— От коя част на Италия е твоят род? — попита Една.

Все още бесен, Луи се обърна към нея:

— Отивай да си правиш белтъчените кремове и не ме ядосвай. Не знам от коя част са. Само знам със сигурност, че не са от Сицилия. Не съм като тия измамници.

В сряда следващата седмица, в два следобед, Бефино чакаше господин Морано пред бара. Босът пристигна заедно с двама здравеняци — негови помощници или адютанти. И тримата бяха добре облечени. На Бепи му се сториха много важни.

— Добър ден, господа — поздрави ги той.

С пура в устата дон Емилио кимна. Другите двама не отвърнаха.

Бепи ги последва във вътрешността на бара и седна заедно с тях на масата.

Единият от мъжете попита:

— Кое е това хлапе?

— От квартала е — отвърна дон Емилио. — Ще го използвам за Дебелака.

— Дебелака ще го излапа за закуска — изсмя се единият.

Бепи се изчерви от смущение.

— Сигурен ли си, Емилио? — попита другият мъж, оглеждайки Бефино.

Морано погледна момчето и се усмихна:

— Той ще се справи. Негов дядо беше Менесиеро от Шака.

— А, шакитанец. Това е нещо друго. Познаваме дядо ти — отбеляза единият капо.

— Чух от господин Морано, че го познавате — отвърна му Бепи.

Сега, когато тези мъже като че ли го бяха възприели, той се чувстваше по-добре. Никога не бе предполагал, че дядо му се е ползвал с такова голямо уважение.

Дон Емилио се зае да инструктира Бепи:

— Слушай какво искам да направиш. Има един човек на ъгъла на Трето авеню и Двайсет и девета улица. Искам хубаво да му натрошиш краката. Викат му Дебелака. Собственик е на кафене „Блу Ноут“. Всеки ден в четири следобед, преди да отвори кафенето, той е там. Може би се храни или работи по документацията, или нещо друго, във вътрешната стая на кафенето. Направи така, че да прилича на обир. Искам да се създаде впечатление, че е бил тормозен от начинаещи обирджии.

— Ясно. Не се притеснявайте. Мога да се справя. Изнудването е моя специалност. Лесна работа — отвърна безгрижно Бепи.

— Няма нищо лесно. Не бъди прекалено самоуверен. Внимавай, ah capeesh?

— Колко се плаща за тази работа, господин Морано?

— Двеста долара.

Бепи беше смаян от сумата — и всичко това само за да натупа някого си. Опитвайки да прикрие реакцията си, той попита с делови тон:

— Може ли да ги получа сега? Обикновено ми се плаща предварително, а и имам нужда от пари.

— Да, ще ти платя сега — каза босът и подаде на Бепи две стотачки.

Бепи никога не бе виждал банкнота от сто долара, не бе виждал дори петдесетачка. Преди няколко месеца не успя да изврънка само четвърт долар, за да купи лимонов сладолед и посолен геврек, с които да си плати за малко секс. А сега държеше в ръката си стодоларови банкноти. Животът в Америка може да се промени за една нощ — помисли си той. — Аз съм едва ли не богат.

— Добре — каза той на Морано. — Искате да прилича на обир и онзи тип да бъде в кома. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така, кома. Кома звучи хубаво — каза босът. Стилът на Бепи му харесваше. — Бъди внимателен и недей много да се перчиш. Може да носи пистолет или пък барманът да е с него и да има скрит железен прът под бара. Затова, умната. Мисли. Използвай мозъка си и се пази да не пострадаш. Дебелака кара син кадилак, модел 1942 година. Провери наоколо. Виж дали е някъде отпред. А, и още нещо, момче… Ако те хванат, не споменавай името ми. Само кажи, че си обирал заведението. След това се оправяй сам. Разбра ли, малкия?

— Разбрах. Правя го по собствено хрумване. Не се притеснявайте, господин Морано. Никога няма да се разприказвам. Може ли да задържа каквото обера от тоя тип?

— Да. Всичко, което обереш, ти остава като премия. Сега можеш да тръгваш, но внимавай. Не искам да пострадаш. И ако те хванат, помни, че си действал сам. Не ни давай повод да ти мислим лошото. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. Не се притеснявайте, господин Морано. Приличам на дядо си. Мога да се оправям.

Бефино се извини на събеседниците си и напускайки, се обърна и каза:

— Всичко е наред, господа. Можете да поръчате китка цветя за Дебелака. Отивам да работя.

Усмихна се вътрешно. „Божичко, дано Дебелака има пари в себе си. Мога да стана фрашкан с мангизи, ако бачкам за тия хора. Ама че печалба!“ Стиснал здраво двете стодоларови банкноти в джоба си, той закрачи бързо по улицата.

След като Бепи излезе, тримата мъже продължиха разговора си.

— Това хлапе е голяма работа. За младеж на неговите години показва класа и знае какво значи уважение. Забелязахте ли, че беше достатъчно умен да попита може ли да задържи каквото обере от Дебелака?

— Да, но дали ще се справи? — каза единият от мъжете. — Той е само едно пикливо хлапе. Хванат ли го, ще се разприказва. Не съм сигурен дали постъпваме правилно, като използваме него. Дебелака може да го пребие. Мислил ли си за това, Емилио? Знаеш, че Дебелия побеснява, когато го притиснат.

Дон Емилио отвърна уверено:

— Това е момчето, което преди осем седмици изпрати със счупени яйца в болницата Джон Филипо, оня от игралната зала. Съседът Луи също престоя в болницата миналата седмица. Това момче е убиец по душа. Метнало се е на дядо си. Не се оставяйте детското лице да ви заблуждава, приятели. Помните ли как започнахме ние? Бяхме само дванадесетгодишни, когато направихме първия си удар в Шака. Оставете ме аз да се грижа за момчето. То има добра родова традиция зад гърба си.

Тази нощ Бепи се срещна с Червения и Маймуната. Каза на Маймуната да открадне една кола и да я докара пред игралната зала точно в три часа на другия ден. След това заръча на Червения да вземе двата пистолета на чичо си и да се срещнат в игралната зала по същото време.

— За какво са ни пистолети? — попита Червения.

— Утре ще ви кажа и на двамата какво ще правим. Трябва да свършим нещо важно за едни влиятелни хора. Затова действайте умно, ясно ли е?

По-късно същата нощ, легнал в кревата, Бепи си мислеше за Червения и Маймуната. Ами ако се наложи да убием Дебелака? Мога ли да разчитам на Червения? Може би трябваше да използвам Шантавия Майки вместо Червения. Той е чист сицилианец. Бепи доверяваше тайните си само на сицилианци, но за Червения правеше изключение. Той умееше да удря здраво, но дали можеше да убива? Дядо му винаги го предупреждаваше да внимава със северноиталианците, защото са слабохарактерни и са склонни към комунизъм. Наричаше ги мусолиновци.

Червения, чиито родители бяха от Милано, имаше силен характер. Викаха му така още от бебе, защото имаше яркочервена коса и бледа кожа. Кръщелното му име беше Луи Бианкоскуадро. Беше омайник и винаги използваше чара и кроткото си изражение в най-подходящия момент. Служеше му като средство да си пробива път. Косата му в комбинация с необикновените сиви очи и жълти зъби го правеше да изглежда като човек, който не заслужава доверие. Все пак силно руменото му лице понякога се изчервяваше и издаваше мислите му. Беше едър, як и с дебел задник. Удряше здраво и работеше добре с желязна тръба. Макар да не беше сицилианец, той се опитваше да прилича на такъв. Докато учеше в прогимназията, непрекъснато му идваха идеи. Идеи, които неизменно се нуждаеха от финансиране. Буден ученик, понякога даже по-буден, отколкото е полезно за собственото му добро, той беше авантюрист, често за сметка на приятелите си. Учителите казваха, че е способен да баламоса даже „Дамата с косата“ пред самия праг на смъртта.

Алдо Пастрона бе известен като Маймуната. Беше ниско, дрипаво облечено момче със заоблени рамена. Имаше широк нос, разположен високо над горната му устна. Очите му бяха изцъклени, косата — права и катраненочерна. Въпреки че семейството му беше чисто италианско, от Адрано, Сицилия, човек би се усъмнил в това, ако види как Алдо яде банани. Хобито му бе да краде коли. Лоялността му не подлежеше на съмнение. Умееше да се бие неочаквано жестоко за ръста си. Беше смелчага и, най-важното, знаеше какво е уважение. Единствено дете в семейството, той живееше заедно с овдовелия си баща.

В четвъртък, в два часа следобед, Маймуната отиде до ресторанта на Ейб — оживено място, където хората влизаха и излизаха, забързани да хапнат нещо през почивката в работното им време. Маймуната видя коя ще е неговата кола. Човекът дори остави мотора да работи. Направо щеше да я грабне, без да си играе с кабелите или каквото и да било. Качи се и подкара. Междувременно Червения бе взел двата пистолета, които чичо му криеше в избата.

В два и двадесет минути Бепи беше в игралната зала и чакаше хората си. Обмислил бе операцията и носеше ръкавици за себе си и Червения, както и найлонови чорапи за главите им. Червения дойде с четиридесет минути по-рано и носеше в книжна торба двата ръждиви пистолета. Свит в ъгъла, Бепи ги огледа и каза:

— Ей, Червен, тия пищови не стават за нищо. Имат вид като че ли чичо ти ги е взел от Синята брада. — Установи, че в единия пистолет няма патрони, а в другия има само два. — Донесъл си празни патлаци, Червен. Дано не се налага да влизаме в престрелка. Тия пищови са боклук. Я ги виж, ръждиви са.

— Ами чичо ми има само тях — обясни Червения. — Бяха в избата, а там е влажно.

— Добре де, ясно — каза Бепи, опитвайки се да запази гладкия и спокоен ход на нещата. — Ще свърша тая работа толкова бързо, че даже няма да разберат какво им се е случило.

В два и тридесет минути Маймуната пристигна с колата. Бепи и Червения скочиха вътре и потеглиха.

— И двамата дойдохте по-рано, момчета. Така ви харесвам — похвали ги Бепи. — Ей, Маймун, имаш ли бензин?

— Не съм проверявал. Изобщо не се сетих.

Бепи погледна към уредите на арматурното табло.

— Късметлия си, че имаш половин резервоар. Отсега нататък винаги проверявай бензина. Ясно ли е? Никога не кради кола с празен резервоар. Това може да ти докара сума неприятности. Много имаш да учиш, Маймун.

— Е, още съм само на петнайсет и крада коли едва от три години. Времето е пред мен.

— Вижте, имаме да вършим много работа и не искам никой да ни поставя в неприятно положение. Така че дайте да бъдем сериозни поне сега. Мисля, че сме получили пожизнен договор с много голяма фирма и трябва да впечатлим съвета на директорите.

Червения и Маймуната се спогледаха. Този път Бепи наистина дрънкаше наедро — пожизнен договор, съвет на директорите. Бяха го виждали как действа и знаеха, че е способен да направи всичко, което каже или обещае, добро или лошо. Обаче какъв съвет на директорите?

— Сега спри. Ей там, до бунището — каза Бепи на Маймуната. — Трябва да намеря една тръба. Връщам се веднага. Не гаси колата.

Върна се с къса тръба и каза на Червения:

— Носи това със себе си през цялото време. Ще ни потрябва.

— Какво ще правим този път? — попита Маймуната. — Вана ли ще поправяме?

— Слушай, Маймун, не задавай тъпи въпроси. Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш. Работата ти е да шофираш. Гледай си нея и нищо друго. Ясно ли е? Да спазваме правилото, че работата си е работа, и да забравим глупостите от рода на ваната. Ти си шофьорът. Аз и Червения ще свършим водопроводната работа. — Бепи се обърна към Червения. — Ще действаш както винаги. Стоиш до мен и чупиш глави или каквото се наложи. Използвай тръбата както обикновено. Няма изменения, разбрано?

— Да, без изменения — отговори му Червения, докато колата потегляше.

— Нали разбирате, приятели, ние сме полупросяци. Получаваме само половината от благата на живота. Нямаме избор, трябва да правим нападения по поръчка. Трябва да изпълзим от калта, да се изкачим до върха! Просто трепем едни мафиози по поръчка на други мафиози, така че в действителност прочистваме квартала в полза на честните хора. Затова не ми задавайте въпроси за тези договори, разбираме ли се? — Той се усмихна на приятелите си. — Добре, стига толкова. Червен, идваш с мен. Ще взема пистолета с двата ръждиви патрона, а ти взимаш празния.

— Какво? — прекъсна го Маймуната. — Твоят пистолет е с ръждиви патрони, а неговият е празен? Да не би наистина да сте откачили? По-сигурни ще сте, ако използвате тиган.

— Слушай ме добре — каза бързо Бепи. — Тия типове може да имат скрити ютии зад бара или в офиса. Първо ще ги шашнем с нашите и после ще свием техните. Червен, искам хубаво да претърсиш заведението. Но най-напред заключи вратата след нас, като влезем. Аз ще се погрижа за тях и ще проверя какво е положението. Нахлузи си бързо чорапа на лицето. Не искам онзи да види лицата ни. Разбра ли?

— Да.

— Когато ги доближим, насочи пищова си към главите им. Старай се да ги стреснеш и не им давай да се окопитят. Колкото по-изплашени са, толкова по-лесно ще ни бъде. Работи бързо. Взимай всичко. Пари, пистолети, пръстени. Тъпчи всичко, до което се докопаш, в тоя чувал от картофи. Ако намериш пистолетите им, пусни твоя в чувала, за да имаш зареден пищов. Аз ще държа пистолета си насочен в главите им. Ако мръднат, ще ги убия — завърши Бепи, наблюдавайки очите на Червения за реакция.

— Еха — изсмя се Маймуната, — ще пукнат от натравяне с ръжда!

— Слушайте, за нас тази работа е дреболия. Ние сме професионалисти — каза Бепи. — И преди сме правили такива неща, затова се дръжте спокойно. Разбрахме ли се, приятели?

— Да бе, правили сме ги. Веднъж на един зъболекар и на двама типове от порнографския бизнес. Обаче не и на мафиози — сопна се Червения. — В случая май става въпрос за мафиози.

Бепи го изгледа гневно.

— Ние сме мафиозите бе, смотаняк! Ето тук са големите нари. Приключваме с дребните центове. Нямах в джоба си пукнат долар, за да отида на плажа. Трябваше да тъпча цял ден оная шафрантия с големия задник, Марджи, за да стоя на хладно в климатизирания й апартамент. Тези дни отминаха. Finito.

— Чуйте какви глупости дрънка. За да останел на хладно в климатизирания й апартамент цял ден! — изсмя се Маймуната.

— Ама че начин да се похвали, че е чукал Марджи. Целият квартал я сънува в неприлични сънища, а той вика finito.

— Пристигнахме. Стига вече глупости. Спри ей там — нареди Бепи на Маймуната. — Точно така. Кафене „Блу Ноут“, това е заведението. Дебелак, дано да си там. Я огледайте за един син кадилак, четиридесет и втора.

Провериха района.

— Не е тук. Не виждам никакъв син кадилак. Може днес да е дошъл с друга кола — каза Маймуната.

— Не е зле да внимаваме — обърна се Бепи към Червения.

— Може още да го няма в заведението. Ще погледна през прозореца. Ако ти махна с ръка, ела с чувала и тръбата. Ще вървиш бързо, без да тичаш.

— Да бе, да не си забравиш тръбата — напомни Маймуната на Червения.

— Не си прави майтап, Маймун — каза Червения, малко нервно. — Тоя тип има работа с мафиози. — Обърна се към Бефино и го попита: — Знаеш ли го как изглежда?

— Да, нисък и дебел. Викат му Дебелака. Искам колата да стои паркирана ей там, пред химическото чистене, на три метра от пожарния кран. Остави мотора да работи. Не си тръгвай, ако чуеш стрелба. Дай ни възможност да изтичаме до колата. Разбрахме ли се, Маймун?

— Не се тревожи. Никога няма да ви изоставя — отвърна Маймуната.

— Знам, приятел. Сигурен съм. — Бефино обърна поглед към Маймуната. — Ще се върнем за нула време. Хайде, да действаме.

Бепи отиде бавно до прозореца на кафенето. Трудно се виждаше, но различи фигурата на дебел мъж, седнал до една маса в дъното. Махна с ръка на Червения да дойде. Влязоха вътре. Червения се опита да заключи вратата отвътре, но нямаше ключ.

— Не мога да заключа вратата — каза той на Бепи.

— Майната му. Да започваме. Ето ти найлоновия чорап. Действай бързо.

Червения се спря, виждайки на една маса табела с надпис „ЗАТВОРЕНО“. Взе я и я окачи на вратата, за да не влизат клиенти.

— Хайде — подкани го Бепи.

Докато вървяха към вътрешния салон, чевръсто нахлузиха на главите си найлоновите маски. Бепи насочи пистолета си в лицето на Дебелия и каза:

— Радвам се да те видя, Дебелак. Ако мръднеш, ще ти пръсна главата. Ясно ли е? Не спирай да ядеш и не си мърдай даже веждите. Не искам да те убивам.

Дебелия, който със завързана на врата салфетка ядеше италианска салата от целина, започна да се дави при думите му. Забелязвайки на масата само предястието, Бепи съобрази, че в заведението има още един човек, който приготвя основното ядене. Следователно трябваше да изчака и да види кой е в кухнята.

Червения изтича зад бара и с един замах загреба всичките разхвърляни дребни пари. Откри и торбичка, пълна с банкноти. След това намери нов, синкав револвер тридесет и осми калибър, с къса цев, и бързо го хвърли в чувала.

Докато наблюдаваше с едното око Дебелака и вратата на кухнята, а с другото Червения, Бепи кресна:

— Заради теб трябва да имам три очи. Казах ти да сложиш твоя в чувала и да държиш техните подръка. Не ме карай да изнасям лекции, ясно ли е?

Изведнъж от кухнята излезе един мъж, който носеше с усмивка чиния горещи пържени скариди.

— А, ето го и готвачът ти, Дебелак. Сигурен бях, че е тук.

Бепи заповяда на готвача да седне и да започне да яде скаридите, ако не иска това да се окаже последната му вечеря.

— Какво става? Какво…

Когато Бепи насочи пистолета към него, готвачът осъзна сериозността на положението. Седна кротко и започна да яде.

— Не ме принуждавайте да ви убия, момчета — каза Бепи. — Бъдете умни. Стойте кротко.

Червения отиде в кухнята. По пътя си към вътрешния офис той отваряше шкафове и чекмеджета. В едно от чекмеджетата на бюрото намери друга торбичка с пари и още два заредени пистолета. Откри и пачки банкноти по десет и двадесет долара в ламаринена кутия за захар. Натъпка джобовете на якето си със зелените банкноти. Знаеше, че Бепи не може да го види и използва възможността да ограби всички, включително и приятеля си. После се върна бързо в предния салон и каза:

— Добре. Събрахме всичко. Да тръгваме.

— Чакай — спря го Бепи. — Претърси тоя дебел мошеник. Вземи му всичките пари.

Червения отново се захвана за работа и намери друга пачка, достатъчно голяма да задави кон. Само от банкноти по сто долара. Очите на Червения се разшириха от алчност при вида на тлъстата пачка. Пъхна я с неохота в сака. Бепи забеляза мудността на Червения, но беше нервен и не се досети за вероломството му.

— Сега му вземи пръстена с диаманта и часовника — нареди той.

Червения отръска и човека, който ядеше скаридите. Бепи огледа непретенциозния вид на мъжа и каза на Червения да му върне портфейла.

— Той може да си задържи парите.

— Как така?

— Казах, върни му ги. Той е само беден нещастник. Не го закачай. Човекът е обикновен готвач!

— Не, ще ги взема — упорстваше Червения.

Готвачът се давеше с храната. Толкова се страхуваше, че не смееше да спре. Погледът му се стрелкаше между Бефино и Червения. Бепи му заповяда да отиде в тоалетната и да не излиза оттам, иначе ще го убие.

— Имам три деца — каза готвачът. — Моля ви, не ме затривайте. Вземете парите ми. Не съм видял нищо, нали? Аз само готвя и чистя тук. Нямам нищо общо. Имам деца, момче. Моля ви, не ме наранявайте.

Червения заведе човека в тоалетната и му прошепна:

— Лягай долу и не излизай. Дебелака сериозно е загазил. Стой тук един час или ще те убием.

Когато Червения се върна, Бепи му каза:

— Поработи малко с тръбата.

За да убеди Дебелака да кротува, той се обърна към него:

— Късметлия си. Имахме намерение да те убием днес, но само ще те цапардосам един-два пъти, за да можеш да си доядеш керевиза в болницата.

Дебелия не беше сигурен дали да се почувства по-спокоен или не. Погледна Бепи и започна да се моли:

— Хайде, момчета. Взехте парите. За какво трябва да чупите глави? От чупенето на глави няма полза. Да речем, че сме уреди…

Червения обиколи зад Дебелака и го удари по главата. Той се свлече на пода.

— Продължавай да го удряш — нареди Бепи. — Трябва здравата да го облъскаме. Хубаво го натроши. Не искам да падам в очите на моите хора.

Червения бъхтеше безмилостно Дебелака.

— Добре, стига толкова. Достатъчно. Престани, за бога! Май не си научен да изпълняваш заповеди, а? — попита го Бефино. — Какво ти става, дявол да те вземе? Не искам да умира. Днес пренебрегваш вече втора заповед.

— Тъкмо започвах да загрявам.

— О, така ли? Ей, капут, помни, че щом казвам стига, това означава стига. Хайде да изчезваме оттук!

Докато отиваха към входа, забелязаха, че двама мъже четат табелата на вратата. После натиснаха дръжката и влязоха вътре.

— По дяволите. Ами сега? — попита Червения.

— Спокойно, не се паникьосвай! Ще ги скапем тия тъпи копелета. Като не могат да четат, ще ги научим. — Бепи нареди на Червения да отиде зад бара. — Без паника, разбра ли?

Когато двамата мъже се появиха в салона, Бепи мигновено насочи пистолета към тях.

— Е, приятели, чакахме ви. Защо закъснявате?

Единият от тях попита:

— Какфо значи закъсняфаме? За какфо закъснели? Ние мисли вие затворени.

— Ами? Тогава защо влизате, а? Отидете ей там и си опразнете джобовете, тъпанари такива, ако не искате да ви пръсна черепите. И не се мотайте! — изкомандва Бепи.

Червения нахвърля портфейлите им, джобните пари и пръстените в чувала при другата плячка.

Бепи отведе мъжете във вътрешния салон. Нямаше как да не видят Дебелака на пода, плувнал в кръв. Накара ги да легнат до него.

— Стойте долу, кротувайте и ще се смиля над живота ви — изсъска Бепи. — Сега, тъпи шведи, натопете дланите си в тая локва кръв и започнете да играете на „пържоли“. Тъпунгери, друг път да четете табелите. Хайде, хубаво ги натопете, момчета. Ха така! Натрийте си и физиономиите.

Червения попита тихо:

— Защо да си топят ръцете в кръвта? К’во, майтап ли си правиш?

Бепи го изгледа, но не му отговори. Двамата мъже се страхуваха. Мислеха Дебелака за мъртъв и бяха сигурни, че следващите са те.

— Моли ви, момчета, ние само се отбили да се почерпи. Не убивайте нас — молеха се те.

— Добре — изсъска Бепи през найлоновата маска. — Няма да ви направим нищо, обаче не мърдайте. Стойте на пода половин час. Надигнете ли се, ще ви убием.

После се обърна и тръгна бързо към предния салон.

— Хайде да излизаме. И не забравяйте! — извика той назад. — Портфейлите ви са у нас и знаем къде живеете. Ако мръднете, преди да е изминал половин час, пак ще се срещнем.

Бепи и Червения изтичаха през вратата и едновременно си свалиха маските и ръкавиците.

— Хайде, размърдай тая кола.

— Защо се забавихте толкова бе, пичове? Изгорих почти всичкия бензин. Още малко и тая шибана кола щеше да прегрее. Как мина? — попита Маймуната.

— Отлично — отвърна Бепи. — Карай внимателно, не се разсейвай. Нека се приберем без проблеми.

Напълнил джобовете си с откраднати пари, Червения започна да омайва Бефино.

— Ега ти, тоя Бепи е страхотен. Винаги действа абсолютно точно. Обаче не мога да си обясня историята с натапянето на ръцете в кръвта. Защо го направи?

Бепи не благоволи да му отговори. Беше бесен от това, че се заинати и взе портфейла на бедния готвач въпреки нареждането му. След известно време каза:

— Добре, карай бавно. Ще ни оставиш с Червения пред дома му. Трябва да преброим печалбата. Нали майка ти и баща ти ще вечерят в сладкарския магазин на баба ти?

— Да, бабичката е болна. Налага се да й помагат. Отваря се доста работа, когато дойдат вечерните вестници — отговори Червения. Пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Не мога да си представя как така ще върна портфейла на оня готвач. Нали разбираш какво имам предвид?

— Не, не разбирам. Взел си го, твой е. Не го споменавай повече. Не искам да говоря за това. Няма да сме съдружници. Ще бъдеш наемен работник. Ще получаваш каквото ти дам. Няма да участваш в печалбата, ще взимаш само заплата. Майната ти, тарикат такъв! Задръж портфейла на този бедняк заедно със снимките на жена му и децата му. Много ти пука! Ти взе своето решение, сега аз ще взема моето. Отиваме у вас да броим. Маймуната трябва да избърше всичките отпечатъци от колата и да я изостави някъде. Маймун, винаги трябва да носиш ръкавици, като нас, особено в коли, с които вършим работа. Не можем да си позволяваме гафове. Отсега нататък това е закон. Разбрахме ли се, Маймун? Ченгетата най-напред се лепват на кормилото да търсят отпечатъци.

— Да, прав си. Ще избърша навсякъде, не се притеснявай.

 

 

Всичко мина гладко. Нападението окупира заглавията по първите страници на вестниците. Господин Морано със задоволство научи, че Бепи има качества да се справя с такива задачи. Заради алчността на Червения и неподчинението му Бепи взе парите под свой контрол и прибра пистолетите на съхранение за бъдещите им нужди. Общата събрана сума беше малко повече от две хиляди и сто долара. Бепи отдели хиляда и петстотин за влог в банката и плати на помощниците си по двеста долара за свършената работа. Остатъка взе за джобни пари. Прибра се вкъщи и ги скри в стара кутия за обувки в един шкаф. Никога през живота си не бе виждал такъв куп пари! Първият му голям удар. Тази нощ не можа да заспи. Обаче през следващите дни започна да свиква.

Червения също припечели добре за себе си. Той прибра хиляда и шестстотин долара, освен полагащото му се и никой не знаеше за това.

Бепи посъветва момчетата да не харчат парите безразборно и да не правят впечатление с промяната във финансовото им положение.

— Продължавайте да изглеждате така, все едно че имате само дребни монети — каза им той.

Три дни по-късно дон Морано повика с ръка Бепи в бара.

— Добро утро, господин Морано.

— Добро утро, момче — отвърна той. — Доволен съм от начина, по който си се справил с поисканата от мен услуга. Ефектно и чисто. Доколкото разбрах, доста добри пари сте прибрали, а?

— Да, доста добри, господин Морано.

— Виждаш ли, че понякога може добре да се припечелва от такива операции? — попита Морано с широко отворени очи.

Бепи се опита да не споменава количеството на въпросните пари.

— Да, знам. Наистина имам нужда от няколко подобни удара. Това е една добра възможност за мен, господин Морано. Работата ми харесва.

Босът се усмихна, стиснал пурата със зъби.

— Да. Страхотна премия — около четири хилядарки. Казах, че можеш да ги задържиш, така че са твои. Сега се дръж примерно. Ще ти се обадя пак, когато ми потрябваш. Ти свърши отлична работа, Бефино. По-добра не може да бъде. Ще ти се обадя.

— Да, сър. Само кажете кога. Винаги съм готов.

Бепи излезе бързо. Вече не желаеше да говори за премии и пари. „Дали Червения не е свил част от плячката? Преброихме само две хиляди и сто, а това е много различно от четири.“