Дарил Лондон
Човек на почит (1)

Пролог

1939, Бостън, Масачусетс

Ярка светлина струеше от един кухненски прозорец, гледащ към рибарския кей. Намираше се в дъното на Флийт стрийт. Възрастният мъж — Густаво Менесиеро — седеше на дървен стол с лице към най-малкия си внук Бефино.

Десетгодишното момче не откъсваше поглед от очите на дядо си, заслушано в разказите и митовете за едно минало, изпълнено с кървави събития. Това бе момент на откровение както за възрастния мъж, така и за момчето. То слушаше мълчаливо и гледаше като омагьосано, когато от време на време старият прекъсваше, за да издуха кълбо дим от смачканата си черна пура, чиято тръпчива миризма напомняше запалени морски водорасли. Както всички дядовци емигранти, той разказваше за своята младост в родината.

Плътен сицилиански глас изпълни кухнята, когато възрастният мъж заговори на развален английски:

— Помни, figlio mio^[1], в Шака един сицилианец трябва да е достоен и уважаван, за да се нарича истински шакитанец. Трябва да бъдеш предан на своите хора. Трябва да има само uno padrone, uno presidente, само uno capitano, ah capito^[2]? Разбираш ли, Бефино? — повтаряше той, проверявайки дали момчето внимава.

— Да, разбирам, дядо.

— Ха така, момчето ми. Добре.

Старецът го възнагради с резенче круша. После зашепна, сякаш съобщава на внука си тайна:

— Мъжете и жените в Шака се подчиняват на неписания закон, на дадената дума. — Повиши глас: — Ah respecto означава уважение и всеотдайност към нашите хора. — Той се усмихна на момчето, оголвайки пожълтелите си от тютюна зъби.

— Ah respecto — повтори детето с тих глас. — Ah respecto значи уважение — прошепна то. Това беше сицилианският вариант на rispetto. — Дядо, а някога бил ли си се с други мъже в Сицилия? — попита то, дъвчейки крушата. — По-големите момчета са ми казвали, че много си се бил.

При този въпрос пълните устни на стареца се разтегнаха в усмивка и отново оголиха пожълтелите му зъби. С грапав, но благ глас, той отговори:

— Да, Бефино. Бил съм се, но само тогава, когато честта и достойнството ми са били поставяни под съмнение. В такива случаи воювах жестоко. Воювах, за да победя, никога — за да загубя. Но иначе избягвах да се бия. Обаче от време на време ни е нужен един истински бой, за да очистим въздуха, да защитим достойнството си. Не позволявай на хората да бъркат добротата ти със слабост. Знай, че много лесно го правят. А това е страшно лошо.

— Дядо, а ние от мафията ли сме?

Докато отпиваше от виното си, очите на стареца се разшириха при този въпрос. Той попита строго:

— Кой ти е казвал за мафията?

— Децата в училище. Казват, че съм мафиоз. В мафията ли съм, дядо?

— Ти си на десет години, figlio mio, ти си… малко момче. Кои деца в училището ти казват това?

— Еврейчетата. Викат ми „мафиозо“. Какво значи това, дядо?

Лицето на стария почервеня от гняв. Замисли се за момент и после прошепна на себе си:

— Eh, Ejewda. Еврейчетата. — Повишавайки глас, той се обърна към Бефино: — Те обичат да се подиграват. Кажи им, че един ден ще станеш президент. Кажи им, че ще станеш… — Поколеба се, после погледна в невинните очи на Бефино. — Понякога се налага да смачкаш физиономиите на тези момчета, за да ти имат уважението. Ah capeesh^[3], Бефино?

— Si, io capisci, Nonno.^[4]

Густаво пъхна още едно парче круша в устата на внука си. След малко момчето отново заговори:

— Ама, дядо, искам да знам…

Старецът, боейки се от очаквания въпрос, го прекъсна бързо и бръкна в джоба на доста износените си работни панталони:

— Днес съм ти приготвил нещо, Бефино.

Въпросът на момчето остана незададен, понеже то нетърпеливо зачака изненадата. Започна да следи с очи ръката на дядо си, която търсеше дълбоко в джоба.

Старецът извади няколко монети с надеждата да намери лъскаво петаче.

— Виждаш ли какво съм ти приготвил? Само за теб е, Бефино. Лъскава монета от пет цента с индианец и бизон.

Очите на детето грейнаха.

— Благодаря, дядо. Ще си я пазя. Много ти благодаря.

Момчето прегърна дядо си с онази нежност, съществуваща в живота на човека съвсем мимолетно — обич, която се превръща в спомен, подобно на твърде бързо прекъснат сън. Старецът го целуна по челото и небръснатото му лице одраска гладката кожа на момчето. Между двамата припламна искра на обич — миг, който само смъртта може да заличи.