Дарил Лондон
Човек на почит (6)

5.

Един ден в любимото си кафене Бефино срещна красиво момиче от италиански произход, което се казваше Дана Вичоне. Тя имаше дълга черна коса, а фигурата й беше точно това, което Бепи харесваше в едно момиче. Очите й бяха зелени и допълваха красотата на овалното й лице. Работеше на същата улица, на няколко пресечки разстояние, във фирма, занимаваща се с банкови инвестиции. Обядваха заедно няколко пъти и започнаха да си определят срещи.

Дана също живееше в Бруклин. Работеше на непълен работен ден и беше само на петнадесет години. Тя се срещаше и с други момчета, а Бепи с други момичета, но той усещаше, че Дана е нещо наистина различно.

Една вечер Бепи я покани да отидат на празничен италиански панаир в Бей Ридж. Родителите на Дана, които бяха от Неапол, не се радваха особено, че дъщеря им излиза със сицилианец. Страхуваха се, че по традиция може да е свързан с мафията.

Бепи пристигна пред блока на Дана, за да я вземе. Посрещнаха го майка й, баща й, по-голямата й сестра и брат й. Братът го познаваше от игралната зала и знаеше, че се слави като побойник, но все пак се държа любезно. Пет години по-голям от Бепи, той нямаше много допирни точки за разговор с него. Сестрата на Дана постоянно се взираше в Бепи. Ноздрите й бяха толкова широки, че човек би могъл да напъха по един сребърен долар във всяка. Дана се усмихваше и мъркаше като котенце. Върху лицето на майка й бе кацнало едно особено изражение, което казваше: „Не съм сигурна дали искам това момче да излезе с дъщеря ми.“

Баща й говореше със силен акцент. Той попита Бепи:

— Как ти името? Ако обишаш.

— Бефино Менесиеро.

— А, сичилиано — каза бащата.

— Si, io Siciliano^[1] — отвърна Бепи.

— Bene^[2] — изрече баща й с усмивка.

— Чист сицилианец ли си? — попита майката. — Баща ти и майка ти, и двамата ли са от Сицилия?

— Да. И двамата ми родители са от Сицилия. От Шака.

Очите й запримигваха като изгарящи електрически крушки. Бепи разбра още тогава и там какви ще бъдат отношенията му с майка й. Искаше да се махне.

— Хайде, да тръгваме — прошепна той на Дана. — От носа на сестра ти излиза пушек, който ми пари по врата. Прилича на дракон с цици.

Той се усмихна на всички, опитвайки се да остави добро впечатление.

Извиниха се и станаха. Майката, продължавайки да примигва, ги последва във входното антре.

— По кое време смятате да се приберете? — попита тя.

Таткото прекъсна своята съпруга:

— От какво се притесняваш? Това момче ще се грижи добре за нея.

По-късно Бепи попита Дана:

— Идвало ли ти е някога наум да намериш на майка си конски капаци?

— Какви конски капаци? Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Забрави.

На панаира те се забавляваха с различни игри, хапнаха сандвичи от наденица, чушка и италиански хляб, а също и мекици с пудра захар. Както се разхождаха и си разменяха поздрави с познати, минаха покрай група момчета, които стояха на един ъгъл. Сред тях имаше младеж с тъмносиня мека шапка. Той беше едно от другите момчета, с които излизаше Дана. Казваше се Джони Амадо — побойник от бандата на Осемдесет и шеста улица. Бепи държеше ръката на Дана, докато минаваха покрай тях. Джони намигна на Дана и после каза нещо, което накара останалите да се разсмеят.

Като ги чу, Бепи се замисли: „Ама че гадост. Те се смеят на нас. Сега ще трябва да строша главата на оня мръсник. А тази нощ наистина си прекарвах приятно.“

Дана почувства, че Бепи ще направи нещо, и я обзе тревога. Не обичаше скандалите. Израсла бе в кротко семейство.

— Моля те, Бепи, хайде да вървим. Не спирай — прикани го тя. — Не прави скандал, моля те. Виждам го по лицето ти. Ти ще предизвикаш конфликт.

— Аз ли? Те предизвикаха конфликта. Виждаш ли оня капут с шапката? Внимателно му наблюдавай главата. Ще се забавя само секунда. Разбра ли?

Страх скова Дана, когато Бепи тръгна бавно и небрежно към Джони.

— Ей, мазна физиономийо, на мен ли приказваше? — попита той.

Джони започна да се смее и говори едновременно, но Бепи не го изчака да завърши изречението си. Цапардоса го с нокаутиращ удар, който беше толкова силен, че докато Джони падаше, шапката му изхвърча във въздуха и кацна върху статуята на свети Джуд зад него. Джони остана да лежи, а десният му крак трепереше в мускулни спазми.

— Дана, харесва ли ти свети Джуд? — попита Бепи.

— Обичам го. Той ми е любимият светец.

— Добре. Той току-що се сдоби с хубава синя шапка.

— Бепи, прекалено силно го удари — намръщи се тя. — Виж му крака, трепери. Нещо му има. Призлява ми. Гледай, Бепи, гледай.

— Нищо му няма. Просто не може да носи на бой. Обикновено ги карам да танцуват на пръсти.

Дана се изкикоти нервно.

— Бепи, ти си луд — каза тя с половин уста.

Докато се отдалечаваха бавно от събралата се тълпа, чуха един от приятелите на Джони да казва:

— Това е Бефино от Бенсънхърст. Ама че удар има!

Когато се върнаха пред блока на Дана, беше малко преди полунощ. Бепи искаше да я понатисне малко на външните стълби, но изведнъж през предния прозорец на четвъртия етаж се показа майка й.

— Дана, идваш ли горе? Горе, горе, горе — продължи да повтаря тя.

— Ей сега, мамо, мамо, мамо — отвърна троснато Дана, опитвайки се да бъде остроумна.

— Качвай се горе веднага, Дана!

Бепи погледна нагоре към майката, после към Дана и каза:

— Май е по-добре да тръгвам, тръгвам, тръгвам. Гаргантюа реве отгоре гръмогласно и може да събуди дракона с големите цици, който спи зад кулисите. И без това е късно…

 

 

Две седмици по-късно в квартала се разчу, че Джони Амадо е убит. Намерен бил в една малка уличка, прострелян два пъти в главата.

Дана се почувства ужасно. Джони бе толкова млад и хубав. В квартала започнаха да мълвят, че това е дело на Бепи. Но той никога не говореше на тази тема, а полицията изобщо не го разпитва.

Един ден Дана го попита:

— Бепи, ти ли уби Джони?

— На какво ти приличам? На умопобъркан ли, на какво ли? Защо да го убивам? Питаш ме така, сякаш е съвсем нормално да го направя. Какво ти става, по дяволите?

В дома на Дана същата вечер сестра й Джина подхвана кампания срещу Бепи.

— Много е необуздан — каза тя на майка си. — Той е гангстер. Чувала съм слухове за него. Не е подходящ за нея. Страшно ми е съмнителен.

Майка й поглъщаше всичко това настървено като хрътка.

— На мен също. От самото начало имам това чувство — каза тя.

Бащата на Дана обаче не отстъпваше:

— Не искам дъщеря ми да ходи с някой слабохарактерен глупак. Това момче е добро. Харесвам го.

— Не е мой тип, Дана. Аз харесвам по-мъжествените — продължаваше да натяква сестра й. — Той изглежда като малко момче, поне в моите очи. Моят приятел повече прилича на мъж.

Дана погледна подигравателно сестра си, която беше с десет години по-голяма от нея и още неомъжена, и попита:

— Мислиш, че Бепи не е достатъчно мъжествен? Смяташ го за страхливец? Много се съмнявам в това, Джина. Грешиш, мила сестричке. Бих казала, че той е повече от мъж.

 

 

— Трябва да продължим да печелим пари. За нас това е много важно — говореше Бепи на Маймуната по-късно същата седмица. — Аз ги спестявам. Купих акции на нефтена компания, обаче си трая за това. Майка ми и баща ми не знаят за финансовото ми положение.

— Нито пък аз. Даже не знам собственото си положение — изсмя се Маймуната. — Радвам се, че има и такива, дето ги спестяват. Аз не го правя. Още не съм си намерил работа.

— Какви ги дрънкаш? Ти заработи няколко хилядарки с нас, Маймун. Какво правиш с тях?

— Един ден размахах цяла пачка пред чичо си, за да се изфукам. Докато се осъзная, и той се озова на прага ми да иска заем. Дадох му три хиляди. Каза, че му трябвали за операция. Та така ме изцеди.

— Сигурно те е метнал дъртият му тарикат. Оперира ли се?

— Не още.

— Боже мой, Маймун. Не бива да раздаваш парите, особено на чичовци! Те обикновено те прекарват най-здраво, а и най-бързо. С тия изкарани с пот пари отиват на конни надбягвания. Нали знаеш какво се налага да правим, за да спечелим тия пари, Маймун? Разбираш ли, че това са кървави пари?

— Ясно ми е, но вече му ги дадох.

— Знаеш, че никога досега не сме имали пари — продължи Бепи. — Винаги сме били в окаяно положение. Някакви си двайсет и пет цента бяха много за нас. Така и не можах да чукам оная ненаситна кучка Ирен. Не успях, защото бях разорен, спомняш ли си? Нямам намерение да живея в мизерия и на стари години. Човек трябва да пести и да инвестира.

— Никога няма да забравиш луничавата, а, Бепи?

— Исках я тая кучка с луничавия задник. Виждаш ли, за да живееш добре в Америка, са нужни пари. Длъжни сме да правим всичко, което потрябва, за да ги спечелим.

 

 

На „Уолстрийт“ имаше раздвижване. Акциите, които господин Густини каза на Бепи да купува, скочиха от девет и четвърт на петнадесет и четвърт само за един ден. Наистина ставаше нещо. Посредниците прекратиха търговията. Борсата обяви, че са постъпили твърде много заявки за купуване на акции на „О Джей Ей Ойл“ и не могат да ги обработят. Накрая, пет часа по-късно, борсата отново отвори с котировки на двадесет и пет долара и една осма. Продължиха да се покачват до тридесет долара и четвърт. Бепи беше обезумял. Притежаваше тези хартийки само от три дни. Попита господин Густини дали да ги продава.

— Да. Ще продаваш на деветдесет долара — отговори му господин Густини.

Бепи захапа юмрука си. „Деветдесет долара! Аз съм богат! Успях!“ Опита се да сметне печалбата си наум, но беше прекалено развълнуван.

Докато пресмяташе, една секретарка мина покрай него и го видя, че стои с юмрук в устата.

— Какво, Бепи, време за обяд ли е? — пошегува се тя.

— Нанси, акциите ми се покачват! Ще ги продам по деветдесет долара, а съм платил само по девет и четвърт. Струва ми се, че ще стана богат, Нанси! — Чувстваше се радостен и без задръжки. — Може ли да спя с теб тази нощ? Много се вълнувам от успеха си. Имам потребност да говоря с някого. Нужна ми е възглавница — погледна към едрите й гърди, — на която да облегна глава.

Тя се усмихна.

— Изчакай ме два дни, Беп. Мъжът ми заминава за Форт Дикс. Тогава можем да си поговорим за богатството ти и възглавничките, които искаш. Става ли?

— Става, Нанси — отговори той и отново заби поглед в пространството като малоумен.

Вечерта се отби да се види с дон Емилио. Той имаше съвещание с няколко от помощниците си. Дон Емилио посрещна Бепи топло, а другите мъже станаха да се ръкуват с него. По всичко личеше, че бяха чували за Бефино Менесиеро. Единият от тях — човек, наближаващ седемдесетте — поговори известно време с Бепи на италиански. После се обърна към другите и каза:

— Mi piace questo compagno Sciacchitano.^[3] Този земляк от Сицилия ми допада. Един ден той ще стане влиятелен човек.

Бепи знаеше, че да получиш комплимент от възрастен е висока чест.

След като изпиха по няколко чашки, всички си тръгнаха, но Бепи остана да поговори насаме с господин Морано. Попита го за неговите акции на „О Джей Ей Ойл“.

— Да, купих хиляда — каза дон Емилио. — Обаче изобщо не съм проверявал как вървят.

Бепи му каза, че акциите са скочили до тридесет долара и една осма. Морано не вярваше на ушите си.

— Трябва ли да продаваме, Бепи? — попита той.

— Да. Ще продаваме на деветдесет долара — отговори му Бепи.

— Какво…? Деветдесет долара?

— Аха. Деветдесет долара. Аз ще ви кажа кога да продавате, става ли?

— Ти май се майтапиш с мен!

— Аз да се майтапя с вас? — усмихна се Бепи.

— Невероятен си! Известно ли ти е, момче?

Настроението на Бепи бе приповдигнато от успеха му на фондовата борса. Започна да се чувства в свои води на „Уолстрийт“. Нощем ходеше да пие вино и да вечеря сред други хора с бели якички. Опита да се приспособи, но усещаше, че мястото му не е между тях. А и с Але Хоп на масата си е като трън в очите им.

Нощем баровете бяха претъпкани, а вътре всички се наливаха с алкохол и си приказваха за работа. От време на време разговорите се насочваха към парите и къде може да се намерят. Прилагайки малко сила там, където трябва, Бепи доби славата на поредното уолстрийтско кредитно учреждение. Даваше на заем пари, приемаше залози за резултати от бейзболни мачове, борби и конни надбягвания. Беше лихвар. Червения стана съдружник с дял от четиридесет процента и се занимаваше с всички сделки от този род, но на „Уолстрийт“ се знаеше, че шефът е Бепи. И на хората не бе нужно много време да разберат, че Бефино Менесиеро стои начело на новоорганизирана престъпна фамилия в района. Доста от тях силно желаеха да ги смята за свои приятели.

Дон Емилио даде картбланш на Бефино да прави на „Уолстрийт“ каквото пожелае. Дори му даде на заем пет хиляди без лихва, докато продаде акциите си, за да започне. Подобни агресивни инициативи в публичната сфера се нуждаеха от благословията на някой големец в мафията, за да получат право на територия в Ню Йорк. Те трябваше да бъдат съгласувани и одобрени от Организацията. Дон Емилио даде на Бефино одобрението и заема, без да го разпитва.

В началото бизнесът беше дребен, но постепенно започна да се разраства. Например един клиент — Том О’Малей — взе заем от двеста долара и трябваше да върне триста в края на месеца. Бизнес от такъв мащаб изглеждаше порядъчно добър, а бъдещето — светло за Бепи и Червения. Бепи никога не отказваше сделка. Винаги изслушваше хората. След няколко месеца нещата тръгнаха гладко във всички направления и те започнаха да трупат доста пари.

 

 

Един следобед Дана се обади на Бепи и го помоли да се видят. Каза му, че е много важно. Докато обядваха, тя му обясни, че си има проблеми вкъщи. Майка й я карала да излиза с други момчета, а не само с него.

— Искат да излизам и да натрупам повече опит в живота, да разбера дали наистина те обичам или не.

Бепи много се ядоса. Вечерта отиде в дома на Дана и вдигна невиждан скандал на майка й и сестра й. Като видя, че няма да стигне абсолютно доникъде с тях, той си тръгна, затръшвайки вратата. Това изобщо не подобри нещата. Нямаше съмнение — Бефино Менесиеро имаше лош характер. Много лош характер. Дори Дана бе започнала да се колебае за връзката си с него.

През следващите седмици тя започна да се среща с други момчета от квартала. Бепи се замисли дали да не се саморазправи с тях, но изостави тази идея, защото беше сигурен, че ще стане още по-лошо.

 

 

Веднъж в службата, докато обсъждаше по телефона с Червения залозите през деня, някакъв висок, мургав младеж от другия отдел влезе и започна да крещи на едно от момчетата в канцеларията. Бепи, който вече беше ръководител на малка група, чу врявата.

— Налага се да прекъсна — каза той на Червения по телефона. — Някакъв тип, който прилича на Сабу, се е развилнял в канцеларията. Обади ми се пак.

Бепи се приближи към младежа.

— Хей, какво става тук? Защо си се разкряскал така? Намираш се в канцелария, а не в бар. Какъв ти е проблемът, Сабу?

„Сабу“ размаха някакви бланки за стокови заявки и закрещя нещо в смисъл, че брокерите оставяли графите „купува“ и „продава“ на заявките празни и когато борсата отворела, той не бил в състояние да определи началната цена, понеже не знаел дали да купува, или да продава. Затова искал да знае кой трябва да понесе отговорността за грешката.

— Успокой се, приятел — каза му Бепи, — и престани да размахваш ръце пред лицето ми.

Обаче Сабу се озлоби още повече. Бепи се приближи плътно до него и го погледна в очите. След това неочаквано го плесна по устата леко с отворена длан, обърна го с лице към вратата и го изрита по плоския задник. Младежът не изпита болка, но беше потресен от грубата разправа. Тръгна бавно по коридора към отдела по заявките, бършейки кръв от големите си месести устни. Цялата канцелария избухна в смях.

Около час по-късно, след едно заседание, господин Мелвин дойде при Бепи.

— Чувам, че ставаш сприхав и вече раздаваш юмруци, Бепи. Какъв ще е следващият ти номер? — Той се усмихна самодоволно в типичния си студен и заядлив стил.

Бепи, който беше на мнение, че е постъпил чудесно със Сабу, реши да се защити и отвърна:

— Сър, знаете ли с какво се занимавам извън служебните си задължения?

— Нямам представа — отговори Мелвин, свали си очилата и започна да ги бърше със салфетка, която извади от джоба си.

— Изпълнявам поръчки — прошепна спокойно Бепи.

— Поръчки ли? Какви поръчки имаш предвид?

Мелвин отново сложи очилата на лицето си. Бепи отстъпи крачка назад.

— Ами какви — соя, памук, царевица, кратуни… Ей такива неща. Поръчки от този тип.

Мелвин се отдалечи, поклащайки глава. После изведнъж загря за какво става дума. Обърна се назад, несъзнателно свали очилата си за втори път и погледна втрещено Бепи, а в подпухналите му очи се четеше страх. Опита да създаде впечатление, че се смее на шегата, но нервно изкривената усмивка му придаде грозен и изплашен вид.

Телефонът иззвъня. Беше Червения.

— Всичко наред ли е?

— Струва ми се, че да.

— Какво става там, при теб?

— Ох, всеки път, когато господин Густини замине за Европа, тук става истински ад. Ще се оправи. Погрижих се за това. Хайде да поговорим за бизнеса. Нашия бизнес. Как върви?

— Добре — отвърна Червения. — Имам идея за нова дейност. Дай да се срещнем за обяд.

— Каква дейност? Колко ще ми струва?

— Става въпрос за хранителни специалитети.

— Хранителни специалитети ли? Какво разбираме от това, по дяволите?

— Не се притеснявай. Първо изслушай идеята ми. Съгласен ли си? Нека да се срещнем — отговори Червения.

На обед, докато чакаха да направят поръчката си в кафенето на О’Брайън, влезе Сабу.

— Ето ти го оня, дето ми скапа хубавия ден — каза Бепи на Червения. — Хей, Сабу, ела насам.

— Айде стига бе — каза през смях Червения, — тоя наистина прилича на индиец.

— Сабу, къде си паркирал слона? — попита Бепи.

— Името ми не е Сабу. Казвам се Джоуи Ди и нямам слон.

— Джоуи Ди, а? — каза с насмешка Бепи. — Ей, той се казвал Джоуи Ди. Готин пич е тоя Джоуи Ди. Добре, Сабу, а как ти е цялото име? Гунга Дин?

— Не. Джоуи Деспорто.

— Деспорто? — попита Бепи. — Ти да не си италианец?

— Разбира се. Ти какво си мислеше?

— Мислех, че си мексиканец или индиец… Или може би арабин. Никога не съм допускал, че си италианец. И ме предизвика да те цапардосам и да те изритам, без да отвърнеш? Що за италианец си?

Джоуи Ди отвърна простичко:

— Аз съм кротък италианец.

— Кротък ли? Ха! Какво ще кажеш за крясъците в канцеларията? — засмя се Бепи. — Добре, Джоуи Ди, кротък италианецо, седни да хапнеш с нас. Поканен си да обядваш с нас и отсега нататък ще ме слушаш, иначе ще ти строша капачките на колената. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. — Джоуи Ди се усмихна тарикатски.

— Ей, Бепи. Да не искаш да разговаряме за идеята ми пред този? — попита раздразнено Червения.

— Да. Нали каза, че става въпрос за хранителни специалитети? Освен това става късно, така че давай да говорим. Днес не мога да закъснявам за работа. Оня шибан Мелвин ме наблюдава зорко като ястреб.

— Добре. Смятам, че трябва да разширим съвместната си дейност в нови предприятия. Не можем да организираме залагания в районите на други хора, защото ще си имаме неприятности с батковците. Това ти е известно — обясни Червения. — Следователно нашият бизнес е ограничен в територията на „Уолстрийт“, нали така?

Бепи се намръщи срещу Червения и каза:

— Щяхме да говорим за хранителни специалитети, а не за ограничени територии. — Извърна бързо глава, погледна Сабу и побутна чинията с мариновани краставички към него. — Вземи си краставичка, Сабу — измърмори той. — Продължавай, Червен, слушам те.

— Искам да отворим заведения за сандвичи в района на „Уолстрийт“. Даже можем да пренесем цялата дейност в тях, а ония нехранимайковци ще откачат по италианските сандвичи — кюфтета, наденица с чушка, телешко с чушка, с италиански хляб. Дебелия Ники ще доставя хляба от неговата пекарна на Мълбери стрийт. Вече го питах. Каза, че ще ни го дава по цени на едро. Дебелия Ники прави страхотен хляб, а? Хората ще могат да се хранят и да правят залагания. Идеална обстановка.

— Да. Добре звучи.

— Това е хубава идея. Харесва ми — обади се Джоуи Ди, дъвчейки една краставичка. — Снекбарове. Ето за какво говори той. Снекбарове. Правят добър оборот. Всичките са печеливши.

— Слушай, Сабу — каза остро Бепи, — не говори, когато се храниш. Не се дръж като селяндур около мен. Бъди по-изискан на масата. Дъвчи със затворена уста.

Джоуи Ди кротко наведе глава почти до чинията и продължи да яде. Бепи премести поглед към Червения.

— Добре, Червен. Въодушевен съм от идеята. Намери помещение и го преустрой, като използваш парите, които имаме в общия фонд. Ако ти трябват още, обади ми се. Води сметка за всеки похарчен цент, за да мога да контролирам какво става. Не искам да сънувам кошмари. Делим както досега — шейсет на четиридесет. Разбрахме ли се?

— Естествено. Същите дялове. Шейсет на четиридесет.

Червения се зае със снекбара и след шест месеца търговията вървеше отлично. Печалбата беше висока. Ето защо той предложи да открият още един.

— Действай — съгласи се Бепи. — Обаче Маймуната трябва да стане управител на снекбар номер две. Свали го от производствената линия на бар номер едно. Той ще върви към върха заедно с нас. Разбрахме ли се? — Червения не отговори. — Братовчед ти може да запази работата си като управител на първия ни бар. Искам отсега нататък Маймуната винаги да бъде шеф. Съгласен ли си? Чакам отговора ти, Червен.

— Разбира се, че съм съгласен. Напълно съм съгласен. Знаеш ли, Бепи, ти си от голяма класа.

— Брей, и защо?

— Ти си велик. Харесва ми как казваш само „бар номер едно“, „бар номер две“. Виждам как някой ден ще кажеш „бар номер двайсет и девет“ или „трийсет“.

— Някой ден ще го кажа и ти ще бъдеш с мен, ако правиш това, което трябва, Червен. Не като историята с Дебелака. Тогава ми изигра номер. Мисля си лоши неща за паричните приходи от онова нападение.

Червения погледна Бепи със силно поруменяло лице.

— Това няма да се случи никога повече, Бепи. Говориш за портфейла на готвача, нали? Е, с тези неща е приключено. Вече винаги постъпвам както трябва. — Червения се стараеше да звучи убедително. — Срещал ли си се скоро с Дана?

— Не сменяй темата! По-добре е наистина да правиш каквото трябва, защото още ме е яд за онова, което взе тогава. Навестяват ме кошмарни мисли, а знаеш, че това не е добре — каза Бепи и извърна глава.

Червения кимна в знак на съгласие, но пак опита да смени темата.

— Все пак кажи ми за Дана. Чувам, че излизала с други момчета.

Бепи неохотно отстъпи и отговори:

— Семейството й още не може да ме понася. Обаче оня ден срещнах баща й на улицата и той ме покани да хапнем в апартамента им. Естествено, не отидох. „Не се притеснявай — каза ми той, — пак ще се съберете с Дана.“ Старият ме харесва, а и аз го харесвам. Тя ходи с едно момче, което се казва Маузи. Смятат, че си е намерил добра работа. Бил печатар или нещо такова.

— Маузи? Ама че име!

— Познаваш го, Червен. Един леко гърбав тип от „Бей Паркуей“. Ако го видиш, веднага ще се сетиш кой е. На около двайсет години е и има хубава кола. Едно дребно копеле. Тая седмица два пъти ми се явява в сънищата и това започва да ме вбесява. Твърде много търпях. Наистина харесвам Дана, та май ще трябва пак да пощурея и да му изкарам дробовете навън.

 

 

Няколко месеца по-късно в бруклинския „Клуб 602“, където младежите ходеха да пийнат и потанцуват, едно хубаво момиче се приближи до Бефино.

— Здрасти, Бепи — каза тя и се наведе над масата да го целуне. Беше излизал с нея около дузина пъти.

— Здрасти, Сандра, какво става? — отвърна Бепи с усмивка.

— Хайде да танцуваме, Беп. Искам да си поприказваме.

— Седни да ти починат краката и пийни нещо — каза й Бепи весело.

— Не, Бепи, ела да танцуваме. Искам да си поприказваме. Свирят нашата песен. Хайде, Бепи. Танцувай с мен. Моля те.

— Танцувай с Але Хоп. Той също обича тая песен. Давай, Але, потанцувай с нея — засмя се Бепи.

— Забрави за танца, умнико — озъби му се тя и гласът й стана жлъчен. — Ще говорим тук. През последните пет месеца с теб ту бяхме гаджета, ту не бяхме, Бепи. Само дето през повечето време не бяхме. Излизаше с мен, когато ти се прииска жена. Права ли съм?

— Абсолютно права си. И какво, Сандра?

Тя се надвеси съвсем близко до него. Снишавайки гласа си, продължи:

— Знаеш, че съм луда по теб. Правя всичко, което поискаш от мен. Така ли е?

— И за това си права, Сандра. Продължавай да опитваш, ще ти кажа, когато сбъркаш. Пробвай още веднъж.

— Сега съм бременна… От два месеца и половина.

— Браво! — викна той. — Браво! Тук сгреши, скъпа, сгреши! Не може да е от мен. Когато съм бил бебе, са ми завързали топките. Не си попаднала на когото трябва, мила.

— Аз съм бременна, Бефино — повтори тя натъртено.

— Добре, добре. Значи си забременяла. Успокой се и ми кажи кой е щастливецът.

— Ти, негодник такъв. Знаеш, че си ти — отвърна гневно тя. — Никога не използваше гумичка, въпреки че те молех…

— Слушай, Сандра, ти си симпатично момиче, но не се опитвай да ме хванеш на тясно с такива глупости. Казах ти, че са ми завързали топките. Освен това как можеш да знаеш, че аз съм бащата? Сама каза, че ту съм бил с теб, ту не съм бил. Че през повечето време не съм бил, нали? — Той погледна приятелите си около масата, търсейки подкрепа.

— Сигурна съм, че ти си бащата, защото лягам само с теб — каза тя, впила гневен поглед в него. — Ти си бащата. Идваше при мен само от дъжд на вятър, Бефино, а аз не обичам да ме пренебрегват. Нали знаеш това, скъпи? — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

— Слушай само каква помия. Ти я пренебрегваш, Бефино, вместо да си стоиш вкъщи и да й вириш краката — каза през смях Червения.

— Я си гледай работата, Червен — озъби му се Сандра. — Слушай, Бепи, аз те обичам, а знам, че и ти ме обичаш. Винаги си ми го казвал. Сега обаче съм бременна. — Сандра въздъхна. — Ти си бащата и това ти е ясно. Та какво ще правим?

— Ти си бащата — каза ухилен Червения. — Тя е сигурна, обаче ти дали си сигурен? Ето това е въпросът.

Бепи се замисли за момент.

— Накъде биеш с това? Що за глупости? На какво ти приличам, на умствено изостанал ли? Забременяла си и сега си решила, че ме обичаш. Сигурно ти се струвам голям глупак. И двамата се обичахме, когато ни ставаше хубаво. Всички казват така по време на оргазма. Искаш да го заявя в писмена форма ли? Откажи се.

— Но аз го казвам само за теб, Бепи. Бях девствена, не помниш ли? Ти ми беше първият.

— Да, но дали съм ти бил последен? Това е големият въпрос. Нали така, Червен?

— Много си прав — съгласи се Червения. — Последният получава детето. Такъв е законът в Бруклин.

— Добре де, знам какво ще направим — каза Бепи с по-сериозен тон. — Ще ти уредим аборт. Сега доволна ли си? Ще те изчистим хубавичко, отново ще бъдеш щастлива и ще спреш да ме обичаш.

— Искам да родя това бебе. Ожени се за мен. Това ще ме направи доволна и щастлива. Ще отгледаме бебето ти заедно.

Бепи огледа приятелите си около масата и се спря на Але Хоп.

— Това момиче се е побъркало — каза той. — На шестнайсет години иска да роди, а самата тя е още бебе. — Погледна към Сандра. — Защо искаш да се грижиш за бебе, когато ти си още дете, Сандра? Не прави тази грешка — викна той насреща й. — Размисли!

— Когато ми разтваряше краката върху леглото, не ме смяташе за чак такова дете, нали, Бепи? Казваше ми, че съм страхотна. Слушай, Бепи, мога да се грижа за теб, за себе си и за едно бебе. Престани да клинчиш от положението — отвърна тя, без да сваля свирепия си поглед от него.

Бефино я гледаше втрещено и седеше като вкаменен. След малко кресна:

— Майка му стара, какво искаш от мен, а, Сандра? Много съм млад да ставам баща. Още съм непълнолетен. Малък съм… Откъде ти хрумна да говориш за женитба? Развали ми вечерта.

Другите две момчета едва не паднаха от смях. Але се наведе и попита:

— Той е непълнолетен? Какво значи това, Червен?

— Това значи, че той още се задоволява с онанизъм — прошепна Червения. — Не може да е бащата, понеже някои неща ги върши абсолютно насаме. Абсолютно насаме — повтори той.

Але зяпаше Червения мълчаливо, объркан от обяснението му. Червения забеляза това и илюстрира думите си с жест.

— Нали се сещаш, Але. Още кара на чекии — прошепна той, размахвайки ръката си нагоре-надолу.

Але се свлече на пода от смях. Бепи не издържа и се засмя на щуротиите им.

Сандра продължаваше старата песен:

— Искам да се омъжа. Аз съм католичка и родителите ми ще се споминат, ако разберат какво се е случило.

— Ооо, ясно — каза Бепи без преструвки. — Трябва ти съпруг и си дошла при мен да ти помогна да излезеш от затруднението. Добре, малката, ще ти намеря съпруг. Не се страхувай. Бефино е насреща.

— Какво имаш предвид… Себе си ли?

— Виж, Сандра, ти си ирландка, а аз съм сицилианец — обясни той хладно. — С теб можем само да се чукаме, но не и да се женим. Аз съм длъжен да се оженя за италианка, единствено за италианка. По-добре разбери това и не ме ядосвай повече.

Але Хоп подаде на Бепи едно хапче антиацид. Бепи му благодари, че мисли за него, и го потупа по врата. После пак се обърна към Сандра:

— Казах, че ще ти намеря съпруг, и говоря сериозно. До два дни ще го имаш. Отнасях се добре с теб, Сандра, и ти го знаеш. Винаги съм те третирал като дама.

— Да, Сандра — намеси се Але Хоп, — Бепи винаги те е третирал като дама, спомням си.

— О, да. Третираше ме като дама и ме чукаше като курва — отвърна Сандра и по хубавото й луничаво лице се стекоха сълзи. — Ти си мръсник, Бефино — прошепна тя. — Добре, намери ми съпруг. Обаче ти си негодник!

Тя избяга разплакала навън.

 

 

На следващия ден бе свикана среща в снекбар номер две. Присъстваха Червения, Маймуната, Джоуи Ди, готвачът Оги, Малкия Паули, Але Хоп и Шантавия Майки. Часът беше четири и обедният наплив бе преминал. Седяха на една маса, ядяха и пиеха като на празненство, но никой не знаеше причината за срещата. Джоуи Ди беше назначен за касиер в бар номер две. По настояване на Бефино бе напуснал работата си в посредническата фирма.

Неочаквано Бепи вдигна чашата си и започна да произнася тост.

— Внимавайте всички — извиси глас той. — Искам да произнеса тост за Джоуи Ди.

Всички се разсмяха.

— Тост за Джоуи Ди? Защо? — не можеха да разберат те.

— Silenzio — каза Бепи.

— Как така не си поканил братовчед ми Джулио? — прекъсна го Червения.

Бепи го погледна отвисоко и отговори:

— Един миланец е достатъчен във фамилията ми. Това е моята фамилия и аз я харесвам такава, каквато е. Нали не възразяваш, Червен? Искам да продължа овацията си пред тези достойни господа, удостоили масата ми, и с тоста си да ги мотивирам към особено видния ни приятел Джоуи Ди.

Червения направи гримаса, породена от несръчното слово.

— Мога ли да се върна към тоста си? — попита Бепи. — Ще има ли още обаждания? Искам да вдигна един истински тост за Джоуи Ди. Господа, Джоуи Ди ще се жени. Утре.

Джоуи Ди така се разсмя, че му излезе пяна на устата, понеже мислеше, че това е шега. Но Бепи обясни, че той наистина ще се жени и годежът му е утре. Джоуи Ди не можеше да повярва на ушите си. Обаче много скоро му стана ясно, че Бепи говори сериозно. Явно това бе поводът за срещата. Слушаше как мъжете цвилят от смях, когато Бепи им каза да си приготвят солидни парични подаръци за утрешния банкет на Джоуи. Докато оглеждаше един по един хората около масата, големите му устни пресъхнаха.

Когато Бепи завърши речта си, Джоуи го помоли да си поприказват насаме. Преместиха се на друга маса и Джоуи се опита да говори твърдо.

— Какво ще стане, ако откажа да се оженя за това момиче? Надявам се, че искаш да се оженя за момиче, нали?

— Разбира се — каза Бепи. — Тя е много готино гадже с големи цици. Обича да се чука. С нея ще ти е хубаво, Джоуи, повярвай ми.

— Какво си направил, Бепи, напомпал си я и сега искаш да ми я натресеш?

— Нее. Тя само си мисли, че е напомпана. Даже не е ходила на доктор. Просто иска да се омъжи за италианец и аз избрах теб. Ще бъдеш очарован от това момиче, Джоуи. Сладурче е.

— Да, обаче аз изобщо не я познавам. Откъде знаеш, че ще бъда щастлив с нея? За мен тя е абсолютно чужда. Впрочем коя е тя, по дяволите? Не мога да се оженя за нея. За побъркан ли ме мислиш? А, Бепи?

— Сабу, чуй какви са ти възможностите — каза Бепи с леден глас. — Или ще се ожениш утре, или в неделя ще участваш в шествие.

— Какво шествие?

— Да — промърмори Бепи. — Ще участваш в едно стройно шествие в неделя. Ще лежиш в каруца с шест бели коня, които ще те влачат по Ню Утрехт авеню към гробището. Избери сам. Или ще чукаш едно апетитно, красиво момиче, или ще участваш в шествието.

Джоуи Ди, знаейки с какъв човек си има работа, се замисли за момент.

— Надявам се поне, че става за чукане — каза той накрая. — Доколкото се досещам, вече съм женен. Пожелай ми щастие…

Същата вечер Бепи заведе Джоуи Ди да се запознае със Сандра, която чакаше нетърпеливо в клуба. Бепи поръча по едно питие на всички, за да се отпуснат. Той погледна Сандра и преметна ръка през раменете на Джоуи Ди:

— Запознай се с новия си съпруг.

Джоуи Ди се усмихваше и клатеше глава, удивен от начина, по който Бепи решава нещата.

Сандра огледа Сабу и продължи да отпива нервно малки глътки от питието си. След няколко минути тя се наведе към Бепи и каза сухо:

— Приемам проклетия аборт.

Бепи бе изиграл коза си и спечели.

— Добре, ще уредя нещата. Дай ми още два дни. Ще ти съобщя кога и къде. Всички разходи ще бъдат платени. Така че не се притеснявай за нищо.

Сандра се усмихна горчиво и прошепна:

— Ти си мръсник, Бефино Менесиеро. Искам просто да го знаеш.

Когато си тръгнаха, Джоуи Ди каза на Бепи:

— Ега ти, тя наистина е голяма работа! А, Бепи?

— Нали ти казах?

— Съвсем не изглежда зле. Според мен направо е готина. Доста заоблен задник има за такова тънко кръстче. А, Беп?

— Да. Обаче е ирландка. На кой му се яде овнешка яхния по ирландски цял живот? Трябва да си опичам акъла и да престана да чукам безразборно гаджетата от баровете. Започват да ме хващат натясно. Все пак Дана продължава да ми харесва.

— Ей, Бепи — попита шеговито Джоуи, — защо не ми пуснеш оная, рижавата мадама с големите цици? Марджи имам предвид. Дай да я ползвам няколко седмици. Чух, че била истинска красавица.

— Кой ти каза за Марджи? Никога не си се срещал с нея.

— Маймуната ми разправяше, че я чукаш от петнайсетгодишен. Вярно ли е, Бепи?

— Повярвай ми, Джоуи, тая ще те унищожи. Стопява те с оная си работа. Марджи ме кара да се чувствам като старец. Вече стават три години. Направо ми изцежда мозъка. За нула време ми излезнаха бръчки по инструмента. Не мога да й кажа „не“. Хората от квартала са издрънкали на майка ми. А според мен и мъжът й знае, че я шибам. Гледа ме някак си особено. Постоянно имам чувството, че ще ме нападне в гръб. Откажи се от нея, Джоуи. Тя ще те съсипе.

 

 

Две седмици по-късно в кантората на „Уолстрийт“ от Рим се завърна господин Густини. Акциите на „О Джей Ей Ойл“ вече се продаваха по петдесет долара и половина. Бепи сърдечно поздрави господин Густини и му благодари за съвета. На лошия си английски господин Густини каза:

— Нали си спомня мой клиент Рупърт, принц на Валенбург?

— Да, сър, помня го.

— Та, сега Рупърт и негова група искат прави генерална оферта за всички налични акции на „О Джей Ей“. Ще предложи на хора шейсет долара за акция. Недей продава! След два месеца ние продава по деветдесет долара. Кажи на твой баща да чака.

— Благодаря, господин Густини. Много сме ви задължени за помощта.

— Продължавай да работи добре. Ти се справя отлично, Бефино. — Господин Густини го потупа по гърба.

Бепи притежаваше седемстотин акции на „О Джей Ей“. Ако генералната оферта станеше факт, той щеше да бъде богат. Никой не знаеше, че е собственик на такъв капитал. На господин Густини бе казал, че покупката е направил баща му. Не искаше хората да знаят, че разполага с толкова средства. Заради това не напускаше службата си в кантората, въпреки че тя му носеше символична заплата в сравнение с печалбите от снекбаровете и хазартния бизнес. На „Уолстрийт“ се чувстваше сигурен. Възнамеряваше да остане в посредническата фирма, докато забогатее, и след това, вече заможен, да се оттегли в някой островен рай. Често си спомняше с мъка как баща му държеше банкнота от два долара, сякаш е двеста, как приглаждаше всеки долар с любов и нежност.

Помнеше талигата, оставена в алеята за през нощта, миризмата й на гнило дърво и развалена риба. Знаеше какво е да се чувстваш ужасно беден и сега се страхуваше, че бедността може пак да го погълне като подвижен пясък.

 

 

Един ранен съботен следобед в Бруклин Бепи видя Дана да излиза от колата на Маузи. В косата й имаше ролки и фиби — признак, че тя се подготвя за среща в събота вечер. Гледаше ги и започна да кипва. Приближи се до колата в момента, в който Маузи се наведе да целуне Дана за довиждане.

С разтуптяно сърце Бепи ги прекъсна:

— Дана, искам да говоря с теб.

Тя се изненада, че го вижда, но същевременно изглеждаше и малко зарадвана.

— Иди да ме чакаш до блока. Ще дойда след мъничко — добави Бепи.

Дана бавно се отдалечи, изплашена, че Бепи ще направи нещо неприятно. Без да излиза от колата, Маузи попита гневно:

— Какво искаш бе, боклук?

Бепи отвори вратата на колата — бял форд, модел 1946 година. Маузи седеше върху две възглавнички, поставени на шофьорската седалка. Бепи се пресегна и бързо ги измъкна изпод задника му. Изведнъж Маузи заприлича на джудже зад волана на своя седан. Почувства се много сконфузен.

— Какво правиш бе, майка му стара? — кресна той.

Дана наблюдаваше това от бакалията на Морис. Не вярваше на очите си. До един момент Маузи беше зад волана, а в следващия миг се виждаше само носът му. Тя се разсмя.

Бепи се качи в колата, измъкна сицилианския си стилет и бодна Маузи в ребрата само колкото да го изплаши порядъчно.

— Слушай, дребен капут, ако още веднъж те видя близко до Дана, ще те разпоря от халката на гъза ти до гръкляна — каза Бепи гръмогласно. — Разбра ли? И кажи на другите капути, с които се събираш, че същото важи и за тях. — Той направи съвсем малка резка между ребрата му. — Усещаш ли си душата, Маузи? Отговори ми, дребно копеле. Усещаш ли си душата?

— Да — отговори задъхано Маузи и подмокри панталона си, както седеше в колата. — Поряза ме — простена той. — Потече ми кръв. — Маузи изцъкли очи от страх.

— Не може да бъде — просъска Бепи. — Порязах ли те? Леле, ти си се опикал и си съсипал кадифената тапицерия. Не е зле да си намериш найлонови калъфи за седалките, понеже следващия път ще те накарам да се насереш.

Маузи потегли, държейки се отстрани. Ясно му беше, че Бепи говори съвсем сериозно.

Бепи отиде бавно до ъгъла, където Дана нервно го очакваше. Той влезе в магазина и поръча два сандвича с шунка, сирене и италиански хляб, и две пепсита. После с тих глас се обърна към Дана:

— Кажи на сестра си да свикне с мен.

Дана се усмихна.

— Хайде да си поговорим, Бепи. Много неща имаме да си кажем.

Когато излязоха от магазина, Дана направи няколко крачки и сграбчи ръката му, за да я прегърне.

— Бепи, обичам те. Толкова ми липсваше!

— Недей да го забравяш, Дана. Доста проблеми ми създавате — ти и семейството ти. Проблеми, от които нямам нужда. За какъв дявол излизаше с тоя гърбав Маузи? Като го гледам, висок е един и двайсет.

— Висок е колкото мен — отвърна тя. — Изглежда нисък, понеже вдига щанги. Целият е само мускули. А има и хубава работа. Със сестра ми са колеги.

— И си съгласна децата ти да бъдат дребосъци! Дана, не слушай сестра си. Лоши съвети ти дава. Повярвай ми.

Бепи продължи да излага аргументите си, а Дана стоеше умълчана и слушаше безкрайното му слово.

— И така — завърши той, — отсега нататък няма да излизаш с никой друг, освен с мен. Толкова. Не ме интересува какво казва сестра ти, нито пък какво работи Маузи. Аз командвам, ти си мое момиче и точка. Случаят е приключен.

— Добре, Бепи — усмихна се Дана.

 

 

Изминаха няколко месеца и акциите на „О Джей Ей Ойл“ се покачиха до деветдесет и два долара. Пазарът беше обезумял. Говореше се, че скоро ще станат по сто. Бепи продаде своите акции по деветдесет и един и половина.

Същата вечер той отиде да потърси господин Морано. Барманът му каза, че босът е болен от грип и си е вкъщи, затова Бепи отиде в дома му, като пътьом се отби да купи един галон домашно червено вино — от най-хубавото в квартала. Не искаше да ходи там без нищо. Майка му винаги казваше никога да не отива при болен с празни ръце.

Когато стигна в дома на господин Морано, вратата му отвори неговата съпруга.

— Ти не си ли момчето, което работеше в касапския магазин преди няколко години? — попита тя.

— Да, госпожо, аз съм. Бих искал да се видя с господин Морано.

— Влизай. Я, колко голям си станал. Емилио е в спалнята. Влизай направо.

Бепи прекоси вестибюла към спалнята. Господин Морано лежеше в леглото. Съвсем не очакваше да види Бепи, но го посрещна радушно.

— Донесъл съм ви домашно вино — каза гордо Бепи и постави дамаджаната върху кедровия скрин.

— Благодаря, момче. Ти си на първо място в списъка на приятелите ми.

— Дойдох да ви кажа да продадете акциите. При затварянето на борсата днес цената им беше деветдесет и два долара. Казват, че ще стигнат до сто, но моят съвет е да се освободите от тях сега. Продайте ги утре, преди да започне разпределението на дивидентите. То може да предизвика срив. Акциите вероятно ще паднат на около седемдесет. После може пак да се покачат на сто, но по-добре е да продавате сега, господин Морано.

— Момче, ти си невероятен. Благодаря ти за съвета. Ще реализирам добра печалба благодарение на теб. Солидна сума ще гушна, а?

— Вие също бяхте добър с мен, господин Морано. Ето ви петте хиляди долара, които ми дадохте назаем. Благодаря ви за територията. Много съм задължен. Използвах я да организирам залагания на „Уолстрийт“. Благодаря, че ми помогнахте да започна.

— Направих го на драго сърце, Бефино. Ти купи ли си акции?

— Да.

— Значи си спечелил добре, а?

— Да. Доста спечелих. Не ме мислете. Всичко е наред. По един или друг начин аз трябва да стана богат. Винаги сте ми казвал да взимам най-доброто и аз работя по въпроса.

— Бефино, очертава се нещо голямо. Искаш ли го?

— Колко голямо?

— Този тип е свързан с нас, но трябва да си отиде. Синдикатът, всички ние, даваме общо двадесет и пет хиляди, за да го изпратим. Сигурен ли си, че искаш да се заемеш с поръчката? Ще можеш ли да се справиш, като се имат предвид работата ти на „Уолстрийт“ и останалите ти занимания?

— Двайсет и пет хилядарки без удръжки? Разбира се, че ще мога. Това е добра сума.

— Добре, когато стане време, ще те повикам. Тогава ще ти дам пълната информация.

— Довиждане дотогава, господин Морано. Желая ви скорошно оздравяване и да ви е сладко виното.

След няколко дни, докато Бепи се бръснеше, баща му го заговори:

— Бефино, как вървят нещата с Дана?

— Много добре, татко. В неделя ще дойде у нас на вечеря. Харесваш ли я?

— Да. И двамата с майка ти я харесваме. Неаполитанките са добри готвачки.

— Да, като госпожа Русо, царицата на равиолите от Тринайсето авеню. Тя е неаполитанка.

— Обаче внимавай, Бефино. Тези хора имат една лоша черта на характера — обичат да харчат пари. Нали разбираш, а? Внимавай. Обичат да трупат вересии в магазините.

— Да, татко, разбирам.

— И още нещо. Знам, че работиш на „Уолстрийт“ и правиш сандвичи с Червения, но чух от чичо ти Пиетро, че участваш в някакви големи афери с мафията. Знаеш, че моят баща беше голям мафиоз в родината ни. Такъв живот обаче не е за теб. Ah capeesh?

— Si, io capito, татко. Не се тревожи. Ще продължавам да правя сандвичи. Така добре ли е? — отговори спокойно Бепи. — А тоя чичо Пиетро с голямата уста на какво вика големи афери?

— Не ми обясни. Само ми каза да си отварям очите.