Дарил Лондон
Човек на почит (2)

1.

1944, Бруклин, Ню Йорк

Семейство Менесиеро бе дошло в Бостън през 1929 година от малкото рибарско селце Шака в Сицилия. През 1944 отново се преселиха. Продължавайки да търсят американската мечта и по-добър живот за своите деца, те решиха да опитат късмета си в Ню Йорк. Установиха се в бруклинския квартал Бей Ридж и започнаха да упражняват своя традиционен занаят — амбулантна търговия с риба.

Мъжете от семейство Менесиеро обикаляха с дървените си талиги от улица на улица и подвикваха към обитателите на околните жилищни блокове: „О pesce! О pesce!“ — сицилианският им вариант на „Риба за продан!“ Късно след здрачаване „О pesce!“ отекваше из тесните улички.

В дългите и горещи летни дни ледът се стопяваше бързо и рибата започваше да мирише. Когато се случеше лош ден за емигрантите, развалящата се риба бе само част от бедите. Нюйоркските полицаи се надпреварваха да раздават квитанции за глоби от по два долара на горките продавачи на риба за това, че нарушават спокойствието или пък продават без разрешително. Семейство Менесиеро твърде бързо научи смисъла на английската дума „тормоз“. Някои полицаи буквално изпитваха удоволствие да тормозят новодошлите италианци, които се бореха за прехраната на децата си.

Густаво и Нина Менесиеро имаха трима синове и две дъщери. Най-големият им син, Паскуале, се ожени за едно момиче на име Финамета Получина, което бе от тяхното село. Този брак бе предварително уговорен от родителите им още в Сицилия. Паскуале и съпругата му се заеха усърдно с търговия на риба, а семейството им започна да расте. Родиха им се двама синове. По-големият се казваше Марио, а по-малкият — Бефино. Този разказ е за Бефино Менесиеро.

 

 

През 1944 година Съединените щати водеха война. Бефино бе петнадесетгодишен и скиташе из улиците на Бруклин. В една гореща лятна нощ през юли същата година започна битката му за финансово благополучие и уважението на околните, която продължи през целия му живот.

Часът беше девет и половина вечерта. Бефино се прибра вкъщи забързан. Докато приближаваше блока с шест апартамента, в единия от които живееше неговото семейство, мислите му бяха заети с нещо „горещо“. Чу, че откъм задния двор долита музика. Мелодията на мандолини се смесваше с прекрасния летен бриз. Запъти се към другия край на дългата тъмна алея, която завършваше в осветения вътрешен двор. Докато крачеше развълнуван към музиката, сърцето му заби по-бързо. Двадесетина съседи, заедно с майка му и баща му, пееха италиански песни. Няколко от по-възрастните мъже свиреха на мандолини и китари и всички се полюшваха напред-назад в ритъма на мелодията. Това бяха щастливи хора. Масите бяха отрупани с мезета и гореща домашна пица. Всички забелязаха Бефино, когато влезе в двора. Младото му лице грееше от радост, че вижда близките си толкова щастливи. Някои от мъжете бяха с доста приповдигнато настроение благодарение на бъчонката с бира. Бефино обърна поглед към баща си, който седеше до оживената маса и наливаше вино от стара петлитрова туба за белина.

Бепи беше красиво момче, типично италианче. Погледът му винаги беше много остър. Понякога носеше килнато на една страна таке. По-старите италианци неизменно оставаха впечатлени, когато видят малко момче като него да се държи и облича по италиански, подражавайки на възрастните.

Бефино се движеше между хората и се опитваше да привлече вниманието на баща си.

— Хей, тате, scusi^[1]. Трябват ми двадесет и пет цента. Моля те, услужи ми, тате, дай ми назаем четвърт долар. Имам среща — прошепна той.

Баща му обаче само се изсмя на шегата на един от другите мъже и не отговори. След малко Бепи се наведе и зашепна право в ухото на баща си. Говореше на италиански, опитвайки се да го омилостиви.

— Papa, piacere lasciare mi avere un venticinque sorta.^[2]

— Venticinque sorta? Ма duzza pazzo?^[3] — отвърна Паскуале. — Бепи, нямам толкова. От два дни не съм виждал четвърт долар.

— Хайде бе, татко. Много е важно за мен. Трябва ми. Моля те, не ми отказвай.

— Забрави за това — прошепна Паскуале. — И недей повече да ме молиш. Ah capeesh?

Финамета, забелязала какво става, знаеше, че щом веднъж Паскуале каже не, това е краят. Случаят е приключен. Усмихвайки се, така че съседите да не забележат разочарованото лице на Бефино, тя пристъпи към действие.

— Бефино, вземи си едно парче пица. Ще ти хареса. Правила я е Рози, неаполитанката. Bella mangiarre, filgio mio.^[4] — Тя го погали по лицето, надявайки се, че няма да отговори непочтително на баща си пред приятелите им.

— Да, хайде, хапни. Пийни чаша вино — каза Паскуале и се пресегна под масата да вземе домашното червено вино, което подаде на сина си. — Това ще отклони мислите ти от „важните“ неща.

— Татко, имам момиче. Истинско котенце. Una bella creatura, Papa. Una bella creatura^[5] — повтори той.

Баща му се обърна към мъжа до себе си и му предложи вино.

Разбирайки, че няма да получи двадесет и пет цента, Бепи взе пицата, която майка му размахваше пред него, целуна двамата си родители и тръгна бавно по алеята. Докато крачеше и дъвчеше, той се замисли колко бедно е тяхното семейство. Съзнаваше, че баща му трябва да е напълно разорен, за да му откаже пред толкова хора. Чувстваше се едновременно тъжен и разярен заради баща си. Не искам никога да бъда беден, каза си той. Никога. Никога. Никога. Яростно захвърли остатъка от пицата на улицата.

Когато вдигна поглед, той видя Чарли Коня — момче от друга махала — да се разхожда под ръка с причината, заради която му трябваха двадесет и петте цента. Името й беше Ирен. Тя фръцкаше прочутия си задник по булеварда. Бефино я беше уговорил за тази нощ, но сега я бе забърсал Чарли.

Ирен беше на шестнадесет години и се гордееше с едрия си бюст и приятно закръглените си задни части. Тя завладяваше фантазиите на младежите и сънищата на старците. Из махалата разправяха, че ако почерпиш Ирен с един голям лимонов сладолед и посолен геврек, тя ще ти позволи да броиш луничките по тялото й цяла нощ. Имаше сини очи, руса коса и цялата беше в лунички — от носа до пръстите на краката.

Ирен беше американка от Бруклин, истинска нюйоркчанка. Професионална проститутка, тя практикуваше занаята си из парковете на Бруклин. Разправяха, че с нея било като да чукаш леопард. Говореха също, че само да зърне някой по-надарен мъж, виела и скимтяла като коте в продължение на часове. Ирен несъмнено щеше да бъде изключително преживяване за младия Бефино. Той бръкна в джоба си, извади една монета с бизон и глава на индианец и после я върна обратно.

Никой в квартала не се съмняваше, че винаги е готова за секс. Жените с италиански произход шушукаха, че е наследила сексуалната си страст от своята майка. Наричаха майката Gaila Puttana^[6]. Хлапетата, проучвайки произхода на майката и бащата, бяха открили, че Ирен е потомка на развратен род от бисексуални, ексхибиционисти и перверзници. За щастие по-възрастните мъже, които чукаха майка й, бяха дискретни по отношение на нейния полов живот, така че хлапетата никога не разбраха дали майката също реве като разгонена тигрица.

Бефино беше млад и напращял. Искаше да я има. Мислите му непрекъснато се въртяха около сексуалните й желания и му се искаше да бъде част от тях. Един от апапите в кварталната зала за билярд беше казал на Бепи, че за една нощ я чукал четири пъти и се наложило да натъпче устата й с хартия, за да спре крясъците й.

— Ръфаше ми чепа като бобър, без почивка. После, докато минавахме по входната алея на парка, започна да мяука, обаче трябваше да се прибираме, понеже хората бяха излезли с колите си за работа. Тая кучка има яки дробове и мускули на шията — разправяше онзи. — При нея няма отказване, Беп.

Бепи отчаяно искаше да я опита и всичко, което му беше необходимо, бе някакъв си въшлив четвърт долар.

Чарли Коня разполагаше с тези пари и вече се беше запътил към парка. Даже носеше одеяло под мишницата си. Сърцето на Бепи заби учестено, когато Ирен отмина надолу по булеварда. Ах, това дупе. Толкова е готино — помисли си той. Само да имах тези скапани двадесет и пет цента, щях да й купя лимонов сладолед. И щях да я получа.

Това бе моментът, в който реши, че повече никога няма да бъде беден боклук — без значение на каква цена.

— Нямаме нищо — измърмори той. — Нямаме никакъв авторитет.

Бепи прекоси улицата към закусвалнята и сладкарницата на Луи, откъдето го наблюдаваха приятелите му. Унило поздрави Маймуната, Червения, Але Хоп и Малкия Паули.

— Мислех, че тая нощ щеше да правиш любов, Беп — каза му Маймуната с многозначителна усмивка.

Бепи също се усмихна и отвърна:

— Това и направих. Току-що ми го начука Чарли Коня.

Всички избухнаха в смях.

 

 

На следващия ден Бепи измина редовните две пресечки до кварталната игрална зала. Когато влизаше, собственикът — възрастен мъж, когото момчетата наричаха Поп^[7] — го спря на входното гише.

— Хей, ти! На колко си години? — попита той.

— Какво значи „на колко съм години“? — изненада се Бепи.

— Точно това. Питам те за възрастта ти.

— Поп, сигурно се майтапиш. Вече шест месеца играя билярд тук. Снощи ти изметох пода, забрави ли? Защо се бъзикаш с мен? Да не би някой да ти е усукал топките днес?

— Я не ми говори за усукани топки. Ще ти счупя главата, ако ми държиш такъв език.

Старият стана от табуретката и започна да изтиква Бепи навън. Бепи се почувства злепоставен пред останалите момчета.

— Поп, какво ти става, дявол да го вземе? Аз съм тук всеки ден. Снощи ти почистих. Направо не ми се вярват тия глупости. — Поглеждайки към приятелите си за подкрепа, Бепи се провикна: — На тоя снощи му изметох шибания под, а сега иска да знае на колко съм години. — Обърна се и погледна Поп право в очите. — Как така снощи се държа толкова любезно с мен, а? Да не си изкукуригал?

— Хей, Джони — извика внезапно старият към сина си. — Довлякъл ни се е един тарикат.

Продължаваше да блъска Бепи към вратата. Сега всичките момчета се смееха.

— Махни си ръцете от мен — кресна той на стареца. — Смърдиш на чесън. Не понасям тая шибана миризма. Не ме пипай. Суровият чесън, дето го ядеш, ти е размътил мозъка.

Джон излезе отпред и погледна злобно Бепи, търкайки с парцал една билярдна топка.

— Какво става, Поп? Проблеми ли имаш с този малък боклук?

— Изхвърли го навън — каза старият.

— Абе вие да не сте откачили? — викна Бепи.

Джон сграбчи момчето за ризата и го изхвърли през вратата. Ризата му се сцепи и на врата му започна да пари от ожулването. Бепи беше чувал за Джон — колко е кибритлия и як. Знаеше и за връзките му с мафията. Не искаше да се отнася с неуважение към тези важни хора, но току-що го бяха изритали от игралната зала и уронили престижа му пред неговите приятели. Трябваше да стори нещо, за да поправи тази несправедливост. Той беше як и не позволяваше на никой да му се подиграва. Обаче Джон беше по-голям и беше нормално Бепи да изпитва страхопочитание към него. Ето защо Бефино Менесиеро трябваше да вземе много важно решение: уважение или неуважение? Кое от двете? Бепи се изправи и загащи ризата, размишлявайки над унижението си. Не мога да повярвам! Изхвърлиха ме на улицата за нищо! Трябва да отвърна по някакъв начин. Трябва да намеря един пищов и да гръмна тоя копелдак!

Момчетата в игралната зала не бяха изненадани, когато няколко минути по-късно вратата се отвори и Бефино се върна. Старецът обаче вдигна стреснато поглед. Допреди съвсем малко се беше смял на начина, по който Джон — на четиридесет и две години — изхвърли петнадесетгодишното хлапе.

— Хей, Джони — провикна се Бепи, — искам да си поприказвам с теб.

С ехидна усмивка на физиономията, Джон бавно излезе отпред.

— Я, разсилният се е върнал. Ела пак довечера. Тогава ще можеш да пометеш. Разбра ли, мърльо?

Бепи се приближи небрежно и когато стигна на точно необходимото разстояние, бързо изрита Джон в тестисите. Ритникът беше толкова силен, че всички чуха как сфинктерът на Джон изплющява. Той се срина на пода със стон. Болеше го ужасно. Лицето му посиня, не бе в състояние да се изправи.

— Копелдак такъв! — изруга старият по адрес на Бефино.

Бепи само се обърна и излезе.

Наложи се да закарат Джон в болница, където престоя една седмица. Беше получил дислокация на единия тестис и разкъсване на скротума. Джон се кълнеше пред дошлите да го посетят, че ще очисти „онова копеле“, когато излезе. Бепи чу за това и му стана забавно. Не след дълго той пусна свой слух: когато изпишат Джон от болницата, щял пак да го ритне по топките, така че не било зле да се подготви.

По-възрастните мафиози от квартала усилено шушукаха: „Това хлапе Бепи е истински шакитанец… Куражлия… Контузил е онзи Джон, от игралната зала.“ За тях „шакитанците“ бяха мъже от жилава порода, известни с това, че са корави бойци до самия край — непоколебимо лоялни и достойни люде. Мъже, които внушаваха респект в старите времена под звездното небе на Сицилия.

Две седмици по-късно, когато Джон още тътреше крака из залата, Бефино реши, че му се играе билярд. Той отвори вратата и влезе вътре. Поп го зяпна изумен. Не можеше да повярва на очите си. Бепи се приближи и сложи една едра глава чесън на тезгяха.

— Взимай — каза той на стареца, — pazzaella, mangiare aglio^[8]. Струва ми се, че имаш доста глисти за очистване.

Старият отпи малко вино и зяпна вцепенено Бепи.

— Ще играя билярд. Дай ми някоя маса — каза самоуверено Бепи. После се ухили и огледа залата. — Къде е Джони Еднотопков?

Всички в заведението паднаха от смях. Джон го бе наблюдавал и не можеше да повярва на очите си.

— Това хлапе е побъркано — промълви той, обаче започна да се смее с останалите. Дори старият се засмя.

— Тоя е истински сицилианец — каза Поп на сина си.

Бепи се усмихна. Поп също, показвайки, че мирът е сключен. С бруталност Бефино си бе извоювал уважението им.

Всеки ден, когато Бефино излизаше от къщи, той минаваше покрай кварталния бар-грил, в който обикновено се навърташе босът от мафията дон Емилио Морано — Capo di Tutti Capi^[9], босът на босовете. Той беше фактически най-главният от петимата шефове в Ню Йорк. Дон Морано беше истински баровец. Обличаше се в шити по поръчка костюми за по триста долара, носеше скъпа шапка, пушеше пури от по един долар и си купуваше нов кадилак всяка година. Стоеше пред бара и се държеше, сякаш Бруклин е негов. И беше. Той бе босът. Никой не смееше да се противопостави на Морано и хората му. Жените го смятаха за хубавец, а мъжете — за опасен. Мургавото му лице беше гладко и излъчваше здраве. Очите му бяха черни, пронизващи и категорично изразяваха високия му авторитет. В света на мафията неговата дума бе закон.

Когато те погледне, ти се струва, че мислите му са съсредоточени единствено върху твоето бъдеще. Това караше хората да се чувстват притеснени в негово присъствие. Любовта към красивите жени беше негова слабост, а любовта към собствената му съпруга — най-скъпото му нещо. И накрая — дон Емилио Морано бе родом от Шака, Сицилия.

Бепи го поздравяваше всеки ден, минавайки покрай бара.

— Добро утро, господин Морано — казваше почтително той.

Дон Емилио никога не отвръщаше. Стиснал пурата между зъбите си, той само кимваше на Бепи. Познаваше фамилията Менесиеро от старата родина. Като момче, дон Емилио Морано често се бе навъртал около кафенето на Густаво Менесиеро край пристана в Шака. Знаеше, че във вените на Бепи тече качествена сицилианска кръв. Държеше го под око, но никога не му говореше.

Едно лятно утро, след превалелия рано дъжд, когато от тротоарите все още се издигаше пара и във въздуха се усещаше типичната гореща и влажна миризма на Бруклин, Бепи отиде в двора на училището. Обикновено там се навъртаха момчетата, след като ги разпуснеха за лятната ваканция. Утрото вече бе напреднало и всичките бяха заминали към плажа на Кони Айлънд. Така или иначе Бепи щеше да остане самотен на стъпалата пред училищния вход, понеже нямаше пари да отиде да поплува. Докато седеше там, изпълнен със самосъжаление, той забеляза бюика на Боб Макатиър, паркиран на отсрещната страна на улицата, пред големия блок, в който живееха Боб и съпругата му. Колата беше разкошна, една от най-хубавите в квартала. На цвят бе тъмнозелена, но толкова мръсна, че изглеждаше сива. На Бепи изведнъж му хрумна, че сигурно би могъл да я измие и да заработи един долар, след което да отиде при момчетата на Кони Айлънд.

В квартала познаваха Боб като Бунтовника, защото бе родом някъде от южните щати и говореше с южняшки акцент. Беше се оженил за Марджи — местно момиче от квартала, полуиталианка, полугерманка. Марджи имаше фигура на героиня от еротичен комикс. Никой италианец не би се оженил и живял с нея, понеже прекалено много се набиваше в очи. Майките на тези италианци биха се срамували, ако в кухнята им шета снаха с порочен вид като нейния. В резултат Марджи бе принудена да се омъжи за някой селяндур от провинцията, на когото не му стига акъл за нещо повече. Дори Бепи разбираше, че е прекалено красива и секси и е безобразие да бъде похабена покрай човек, който явно не може да оцени какво притежава. Обаче разбираше също, че е само на петнадесет години и това не е негова работа.

С надежда да измие колата, Бепи отиде до блока и натисна звънеца на Боб. Вратата избръмча. Бепи тръгна нагоре по стълбите към петия етаж. Денят бе толкова горещ, че скоро започна да се поти обилно. Когато стигна до най-горния етаж, Марджи вече го очакваше, подала глава през открехнатата врата на апартамента.

— Какво има, Бепи?

— Здрасти, Марджи. Може ли да поговоря с Боб?

— Боб замина на гости при семейството си на юг и няма да се върне цяла седмица.

— Ясно. Извинявай за безпокойството, Марджи. Ще намина друг път.

Забелязвайки потта по лицето му, Марджи го попита:

— Искаш ли да пийнеш нещо студено, Бепи? Изглеждаш ми прегрял.

— Благодаря ти, Марджи. Мисля, че наистина имам нужда от нещо студено. Днес е адска жега и задух. — Той тръгна към нея. — Приятелите ми вече са отишли на плаж и аз нямах какво да правя. Хрумна ми, че може да измия колата на Боб.

Бепи я последва в апартамента и остави вратата да се затвори шумно зад него. Марджи беше увита в голяма хавлия за баня и той започна да следи грациозните й движения под леко влажната материя.

— Извинявай — каза тя, щом усети, че я наблюдава. — Тъкмо излизах от банята, когато иззвъня звънецът.

— Не се притеснявай за мен — отвърна й Бепи. — Аз харесвам жени по мокри хавлии.

Марджи се усмихна. Каза на Бепи да си вземе нещо газирано от хладилника и влезе в една от стаите. Докато пиеше подправената с джинджифил газирана вода и шареше безцелно из всекидневната, той долови сластната мелодия на френска песен, която долиташе през оставената открехната на двадесетина сантиметра врата. Бепи се загледа в един сватбен портрет на Боб и Марджи. Ама че селяндур е тоя — помисли си той. Обаче я каква мадама е докопал. Гледай я само какво тяло има! Сигурно я побърква от секс.

Ако не се смята музиката, в стаята бе тихо. След няколко минути чу гласа на Марджи откъм спалнята. Стори му се, че каза: „Успя ли да намериш газираната вода?“ или нещо в този смисъл. Интересно защо говори, без да излиза от стаята? — замисли се той. Може би се опитва да ме прикотка? Може би иска да вляза при нея и да я изклатя? Но Марджи е някъде на около трийсет и четири години!

Отново чу гласа й. Този път наистина не можа да я разбере. И понеже беше от онези момчета, които винаги тичат към белята, вместо да бягат от нея, той отвори вратата и влезе.

— Викаш ли ме, Марджи?

Тя стоеше права, гола, обута в чехли с високи токове, и решеше косата си пред трикрило огледало за цял ръст. Завъртя се с лице към Бепи, пъхнала длани между бедрата си, за да се прикрие. Това обаче беше безсмислено. Бюстът й остана съвсем оголен, а след като се обърна, отражението на задника й в огледалото бе изцяло открито за погледа на Бепи. Едрите червени зърна на гърдите й бяха напълно в тон с дългата червена коса. Забеляза, че дори герданът и гривните й също са в този тон.

Тя е сто процента рижава, необработен рубин — помисли си той.

— Какво правиш тук, Бепи? Излез! — кресна сърдито тя.

— Стори ми се, че ме извика. Помислих си, че може би ти трябвам за нещо.

— Подиграваш ли се? — отвърна тя. — Попитах само дали харесваш френската музика. Излез от стаята ми. Не мислиш ли, че е нахалство да влезеш, без да почукаш?

— Не знаех, че си гола, Марджи. Извинявай. Стори ми се, че ме извика. Музиката свиреше и не те чух добре.

Марджи престана да протестира и се изсмя саркастично:

— Да съм те викала ли? А защо да те викам? Ти си само едно…

Бефино не можеше да отлепи поглед от нея. Беше залепнал за мястото, където стоеше. Очите му щяха да изпаднат. Тя усещаше как юношеската му възбуда я разпалва, но той се чувстваше малко засегнат от това, че беше му се присмяла.

— Божичко, Марджи, не знам какво да кажа. Извинявай. Не дойдох нарочно, за да те видя гола. Ама, майчице, страшно си хубава! — Той се усмихна боязливо. Гласът му стана хриплив. — Никога през живота си не съм виждал толкова красива жена като теб.

Дългата й рижава коса се спускаше чак до хълбоците. Гърдите й бяха големи и твърди. Бепи си помисли, че зърната им страшно приличат на две череши — узрели и напращели за неговите устни. Взираше се в похотливото тяло на Марджи с жаден поглед. Чехлите с високи токове придаваха идеален баланс на фигурата й. Слабините й сякаш го подканваха да влезе в нея. Тази мисъл го накара да пощръклее. Никога не бе виждал такива яркочервени косми.

Марджи разбра, че той е пленен от вида на една два пъти по-възрастна от него жена. Тя му се усмихна закачливо.

— Значи смяташ, че съм хубавица, а, малкия? — каза тя, наблягайки на „малкия“.

— Да, Марджи, ти си красавица. Повярвай ми, изглеждаш страхотно. Имаш повече извивки от писта за конни надбягвания, известно ли ти е?

Марджи като че ли вече не се притесняваше от голотата си. Замисли се за момент и след това започна да вдига ръцете си, откривайки се напълно и безцеремонно пред погледа му. Забелязвайки, че Бепи следи внимателно всяко нейно движение, тя застана в предизвикателната поза на фотомодел, плъзна длани нагоре-надолу по бедрата си и го погледна в очите.

Ох, Господи, толкова е съблазнителна — мислеше си той, докато Марджи го предизвикваше. Като се молеше трескаво от това да излезе нещо истинско, той преглътна тежко и най-после се престраши да отиде по-близко. Долови чистия и свеж аромат на сапуна от изкъпаното й тяло. Усещайки, че няма да му се възпротиви, Бепи започна да я опипва, без да пропуска нищо.

На Марджи й стана приятно забавно заради страстното нетърпение и дързостта на това хлапе, а плавното и нежно докосване я накара да овлажнее от възбуда. Протегна ръка и докосна гладкото му, голобрадо лице, прокара пръсти по очертанията му и ги спря върху устните.

— На колко си години? — попита тя с хриплив шепот.

— Петнайсет.

— Та ти си направо дете — усмихна се Марджи нервно, но изгаряща от желание.

Стояха заградени от трите крила на огледалото. Бепи пъхна ръка ниско между бедрата й. Тя се усмихна, а коленете й омекнаха.

— Толкова си малък, а ме желаеш, така ли?

— Желая те, Марджи — прошепна той. — Изглеждаш страшно секси. Бих сторил всичко, за да те любя.

— Всичко ли? — попита тя и го погледна развеселена.

Бепи стоеше до нея и я милваше, а панталонът му се издуваше. Възбудата му беше повече от очевидна и тя я забеляза. Това й подейства като стимул. Започна да търка тялото си в търсещите пръсти. Дланите му се защураха трескаво между бедрата й и нагоре към мястото, което и на нея й се искаше да достигнат.

— Ти си хубаво момче — прошепна тя и прокара пръсти през къдравата му коса. Целуна го бавно по устата и близна устните му похотливо.

Сърцето на Бефино биеше лудо. Той постави длани на хълбоците й, а след това бавно и несръчно ги премести върху задника й, сплитайки пръсти. Почувства разкошната й мекота.

Марджи затвори очи и после отново ги отвори, изненадана приятно от нежните му движения. Струваше му се невероятно красива, докато мачкаше с блаженство в шепите си задните й части. Долови, че това й харесва, и продължи да го прави, за да й достави удоволствие.

— Докосвай ме, докосвай ме навсякъде. Моля те, докосвай ме — насърчаваше го тя, взирайки се напрегнато в лицето му. — Толкова съм мокра, Бепи, че направо капе от мен.

Говореше с глас на обезумяла нимфа и дъхът й секна, когато отново я погали между чувствените бедра. Изведнъж започна да сваля енергично дрехите на Бепи. Нетърпеливо смъкна ципа на панталона и очите й се отвориха широко от удоволствие и изненада от размера на члена му. Слабото, момчешко тяло на Бепи подчертаваше неговата надареност. Тя застана на колене и дръпна надолу гащетата му. Започна да го овлажнява с езика си, после с устните, а страстта й се разгаряше все повече с всяко близване. С едно по-силно движение на главата, тя опита да го нагълта целия. Той се усмихна, сещайки се за нейната подигравателна и саркастичната забележка: „А защо да те викам?“ Само допреди няколко минути тя го наричаше дете. Сега се задавяше с големия му член.

Бепи направи опит да я придвижи до леглото, но тя нямаше намерение да спира. Езикът й беше като перце, поръсено съвсем леко с пясък. Той направи опит да се измъкне от устата й, но не бе в състояние да се откъсне от завладялото го особено чувство. Станал бе пленник на страстта и започна да достига кулминацията. Големите очи на Марджи се разшириха. Коленете и краката му се разтрепериха, а тялото му се отдаде на възторжена наслада. Клатеше се и потръпваше, опитвайки се да овладее тялото си в разгара на оргазма. Държеше главата й и наблюдаваше устните й. Чакаше я да свърши и се надяваше да се овладее. Тя обаче продължи докрай.

Бепи най-после се отдръпна, напълно изтощен, и я изправи на крака. Заведе я до леглото, съблече се изцяло и легна отпуснат по гръб. Марджи стоеше права до него и се усмихваше. Рижавите косми между краката й бяха мокри и още гореше от възбуда.

— Хареса ли ти това, малко дяволче? — попита тя.

Бепи се усмихна.

— Фантастично! Тялото ми се тресеше неудържимо. Страшно приятно беше.

— Сега трябва да върнеш услугата.

— Каква услуга?

— Искам хубавата ти муцунка ето тук — каза тя с усмивка и го обкрачи. — Трябва да ми отвърнеш със същата услуга.

По-късно същия ден Бепи започна да се облича. Марджи още лежеше по гръб в леглото. Обърна се към него и каза:

— Беше направо фантастично, нали? Наистина си страхотен, Бепи. Винаги си добре дошъл в леглото ми, стига мъжът ми да е на работа или да го няма. Съгласен ли си, миличък? Нали ти е ясно за какво става дума?

— Разбира се, че ми е ясно.

— Защо не останеш да спиш при мен тази нощ. Съвсем сама съм. Ще приготвя вечеря.

— Чувствам се в страхотна форма, Марджи, но не чак толкова. Трябва да посъбера сили. Ще дойда пак утре, искаш ли?

— В колко часа?

— Около десет сутринта.

— Ще те чакам.

Бепи се наведе над леглото и я целуна. Марджи започна да го опипва с надежда за още, но той я възпря:

— Хей, стига, ще дойда утре пак. Почини си, поспи.

След това си тръгна.

Чувстваше се изключително доволен, че има на разположение такава жена, стига да я поиска. Нямаше търпение да разкаже за нея на момчетата от игралната зала. После обаче се замисли. Май ще е по-добре да не казвам нито дума на никого. Отворя ли си устата, в този апартамент ще стане като в италианската армия по време на маневри.

— Silenzio^[10] — изрече той на глас.