— Тук продължават да работят с пълна пара — каза Джоуи Ди. — Тези мексиканци забогатяват. Купуват си нови коли, къщи… Да знаеш, Бепи, „Интернешънъл Амекс“ промени този град. Наистина дадохме рамо на икономиката им. Преди да дойдем, направо бяха умрели.

— Чудесно — отговори Бепи. — Ние помагаме на тях, те на нас. Прекрасно. Добре ли се разбираш с тях, а, Джоуи? Имаме нужда от стока.

— Ей, Бепи, Кони Айлънд още ли си е там? Как вървят сандвичите?

— Сандвичите продължават да се харчат. Кони си е същият, само дето къщите на пуерториканците много напират към нашия плаж до петнайсети кей. Чувам от децата, че вече стават много сбивания на плажа. Как е Шейла Даймънд?

— Замина за Флорида да види баба си. Старицата е болна. Ще стои там един месец.

Джоуи замълча за малко и после попита:

— Как е Норма?

— Норма ли? — изненада се Бепи. — На кой му идва на акъла да се среща с Норма? Не съм я виждал от години.

— Чувствам се кофти заради нея. — Гласът на Джоуи звучеше задавено. — Грижи се за децата и всичко останало. Мислиш ли, че е добре?

— За какво говориш, Джоуи, дявол да го вземе? Норма ли? Та кой се е сещал за нея? За последен път я видях преди пет години.

Бепи беше сигурен, че Джоуи е в депресия, щом пита за Кони Айлънд и Норма.

— Стегни се, Бепи, забрави ли, когато й се обади и й каза да извика Червения, защото в училището са те обсадили петдесет чернилки и ти трябва помощ?

— Откъде знаеш за това? С теб не се познавахме, докато бях ученик.

— Тя ми разказа, Беп. Каза ми, че докато си бил малък, все си се забърквал в неприятности.

— Знаеш ли, Джоуи, предчувствах, че ще ми развалиш нощта. Още в самото начало на разговора, в мига, в който започна да дрънкаш, без да кажеш кой си и без едно „здрасти“, разбрах, че мозъкът ти се е вкиснал.

— Телефонистката ме представи. Чух я.

— Ще ти се обадя другата седмица. Лека нощ, Джоуи — каза Бепи, без да го чака да довърши, и му затвори телефона.

Започна да си мие зъбите, но още мислеше за Джоуи Ди и Норма. „Ама че слабохарактерно копеле! В Мексико има всичко, което може да си пожелае, а се е сетил за Норма.“ Докато плакнеше устата си, Норма продължаваше да не излиза от съзнанието му. „Дявол да го вземе! Утре ще се отбия да видя дали е добре.“

Загаси лампите в хола и си легна. Два часа по-късно още не беше заспал. Лежеше в кревата и размишляваше дали Джоуи Ди е с всичкия си. „Сабу може да е мръднал. Не звучеше съвсем нормално.“

Дана се събуди и възропта уморено:

— Много се въртиш, Бепи. Пречиш ми да спя. Какво ти е?

— Искаш ли да се любим? — прошепна той.

— Не. Изморена съм. Занасяш ли се? Спи ми се. Три часът е.

„Дявол да го вземе! Ама че нощ ще бъде тази!“ Завъртя се още веднъж.

На другия ден на връщане в Бруклин Бепи се отклони от пътя. Отби се в апартамента на Норма и почука на вратата. Отвори едно от децата и го заведе в кухнята. Там, до масата, седеше Норма. Видът й го потресе: сигурно беше напълняла с петдесет килограма, с навита на ролки коса и облечена в парцалив халат за баня. Имаше тъмни кръгове под очите и лицето й беше с болнав бледожълт цвят.

Навремето беше стройно, привлекателно и добре облечено момиче. Бепи си спомни как Норма обичаше да минава гордо покрай игралната зала и наперено да демонстрира фигурата си. Тя беше момичето на Червения, а очакванията той да преуспее в бизнеса бяха три към пет в негова полза. На всички в квартала беше ясно, че Червения е роден за победител. Обаче заразната болест, наречена алчност, е в състояние да погуби живота не само на една личност. Тя може да съсипе и живота на хора, които обичаш. И алчността на Червения бе погубила Норма.

Сега тя беше дебела, парцалива жена. Седеше, ядеше портокал и плюеше семките на масата. Изглежда, изобщо не бе разбрала, че е дошъл.

— Хей, Норма. Добре ли си? — попита тихичко той.

Като че ли изобщо не го чуваше. Не направи и опит да му отговори.

— Норма. Аз съм — Бефино. Как си?

Той сложи нежно ръка на рамото й. Докосването я върна съвсем малко към действителността. Очите й бавно се завъртяха към лицето му.

— Молех се — каза тя. — Обичам молитвите.

Гласът й прозвуча много странно. В един момент се усмихна.

— О, Бефино, това си ти! Дошъл си да ме видиш след толкова години. Много мило.

Успокоен, че е успяла да го познае, той отново се осмели да попита:

— Норма, как си? Всичко наред ли е?

Докато чакаше отговора й, той огледа кухнята и стомахът му се обърна. Шкафът на мивката и масата бяха затрупани с мръсни съдове. Нещо тъмнокафяво, приличащо на сдъвкана от крава палка за барабан, стърчеше от плесенясала каша, която не бе в състояние да разпознае. Повечето от вратите на бюфета бяха отворени и той забеляза, че е почти празен, ако не се смятат пълзящите на воля хлебарки.

— Тъкмо се молех на Бог, Бепи. Не съм чула, че си влязъл. Тъкмо… — повтори тя. Неочаквано вдигна рязко глава, изправи се на стола и размаза остатъка от портокала върху масата. — Дявол да го вземе! Изглеждам ли ти добре? Та аз съм развалина! Мъртва съм. Погледни ме! Сега съм дебела и грозна. Едно време бях хубавица, нали, Бепи?

Тя го погледна. Тъмните кръгове под очите й го стреснаха.

— Животът ми много се промени. Вече никой не иска да говори с мен на улицата. Само ме одумват. Изгубих пътя си, Бепи. Загубена съм…

По бузата й рукнаха сълзи и се смесиха с портокаловия сок, който капеше от брадичката й.

— Къде е мъжът ти? Къде е Червения? — попита Бепи, подавайки й изгладена бяла носна кърпичка.

— Благодаря ти — измънка тя, бършейки брадичката и бузите си. — Червения ме напусна преди пет години. Избяга с някакво момиче от Ню Джърси. Остави ме с децата и без пукната пара. Ям овесена каша три пъти дневно. Станах дебела като слон.

Докато я слушаше, Бепи потърси чисто място да седне. Накрая забърса някакъв стол с един пешкир и седна до Норма.

— Знаеш ли, че сега правя минети, за да изкарам някой долар, колкото да си платя наема? — проплака тя. — Един мръсник снощи ми донесе портокал, вместо да ми плати. Мръсни, гадни мъже! — Думите й засядаха между риданията. — Животът ми е съсипан, Бепи. По-добре да бях умряла. Живея в ад. Какво съм направила, за да го заслужа? Кажи ми, Бепи, с какво сгреших? Бях добро момиче. Бях добро момиче — повтори тя и вдигна очи към него. — Само заради децата се държа още. Обаче на какъв живот могат да разчитат те?

— Слушай, Норма — каза той с пресипнал глас. — Едно време ти ми направи услуга. Задължен съм ти.

— Да, изпратих Червения да ти помогне, нали, Беп? Спасих ти живота.

Бепи й се усмихна нежно.

— Точно затова съм тук. Искам да ти помогна, Норма. Никога не забравям добрите си приятели… както и лошите. Собственик съм на един хубав жилищен блок, само на шест пресечки оттук. Съвсем близо до кино „Ендикот“. Помниш ли „Ендикот“, където ходехме да се опипваме като малки? Това е апартамент с три стаи, който току-що се освободи. Утре ще ти уредя пренасянето оттук в празния апартамент. Недей да взимаш много от този боклук. Остави излишното. Ще ти обзаведа цялото жилище. Ще купя само нови неща за теб и децата, нови мебели — легла, дюшеци, телевизор, всичко. Не се притеснявай. Вземи децата си и им купи нови дрехи. Избери и за себе си гардероб, който ти подхожда. Бъди чиста и не пускай ония свине в къщата си. Ще плащам за всичко.

В този момент се чу тропане по вратата. Звукът накара Бепи да се обърне — чукаше мъжка ръка. Норма продължи да седи и не каза нищо.

Отново се почука. Бепи отиде до вратата и я отвори.

— Норма тук ли е? — каза плахо едър, плещест мъжага със спортно сако.

— Кой сте вие — попита Бепи.

— Аз съм Боби Грийн от Лонг Айлънд. Отбивам се тук от време на време. Шофьор на камион съм.

— Изчезвай веднага оттук, тъпак такъв — кресна Бепи и затръшна вратата.

Върна се при Норма, бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Отброи към две хиляди долара и ги сложи пред нея.

— Повече никога няма да плащаш наем, затова не е необходимо да разчиташ на мъже като него. Ще ти давам по сто и петдесет долара седмично до края на живота ти. Разбра ли, Норма? Ти си италианка. Няма да правиш минет на когото и да било! Ти си от добро семейство. Ah capeesh? — попита той, повишавайки глас.

Бепи се чувстваше крайно неловко; сърцето му щеше да се пръсне от жал. Опитваше с цялото си старание да се отнася към нея с уважение. Продължи да й говори с усмивка.

— Ти си италианка. Освен това имаш приятели — повтори той. — Разбираш ли?

Норма го погледна в очите.

— Бепи, наистина ли говориш сериозно? За мен ли ще направиш всичко това?

— Защо не? — каза той с буца на гърлото. — Заедно отраснахме, ти ми спаси живота, така ли беше? Задължен съм ти. Утре ще донесат в новия ти апартамент месо и продукти. Моите хора ще бъдат там точно в седем часа. Ще обзаведат всички стаи с нови мебели, разбираш ли? — Той побутна към нея двете хиляди долара на масата. — Не се тревожи, Норма, всичко ще се оправи. Зарежи всичките боклуци тук. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ето ти телефонния ми номер. Ако се навъртат мъже и ти досаждат, само ми кажи. Аз ще се погрижа за тях. Ето ти адреса и номера на апартамента. Твой е завинаги. И не ти поставям никакви условия. Обаче ако се появи Червения, обади ми се. Искам да си поприказвам с тоя негодник.

— Бефино, Бог да те поживи! Ще се моля за теб. Всеки ден ще се моля.

Поглаждайки я с длан по главата, Бепи каза тъжно:

— Благодаря, Норма. Имам нужда от това.

Бепи отиде на среща с Маймуната и Малкия Паули. Те го чакаха в снекбара на „Уолстрийт“.

— Как вървят нещата? — попита той.

— Търговията е добре — отвърна Паули. — Всички други са на загуба, а ние печелим за тяхна сметка. Прегледа ли счетоводните книги и бележките, които ти оставих?

— Да, видях ги. Търговията върви успешно. Паули, през следващите шест месеца оставяй парите в дома на тъща ми. Ще променим организацията за известно време. Разбрахме ли се?

— Да, както кажеш, Беп. Нещо не е в ред ли?

— Не. Просто направи каквото ти казвам. Кажи на тъщата да ми ги събира в някой шкаф или където намери за добре. Ходи там два пъти в седмицата, за да не си препълваш джобовете. Достатъчно ли припечелваш, Паули?

— Да. Не се оплаквам. Защо питаш, Бепи? Да не би нещо да не е в ред?

— Виж, Паули, ако имаш нужда от повече, взимай си. Обаче винаги ми казвай. Не ме карай да те сънувам в кошмари. Ah capeesh?

— Това е последното нещо, което искам да направиш, Беп.

— Добре, Паули. Ами ти, Маймун? Достатъчно ли изкарваш?

— Да, Бепи. Защо си се загрижил толкова? Знаеш, че печелим добри пари с теб. Никога не сме се оплаквали, така ли е? Але Хоп ми даде вчера двайсет и пет хиляди. Това пък защо беше? Каза ми, че било заради работата в Бронкс. Аз нямах нищо общо с това.

— Знаеш ли, Маймун, не ти се бях отблагодарил за онези рунтави шапки за Бефино Равина преди години. Сега ти благодаря и ти давам двайсет и пет хиляди долара за свършената работа тогава. Ти си ми верен приятел, Маймун. Никога няма да те забравя.

— Ти ми плати за равинската история. Не помниш ли?

— Да, обаче това ти е премията. Забравих да ти дам премията. Помниш ли колко бедни бяхме някога? Е, вече не сме бедни. Сега ни уважават! Ще му дойде времето, Маймун, и ще ти подаря две заведения за рождения ден или за сватбата. Ще си разделя заведенията с теб. Когато дойде това време, ти ще бъдеш напълно осигурен. Така няма да се притеснявам за теб. Защо не вземеш да се ожениш, та да защъкат няколко малки маймунчета около нас?

Малкия Паули слушаше внимателно. Бепи се обърна към него и продължи:

— Задължен съм на Маймуната за много неща, които е направил. Аз не забравям доброто. Не забравям и лошото. Днес ви разпитвам за тези неща, за да съм сигурен, че сте добре, и да знаете, че това е важно за мен. Задължен съм на Маймуната за неговата безспорна лоялност. Дойде този момент в живота ми, в който мога поне да опитам да изразя отношението си към вас. Ти направи много през изминалите години. Бъди спокоен, Паули, някой ден и теб ще направя съдружник в бизнеса ни със залаганията. Само се пази чист. За да не сънувам. Бива ли?

— Знам какво стана преди години с Червения — отвърна Паули. — Алчността му размъти мозъка. Достатъчно съм умен да не правя такива глупости.

— Bene. Има едно нещо, което искам да стане още днес. Държа на него. Нали си спомняте онези битници, които наеха апартамент в новия блок? Оня, дето купих в старата махала.

— Да. До „Ендикот“. Та какво за тях?

— Кажете на тия мърльовци, че договорът им се прекратява днес. Искам да се изнесат до четири часа. Направо ги изхвърлете! Ако е необходимо, ги напердашете, обаче искам до четири да са се изнесли. Всичко, което е тяхно, също да бъде изхвърлено от апартамента. Ако трябва, наемете им камион и ги изкарайте от квартала. Голяма грешка направихме с тях. След това наемете хора да измият навсякъде. Искам жилището да светне от чистота, защото съм поръчал изцяло ново обзавеждане. Господин Сапуто, търговецът на мебели, ще обзаведе целия апартамент тази нощ — нови килими и всичко. Ще изпрати камионите си на мига, в който вие му се обадите, и ще работи цяла нощ. Разбрахме ли се, Паули?

— Кой ще се мести в него? — попита Маймуната.

— Норма, жената на Червения. Много е закъсала. Оставил я е без пукната пара. А отчасти и ние имаме вина той да се махне от града. Така че сме й задължени. Тя ще се премести утре. Затова подгответе апартамента тази вечер и приемайте всички доставки поне до полунощ. Утре ще пристигнат хранителните продукти. Трябва да свършите много работа за кратко време, момчета, затова е най-добре още сега да се обадите на фирма за почистване на жилища и да поръчате една бригада. По-късно ще се отбия да видя как вървят нещата.

— Кой ще ръководи залаганията днес? — попита Паули.

— Нека Подутата Глава приема залозите. Вече цяла година работи за нас, ще се справи — отговори Бепи.

— Голяма работа си, Беп. Ще правиш всичко това за Норма? — попита Маймуната.

— Трябва да се грижим за хората си, Маймун. Не можем да обърнем гръб на старите си приятели. Подлагала се е на унижения от перверзни мъже, за да нахрани децата си. Джоуи Ди, който й помагаше от време на време, го няма и тя живее като животно. Навремето ми направи услуга и аз съм й длъжник. Не забравям толкова лесно. Ще намина да я видя утре следобед, след като се настани. Постарайте се да влезе в спретнато и чисто жилище. Ще ви видя там довечера. В случай, че ви потрябвам — ще вечерям у тъщата.

— Разбира се, Бепи. Ще се справим, не се притеснявай.

Някъде около десет часа Бепи отиде да види какво става с апартамента. Трима души миеха навсякъде. Той влезе и започна да проверява. В банята завари чернокожа жена на малко повече от двадесет години, наведена да чисти ваната.

Звукът от отварянето на аптечката я накара да подскочи.

— Ох, изплашихте ме, господине.

— Не се притеснявайте от мен. Само наглеждам нещата.

Тя беше хубаво момиче с лъщящо от пот лице. Усмихна се и погледна внимателно Бепи, почти право в очите. След няколко секунди попита:

— Хей, господине, не ви ли познавам?

Бепи се засмя, като си мислеше, че тя просто се опитва да покаже дружелюбност, и поклати глава.

— Не, съмнявам се.

След това излезе от малката баня.

— Струва ми се, че ви познавам, господине — каза тя, следвайки го.

Бепи се обърна и я погледна внимателно, с весела искрица в очите.

— Какво ви кара да мислите, че се познаваме?

— Запомнила съм хубавото ви лице, господине — усмихна се тя.

— О, така ли? Откъде?

— Покойният ми дядо се казваше Джеси.

Лицето на Бепи се издължи, а устата му остана отворена в продължение на няколко секунди. Тя беше мъничката внучка на Джеси, пораснала и преобразена в тъмнокожа красавица със сочни гърди. Направо не можеше да повярва! Беше го запомнила от онази нощ. Почти бе забравил за нея, обаче малкото момиченце бе запомнило лицето му, въпреки че стълбището беше доста тъмно.

Той поклати глава, измънка нещо и бавно се отдалечи, все едно че се е припознала, но тя извика подир него:

— Хей, приятелю! Дядо беше прав. Ти си ангел.

Бепи не можа да сдържи усмивката си: „Човек никога не знае кой или какво го чака зад завоя.“

Бефино и Алън бяха в Лас Вегас и една вечер имаха работна среща с главния закупчик на сувенири и подаръци на голямата верига универсални магазини „Джей Пи Джей Корв Инкорпорейтид“. Опитваха се да го убедят да разпространява техните мексикански изделия. Компанията, четвърта по големина в своята област, притежаваше четири хиляди магазина в Съединените щати и Канада. Тази сделка беше от особено значение за проспериращата „Интернешънъл Амекс“ и можеше да я издигне във висините.

Бепи директно помоли Вайсман, закупчика, да включи в асортимента си и техните изделия. Вайсман демонстрираше неохота и неподатливост, като твърдеше, че засега си има достатъчно доставчици и моментът не е подходящ да се предлагат нови латиноамерикански стоки в магазини като техните.

— Готов съм да ви предложа изгодна сделка, която ще ви осигури старините, господин Вайсман.

— Целият съм в слух, господин Менесиеро.

— Нашата компания, „Интернешънъл Амекс“, съвсем наскоро излезе на фондовия пазар. Акциите ни вървят по три долара бройката. Ако се съгласите да продавате целия асортимент на нашите изделия, цената им ще се вдигне на тринадесет само при вестта за договора. По-късно ще подпишем с вас нов договор за пет години и акциите отново ще се повишат, може би на двадесет или тридесет долара. Ако разпространявате нашите произведения, ще ви дам десет хиляди акции по три долара. На вас няма да ви струват нищо. Дадете ли съгласието си, ще извърша прехвърлянето още тази седмица. Това ще ми струва тридесет хиляди. Обаче след година ще можете да вземете за тях триста хиляди долара.

Вайсман посрещна предложението на Бепи с усмивка:

— Ще бъда откровен до болка с вас, господин Менесиеро. Първо на първо, с триста хиляди долара не бих могъл да се оттегля в пенсия. И второ — при моето положение не си струва дори да се замислям над предложението ви.

Алън започна да се усмихва. Ясно му беше, че Бепи нарочно бе започнал пазарлъка с Вайсман от ниско.

— А с колко бихте се пенсионирали? — попита Бепи.

— Бих могъл да се оттегля със сто хиляди акции по три долара и да се моля на Господ да поскъпнат поне до двадесет за бройка. Ако стигнат до двадесет, тогава мога да звънна на шефа си и да му тегля една майна.

— Излиза, че ви трябват два милиона, за да се пенсионирате — каза сухо Бепи.

— Ами ако ще правя подобна каскада, по-добре да е за много пари, защото няма да имам право на втори опит.

— Не разбирам какво имате предвид под каскада. Това е напълно легитимна сделка с премия за извънредните ви усилия, изразена в ценни книжа — каза Бепи, преструвайки се на обиден. — Искате да се изръся с триста хиляди, вместо с тридесет. Това са много пари — намръщи се той.

— Не ви карам да се изръсвате с нищо — отвърна Вайсман. — Не искам абсолютно нищо от вас. Просто ви казах колко ми трябва, за да се пенсионирам. Хайде да си говорим направо — стоката ви е боклук, а аз не мога да си позволя да сложа боклук редом със стоките в „Джей Пи Джей Корв“. Нашите магазини наблягат на качеството. Всичко ще рефлектира върху мен. Мога ли да искам такова нещо?

Бепи се усмихна любезно на Вайсман, но в действителност бе готов да го разкъса със зъби. Алън забеляза, че на Бепи му е неприятно да наричат стоката му боклук. Затова се намеси:

— Нека всички да обмислим нещата. Ще се срещнем и ще разговаряме отново след няколко седмици. Струва ми се, че е необходимо едно прекъсване. — Опитваше се да даде знак на Бепи да се откаже засега. — Нека първо да се консултираме с нашите експерт-счетоводители, Бефино.

Искаше да разговаря насаме с Бепи и да уточнят подхода си към Вайсман. Този човек държеше ключа, а имаше голям опит в работата с доставчици и не можеше да бъде купен евтино. Трябваше да измислят нещо ново.

— Виж, Бефино — каза Алън, след като Вайсман си отиде, — трябва да бъдеш по-мек, когато преговаряш с евреин. Знам го, понеже съм евреин. Много е лесно да ни отблъснеш. Трябва да ни прикоткаш. Този човек е хитър. Преструва се на света вода ненапита. Не го притеснявай. По този начин никога няма да го спечелиш.

Бепи го изслуша, но не отговори.

На другия ден потърсиха Бепи по телефона от Ню Йорк: дон Емилио пристигал в Лас Вегас същия ден в два следобед. Бепи беше изненадан. Донът никога не напускаше Ню Йорк. „Много странно ми се вижда“ — помисли си Бепи.

Според предположението на Алън той може би искаше да се позабавлява, обаче неговите забавления се състояха само от юфка, полята с бял сос от миди, и гостуванията в дома на Бефино в Стейтън Айлънд.

Донът се зарадва, че го чакат на летището. Приближи се към тях с усмивка на уста, но не и в очите, които непрекъснато се озъртаха наоколо. Видът му бе притеснен и неестествен. Двамата му телохранители оглеждаха щателно всеки, който се приближи.

Дон Емилио наближаваше седемдесетте, но все още изглеждаше стегнат и изправен. Бепи долови, че нещо не е в ред.

В хотела, докато отпочиваха в апартамента на дон Емилио, Бепи си поговори с Големия Бобър и Левчо, надявайки се да долови някакъв ориентир за събитията. Обаче те не изтърваха нищо. Двамата не се отделяха от Морано дори и в апартамента му, което беше необичайно и накара Бепи да се притесни. Като че ли го пазеха от абсолютно всеки. Морано тръгна към тоалетната и погледът на Големия Бобър го последва през целия хол.

— Какво е станало? — попита забързано Бепи.

— Нищо не е станало. Защо трябва да стане нещо? — отвърна му саркастично Големия Бобър.

Бепи го огледа от горе до долу. Големия Бобър се държеше нагло, забравил бе почтителното си отношение. Знаеше колко близки са Бепи и дон Емилио. Защо беше този сарказъм? И защо към него — силен, лоялен и близък приятел от години.

На връщане от банята дон Емилио чу разговора и каза на Бепи:

— Всичко е наред. Жена ми ми каза, че близнаците карат ваканцията в Лас Вегас. Хрумна ми, че мога да дойда да ги видя. Реших да ги изненадам. Разбра ли, Бефино? Това е причината да дойда тук. Не се тревожи.

— Ако това е причината, чудесно. Тогава хайде да се забавляваме — каза Бепи и огледа със съмнение Големия Бобър. — Децата ще се зарадват, като разберат, че си дошъл да ги видиш.

Оказаха специални почести на дона. Цялата група посети няколко от най-нашумелите концертни програми и се храни в най-добрите ресторанти, които предлагаше хотелът. Цигуларите, които стояха до масата им през цялата вечер, караха всички посетители да обръщат глави. Хората минаваха край масата на Алън Стоун — кой нарочно, кой случайно — и оглеждаха гостите му.

Всеки път, когато донът изразеше възхищението си от някоя танцьорка, близнаците го подкачаха:

— Не лъжеш ли, че си дошъл да видиш само нас?

Зарадван от вниманието им, той отвръщаше на закачката:

— Разбира се, че само за да видя вас двамата. За дамите съм прекалено стар. Впрочем утре си заминавам. Имам нужда от почивка. Този динамичен живот е много изморителен за мен.

Преди да тръгне за летището, той каза на Бефино насаме:

— Умен си, Бефино. Надушваш неприятност и си прав. Ела да се видим в Ню Йорк, когато се върнеш. Ще ти разкажа една историйка.

— Защо не сега?

— Не, няма да си разваляме удоволствието. Дните, които прекарахме заедно тук, бяха неповторими и чудесни. Не искам да ги опропастявам с неприятни неща. Беше ми хубаво с теб, Алън и децата. Това бе един чудесен момент в живота ми, за което ти благодаря. И си пази дъщерята. Става голяма красавица. Видях как я заглеждат младежите.

— Ще я пазя — отговори Бепи. — Ще се видим в Ню Йорк след два дни.

— Чудесно — усмихна се Морано. — Ще се срещнем в Бруклин. — След това, малко колебливо, добави шепнешком: — Нали ти казах, че имаш нужда от човек като Алън Стоун. Май вече харесваш евреите, а? — той смушка Бепи в ребрата.

— Алън е голяма работа. — Бепи се засмя. — Винаги си прав, господин Морано. Ще се видим след два дни.

Прегърнаха се и дон Емилио замина.

— След като си толкова близък с него, защо продължаваш да го наричаш господин Морано, а не Емилио — попита Алън — и защо мислиш, че нещо не е в ред? На мен ми се видя съвсем добре.

— Аз познавам този човек, Алън. По-добре от Големия Бобър, Левчо и всички останали. През последните години наистина го опознах добре. Повярвай ми, този човек ми е близък. Ако иска да ми каже нещо, той идва у дома. Разговаряме, ядем, гледа телевизия с нас и по-късно ми казва новините. Седи на плажа и съзерцава океана, говорим си и пушим пури. Такъв е стилът му: лошите неща — след вечерята и удоволствията. Сега направи същото. Каза, че има лоши новини чак когато реши да си тръгне. Понякога толкова се отпуска пред мен, че дори забравя, че е дон Емилио Морано — босът на босовете. Ние сме като истинско семейство. Обича ни. Старае се да не го показва, но ние знаем, че ни обича. Той има неприятности, знам го със сигурност. Затова дойде във Вегас, за да бъде близо до нас. В известен смисъл това е признак на човешка слабост у хората. Започнат ли да виждат, че смъртта наближава, искат да бъдат заедно със силните, които обичат. Той доказа любовта си към моята фамилия, Алън — това е неговият начин да я засвидетелства. Има си своите хора, цяла армия — главатари, войници, — обаче предпочита да разговаря с мен. Аз съм истинската сила на фамилията му. Той има само една дъщеря, която се омъжи за мижавия си съпруг. Живеят в Бостън и са нещо като учители по поезия или природолюбители. — Бепи поклати глава и погледна Алън право в очите. — Наричам го господин Морано още от времето, когато бях на петнадесет години. Тук става въпрос за уважение. Не мога да го избия от себе си. Хайде да обядваме в деликатесния. Ядат ми се рибици с еврейска франзела.

— Рибици с еврейска франзела ли? — попита Алън. — Рибици се ядат с ръжен хляб, не с франзела. Абе вие, жабарите, не знаете ли как да се храните?

— Да. Знаем, че рибиците са вкусни с еврейска франзела. Може би трябва да патентоваме идеята и да я шитнем обратно на евреите.

— Рибици с еврейска франзела, уф! Един евреин научава по нещо ново всеки ден — ухили се Алън.

— Научава го само умният евреин, Алън. Някои не искат да се учат от италианците — Бепи му намигна — и си остават глупави.

По-късно, дъвчейки маринована краставичка, Алън сподели:

— Един мой приятел от Сан Франциско има много сериозен проблем и иска да разговаря с нас. Можем ли да отскочим да го видим днес? Много настоява. Казах му, че ще поговоря с теб.

— Къде е той?

— Тук е, във Вегас. Притежава основния пакет акции от хотел „Дунав“ на изходната магистрала. Да уговоря ли среща?

— Добре. По което и да е време днес. Докато не съм заминал за Ню Йорк. Мислите ми все се въртят около Морано. Това ти е ясно, нали? — Алън кимна. — Тогава, най-добре е да уговориш срещата с този човек за днес. Как се казва той?

— Шаги^[1] Голдберг.

— Шаги Голдберг ли? Що за име е това?

— По-хубаво ли щеше да ти бъде, ако майка му го бе нарекла Бефино Голдберг? — изхили се Алън.

— Абе, Алън, дядо ми имаше едно куче, което се казваше Шаги. Леле, каква рунтава гадинка беше.

— О, нима? А този Шаги, на дядо ти, имаше ли четиридесет милиона банана като моя Шаги?

— Ето затова ви обичам вас, чифутчетата — винаги говорите в порядъка на милиони. Искаш ли още сега да отскочим дотам? — попита Бепи и обърса устните си със салфетка. — Защо да караме човек с четиридесет милиона да чака?

— Дадено. Ще му кажа, че идваме. А, да ми напомниш — трябва да купя няколко ризи. Като свършим, ще се отбием в „Моуз Шърт Шоп“.

В хотел „Дунав“, докато се изкачваха към мансардния апартамент със стъкления асансьор, Алън посочи на Бепи:

— Погледнати оттук, Лас Вегас и планините отзад наистина са голяма работа.

— Да, действително е великолепно — отвърна Бепи, зяпнал през стъклото като малко дете, което за първи път отива в зоологическата градина. — Изобщо не може да се сравнява с Бруклин. Гледай само какви пурпурни планини! Невероятно!

Алън излезе от асансьора и нахълта в апартамента, все едно че е негов.

Шаги Голдберг, още по пижама, обядваше: шест сурово разбъркани яйца, смесени с накълцана целина и суров лук. Пиеше всичко това от една купичка.

— Как можеш да ядеш сурови яйца и целина? — попита го Алън.

— Снощи чуках една нова танцьорка, Алън, обаче на момето много му хареса на еврейски чеп. Скапан съм, Алън. Изцеди ми и костния мозък. Днес съм като зомби. Я ми виж очите. Приличат на дупки от пикня в снега. Яйцата и целината ми действат здравословно. Не че са ми любимото ядене, повярвай — отговори с изкривена физиономия Шаги.

— Защо не изсипете тази гадост в тиган и да си направите фритата? Сигурно ще е по-добре от тази помия — каза Бепи, докато палеше пурата си.

— Какво е това „фритата“? Звучи ми като нещо опасно — попита Шаги.

— Означава омлет и ще го погълнете много по-лесно от този бълвоч.

Шаги се усмихна на непознатия, който му даваше категоричен и нетърсен съвет.

— Някаква си фритата да се поглъща по-лесно от това? — попита той и изпи сместа на една дълга, задавена глътка.

При тази гледка стомасите на Алън и Бепи се преобърнаха. Шаги Голдберг беше едър, отпуснат мъж с невчесана коса, пожълтели зъби и големи очила с рогови рамки. Същински кит с рошава коса. Той избърса брадичката си с памучна салфетка, покри елегантно с нея празната купа и запали пура.

Дръпвайки няколко пъти от нея, той най-после се ръкува и се представи официално на Бефино Менесиеро. След кратък разговор започна да разказва историята си.

— Жена ми е алкохоличка. И понеже пие прекалено много, тя стана жертва на светските лешояди. — Замълча за малко. — Техният свят е жесток и мръсен и мястото й не е в него. Може да има всичко, което душата й пожелае, но алкохолът я превръща в друг човек. Скита се из гетата и си говори с хора от улицата, които непрекъснато пият. — Поколеба се пак. — Жена ми и аз вече не спим заедно. Чукам момичетата от балета, а тя може да прави каквото пожелае — при положение, че не се стига до неприятни за мен последици. Нали ме разбирате, момчета? Такива са ни отношенията. Тя прави каквото иска, аз също. Обаче жена ми се запозна с един тип. Два уикенда спа с него, поне за тях знам със сигурност. После една неделя през нощта се прибра вкъщи пребита. Попитах я какво се е случило, а тя ми отговори, че е паднала. Жена ми не е долна свиня. Надявам се да разберете това. Тя е хубава и елегантна дама с проблем. Поддържа се и възрастта не й личи. Разбирате ме, нали? Има здрав вид и още я бива за в кревата. Не може така да я пребият. Та преди седмица забелязах, че не носи пръстена си с деветкаратовия диамант. Нали знаете колко струва един пръстен с девет карата диамант? Попитах я: „Чарлийн, скъпа, къде ти е диамантеният пръстен?“, а тя ми отговаря: „Прибрах го в сейфа.“ Проверих в сейфа, обаче там го нямаше. На другия ден пак я попитах и тя ми каза: „Все ще се покаже отнякъде, не се притеснявай. Няма къде да отиде.“ Е как да повярвам, че девет карата диамант ще се покаже? По-скоро баща ми ще си покаже задника от гроба, отколкото отнякъде да се покаже девет карата диамант. Накрая, една вечер, мой близък приятел ми каза, че видял жена ми в един бар в Сан Матео с някакъв тип. Онзи я избутал и после й ударил два юмрука в лицето. Доста пострадала според приятеля ми, обаче хванала онзи за ръка и стояла до него като сритано кутре. Това също ме засегна, разбирате ли — да чуя, че някой си непознат я бъхти. Тя е майка на детето ми. Трябва да е била пияна или откачила, за да търпи такова нещо.

Алън и Бепи слушаха, без да кажат нищо. Шаги въздъхна дълбоко.

— Никога няма да отгатнете какво следва, защото и аз самият не мога да го повярвам — каза той и удари по плота на близкото барче. — Онзи катил бил schwartzer^[2]! — Гласът му стана писклив. — Мръсен негър, можете ли да си представите? Можете ли да повярвате, че моята Чарлийн ще направи нещо такова? Онзи бил гнусна маймуна, а жена ми тръгнала с него! — изкрещя Шаги.

— Schwartzer ли? — попита смаян Алън. — Защо не вземеш да й натрошиш краката и после да й отрежеш едната цица? Нека ходи с бронзов бюст. Тогава ще разбере къде й е мястото.

— Не съм жесток човек. Знаеш го, Алън. Мразя жестокостта с цялата си душа, обаче сега научавам, че този мръсен негър обядвал заедно с жена ми и дъщеря ми и се държал доста свободно с дъщерята. Вече — изкрещя с цялата сила на дробовете си Шаги — станах жесток. Вече съм най-жестокият евреин на света. Толкова адски жесток съм, че се мразя, защото се страхувам от онова, което мога да направя. Ще го унищожа, ще го…

Бепи се усмихна на изиграната от Шаги сцена и попита:

— Какво искате да направим? Жена ви си е намерила черен любовник. Вината не е негова. Дайте да погледнем реално на нещата. Човекът прави каквото правят всички мъже.

— Не желая да си помислите, че се отнасям с неуважение към вас, господин Менесиеро, но бих искал черните му топки да бъдат отрязани и предадени на жена ми. Само така ще разбере за какво става въпрос. Може би дори ще спре да пие, като види гадните му топки в кутийката си за бижута. Може да се отдаде на религия или ще започне да помага на бедните деца в Израел. Може да се научи да бродира или да спортува. — Шаги вдигна поглед към тавана. — Тази жена ме постави в унизително положение — изкрещя той. — Тя наруши правилата на играта и нарани душата ми. Прекрачи границата и аз съм длъжен да взема строги мерки. Вече съм обзет от жестока ярост. Това искам да направите — каза той и пое дълбоко дъх.

Бепи побърза да възпре Шаги от по-нататъшни словоизлияния и повика всички на терасата, за да дообсъдят договора.

— Никога не говорете в стая, че поръчвате нечия смърт, винаги навън. Сега можете да доизкажете желанието си, Шаги — каза той.

Едрият рошав мъж погледна високо нагоре от покрива на хотела си. С развята от вятъра копринена пижама, той каза колебливо и нервно:

— Искам този schwartzer да умре. Възможно ли е?

— Ако вече сте взели решението за себе си, мога да ви вляза в положението. Убийството се очертава като екзотично. Ще ви струва двеста хиляди. Знаете, че тези неща струват скъпо.

— Не ме интересува цената — отвърна той тихо. — Един обзет от ярост мъж никога не се интересува от цената. Двеста хиляди са изгодна сделка и искам да знаете, господин Менесиеро, че съм ви много благодарен.

— Добре. Алън ще вземе всичката информация, която имате за този тип. До две-три седмици ще се отървете от вашия човек — обеща Бепи, надвиквайки се с вятъра. — Първо трябва да си свършим работата в Ню Йорк. Довиждане.

— Беше ми приятно да се запозная с вас — отвърна с облекчение Шаги. — Благодаря ви, че дойдохте.

След кратко отбиване в магазина за ризи и галантерия те се върнаха в хотела. Часът беше четири следобед. Още с влизането в апартамента на Бепи забелязаха, че някой е разливал на барчето. Навсякъде бяха разпръснати чаши, лед, бутилки и лимонови резенчета, сякаш се бе състояло малко увеселение.

— Сигурно Але Хоп е ударил няколко коктейла — предположи Бепи. — Откакто Морано беше тук, почти не сме се виждали с него. Сигурно му е скучно и е започнал да пие прекалено много.

— То май вече си е време. Ще пийнем ли по едно? — попита Алън.

— Чакай първо да надникнем в стаята му — отвърна Бепи.

В апартамента имаше пет спални. Когато надникнаха през вратата на Але, видяха, че светлината на късното следобедно слънце е затулена от спуснатите пердета. В полумрака се чуваше трепетно пъшкане и мляскане на езици по разгорещена плът. Виждаха се два силуета с неясни очертания. Алън и Бепи останаха да гледат в пълно мълчание. Призрачните фигури продължиха представлението, без да подозират за правостоящата публика.

Але седеше в леглото, чисто гол и с притворени очи. Приличаше на шишкав Буда. Между дебелите му бедра се бе наместила гола жена, която го ближеше и смучеше. Толкова се бе разгорещила, че дишаше тежко, скимтеше и лижеше едновременно. Ухилен, Але я галеше по гърба.

Накрая жената не се сдържа. Изправи се и го накара да легне по гръб. След това седна на огромния му пенис и започна да се гърчи, опитвайки всичко възможно да поеме грамадния орган на Але.

При всеки тласък тя изскимтяваше: „О, страхотен мъж. Ти си възхитителен! Ох, Бог да ти прости.“ Тези бръщолевения продължиха известно време. После изведнъж членът на Але се заби в нея толкова дълбоко, че даже Алън и Бепи чуха, видяха и почувстваха набождането. Жената подскочи нагоре, възпряна внезапно от шокиращото усещане, че такъв огромен член е влязъл докрай в тялото й. Гърчеше се в оргазъм и крещеше:

— Ох, господи! Толкова ми е хубаво! Ох, невероятно! Това е оргазъм!

След като се наслади докрай и престана да трепери, тя легна доволно върху него. Започна да се смее тихо, а след това, вече накрая, се засмя високо, много силно, без да подозира, че е на Бродуей с нюйоркска публика.

— Милото ми момче, моля те, люби ме! Още веднъж и още веднъж — шушнеше тя.

— Хайде да се повеселим — прошепна Алън на Бепи.

Той започна да ръкопляска, а Бепи избухна в смях и също заръкопляска. Алън крещеше:

— Браво, браво!

Жената стреснато се смъкна от тялото на Але и падна тежко от леглото, върху дебелия килим на пода. Объркана, тя остана да лежи там, опитвайки се да запази самообладание.

Але Хоп стана от кревата и се поклони.

Бепи възприе това като намек и излезе, макар че не можеше да спре смеха си. Алън го последва, затваряйки шумно вратата, за да ги увери, че вече са сами.

— Вярваш ли на очите си? — нададе вой Алън. — Тази жена сигурно е някоя нимфоманка. Видя ли какво изпълнение направи? Къде я е набарал, да го вземат мътните?

След около час Але Хоп и дамата му излязоха от стаята. Тя изглеждаше като добродетелна, преуморена лелка. Облечена бе в закопчана до яката черна пелерина и боне. Имаше лунички на лицето и беше доста над петдесетте. Кимна с глава и излезе от апартамента, стъпвайки така, сякаш ще й падне задникът.

— Как можа да я намериш пък тая? — попита Алън.

— Подаде ми една брошура на улицата. Рекох й, че трябва някой здраво да я изчука, за да забрави тия тъпи брошури. Тя ми каза, че Господ няма да ме хареса, ако чуе как богохулствам. Вървя подире ми до хотела и все ме наричаше грешник. Накрая й викам: „Добре де, ела да ми прочетеш тая полезна брошурка горе.“ В началото се дърпаше. Затова й викам: „Искаш ли да ми прочетеш брошурата или не?“ Казах й го направо. Тя се нави по въпроса с четенето и тръгна след мен. През цялото време, докато се качвахме с асансьора, ми викаше грешник, ама като влезна тук, забрави, че щеше да ми чете, и си поръча двоен бърбън. Докато приготвях питиетата, все ме опипваше по задника. Накрая си извадих чепа и стана к’вото стана! Тая откачи. Разтопи се като карамел на жар. Не можеше да се удържи. Повтаряше ми, че съм грешник, и ми смучеше чепа. Тая жена е едно от чудесата на света. Вие к’во ше кажете? Прав ли съм, или греша? Кой е грешникът — аз или тя?

— Але — каза Алън, продължавайки веселбата, — замислял ли си се някога да постъпиш в някой цирк? Самият ти си едно от чудесата на света.

— Откъде ти хрумна пък за цирк?

— Але, ти си произведение на изкуството, не си обикновен. Искам да покажа чепа и топките ти на света. Луди пари ще направим. Ти не си нормален, ти си игра на природата.

— Кой е игра на природата? Оная кучка е игра на природата, не аз. Не я ли видя? На това ли викаш нормално? Не видя ли каква смешна шапка носи? Слушай, Алън, имам чувството, че се опитваш да ме правиш на зрелостен.

Продължавайки да се усмихва, Алън се наклони към Але Хоп и му отвърна със сериозен тон:

— Казва се зрелище, а не зрелостен.

— Да де, нали точно за това става въпрос, за зрението.

Алън се ухили във физиономията на Але Хоп и прошепна:

— Дай ми една визитна картичка, Але.

— Нямам визитни картички. Слушай, Алън, ти си един откачен евреин. Ясно ли ти е?

— Добре, добре. Не се нервирай толкова. Само те бъзикам — каза Алън и потупа Але Хоп по гърба. — Всичко е на майтап.

На другия ден Бепи пристигна в Ню Йорк. Обади се на домашния телефон на Морано.

— Току-що пристигам. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

— Кога можем да се срещнем? — попита Бепи.

— Да се уговорим за довечера в осем, в ресторанта на Ломбарди в Лонг Айлънд.

Когато седнаха да вечерят, Морано старателно си отдели една аншоа и две черни маслини от ордьовъра в средата на масата, сякаш се пазеше да не преяде. Сдъвка съвсем бавно малката солена рибка и каза с тих глас:

— Имам проблем. Надушвам нещо, но не знам точно какво. Tu capeesh?

— Si, io capeesh.

— Преди две седмици бе ликвидиран Франки Аргилиа. Три куршума в гърдите. Франки бе от моите хора.

— Не знаех, че Аргилиа е с теб — реагира изненадано Бепи. — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал. Казват, че този Франки бил много опасен.

— Да, опасен беше и много лоялен. Затова е мъртъв. Предпочете смъртта пред измяната. Миг преди да умре, прошепнал на един случаен човек, който го намерил: „Кажи на Морано, че се готвят да го убият.“ После продължил да фъфли, докато издъхнал. Съобщението ми предаде същият човек.

Морано отпи от виното и се взря напрегнато в очите на Бепи. Той остави вилицата си и зачака.

— Така както аз виждам нещата, това сигурно е работа на един от петимата босове, който се е опитал да вербува Франки да ме убие. Като са видели в очите му, че не иска да го направи, са го ликвидирали. Само босовете знаеха, че Франки работи за мен. Никой друг, разбираш ли? Знаеха, че се срещам тайно с него. Известно им беше, че ако иска да говори с мен, може да дойде сам — също както и ти, Бефино.

Пресягайки се за филийка хляб, Бепи попита:

— А защо биха желали смъртта ти? Винаги си бил в добри отношения с другите босове.

— Да, но нещата се изменят. Запомни го от мен: нещата се променят, хората се променят. Възприемат доброто отношение като слабост, а това е опасно. Като децата са. Ако не се съгласяваш винаги с тях, изключват те от играта. Цялата работа е в интересите. Сигурен съм, че само един от босовете се опитва да ме ликвидира, защото не би могъл да повери на друг плановете си за вендета. Ще се страхува другите да не дойдат при мен и да ми кажат. Ако беше заговор между всичките, досега да ме нямаше. Така че трябва да е само един. Обаче кой? Ето това е въпросът за милиони долари: кой от тях? Бъди предпазлив, Бефино. Може да дойдат при теб. Трябва им човек, който е готов да ме продаде. Търсят. Още щом ти кажат какво искат, те ще очакват отговора от очите ти. Не забравяй това. Ако очите ти те издадат, ще те убият на място. Те чакат отговора от очите, не от устата. Трябва да ме ударят чрез вътрешен човек, защото не искат открита война. Не могат да си я позволят. Знаят, че ще загубят.

— Може би ще дойдат при мен — отвърна Бепи. — За нас ще бъде чудесно, ако направят тази грешка.

Времето минаваше бавно, а Морано неуспешно се опитваше да се наслаждава на вечерята.

— Да поръчам ли още нещо? — попита Бепи.

— Не, нахраних се.

— Аз също. — Той остави салфетката на масата и поиска сметката.

Вечерята и срещата приключиха. Бепи прегърна приятеля си и му прошепна:

— Стискай палци да дойдат при мен, а? Ще ги пратя на небето по най-изискания начин.

Дон Емилио се усмихна на репликата му и повтори:

— Не забравяй очите. Не допускай да стане като с Франки.

На другия ден Бепи заведе Дана и сестра й на пазар по Пето авеню в Манхатън. След няколко часа отидоха в снекбар номер четири, за да се видят с Маймуната, Але Хоп, Малкия Паули, Бен и Оги. Докато мъжете си говореха за работа, Дана и сестра й огледаха кухненската част. Очакваха пристигането на Джоуи Ди от Мексико. Щеше да доведе в Ню Йорк и еврейската си принцеса Шейла Даймънд. Всички бяха слушали за голия й танц и искаха да я видят. Дори Джина беше любопитна да види това смело момиче.

В три часа спря една кола. Шантавия Майки отвори вратата на ресторанта и вътре влезе Джоуи Ди, окичен с диамантени пръстени и разкошно кожено палто. Приятелката му беше облечена в палто от норки. И двамата имаха приятен загар.

— Какъв помияр беше, а сега прилича на барон — провикна се Маймуната. — Добре дошъл! Я го вижте! Май си живее доста добре, а? Сабу е стигнал далече, а, приятели? Няма вече Вира, няма найлонови торбички за пазаруване.

Джоуи се усмихваше, ръкуваше се и прегръщаше всеки. Шейла се показваше като на ревю и се набиваше в очите на всички мъже, разтваряйки небрежно палтото от норки, за да демонстрира едрите си гърди и прелъстителни бедра.

— Значи това са момчетата от опасния квартал на Ню Йорк? — каза Шейла и се усмихна на всички. — Радвам се да се запозная с вас. Толкова съм слушала за вас, момчета!

— Ние също много сме слушали за вас — обади се Маймуната.

— Така ли? — попита тя и се приближи към него, но оглеждаше цялата група.

— Чух, че Джоуи живее във вила — подхвърли Малкия Паули, втренчил поглед в Шейла.

Тя огледа Паули от горе до долу.

— Точно така е. Даже има легло персон и половина — отговори тя, седна и кръстоса краката си така, че да му покаже всичките си съблазнителни принадлежности.

— Ти също можеш да имаш вила, ако поискаш, Паули — намеси се Бепи и го погледна строго. — Харесай си някоя в Спениш Харлем^[3] и фирмата ще ти я купи. Съгласен ли си?

Паули разбра намека и извърна втренчения си поглед от Шейла.

— Да — прошепна Шейла на Паули. — Намери някоя там. Страшно си падам по латиноамериканските вили. — После извърна глава в характерния си закачлив стил.

— Колко ви е приятно на всичките! — отекна гласът на Дана в цялата стая. Тя и Джина бяха застанали на вратата.

Тъкмо щеше да направи някакъв коментар за разголения крак на Шейла и Бепи рязко я прекъсна:

— Защо не отидете да разгледате витрините, Дана? Вземи Джина със себе си. Разходете се по улицата няколко минути. Ей сега ще ви настигна. След малко имаме среща с Дебелия Арти на коктейл и вечеря.

Инатът в Дана не искаше да се предаде толкова лесно. Тя продължи да упорства, но на тих глас, който само Бепи можеше да чуе:

— Коя е тази? Това ли е еврейката, която се събличаше в Мексико?

— Знаеш коя е, затова не прави циркове. Ясно ли е? — отговори й Бепи. — Не се притеснявай от това момиче, то е с Джоуи.

— Аз да се притеснявам от нея!

— Да, ти! — погледна я свирепо той. — Изведи сестра си на разходка и виж дали още ти харесва онази кристална ваза, която купи и продължава да стои в колата.

Дана познаваше характера на Бепи, затова предпочете да се откаже, докато все още имаше някакъв аванс. Подкани с жест Джина и двете излезнаха наперено от ресторанта.

Когато приключи с работата си, Бепи помоли да го извинят, че ще отсъства от честването на завръщането и отиде при Дана и Джина навън.

— Тази еврейка ще създава неприятности — подхвана отново Дана, докато пътуваха с колата към ресторанта.

Бепи не пожела да й отговори.

Когато пристигнаха, Бепи се извини за закъснението. Дебелия Арти и жена му вече опитваха от вносните сирена, щафети салам и вина от Италия. След сделката с колите Арти и Бепи бяха станали големи приятели и често вечеряха в различни ресторанти из Ню Йорк. Както обикновено, началото на вечерта премина в ядене и разговори за италианската кухня и за пари — най-вече за пари. Любимата тема на Арти. Освен това не пропусна да изтъкне пред Бепи, че държи изобилие от политици в джоба си. Разтваряйки сакото си и слагайки ръка на сърцето си, Алън заяви:

— Банката има изключително добри връзки в Ню Йорк и Джърси. Ако някога ти потрябват, те са на твое разположение.

— Това е приятна информация — отвърна Бепи. — Слушай, в скоро време се очертава една сделка и очакваме акциите на „Интернешънъл Амекс“ да се покачат на двайсет или трийсет долара за бройка. Не е зле да вземеш сериозен дял от акциите ни. От тази сделка ще спечелим много.

— Сделката уредена ли е вече?

— Не, но скоро ще бъде. Спокойно можеш да си купиш акциите още сега или до края на този месец. До една година ще се превърнат в състояние.

— Добре — съгласи се банкерът. — Утре ще купя десет хиляди, може би двадесет хиляди акции.

— Купи колкото искаш. Ще ти донесат печалба.

Бепи, президентът на фирмата, притежаваше половин милион дяла за себе си, както и акции под попечителство за близнаците и Дана.

Джина беше цялата в слух.

— Абе, зетко, как така не си ми казал да си купя акции?

— Защото вярваш на циганките, ето защо.

— Що за зет си ти? — нацупи се тя.

— О, сега съм ти зет? Преди години бях само хулиганче и боклук, недостоен за сестра ти. Сега най-неочаквано взех, че ти станах зет.

Тя се разсмя. Имаше прекрасна усмивка и голямо чувство за хумор, но беше наивна като малко пиленце по Великден.

— Бъди спокойна — каза й Бепи. — Тази сутрин купих пет хиляди акции на твое име като подарък. Ако искаш още, купи си ги сама. Обади се на някой брокер. Обаче тези акции, които купихме днес, са ти подарък от Дана за новото жилище.

Дана се ухили до уши. Обичаше сестра си и й беше приятно, че Бепи се отнася толкова добре към семейството й. Джина стана рязко и каза:

— Трябва да те целуна за това! Благодаря ти, Бефино.

— Знаеш ли, че си имала много съблазнителни устни? — констатира той с усмивка.

Няколко седмици по-късно Бепи се срещна с Алън Стоун и Вайсман — закупчика на „Джей Пи Джей Корв“. Макар че обясняваше старателно изцяло новия си план на Вайсман, като че ли не успяваше да постигне положителна ответна реакция у него. Закупчикът само седеше, отпиваше от чашата и си гледаше часовника.

Алън забеляза това и каза:

— Мисля, че трябва да обмислите много сериозно това, което се опитва да ви каже господин Менесиеро.

Вайсман му се усмихна хладно, но отказа да поеме ангажимент. Чувстваше се заплашен от присъствието на сътрудниците на Бепи. Това никак не му харесваше, не бе свикнал така. Накрая, полушепнешком и с ехидна усмивка, каза на Алън без заобикалки:

— Да ме сплашите ли се опитвате, господа?

Шокиран от прямия и откровен въпрос, Алън му отговори:

— Чак сега ли го разбрахте? Слабоумен ли сте, или какво? Тези хора не са дошли да си губят времето. Не е зле вече да погледнете сериозно на въпроса. Иначе инатът ви ще се обърне срещу вас.

Това подейства на Вайсман. В погледа му пролича притеснение.

— Господин Вайсман, какво е мнението ви за тази сделка? — попита Бепи. — Бих искал да започнем да работим сериозно.

— Отново ще бъда болезнено откровен с вас, господин Менесиеро — отговори Вайсман, взирайки се в очите на Бепи. — Както казах, нужни са ми сто хиляди акции. Това е цената. Като ще говорим за сериозен бизнес, трябва да говорим и за сериозни пари.

Алън предчувстваше неприятности и нервно пуфкаше кълба дим от пурата си.

— Този човек не помръдва — каза Бепи на висок глас към Алън. След това се обърна към Вайсман: — Ще ви покажа, че съм арабия. Предложих ви десет хиляди акции. Увеличавам ги на петдесет хиляди. Бих казал, че това е сериозна оферта.

— Съжалявам, не мога да го направя — отвърна твърдо Вайсман. — Искам сто хиляди. Това е моята цена.

— Господин Вайсман, не мога да ви предложа повече от петдесет хиляди. Невъзможно е. Но конкретно в този случай ще наруша правилата си. Утре ще ви прехвърля петдесет хиляди акции. След това, ако вие купите двадесет хиляди на пазарна цена, аз ще ви купя още двадесет хиляди и към тях ще добавя подарък от петдесет хиляди долара. Това ще ви осигури вашите сто хиляди акции. Трябва и вие да дадете малко. Аргументът ми за това предложение е, че искам да бъдете ангажиран, и то с част от вашите собствени пари. Чувствам, че така сделката ни ще бъде по-сигурна. Разбирате ли логиката ми?

— Трябва да обмисля подобна инвестиция — каза Вайсман, все още колебаейки се.

— И пак трябва да мислите! Какво още има да обмисляте на такова предложение?

Колебанието на Вайсман вбеси Бепи. Той искаше да постигне споразумението още тази нощ.

— Ще бъда болезнено откровен с вас, господин Вайсман — продължи той. — Докато вие си седите тук и размишлявате, аз държа в плен скапания ви булдог. И ако кажете не на тази сделка, ще му отсечем тъпата глава.

Вайсман се усмихна, все едно че Бепи се бе пошегувал. След това усмивката изведнъж замръзна на лицето му.

— Откъде знаете, че имам булдог?

— Няма значение откъде знаем. Важното е, че го взехме. Не забравяйте това, докато мислите толкова бавно.

— Но той е в Ню Джърси… при баща ми.

— Така си мислите вие. Днес кучето ви се повози на лимузина. Можете да ми вярвате. Малко оставаше да вземем и баща ви.

Очите на Вайсман трескаво огледаха стаята, спирайки се на всеки от седящите мълчаливо и чакащи мъже. Осъзнавайки, че си има работа с много сериозни хора, той започна да заеква:

— Н-не можете да направите това! Баща ми е на осемдесет години. Това куче е всичко, което има.

— Това куче беше всичко, което има — каза Бепи категорично. — Нали ви казах. Въпросът беше дали баща ви или кучето. И двамата искаха да дойдат с нас. Първо ще накълцаме скапания помияр, а после може да направим същото и с баща ви.

— Господин Менесиеро, аз живея с баща си… Само тримата сме. Купих му кучето преди пет години. То е всичко, което имаме. Не съм женен, нямам деца. Баща ми е стар и болен.

— Точно затова не е зле да станете сериозен — каза Бепи, докато взимаше една запалка и я щракаше, за да запали пурата си. — Вижте, господин Вайсман, ние знаем всичко това. Знаем, че имате само кучето. Знаем даже от кой магазин сте го купили — „Глезеното пале“ в Стейтън Айлънд. Знаем и в кое гробище в Нюарк ще отиде. Нужно ли е да бъда толкова болезнено откровен, или ще се споразумеем?

— Трябва да си получа кучето! — кресна панически Вайсман. — Върнете ми кучето! Държа да си получа кучето или ще отида в прокуратурата. Покажете ми кучето! — продължаваше да настоява истерично той.

— Але, донеси помияра — нареди Бепи.

Але стана мудно и излезе от стаята. Върна се, гушнал в прегръдката си булдога, и го погали.

— Mommaluca!^[4] — кресна Бепи и продължи на италиански: — Стига си галил тоя проклет пес. Би трябвало да създадем впечатление, че ще го убием, а ти го прегръщаш.

Объркан, Але внимателно го пусна на пода. Всички, с изключение на Вайсман, се засмяха на нежните и несръчни движения на Але, който грейна в усмивка.

— Да не мислиш, че ще направя нещо лошо на това куче? — прошепна той на Алън. — Погледни го колко е хубаво. Виж му физиономията и как е изплезило език.

Алън обърна очи.

— Знам, Але, обаче стига вече си приказвал за това куче.

Когато Вайсман видя кучето си, скочи от стола, прегърна го и проплака:

— Ще участвам. Ще участвам, бройте ме и мен. Всички ще се пенсионираме заедно. Прави сте. Хайде да подпишем сделката. — Не спираше да целува кучето. — Дарен — изхленчи той, — добре ли си?

— О, така ли му е името? — каза Але. — Нахраних Дарен със сурово телешко. Хареса му. Цяло кило излапа.

Шест седмици по-късно „Джей Пи Джей Корв“ напълни всичките си магазини с изделията на „Интернешънъл Амекс“. Продажбите вървяха добре. Акциите на „Интернешънъл Амекс“ започнаха да се покачват благодарение на подшушнатата информация, че се водят преговори за подписване на петгодишен договор. Господин Вайсман извличаше изгода както от едната, така и от другата страна на сделката. Директори и високопоставени служители на фирмата го хвалеха, че е доставил такава продаваема стока. Говореха, че ще го повишат в ранг на вицепрезидент.

Бепи бе на вечеря с ръководители на „Джей Пи Джей Корв“, включително президента и вицепрезидента. Той предпазливо, но уж случайно и небрежно им намекна да си купят акции на „Интернешънъл Амекс“.

— Скоро ни предстои една изключителна сделка в Мексико и Канада, която ще повиши акциите на фирмата ни.

Те налапаха стръвта като акули.

Беше си направил сметката, че ако изкупят акциите, ще покровителстват фирмата му на всички фронтове и ще се отнесат благосклонно към един петгодишен договор. Те схванаха намека за акциите и закупиха няколко хиляди. Бяха заложили много и това служеше на Бепи като застрахователна полица.

По-късно същата седмица Вайсман се обади на Алън:

— Искам да ти благодаря, Алън, че ми даде възможност да участвам в тази фантастична сделка. Резултатите са чудесни.

— Недей да благодариш на мен, Вайсман. Благодари на Дарен, защото, ако не обичаше това куче толкова много… следващата точка от дневния ред беше да ти се направи пардесю от цимент.

Дошло бе време да се изпълни желанието на Шаги Голдберг. Алън бе дал на Бепи цялата необходима информация за акцията, която трябваше да се проведе в Сан Франциско. Направиха една среща, на която Бепи си поговори с Бен и Але Хоп.

— Ето ви снимката и адреса му. Искам вие да свършите тази работа и това да стане още тази седмица. Преценете какъв инвентар ще ви трябва и се пригответе.

— Готово, Беп. Смятай работата за свършена — каза Бен.

— Направете го така, както вие прецените, Бен. Разбрахме ли се? Искам да се оправите без мен. Заминете утре за Калифорния. Проучете снимката, къщата и колата, която кара. Проучете ги добре. Работата струва двеста хиляди, в които влизат и разходите. Аз ще задържа петдесет хиляди, а вие ще си разделите сто и петдесет. Ударът е лесен и се заплаща добре. Човекът е съвсем обикновен.

— Иска ли се нещо по-нестандартно от нас?

— Да, само едно. След като го пречукате, отрежете му чепа и топките и ги изпратете по пощата на адреса на тази жена. Внимавайте с отпечатъците. Разбрахте ли?

— Като подарък ли искаш да му опаковаме шишарките? — пак попита Бен.

— Не. Сложете ги в обикновена малка кутийка. Клиентът ни държи да го направим точно така. Плаща голямата сума заради шишарките. Съгласих се, така че уговорката си е уговорка.

— Знаех си, че ще е нещо повече от обикновено убийство. Абе какво стана с простичките поръчки, при които се иска само да стреляш и да изчезнеш? — оплака се Бен.

— Намират се. Искаш ли такива, Бен? За тях се плаща по десет-двадесет, а не седемдесет и пет хиляди. Вие получавате максимално заплащане за една елементарна поръчка. Трябва да утрепете един тъп негър. Ама ти що за глупости ми дрънкаш? Де да имах време аз да я свърша. Това е разкошна надница. Можех да прибера сто двайсет и пет бона. Щях да платя на Але седемдесет и пет и двамата щяхме да сме доволни. После щяхме да си починем три дни във Вегас и да си направим празненство от едно погребение. Ако не го искаш, върни се в погребалното си бюро и тъпчи с восък физиономиите на мумиите. Аз ще изпратя Маймуната с Але Хоп.

— Защо се стягаш сега? — попита с отбранителен тон Бен. — Само се шегувам.

— Слушай, Бен, доста неща са ми на главата и нямам време за майтапи с теб. Ще ми се да можех да отида като едно време и да си изпълня поръчката, но сега сме затънали до ушите в бизнес. В голям бизнес. Трябва да бъда тук, за да получа договора от „Корв“. По тази сделка сроковете са решаващи. В деня, в който го получа, трябва да го подпиша и в същия ден ще бъдат обявени цифрите. Трябва да бъда тук, когато акциите скочат нагоре, и да продадем фирмата си на голям конгломерат за много пари. Не искам да говоря повече за това. Имаш поръчка, отиди и свърши каквото трябва. Ти си професионалист, така че върви да си гледаш работата. Докладвай ми, след като приключиш. Използвай ръкавици и бъди внимателен. Не ми се обаждай по телефона. Желая ви успех.

Той целуна хората си по двете бузи.

Але прегърна още веднъж Бепи и прошепна:

— Ей, Беп, спомняш ли си оня китаец, Джими Лий? И оная нощ, когато ядохме агнешки главички? Тогава си отмъстихме за Маймуната, нали, Беп? Ония гадове пълзяха като змии, когато ги ударихме. Приличаха на змии, нали, Беп?

— Да, спомням си.

Те се усмихнаха при спомена за един абсурден момент, който бяха преживели заедно.

— Да — продължи Але. — Още ги виждам пред очите си тия змии. — След това бързо смени темата. — Харесва ми новата ти кола, Беп. Красавица е. Страшно ми харесва. Със здраве да я караш. Ще ти намеря едни рога да си ги закачиш на предната броня. Те са за късмет. Гонят дяволите.

— Харесваш колата ли? Тогава е твоя още щом се върнеш. Твоя е, подарявам ти я.

— Само се шегувам, Беп. Не искам да ми даваш новия си кадилак. В Бруклин само босът кара кадилак. Просто исках да кажа, че ми харесва. Това сребристосиво е разкошен цвят.

— Твоя е, Але. Току-що ти я подарих. Вече взех решение. Никой няма да я кара, докато се върнеш.

— Знаеш правилата, Беп. Никой от другите мафиоти не позволява на хората си да карат кадилаци — само бюици и олдсмобили. Нямам право.

— Да, обаче… ние нямаме такива правила в нашата банда. Така или иначе ти ще караш кадилак. Току-що ти го дадох. Вече си негов собственик. Да не говорим повече по въпроса.

Але Хоп се усмихна.

— Ти си ненормален, Беп. Това знаеш ли го? Благодаря. Като се върна, и аз ще ти купя един.

— Свършихте ли с тези глупости? — намеси се Бен. — Имам работа. А вие двамата ме разплакахте.

— Добре, върви да свършиш каквото трябва — каза усмихнат Бепи на Бен. — И да го направиш както трябва, нали, Бени?

На другия ден двамата пристигнаха в Калифорния. Бен, който обичаше да командва, се държеше като бос. Разучиха района, за да могат да се измъкнат бързо, когато приключат. Накрая, след два дни чакане, видяха за кратко своя човек, когато излизаше от къщата си.

Бен изложи плана си. Задачата на Але бе да го сграбчи и да го държи. След това Бен щеше да го намушка няколко пъти. Умреше ли, щяха да му направят операцията.

— Ти да не си се побъркал? — запротестира Але. — Защо ни трябва да държим тоя великан? Защо не го гръмнем и после да му го отрежем? Дай да си намерим пистолет или даже пушка — предложи той. — Защо изобщо трябва да го пипаме? Той е цял гигант. Що за нападение ще е това?

— Сериозно ли говориш? — попита Бен. — Ако стреляме, даже и да е през нощта, ще привлечем прекалено много хора наоколо. Как ще имаме достатъчно време да го оперираме? Въобще не бива да вдигаме шум. Трябва да действаме тихо, за да успеем. За тия шишарки ни е необходимо време. Разчитай на мен, Але. Знам какво правя. Действам бързо с ножа.

— Трябваше да поръчаме да ни осигурят заглушител, щом те е страх от шума — възрази Але. — Бепи отдавна щеше да предвиди всичко това. Наистина ли искаш да го убиеш с нож? Според мен е неразумно. Видя ли го, като тръгна по улицата? Голям е като баскетболист.

— Защо се притесняваш толкова? Направил съм сума ти покушения и никога не съм имал проблеми. Попитай Бепи. Той беше с мен в Ню Орлиънс. Аз съставям плана според случая. — Бен не желаеше да промени решението си.

Але замълча и се опита да обмисли положението. Бяха паркирали на улицата и чакаха човека си да се върне вкъщи. Слънцето вече бе залязло и мракът се сгъстяваше.

Към два часа след полунощ жертвата най-после се завърна.

— Той пристигна! — извика Бен. — Това е неговата кола. Търси място да паркира. Сграбчи го веднага щом се покаже, докато още е наведен, та да не разбере какво става. Да тръгваме бързо.

Обектът на покушението вече излизаше от колата. Закъснели бяха с няколко секунди. Але го сграбчи в мечешка прегръдка, но в същото време, като гигантска змиорка, човекът се измъкна с едно движение от хватката му и го прободе със свой нож в гърдите. След това се отдръпна и побягна с лекотата на сърна. Ножът остана да стърчи от гърдите на Але Хоп.

Той се строполи на земята и остана да лежи, губейки много кръв от раната, която приличаше на пряко попадение в сърцето. Изправен над него, с неизползван нож в ръка, Бен вида, че Але е почти мъртъв. Станало бе толкова бързо, че не можеше да повярва.

С широко отворени очи, Але прошепна тихо:

— Мамо, помогни ми…

Бен го разтърси и опита да говори с него, но той бе умрял страшно бързо.

— Але, стани! — Бен го разтърси отново. — Ставай веднага! Моля те, изправи се. — Очите му се стрелкаха насам-натам. — Огромен глупак такъв. Не ми прави такива номера. Ставай.

Бен се озърна и пъхна ножа в джоба си. След това бързо опразни джобовете на Але Хоп. Призляваше му, като гледаше съвсем неподвижното му тяло. Такъв силен мъж, а бе умрял толкова бързо. Прехапа устни, взирайки се в мъртвия си приятел, и го прекръсти. Мислите му се превърнаха в самоизтезание. Какъв глупав негодник съм! Направих голям провал. Как ще живея със съзнанието за случилото се? Знаеше, че неговият план е причината за смъртта на Але.

Увери се, че в портфейла на Але са документите му за самоличност, защото трябваше да забави разпространяването на информация от полицията за нюйоркска следа в убийството. Никак не му се искаше да го спрат на летището.

Изостави Але Хоп мъртъв на една калифорнийска улица и се върна в Ню Йорк още същата нощ. Трябваше да се изправи с лице срещу Бепи с ясното съзнание как би могъл да реагира той. На сутринта, страхувайки се за собствения си живот, Бен изпи половин дузина хапчета валиум, преди да се яви при Бепи.

— Имам лоши новини — каза бавно Бен.

— Да не искаш да ми кажеш, че сте изпуснали човека си?

— По-лошо. — Бен подаде на Бепи портфейла на Але Хоп. — Онзи уби Але. Але е мъртъв, Беп.

— Какво! Але Хоп? — изкрещя Бепи и скочи от стола. — Приятелят ми от двайсет години? Как, Бен? Как е успял този тип да го убие? Але би могъл да му счупи врата.

— Бепи, този човек беше огромен, истински великан — измънка Бен, треперейки нервно. — Измъкна се от хватката на Але за части от секундата.

— Хватка ли? Каква хватка?

— Але го държеше — каза Бен и извърна поглед.

— А ти какво правеше, Бен? — попита с обвинителен тон Бепи. — Защо не застреля копелето?

— Стана много бързо. С едно движение той се изскубна от прегръдката на Але и го намушка в гърдите. Умря изключително бързо, Беп, ножът сигурно е попаднал точно в сърцето. — Тук той се разрида. — Всичко свърши за секунди.

Крачеше из стаята и стискаше пръстите си, за да не трепери.

— Бен — каза хладно Бепи, — попитах те, защо не го застреля?

— Бях въоръжен с нож, за да не вдигаме шум. Не носех пистолет. Направих страшен провал. За първи път в живота си не носех пистолет.

Бен сложи длани на лицето си и се разплака.

— Защо поне не го халосахте първо? Най-напред е трябвало да го цапардосате с тръба, да го замаете здраво. Чак след като го нараниш и замаеш, можеш да го хванеш. По-лесно щяхте да го усмирите. Абсурдно е да правиш опит да държиш такъв голям човек. Като видят, че ги чака смърт, жертвите придобиват животинска сила. Але би трябвало да го задуши с тел, за да го държи в подчинение. Вие какво приложихте? Мечешка прегръдка ли? Би трябвало да имаш приготвен пистолет за в случай, че възникнат непредвидени обстоятелства. Замисълът ти е бил аматьорски. Бен, ти ме съсипа. Але ми беше най-скъпият приятел. Обичах го. С теб е свършено, Бен. Отдай се на проклетия си погребален бизнес. Бъди благодарен, че не предприемам нищо срещу теб заради този случай. Уволнявам те още сега, днес. Старото ни приятелство ме задължава да те оставя жив, а и си ми съсед. Не казвай нито дума. Не ме подтиквай да направя нещо, за което ще съжаляваш. Много сме преживели заедно. Обаче повече никога не се приближавай до мен. Знаех си, че трябва да ти дам план, преди да заминеш. Мислех те за професионалист. Аз сгреших. Аз съм виновен, че Але Хоп е мъртъв — каза Бепи, хапейки пръстите си. — Страшно ще ми липсва Але, много страшно — прошепна той, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Бързо промени тона на гласа си. — Ще кажа на Морано още тази вечер — никакви поръчки за теб, каквито и да било. Ти си finito. Не си способен да взимаш верни решения.

Двамата се погледнаха в очите, полагайки усилия да не се разплачат от скръб. Бепи заговори със задавен глас:

— Ти си един безотговорен капут, Бен. Не мога да повярвам, че си подходил по такъв нелеп начин. Какво става с теб, Бен?

— Съжалявам, Бепи. Съжалявам. Аз също обичах Але. Чувствам се отвратително.

Бен направи опит да запали цигара, но ръцете му трепереха прекалено силно.

— Престани да трепериш! Повдига ми се! — изкрещя Бепи. — Спри се! Але Хоп не каза ли нещо, преди да умре? Поне някоя дума.

— Не, Бепи. Той умря много тихо, като истински мъж. — Бен счете, че не е необходимо да утежнява мъката на Бепи, като му каже, че умирайки, Але е викал майка си. — Не мога да спра треперенето. Преди половин час изгълтах шест валиума и не ми помагат.

— Прибери се вкъщи и изпий още дванайсет. Опитай да се самоубиеш. Обаче този път го направи както трябва. Сбогом, Бен — каза Бепи, отпращайки го.

— Сбогом, Бефино. Съжалявам. Повярвай ми, наистина съжалявам.

Децата бяха на училище, а Дана бе излязла на пазар със сестра си. Бепи седя мълчаливо с часове, взирайки се в океана. Мъчеше се да сдържи сълзите си и непрекъснато мислеше за Але Хоп, паднал на улицата, и за времето, което бяха прекарали заедно. Колко предан му беше Але! Сега всичко бе свършено. Ясно му беше, че се занимава с опасен, смъртоносен занаят. Във всеки момент можеше да се очаква да умре или той, или някой от хората му. Но в продължение на толкова много години им вървеше. Никой не бе убит. Никой не бе арестуван. Животът им се подреждаше чудесно — до днес. Как е могъл Бен да измисли такъв нескопосан и глупав начин да ликвидира някого? Тъпият му план бе струвал живота на Але. Точно когато Але най-после започна да се радва на многото пари, изисканите дрехи, новите коли и най-хубавите гаджета, които можеше да срещнеш. При все това, той даваше на майка си предостатъчно пари за семейството. Бепи отново се замисли колко много ще му липсва Але Хоп — най-верният му приятел от повече от двадесет години. Бореше се упорито да сдържи сълзите си, но в часовете след залеза загуби битката.

На другия ден Бепи изпрати съобщение до Шаги чрез Алън, който беше в Ню Йорк: „Следващия път ще работим по друг начин. Съжаляваме за това злополучно забавяне.“

— Шаги разбира, че в тази работа има голям риск. Не бързайте — каза му Алън. — Не ставай роб на гнева си. Бъди внимателен. Не искаме да губим скъпи приятели. Разбираме те, така че постъпи, както сметнеш за необходимо. Моля те, не позволявай наши хора да пострадат. Може би е по-добре да се откажем от цялата работа?

— Не бих допуснал загубата на друг добър приятел заради такава лесна поръчка. Следващия път ще действам сам. Знам какво трябва да се направи. Хайде да отидем вкъщи и да хапнем. Дана и децата ни чакат. Хлапетата се върнаха от училище заради тази случка. Дана им каза. Според мен не биваше да го прави. Сега и те са разстроени. Много обичаха Але Хоп.

Докато пътуваха с колата, Алън попита:

— Къде е трупът на Але?

— Още го държат в калифорнийската морга. Сестра му отиде да го разпознае. Накарахме я да го обяви за издирване, за да ориентираме полицията. Онази нощ Бен е прибрал всичките му документи. В полицията очакваха да им върнат отпечатъците от пръстите. Сестра му е много разстроена, а майка му изобщо не знае. Не сме й казали.

— Господи, това ще й се отрази много зле.

Когато влезнаха в къщата, Дана ги прегърна и двамата.

— Много ми е мъчно за Але Хоп. Още не мога да повярвам, че е умрял. Цял ден си мисля за него и съм като болна — каза тя. — Беше като член на семейството ни. Децата го обичаха. — Обърна се към съпруга си и продължи: — Бефино, ами ако беше ти? Моля те, Бефино, помисли си. Замисли се какво правиш. Трябва да мислиш и за близнаците. Вече нямаш нужда от такива мръсотии.

Бепи погледна Алън и след това Дана.

— Стига глупости, Дана. Знаеш, че трябва да правя това, което правя.

— Не, не трябва!

В този момент, докато Дана се молеше, в стаята влязоха Рене и Патси. Те прегърнаха баща си и Алън и се разплакаха, още щом заговориха за Але Хоп. Толкова години той се бе държал изключително топло с децата, като приятел великан. Много често ги бе гледал като бавачка и си бе играл с тях. Той ги беше научил да играят на дама и шах.

Дон Емилио пристигна след вечерята да поднесе съболезнованията си. Беше много разстроен от неудачното решение на Бен. Постоянно повтаряше все един и същи въпрос към Бепи:

„Не знаеха ли, че тия чернилки са бързи? Най-добре е да ги трепеш с автомат. Никога не се допирай до черна маймуна. Винаги действай по най-лесния начин. Стреляй ги от три метра. Прави ги на кайма. — Повтаряше и повтаряше. — Никога не ги доближавай. Прекалено са бързи за нас.“

След няколко дни тялото на Але бе докарано в Бруклин и изложено за поклонение от страна на роднини и приятели. Една неочаквана смърт в малък и познаващ се квартал като Бей Ридж пробужда симпатии към починалия. Забравят се всякаква злоба и неприязън. Оказа се, че Але Хоп е бил симпатичен на мало и голямо и всички семейства между Мот стрийт и Бат авеню засвидетелстваха уважението си.

Кола след кола спираха пред гробището „Марчела“. Групата на Менесиеро стоеше отпред и приемаше съболезнования. Предпочетоха да стоят отвън и мълчаливо да дишат чистия въздух, отколкото миризмата на цветя да пълни дробовете им със скръб.

Маймуната наруши тишината, заговаряйки за Бен.

— Тоя скапан Бен е пълен въздух! Претендираше, че е голям професионалист. — Крачеше в кръг, удряше токове в тротоара и продължаваше да нарежда: — Ега ти професионалиста! Той уби Але. Как така големият мъж от Стейтън Айлънд допусна да се случи това?

— Не бързай да съдиш толкова лесно Бен — прекъсна го Бепи. — Винаги е бил с нас, когато ни е трябвал. Провали се, но винаги е бил почтен с нас.

Бепи се стараеше да запази мира и част от достойнството на Бен.

— Айде бе, така ли? Тогава защо не е тук с нас? Мястото му е точно тук, да отдаде последна почит на Але Хоп! — повиши глас Маймуната.

— Всичко ще се оправи, Маймун. Не се притеснявай. Бен страда повече и от нас. Той също обичаше Але.

През следващите дни Бен потъна в пълно уединение. Никой не го бе виждал след смъртта на Але.

— Горкият Бен — подхвърляше често Бепи, докато седяха и разговаряха в клуба. — Жал ми е за него. Повярвайте, той страда по-зле и от нас. Беше изключително горд дребосък, а сега сигурно не може да се понася. Знам, че Бен е взел лошо решение. Загубата на Але Хоп ни струва скъпо. Обаче Бен продължава да ни е верен приятел. Не бива никога да губим уважението си към своите хора. Убеден съм, че лоялността му не подлежи на съмнение.

Обаче не го потърси повече.

Два месеца по-късно, докато вечеряха, Дана каза:

— Не е лошо да се обадиш на Бен. Накарай го малко да се разведри. А, Бефино? В края на краищата той ни е съсед. Не ми изглежда добре. Ходя на пазар с жена му. Виждам, че е разстроена, но и двете мълчим.

— Така и трябва да бъде — отвърна й той. — И двете не знаете нищо. Затова и няма какво да коментирате.

— Но той отдавна е и твой приятел. Не можеш да го съдиш прекалено жестоко. Вероятно и той страда. Вече никой не иска да го види. Даже не се разхожда по плажа като преди.

Бепи издуха кълбо дим от пурата си и не й отговори.

Договорът с „Джей Пи Джей Корв“ бе подписан. Общественото му оповестяване бе пресметнато така, че да провокира истинска надпревара в купуването на акции. Пазарът реагира бързо и цената им на „Уолстрийт“ стана неудържима. Всички говореха за шампиона на деня — „Интернешънъл Амекс Корпорейшън“. Дон Емилио направи милиони от сделката; Вайсман също стана милионер; президентът и вицепрезидентът на „Корв“ увеличиха инвестициите си повече от два пъти. Всички празнуваха.

Бепи и Алън тихичко предложиха фирмата за мексикански изделия, като част от „Интернешънъл Амекс“, за продан чрез брокер, който бързо я пробута на един голям конгломерат. Конгломератът веднага се възползва от предложението и сделката стана реалност. Фирмата бе продадена за четиридесет милиона долара, платими в продължение на пет години. Във финансово отношение всичко вървеше добре — както в Бруклин, така и в Лас Вегас.

Дон Емилио бе забогатял доста от отдавнашното си познанство с Бефино. Той откри попечителски влогове на близнаците, всеки за по четвърт милион. Подарък от него.

— Защо? — попита Бепи. — Не е нужно да го правиш. Ще имат достатъчно, когато станат пълнолетни.

— От твоите сделки спечелих милиони, Бефино — отвърна му донът. — Сърцето не ми дава да бъда дребно човече и да не направя нищо за близнаците. Длъжен съм да го направя за Рене и Патси. Знаеш, че ги обичаме. Остарявам, дъщеря ми ще получи милиони. Питам се дали ще знае какво да прави с това състояние? Мъжът й е вегетарианец, не вкусва месо. Може би ще си купи цял куп зеленчук с това зелено, а?

— Е, сигурно може — засмя се Бепи. В този момент го налегнаха тъжни мисли. — Всички забогатяхме, освен горкия ми приятел Але Хоп. Сделката с акциите дойде прекалено късно за него. Притежаваше много от тях, а майка му няма да знае какво да прави с толкова пари. Трябва да помогна на нея и сестра му. Трябва да им открия някаква подопечна сметка или инвестиционна схема. Боже, Господи… Але Хоп — прошепна тихо той. — Много ми е мъчно. Страшно ме боли за него.

— Забрави за Але Хоп — каза донът. — Иначе все ще те боли някъде вътре.

Бепи кимна в знак на съгласие, но си помисли: „Никога няма да спре да ме боли.“

Джоуи Ди се ожени за Шейла Даймънд, след като тя научи за притежавания от него капитал в „Интернешънъл Амекс“. Тя му направи предложението. След две седмици семеен живот тя си направи операция за корекция на носа, а на Джоуи се падна да плати сметката. Изминаха още няколко месеца и тя поиска развод и половината от парите му като издръжка. След операцията Джоуи не можеше да я удържи. Тя спеше с келнери, бармани, пиколите от хотела, работници на бензиностанции, даже и с готвача на любимия й китайски ресторант. В Мексико Шейла стана известна като свинята на Калия Бийч.

Джоуи Ди сподели проблема си с Бепи.

— Какво да правя, Бепи? Настоява за развод и иска всичките ми акции и облигации или паричния им еквивалент. Знае, че спечелих много от сделката с „Интернешънъл Амекс“. Как да постъпя? Разговаря с мен чрез някакъв адвокат евреин.

— Къде е тя сега?

— Замина пак в Мексико, още на другия ден, след като поиска развода. Отседнала е на хотел в Пуерто Ваярта. Сметката за миналия месец беше шест хиляди долара! Очаква аз да ги платя. Повече няма да плащам. Дотук бях. Тази жена ми извади душата.

— Изненадан съм, че толкова бързо те нападна. Не знае ли, че ще вземем мерки в твоя защита?

— Не се притеснява. Казва да разговарям с адвоката й. Този разбойник иска да прибере всичко, което имам. При последното ми пътуване натам опитах да се разбера с нея. Потърсих я край басейна и келнерът ми каза: „La gahoo е в стая деветнайсет.“ Отидох там и я заварих в леглата с чистачката.

— С чистачката ли? — попита удивен Бепи.

— Да. Камериерка в хотела, мексиканка с дълга черна коса. Направо ми идваше да я убия на място. После разбрах, че gahoo означава свиня — каза Джоуи и наведе глава.

— Защо се ожени за нея?

— Не знам. Голяма грешка беше.

— Сабу, знаеш, че трябва да се жениш единствено за италианка. Какво ти стана, дявол да го вземе? На нищо ли не те е научил баща ти. Чукай всякакви момичета, но се жени само за такава като теб. Ето, сега имаме проблем.

— Тази жена направо ме нападна, Беп. Оказа се същинска свиня! — каза Джоуи, бършейки челото си с хартиена салфетка.

— Свиня, а? — отвърна Бепи. — В такъв случай трябва да се разправим с нея като със свиня. Остави това на мен. Забрави за адвоката й. Не разговаряй повече с него.

Той вдигна слушалката на телефона и се обади в Мексико на един от доверените си хора там, който се казваше Хорхе Алварес.

— Искам утре да дойдеш в Ню Йорк. Имам нещо за теб. Обади ми се в моя кабинет, щом пристигнеш. Ще чакам.

— Добре, господин Менесиеро. Утре следобед съм там.

На другия ден, докато вечеряха, Хорхе попита:

— Значи не искате да я убивате?

— Не. Тази поръчка е дребна работа. Още не искам да я убиваме. Само държа да разбере какво мислим за нея. Може и сама да се убие и да ни спести тази грижа. Искам да се получи нещо екзотично. Тя е еврейска принцеса и трябва да се отнесем с нея особено деликатно. Искам да занесете в апартамента й седем. — Той погледна Шантавия Майки, който също присъстваше на срещата, за да се увери, че е разбрал намеренията му.

— Няма страшно, господин Менесиеро. Ще го направя с финес. Майки ще види колко добре мога да върша такива неща.

— Заминете утре сутринта. Майки ще ти заплати в Мексико. Майки, ще уреждаш всички необходими плащания. Води си точна сметка. Недей да взимаш фактури, само ще ми кажеш какво си изхарчил. Разбрахме ли се?

— Парите не са ми грижа, господин Менесиеро — прекъсна го Хорхе. — Това, което правите за нас, е достатъчно.

Майки се върна в Ню Йорк следващата седмица. Превиваше се от смях, докато разказваше подробностите на Бепи и Алън.

— Божичко, какъв ефект имаше, Бепи! Видът й беше ужасен. Еврейската принцеса не можа да понесе гледката на толкова много свинско — приличаше на Дракула, видял кръста. Когато се събуди, отвсякъде беше заградена от червени зурли. Стаята смърдеше на кочина. Излежавахме се край басейна и чухме писъците, идващи от нейната стая. Оглушителни бяха. Камериерката отвори вратата й. Изтичахме заедно с голяма група народ и я видяхме как пищи в леглото. Направихме се на зрители. Предната вечер бяхме сипали приспивателно в напитките й, за да спи до късно и да не ни чуе, докато подготвяме работата. Когато я изведоха от хотела, тя беше боса и по гол задник, само с едно бяло сако. Косата й стърчеше право нагоре. Леле, колко изплашена беше! А прасетата се разбягаха по целия плаж до басейна, защото камериерката остави вратата отворена и избяга.

Бепи се усмихна.

— Добре, точно така исках да стане. Добре сте се справили, Майки. Хорхе остана ли доволен?

— Да, дадох му две хиляди плюс разходите. Цял ден вървя подир мен и ми благодареше. Мексиканската полиция не успя да изясни как прасетата са се озовали в стаята й. Казаха, че нямат доказателства за преднамерен номер. В крайна сметка решиха, че тя е поредната ексцентрична американка, която малко е прекалила с перверзните си игрички.

— Е, това решава проблема. Дайте да се заемем със следващия. Сега, след като Але Хоп загина, кой ще се занимава с твоите приходи от хотела и инкасото? — обърна се Алън към Бепи.

— Джоуи Ди — отвърна Бепи. — Той е единственият човек, когото имаме в наличност и комуто можем да поверим толкова много пари. Встъпва в длъжност от следващия месец. Нали ще работиш с него, Алън? Той ще е новият касиер. И го наглеждай, защото от време на време му избива чивията. Той е чудесен и почтен, но напоследък е малко изнервен… и много беззащитен. Пази го. Виждал съм и с други мъже да се случва така. Мозъкът му става на мътеница. Взел, че се оженил за тая курва. Сега в погледа му личат прекалено много емоции. Наглеждай го.

— Дадено, Беп. Както кажеш.

— Обаче не му досаждай. Остави го да се чувства мъж.

Бележки

[1] Рошав (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Черен (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Беден латиноамерикански квартал в Ню Йорк. — Б.пр. ↑

[4] Рогач (итал.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дарил Лондон Човек на почит (17)

Метаданни

Данни

Човек на почит

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Дарил Лондон
Човек на почит (17)