Дарил Лондон
Човек на почит (20)

19.

Съвсем скоро и съвсем естествено различни хора започнаха да молят дон Данте за по-особени услуги. „Можете ли да измъкнете брат ми от затвора?“, „Можете ли да ме уредите на държавна работа?“ или пък „делото ми да не влезе в съда?“ Дори енорийският свещеник, отец Бавиля, помоли Бепи за услуга. Той поиска от него да се срещне с монсиньора.

По-късно същата седмица, когато трябваше да се състои срещата, Бефино каза на Алън, който по това време се намираше в Ню Йорк:

— Ела да се разходиш с мен. Трябва да проведа една среща в черквата. Има двама свещеници, които искат да си поговорим.

— Никога не съм влизал в черква — отвърна Алън. — Аз съм евреин, май вече забрави.

Бепи се усмихна.

— Как мога да го забравя! — Той ощипа Алън по бузата. — Вместо теб можеше да получа расов кон.

— Предпочитам да съм си евреин.

— Ела с мен, Алън. Сигурно ще е интересно.

— Заради теб съм готов на всичко, даже и в черква да вляза.

Пристигнаха в канцеларията на монсиньор Макгий. Запознаването и уводните реплики бяха изречени набързо и с хладен тон. Отец Бавиля се усмихваше както обикновено, а лицето на монсиньора беше каменно и студено — също както обикновено.

— Бефемо, както знаете, жилищните сгради в този район ще бъдат разрушени — каза монсиньорът. — Ние купихме всички постройки и вече притежаваме нотариалните актове. Госпожа Джозефин Манялари отказва да приеме чека ни и да подпише прехвърлянето на църквата. Миналата седмица ни заяви, че сте неин племенник и е по-добре да не я безпокоим. Какво би трябвало да означава за нас това, че сте неин племенник? Нас не ни интересува кой сте или с какво се занимавате. — Той прекъсна, за да запали пура. — Макар че отец Бавиля говори доста ласкаво за вас и фамилията ви… а… имам предвид майка ви и баща ви, естествено. — Бепи хвърли един поглед към Алън и по лицето му бързо премина ехидна усмивка. — Дали сме на госпожа Манялари срок от две седмици да се изнесе или ще заведем съдебно дело, в което не би могла да победи. Църквата разполага с достатъчно пари за съдебния процес и ще го спечелим. Мога да ви уверя в това. — Посочвайки Бепи с пурата си, той продължи: — Тя не разполага със средства, нали? Настояваме да напусне до две седмици. Нали ме разбирате, Бефемо?

— Разбирам, че отнемате къщите на хората срещу безумно ниски цени. Ето това разбирам — отвърна Бепи, гледайки го право в очите. — Тези къщи струват по двадесет и една хиляди долара, а вие им плащате само девет. Това са боязливи хора, които уважават църквата, затова продават, без да се замислят. Леля ми е стара жена, която няма съпруг. Той почина преди две години. Тя живее в тази къща от трийсет и осем години и е на шейсет и осем. Къде да отиде? Съвсем наскоро похарчи шест хиляди долара за къщата — нов покрив, кухненски шкафове, алуминиева дограма. И сега й предлагате някакви си въшливи девет хиляди долара, за да се изнесе? Къщата й в момента струва двайсет и седем хиляди. Как можете да очаквате, че ще я напусне и ще се примири с такава загуба? Чуйте, отче — Бепи се обърна към отец Бавиля, — ако й платите достойна пазарна цена за къщата, аз ще й дам жилище. Обаче тя трябва поне да получи задоволителна цена.

— Млади човече, отец Бавиля не се занимава с този въпрос — каза монсиньор Макгий. — Това е моя работа. Така че, моля ви да се обръщате към мен, ако обичате.

— Добре, но отец Бавиля извърши бракосъчетанието ми и кръсти близнаците ми. Познава моята леля от трийсет и шест години. Уважавам го и искам да знае, че имам желание да помогна на църквата за решаването на този проблем.

— Нима? — отвърна монсиньорът. — Искам леля ви да напусне до две седмици, Бефемо, и ще търся отговорност лично от вас. Тя спомена името ви и това ме накара да поразпитам. Научих доста разнообразни версии за начина ви на живот… които може да заинтригуват властите.

Бепи го погледна студено и презрително.

— Нима? — попита той ледено. — Е, ще ви кажа нещо: пребивали са ме от бой, стреляли са по мен, даже са ме припикавали, обаче никога досега не ме е заплашвал свещеник. Това е нещо… Чуйте ме, отец Макгий…

— Монсиньор Макгий, Бефемо. Аз съм монсиньор.

— Нима? — усмихна се Бепи. — Тогава можете да ме наричате Тантурко, понеже и без това не сте способен да произнесете правилно името ми. Казвам се Бефино Менесиеро и съм роден в този квартал. Всъщност вие управлявате църквата в квартала, в който съм израснал. Спомням си, когато бях малък, майка ми веднъж ми даде последния си четвърт долар, за да направя дарение по време на литургията. Каза ми: „Сине, не забравяй да развалиш монетата, преди да отидеш на службата. Сложи десет цента при първото събиране и петнайсет при второто.“ Обаче забравих да разваля монетата — бях само на осем години. Когато минаха да съберат даренията първия път, всички деца слагаха своята монета от десет цента. Аз имах само една от четвърт долар. И така, за да не се изложа, аз я сложих на зеления поднос. После лично вие минахте да съберете даренията втория път, монсиньор Макгий, а аз нямах пари, защото вече ги бях дал. Вие ме погледнахте отвисоко и казахте: „Какво има? Не желаеш да дариш пари за църквата?“ Бях малко момче и много се гордеех, че този ден имах двайсет и пет цента — цял четвърт долар. Освен това ви уважавах безкрайно. И в този момент вие показахте презрението си към мен. — Монсиньорът притеснено извърна поглед настрани. — Никога няма да забравя болката, която оставихте в душата ми. Когато се опитах да ви обясня, вие направихте същата физиономия като тази, която правите сега. Всички деца ми се присмиваха злобно. — Бепи се поколеба и погледна напрегнато монсиньора. — Имах желание да ходя на черква, но разбрах, че ме обичате само заради парите ми, а аз не можех да ви плащам. Затова потърсих обич на улицата. Може би съм това, което съм, заради вас. След този случай ме беше срам да ходя на черква заедно с добрите деца и така се сближих с лошите. Цял живот нося този кръст. Сега той е ваш; връщам ви го да го носите вие. Вие изхвърлихте в мръсотията едно дете, което се стремеше към олтара.

Алън изслуша цялата история с пресилено сериозен вид и непрекъснато въртеше възмутено глава.

— През следващата седмица се появихте в дома на майка ми заедно с онези две кикотещи се монахини, с които бяхте неразделни, и поискахте дарение от три хиляди долара. Майка ми и баща ми нямаха дори триста, какво остава за три хиляди, но вие ги придумахте да подпишат, че ще направят дарение. Когато си тръгвахте, вие дори прилъгахте майка ми да ви даде венчалния си пръстен, за да сте направели красиви бижута за някаква статуя, а същата нощ ви видях да карате чисто нова лъскава кола. Сега искате да изхвърлите леля ми от приятния й малък дом срещу жалка сума, за да можете да построите гараж за флотилията си от нови коли. Наранихте ме веднъж, когато бях на осем години, не правете опит да ме наранявате на четиридесет и пет. Много грешите, като ме заплашвате. И още нещо: вие сте истинска сензация, отец Макгий. Преди три седмици ви видях на хиподрума, отново с онези две кикотещи се монахини и с брат ви. Вие карахте ролс-ройс. И как няма да се смеят — брат ви се вози на кадилак, монахините имат олдсмобил, а леля ми пътува с автобус.

— Така ли? — отвърна монсиньорът. — Свършихте ли със спомените от детството си?

— Да, свърших.

— Няма правило, което ни забранява да ходим на конни надбягвания.

— Да, знам, че за вас няма правила, обаче вие бяхте в ложата, за която билетите са по петдесет долара. Това е малко скъпичко за един свещеник, нали? От вас се очаква да помагате на бедните. Някак си не се връзва с тези скъпи коли и жената от Филаделфия, която ви гостува от време на време.

— За каква жена говорите? Какво намеквате?

— Нищо. Не намеквам нищо. Обаче, ако искате да започнете битка с мен или леля ми, подгответе се. Защото мога да уредя някоя сутрин да се събудите със седем голи, едрогърди проститутки, които ще ви връхлетят като рояк раздразнени пчели. Италианските вестници ще разнесат славата ви до Рим.

— Така ли?

— Да, така, отче. И ако не слезете от ролс-ройса, с който се возите, ще установите, че целият квартал ви е напуснал. — Бепи посочи към Алън. — Виждате ли този човек? Той е равин и си търси енория. Не ме карайте да му давам вашата. Откажете се от къщата на леля ми. Можете да започнете да връщате нотариалните актове, защото няма да получите дома й. Това е решение, което взех току-що. Няма да разрушите тези къщи само за да построите гараж за себе си и вашия изцяло женски персонал. Вие сте свещеник. Трябва да помагате на бедните, а не да минавате през тях като на парад с новите си коли и луксозните курви. Намерете друго място да си паркирате колата — не в кухнята на леля ми Джози, ясно ли е?

Около минута-две никой не каза нищо. После отец Бавиля се усмихна и наля кафе.

— Имаме още един проблем, за който бихме искали да си поговорим с вас, господин Менесиеро — каза монсиньор Макгий. — Миналата седмица нашите бижута… имам предвид бижутата, собственост на църквата, естествено — бяха откраднати. Стойността им е половин милион долара. Вие имате връз… Искам да кажа, че навярно знаете кой би могъл да ни помогне да си ги върнем.

Бепи огледа строго монсиньора.

— Венчалният пръстен на майка ми претопен ли е в тези бижута?

— Боя се, че да. — Докато отговаряше, монсиньорът преглътна тежко.

— Добре, дайте ми няколко дни. Ще разглася, че трябва да бъдат върнати. Не се притеснявайте, ще се уреди. Дайте ми няколко дни.

Стиснаха си ръцете и отец Бавиля изпроводи Бепи и Алън до вратата, като през цялото време се усмихваше. Изглежда, бе доволен от вечерта.

— Хубаво го нахока, синко — прошепна той на Бепи. — Трябваше да чуе това.

— Виждаш ли? — намеси се Алън и се ухили срещу Бепи. — Винаги си бил майстор в четенето на конско.

— Ей, отче, как така нямаш кола? — попита Бепи, сменяйки темата.

— Приятно ми е да се возя в автобуса с леля ти Джози. Помагам й да пренесе пазарските си чанти.

Бепи го потупа по гърба.

— Ето затова целият квартал те уважава, отче. Ей, догодина моите близнаци заминават за Рим. Този Макгий има ли някакви връзки там, или само бръщолеви?

Отец Бавиля се усмихна.

— Ти му намери бижутата и ще отвори за близнаците всички врати в Рим… А за теб, синко — може би дори портите на рая.

— Четкаш ме, отче. Представи си, аз да отида в рая! — изсмя се Бепи. — Свети Петър сигурно ще се зарадва да се запознае с мен лично. Още от малък му осигурявам работа. В добри отношения сме. Разбрахме се, отче. До няколко дни ще ви върнат бижутата.

— Как се забърка в тая каша? — попита Алън, докато пътуваха към къщи.

— Леля ми обича да разправя на хората, че съм й племенник.

— Майчице, много впечатляващо беше. Каква история разказа само!

— Монсиньорът е крадец в църковни одежди, повярвай ми. Дано, след като проверя тук-там, да не установя, че самият той е откраднал бижутата и ги е дал на оная жена от Филаделфия — каза с лукава усмивка Бепи.

— Тази клюка за нея вярна ли е?

— Ами! Току-що я съчиних, за да го извадя от равновесие. Обаче видя ли му физиономията? Доста забавно реагира, нали?

— Да. И едва не получих целия квартал. Наистина ли си се почувствал толкова обиден от историята с даренията, когато си бил на осем години?

— Не. Това се е случило с брат ми Марио в Бостън. Аз само се поставих в главната роля. Майка ми никога не ми е давала монета от четвърт долар. Когато ходех на черква, ми даваха две монети по десет цента. Обаче прозвуча много убедително, нали?

— Убедително ли? Трябва да ти дадат „Оскар“ за това изпълнение. Направо ме разплака с тази история. Ами бижутата? Как ще ги намериш?

— Ще отида в клуба и ще си поговоря с хората. Ще им предам, че трябва да бъдат върнати в черквата, иначе…

Седмица по-късно бездомна възрастна жена донесе на отец Бавиля кашон, в който бяха бижутата, а кухнята на леля Джози си остана нейна завинаги.

 

 

На Бепи все повече и повече му втръсваше начинът на живот в Ню Йорк. Като че ли никой не се чувстваше спокоен. Телефонът звънеше денонощно, всеки имаше проблем и имаше нужда от някаква помощ. Някои искаха кредит в Лас Вегас и дори безплатни посещения на увеселителните програми и вечеря за учителите на децата им.

Изпаднеше ли в настроение за размисъл, той вече не слушаше „Супермен“ по радиото, а гледаше разбиващите се в плажа океански вълни и напиращите към брега боклуци и нефт. Ню Йорк се скапваше. Трупащият се мазут по неговия добре поддържан плаж караше стомахът му да се бунтува. Ясно виждаше, че красотата на този град е безвъзвратно изгубена. През 1974 година докерите стачкуваха и танкерите се трупаха пред входа на пристанището, а от тях изтичаше петрол и съсипваше всички плажове. Службата по чистотата също обяви стачка и боклуците затрупаха първите етажи на сградите. Със стачка заплашваха полицаите и пожарникарите. Шофьорите на автобуси взимаха болнични, за да подкрепят работниците от чистотата.

От малък обичаше Ню Йорк и никога не си бе представял, че ще му хрумне да живее другаде, но романтичната му връзка с този град се скъса. Той взе окончателно решение за себе си и за семейството си: напускаха Ню Йорк, за да живеят на юг в чифлик с две хиляди акра. Предния ден му се обади една брокерка на недвижими имоти и му каза, че се продава ранчо, собственост на човек, който отглеждал коне и едър добитък. Мястото било от висока класа, на границата между Джорджия и Южна Каролина. Имало полегати хълмове и зелена трева през цялата година. Било една от най-красивите плантации в южните щати.

— Какво е времето през зимата? — попита Бепи брокерката.

— Топло и приятно. Много е различно от Ню Йорк, господин Менесиеро. Става студено, но не като там.

Реши още веднъж да поговори с Дана, преди да го купи. Отиде в кухнята, където тя разчистваше от вечерята, и каза:

— Хайде да си говорим за домати.

Дана го изгледа, бършейки мивката.

— За какви домати — на два крака или на корени? — пошегува се тя.

— На корени. Ела и седни. Искам да си поговорим.

Дана подсуши ръцете си и седна при него.

— Започва да ми писва от подмолните игри в Ню Йорк. До гуша ми дойде да ме целуват по двете бузи старци и жени, смърдящи на чесън. Онзи ден ме целуна продавачката от сладкарския магазин и мустаците й ми одраскаха бузата. Повдига ми се. Омръзна ми такъв живот. Разбираш ли за какво говоря? Искам да се скрия някъде. Миналия месец имах разправия с един свещеник и той много ме ядоса. Искаше да вземе къщата на леля Джози направо без пари. Не желая повече да се разправям с такива неща.

— Виж, Бепи, когато се омъжих за теб, мислех, че си борсов посредник — поне така ми каза ти. Каза ми, че си важен човек на „Уолстрийт“.

— Дана, аз бях важен човек на „Уолстрийт“. И все още съм.

— Но не си борсов посредник, Бепи. Ти си… — Дана се разколеба.

— Да, и вече искам да стана фермер. Има ли нещо лошо в това? Чуй ме, Дана, някой ден аз ще се окажа този, когото ще целунат по едната буза. И тогава какво? Ако се оттегля малко по-рано от бизнеса, шансовете ми да избегна тази участ ще се увеличат. Трябва да се възползвам от всеки процент. Ah capeesh?

— Да, разбирам. Обаче кой ти каза, че искам да бъда жена на фермер? Хвърляш се от едната крайност в другата. Струва ми се, че си pazzo, Бефино.

— Виж, Дана, ние само отчасти ще бъдем фермери. Аз съм длъжен да поддържам бизнеса си в Ню Йорк. Има хора, за които трябва да се грижа. Никога не бих могъл да ги изоставя.

— Какво общо има всичко това с доматите?

— Искам спокойствие и да се радвам на живота. Искам да отглеждам домати „волско сърце“. От ония, големите. Разбираш ли ме? Искам да се наслаждавам на дребните неща в живота.

— Добре де, Бепи, имаш си чифлик в северната част на този щат, така че отглеждай си големите домати там. Нямам нищо против. Кой те спира?

— Дана, аз говоря да напуснем Ню Йорк и да си отглеждаме домати.

— Слушай, Бепи, ти наистина си голям чешит. Навремето те молех да си направим градина, а ти ми отговори, че живеем твърде близко до океана, земята е много солена и не е възможно да отглеждаме домати. На север имаме чифлик от петстотин акра, а не съм хапнала дори едно стръкче лук от него. Сега искаш да се махнеш изобщо от щата Ню Йорк, за да отглеждаш домати. От това може да излезе и бестселър, Бепи. Направо не мога да повярвам, че го чувам.

— Струва ми се, че холестеринът в кръвта ми се е увеличил и се разболявам от язва. Имам нужда да живея сред ливадите. Чувствам го отвътре. Даже май ставам дюстабанлия.

— Ох, господи! Чуй се само какви глупости дрънкаш — каза тя и се разсмя. — Пречуква трима души не другаде, а на полянката пред къщата ни и сяда да си пие бирата, а сега имал язва, холестерин, бил дюстабанлия и искал да живее сред ливадите. Бефино, това сериозно ли е? Остава само да ми кажеш, че ти и Алън сте прихванали хемороиди от Але Хоп. Знай само, че никак не ми е било лесно като твоя съпруга. Никога не знам какво ме очаква на следващия ден. Постоянно ми поднасяш изненади. Добре, че аз възпитах децата, иначе щяха да са съвсем pazzo като теб. Възложи на онзи лентяй, пазача, да ти отгледа стотина кила домати в нашия чифлик. По цял ден си седи на задника и лови риба в нашето езеро.

На Бепи му стана ясно, че е останал неразбран. Тя не осъзнаваше действителността и истинската причина за доматената му история.

— Добре, добре, скъпа — каза той и я целуна. — Може би друг път ще си поговорим пак. Трябва ми повече време да размисля. За мен това решение е трудно, а пък ти го правиш още по-трудно. Сега отивам в Бруклин. Ще се видим по-късно.

Към края на същата седмица той се обади на брокерката.

— Утре ще дойда при вас да видя ранчото.

Тя веднага предложи да го посрещне на летището. Бепи покани Бен да се разходят заедно със самолета и да огледат плантацията. Бен прие с радост. Разведоха ги с джип из целия чифлик. По ливадите още имаше пасящи крави, но всичките коне бяха продадени от собственика им. Посредничката обясни, че кравите са включени в цената на ранчото.

Двамата останаха очаровани от имението. Ливадите бяха зелени и красиви. Приличаше на земен рай. Бен попита:

— Това ранчо ли е или ферма?

— Понякога го наричаме ранчо, понякога — ферма. — Тя се усмихна на двамата бруклинци. — Това е елитна плантация или пък ферма за расови коне. Също така е ранчо заради кравите. Което и да използвате от трите, все става.

Още същия ден Бепи купи имението. Даде на посредничката предплата от петнадесет хиляди долара и нае адвокат от „Хилтън Хед“ да оформи окончателно сделката.

Същата нощ в хотела Бен каза:

— Ама ти изобщо не си се шегувал. Наистина ли ще зарежеш ангажиментите си в Ню Йорк? Ти си дон. Как ще се справяш с това?

— Бъди спокоен, Бен. Тук съм само на час и двайсет минути път със самолет от Ню Йорк. От имението на север пътувам по-дълго. Бен, изтощен съм от касапницата, в която се превърна животът ми. До гуша ми дойде. Искам поне частично да се оттегля. Разбираш ли ме? Искам да доживея живота си в ранчо.

— Какво ще каже Дана? Тя ще те убие, Беп. За нея тук е прекалено далече. Тя обича Ню Йорк. Обича да пазарува на Пето авеню. За нея няма нищо интересно тук.

— Така е. Не иска да напусне Ню Йорк за нищо на света. Но ще го направи.

— Знам. Няма да има избор — съгласи се Бен.

— Недей още да й казваш, че съм го купил. По-добре да й съобщя новината постепенно.

На другия ден се върнаха в Ню Йорк и Бепи се обади на Дебелия Арти. Свърза се също с адвоката си и с агенцията за недвижими имоти, с която работеше обикновено. Нареди им да продават всичко, което не е под някаква форма на попечителство.

— Продайте всичките ми недвижими имоти — апартаменти, офиси, жилищата, които отдавам под наем, имението на север, всичко.

След това спомена изрично жилищния блок в Бруклин.

— Там има една наемателка, която живее, без да плаща наем. Казва се Норма, от петнайсети апартамент, има две деца. Тя трябва да живее там без наем до края на живота си. Погрижете се новите купувачи да бъдат уведомени за тази част от сделката. Ако някога им скимне да й създават неприятности, ще имат разправии с мен. Разбрахте ли?

Инструктира Арти да се грижи всяка седмица чек за сто и петдесет долара да бъде изпращан на Норма, докато е жива.

Банкерът го увери, че парите винаги са били изпращани редовно и така ще продължава в бъдеще.

Същия ден на обед Бепи отново повдигна въпроса за преселването пред Дана, а тя пак го сряза.

— Виж, скъпа, аз съм на върха. Богати сме. Накъде мога да вървя оттук нататък? Не може да бъде другаде, освен надолу. Прав ли съм, или греша? Това е природен закон.

— Говориш като Але Хоп — засмя се тя.

— Мир на праха му — повиши тон Бепи. — Винаги казвай „мир на праха му“. Имай уважение. Искаш ли и аз да свърша като Але, на улицата, с надупчено тяло и някое гаменче да ме припикае? Предпочитам да съм сред зелените ливади на юг и да си гледам добитъка.

— Струва ми се, че щеше да отглеждаш домати. Сега се отказваме от зеленчуковия бизнес и се захващаме с говедовъдство.

— Избрала си неподходящ момент от живота ми за противните си шеги. Това ти е грешката, Дана — каза той и стана от масата.

— А знаеш ли къде ти е на теб грешката, Бепи? Ставаш като врабче. Точно така — страхливо врабче — кресна му тя. — Страхуваш се от Ню Йорк. Страхуваш се, че си на върха.

Той спря внезапно и извърна глава. Вените по шията му започнаха да се издуват, кръвта нахлу в главата му и ушите му почервеняха. Дана осъзна, че е засегнала чувствителна струна.

— Е, ти си по-голямото врабче, а аз мъничкото — опита да го омилостиви тя. — Бефинооо, нали ти си по-голямото врабче, а аз по-малкото?

Дана се изплаши почти до смърт от съпруга си. Той винаги се държеше мило и великодушно, но ако го предизвикаш, гневът му можеше да означава едноседмично пребиваване в медицинско заведение — като пациент.

— Бефинооо, искаш ли една кифличка? — На лицето й бе изписана някаква непозната смесица от закачливост и страх.

Той я гледаше втренчено и усилено се мъчеше да изглежда сериозен. Обаче избухна в смях. Не успя да се сдържи.

— Слушай, глупаче. Спомняш ли си каква танцова забава стана на моравата пред къщата ни?

— Как мога да я забравя?

— Добре. Не я забравяй. Защото точно това можем да очакваме, ако продължим да живеем тук. Никой не се задоволява с онова, което има. Винаги искат да прилапат собствеността на другия. И са готови да убиват за това. Дойде ми до гуша. Не се гордея с постъпките си, но получих каквото исках. Постигнах целта си. Обаче не искам да бъда като старите мафиоти — да трупам парите си в съкровищница и да ги броя, докато умра. Сега разбирам, че бих могъл да постигна всичко това и без престъпления. Обаче бях хлапак. Тръгнах по грешен път. Не съм горд от себе си, но ще трябва да се примиря с това. Не съм страхливец, Дана, и не се размеквам. Обаче няма да остана в Ню Йорк и миналото да ми напомня за себе си всеки ден до края на живота ми. Не съм толкова глупав да допусна такава грешка. — Той я обгърна с ръцете си. — Съжалявам, че те подложих на толкова изпитания. Без Морано като бос само ще става по-лошо. Повярвай ми. Ще се видим по-късно. Трябва да отида в Бруклин.

Същата вечер Бепи проведе разговор с Бен в клуба:

— Дана ми създава неприятности. Не иска да се преселим. Инати се като типична неаполитанка.

— С неаполитанците трябва да действаш хитро, Беп. Трябва да я прикоткаш. Купи й нещо, което си няма. Нещо, което може да използва в ранчото. Така ще й се прииска да го вкара в употреба и ще омекне. Всичките неаполитанки омекват, като им подариш нещо. Баща ти не ти ли е казвал?

— Все ми повтаряше, че обичат да харчат пари.

— Ами то си е същото. Обичат да харчат и да получават. Обаче най-много си падат по подаръците. Навремето чуках Кармела в продължение на години; тя беше от Неапол. За едно нищо и никакво коланче беше готова да я чукаш цял ден.

— Какво мога да й взема за едно ранчо?

— Какво ще кажеш за една косачка?

— Вече си има две и се вози из цялото имение с тях. Даже и по плажа ги кара. Виждал си я.

— Вярно — каза Бен, дълбоко замислен. — Купи й някое готино седло. Нека се почувства като каубойка.

— Да не мислиш, че Дана е толкова глупава и ще се хване на такава въдица? На седло без кон?

— Кажи й, че конят я чака в ранчото. Това трябва да мине.

Бепи се прибра вкъщи, влачейки седло, каубойска шапка и ботуши за Дана. Бяха от еднаква черна кожа и с украса от истинско сребро.

Тя се бе излегнала на дивана, облечена в предизвикателна нощница. Когато чу влачене на багаж из къщата, стана да види какво е съчинил Бепи.

— Виж какво съм ти донесъл, Дана — каза той с широка усмивка. — А конят те чака в ранчото.

— Помислих си, че влачиш труп. Изплаши ме. — В този момент видя седлото. — Сигурно се майтапиш, Бепи. За какво ми е седло?

— Не би ли искала да използваш това седло? Ами тази шапка и ботушите? Изработени са от естествена гущерова кожа и са украсени с истинско сребро. — Той й се усмихваше, горд от подаръка си.

Дана погледна седлото, шапката и ботушите.

— А къде е подобаващият ръчен часовник, перверзнико? Какво ще ме караш да правя тази нощ?

— Нищо. Откъде ти хрумна това за перверзника?

— Носиш ми ботуши, шапка и седло. Сигурно ще изглеждам съблазнителна по гол задник и с това седло. Струва ми се перверзно, Бефино; това е моето мнение.

Той се изненада от погрешното възприемане на неговите подаръци. Потри челото си, погледна я втрещено и попита:

— Как ти дойде на ума за перверзии? Това е подарък.

— Не е трудно. Часът е единайсет през нощта, аз те чакам по нощница, а ти пристигаш вътре със седло. Сигурно ще изглеждам много сладка с това седло, нали? — Тя се усмихна. — И ти си много сладък с тази набола брада, истински каубой.

— Знаеш ли на какво ще приличаш с това седло и по гол задник, Дана? Ще приличаш на френска провансалска мебел в свръхмодерна къща. Точно така ще изглеждаш. — Той хукна разярен нагоре по стълбите. — Отивам да се обръсна и да се изкъпя в гореща вана. Не се качвай горе след мен, извратена мръснице — провикна се той към нея. — Какво ти става, хормонът ли те е ударил?

Долу Дана избухна в смях, сложи си каубойската шапка и започна да танцува.

— Бефино — провикна се тя подире му, — напоследък ставаш много докачлив. Това е лош признак, нали знаеш?

 

 

Изминаха няколко месеца. Дон Емилио Морано получи тежък мозъчен удар и остана неподвижен. Беше в прекалено тежко състояние, за да се грижи за него домашна болногледачка, затова дъщеря му го настани в санаториум в Бостън. На Бепи му беше тъжно за Морано. Внушителната външност на дона и изисканият му стил на живот бяха изчезнали. Бепи поддържаше връзка с дъщеря му по телефона. Тя винаги отговаряше едно и също: „Крепи се там.“

През това време недвижимите имоти и участието на Бепи в предприятия бяха продадени, а собствеността прехвърлена. Дана нямаше представа за всичко това. Дори къщата им в Стейтън Айлънд беше продадена тайно на дон Роко Борели — на чаша кафе, последвана от ръкостискане. Борели бе дочул, че Бепи има намерение да се пресели, и веднага се възползва от възможността да купи красивата му къща на брега на океана. Тази къща беше идеална за него и подрастващите му деца. Плати поисканата цена, без да му мигне окото. Бепи беше щастлив от идеята негови приятели да станат стопани на това, което той и семейството му бяха обичали толкова много. Това му даваше някаква морална утеха.

Дойде моментът Борели да положи клетва като дон. Той вече изцяло контролираше фамилията на Морано, с изключение на Големия Пат, който отказа да се побратими с него. Големия Пат се бе надявал, че ще поеме властта. Дори бе заплашвал всички, които се бъркаха във вътрешните проблеми на фамилията Морано. Обаче Бепи знаеше, че Морано иска да го наследи Борели и затова на срещата на доновете подкрепи Роко, а не Големия Пат. Още щом го направи, Пат напусна заседанието на съвета и заплаши с война.

Когато залата се успокои, церемонията по полагането на клетвата продължи. Борели се закле да изпълнява достойно задълженията на бос на босовете и направи нещо необичайно, като покани Бепи да отиде и застане до него. Двамата мъже свързаха фамилиите си за вечни времена, като тържествено скрепиха клетвата с la bocca e faccia. Тази клетва означаваше, че всеки враг на единия е враг и на другия — договор за цял живот, който се подписваше с целувка по устата.

Тази клетва е много рядка в мафията, защото, ако бъде нарушена, може да засегне живота на децата и внуците на дона. Единственият начин да бъде обезсилена е донът, който прекратява споразумението, да отреже пръста си пред съвета на доновете и да го връчи на дона, с който е бил обвързан. Другият дон може да го приеме, може и да не го приеме. Ако откаже да приеме пръста, клетвата остава валидна. В случай че единият от доновете умре, се постъпва по същия начин, но актът трябва да бъде освидетелстван от поне двама други донове и жив приближен сътрудник на починалия дон. Иначе обетът и вендетата остават вечни.

Босовете на другите фамилии останаха много изненадани, когато тази много строга сицилианска клетва се състоя. Такова нещо не бе правено още от времето в старата им родина. То бе почит към дон Морано и означаваше, че неговата фамилия и приятелите му никога няма да се разделят.

 

 

Бепи се срещна с Маймуната и Малкия Паули. Съобщи им, че скоро заминава.

— Ще ви дам специален телефонен номер, на който можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Ако искате да дойдете на гости в ранчото или да обсъждаме делови въпроси, винаги ще има къде да отседнете. Вашите стаи ще ви очакват. Вие сте ми стари приятели, а аз никога не забравям.

След това се обърна към Маймуната.

— Новите воини в групата ни ще се отчитат на теб и Бен всяка седмица. Искам и двамата да присъствате, когато докладват. Бен ще бъде уведомен за това.

— Бен ли? — попита Маймуната с дрезгав глас. — Назначаваш Бен да ни командва?

Бепи го погледна изненадан. За първи път Маймуната изразяваше несъгласие с важно решение. Съзнателно не му отговори и продължи да обяснява новата схема на ръководство, но в същото време си мислеше: „Нещо не е в ред с Маймуната. Неизбежно идва времето, когато и най-близките ти възроптават срещу теб.“

— Ето ти списъка на бойците, които босовете прехвърлиха към нас. Създавай им работа, карай ги да се упражняват от време на време — да чупят по някоя глава на закъснели длъжници. Ако трябва, позволявай им да взимат поръчки от други фамилии. Карай ги да си заработват възнаграждението и поддържай активността на фамилията. Не ги оставяй да ръждясват. Ah capeesh? Ако на фамилията ни бъде възложена поръчка, нека Бен да подбира хората. Искам всички да печелят. Не забравяй това. Обаче искам всички да работят за възнаграждението си. Не желая гратисчии. Знаеш правилото. Тези момчета са само работници; не са от основоположниците на фамилията. Нека Майки да ги ръководи. Отсега нататък стой в сянка. Разбра ли, приятелю? Ти ще наблюдаваш как вървят нещата вместо мен.

— Si, io capeesh — отвърна покорно Маймуната.

— Ти получаваш ранг на капо в моята фамилия, Маймун. Заслужил си го. Обаче Бен ще бъде моят официален consigliere^[1]. Паули, отсега нататък ти си лейтенант. Вече не си прост войник. Сега си със звезди на пагоните. Имаме общо двайсет бойци, без да броим старите кучета. Ако някой от тези хора стане непочтен към нашата фамилия, ликвидирай го незабавно. Без обсъждания, направо присъди. Бързите решения ще държат хората ни в подчинение. Помни — човек, който взима бавно решения, обикновено се разболява от мания за преследване. Ако не ти стигат един-двама бойци, помоли дон Борели да ти прехвърли подкрепление от неговата фамилия. Ние сме малка, но силна група. За него това е важно. Той иска да бъдем силни и да го подкрепяме, така че нещата са взаимни. Никога не говорете с мен за работа по телефона. Винаги ми казвайте само номер на уличен автомат, като го четете отзад напред. Аз ще ви се обадя на него до двайсет или трийсет минути. Контролирайте нещата. Аз ще продължавам да ръководя фамилията от Джорджия. Обаче Бен ще огласява всичките ми нареждания за вас. Вашата работа ще бъде да ги осъществявате. Отсега нататък той командва. Бъдете му верни както на мен. Ако имате нужда от съвет, обръщайте се към Бен. На него доверявам живота си. Разбирате ли, момчета? Не оспорвайте преценката ми.

— Да, разбираме. Бъди спокоен, Бефино. Ще управляваме фамилията от твое име, все едно че си в Ню Йорк.

— Чудесно. Точно това искам да чуя. А сега, имам още новини за вас. Паули, с теб вече сме съдружници с по четиридесет процента от хазартния бизнес. Бен ще получава другите двайсет процента от печалбата. Ще предаваш моя дял всяка седмица на Арти Ардженто-Банката. Той ще се грижи за приходите ми. Разбрахме ли се?

— Сигурен ли си? — попита скептично Паули.

— Да, сигурен съм, Паули. Правя това, защото винаги си бил лоялен и никога не си ме карал да те сънувам в кошмари. Отсега нататък ти си ми съдружник в хазартния бизнес. Обаче гледай Майки да получава подобаващо възнаграждение, иначе ще променя решението си. Маймун, същото важи и за теб. От тази седмица името ти е вписано във всички регистри на фирмата. Собственик си на половината от капитала и печалбата на шестте ни заведения. Поддържай бизнеса със сандвичите в добро състояние. Много път извървяхме заедно; ние сме основоположниците, а, Маймун? Много народ сме нахранили — каза той, опитвайки се да ободри Маймуната след глупавата му забележка.

— Да, Беп. Вярно е — отвърна Маймуната и се усмихна.

— Маймун, ще постъпваш по същия начин с моята половина от печалбата. Предавай я на Арти от мое име. Разбрахме ли се?

Двамата приятели на Бепи бяха поразени от щедростта му и го прегърнаха едновременно.

— Джоуи Ди идва с мен. Утре сутринта заминаваме на юг. Ще живее при мен, но ще си остане касиер на фамилията ни в Лас Вегас. И между другото, ако стане така, че ме убият или се случи друга неприятност, погрижете се синът ми Патси да продължи да получава парите ми. Не ги ли получава, ще бъда принуден да взема друго решение от гроба си.

Тримата се засмяха гръмко.

— Ще ви се обадя утре по телефона, момчета — каза той и си тръгна.

 

 

— Скъпа — каза Бепи на жена си същата вечер, — утре заминаваме в новото ни имение. То е на границата между Джорджия и Южна Каролина.

Дана остави списанието, което четеше, и огледа Бепи много внимателно.

— Да, утре — каза тя. — А утре е на куков ден.

— Не се шегувам. Утре напускаме Ню Йорк завинаги.

— Стига глупости! Да не си в настроение за празни приказки тази вечер, Бепи? За домати ли искаш да си говорим? Добре, хайде пак да си поговорим за доматите.

— Не, скъпа, говоря сериозно. Купих една прекрасна ферма на юг. Продадох всичките си участия в предприятия и жилищата, които давах под наем. Всичко! Транспортна фирма ще опакова всичко, което имаме — не е необходимо да правиш нищо. Така че, ако си скрила пари някъде в къщата, не е зле да ги извадиш и да ги прибереш в чантата си. Разбра ли? И кажи на децата да направят същото. Обади им се в колежа и им кажи, че утре се преселваме. Дай им новия адрес и телефонните номера. Ето ги. — Той й подаде едно малко листче. — Когато стане готова новата ни къща, транспортната фирма ще ни докара всичко по-важно. Засега съм поръчал само един малък камион, който ще вземе само нещата, необходими на първо време.

Тя не издаваше звук, а лицето й пребледня.

— Не се тревожи. Ранчото много ще ти хареса — добави той в опит да я утеши. — Прелестно е. Две хиляди акра ливади, крави и коне. Същински рай.

Той дръпна от пурата и зачака реакция от нейна страна. Дана не каза нищо. Бепи опита друг подход.

— И така няма да бъдем толкова далече от университета в Маями и децата. Можем също съвсем лесно да пътуваме с кола до Ню Йорк и да гостуваме на майка ти, баща ти и другите роднини. Местоположението е идеално, Дана.

Ушите й го чуваха, но душата й не искаше да повярва.

Неочаквано звънецът на входната врата иззвъня и влезе Алън, следван от Джоуи Ди. Двамата бяха облечени в дънки и каубойски ризи. Носеха куфари.

— И така, ние сме готови да яхнем бика. В колко часа заминаваме? — попита Алън.

Тук вече Дана повярва. Повече не се съмняваше.

— Ама ти наистина ли говориш сериозно? — попита тя. — Никога няма да отида да живея в Джорджия или Южна Каролина, така че откажи се. — Тя скочи от стола, вдигна ръце в жест на пълно отчаяние и се разкрещя: — Проклет да си, Бефино! Що за нахалство, да ми кажеш, че напускам чудесния си дом и отивам да живея в Джорджия! Не мога да повярвам, че си… Кого познавам там! Къде мога да пазарувам, да купувам италианско сирене, маслини и консервирани домати за сосовете? Откачил ли си? Никога няма да живея на юг, никога, никога, никога! Забрави за това! — крещеше тя. — Откажи се! Ясно ли е, Бепи? Още ли искаш да заминеш? Отивай сам!

Щом чуха това, Алън и Джоуи Ди се скриха в кухнята.

 

 

На другия ден цареше пълно мълчание; единствените шумове бяха лекото бучене на духащия от юг вятър и свистенето на търкалящите се по магистралата със стотина километра в час гуми. Скоро пред погледите им се изправи зелена табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЮЖНА КАРОЛИНА“. Голямата сребриста лимузина, с Бепи и Дана на задната седалка, профуча покрай табелата. Дана бе обградена отвсякъде с пазарски чанти, пръскащи се от всевъзможни италиански хранителни продукти. Шофираше Шантавия Майки, а в следващия ги автомобил бяха Алън, Джоуи Ди и Бен. Тяхната кола също беше претъпкана с торби, съдържащи различни сирена и зехтин.

Близнаците бяха щастливи и същата сутрин казаха на баща си, че нямат търпение да видят новото имение. Бепи им обеща, че ще ги очакват лично техни коне. Каза им, че могат да си доведат приятелите от колежа и им обеща също, че до няколко седмици ще бъде направен голям плувен басейн. Всички бяха щастливи, с изключение на Дана. Обаче Бепи беше сигурен, че щом види ранчото, ще си промени мнението. Познаваше я. В началото тя винаги се съпротивляваше. Държеше се по същия начин и когато се преместиха от Бруклин на Стейтън Айлънд, но съвсем скоро се влюби в острова.

Пристигнаха рано привечер. Ранчото изглеждаше много отдалечено, но беше красиво. Наоколо не се виждаше нито една къща; само полегати хълмове, осветени от величествен залез. Дана започна да вдига по малко поглед, но продължи да се държи студено и да мълчи.

Къщата, оставена напълно обзаведена от последния й собственик, щеше да бъде временното жилище. Запланувана бе нова къща в друга част на ранчото.

Всички бяха изморени от пътуването. Бепи каза на Алън:

— Защо не отскочиш да вземеш малко китайска храна, докато разтоварваме колите? Вземи шест кутии супа, омари по кантонски, свински ребърца, яйчени кифлички — всичко, което избереш. О, впрочем, Алън, съгласен ли си да поръчаме яйчени кифлички или все още намираш бележки в тях?

Алън се усмихна широко.

— Като че ли беше преди сто години, а, Беп?

— Къде ще намериш китайци в този пущинак? — попита Бен.

— Хайде да хвърлим едно око на града. Не може да няма китайски ресторант — каза Алън.

— Действай. Опитай да намериш. Вече нощувах в този град и знам, че там няма нищо — осведоми го Бен.

— Какъв град? — попита Джоуи. — От петдесет мили насам не забелязах нещо, което да прилича на град. Не видях нищо. Как ще живееш тук, Беп?

— Разбрахте ли сега какво имах предвид? — обади се Дана. — Тук нямат даже и китайски ресторант. Как ще живеем тук? На съпруга ми не му стигало да си замине самичък. Трябвало да се пресели с цялото семейство в Джорджия.

Ядосан от Дана, Бепи погледна свирепо Бен и му каза:

— Отивай да намериш някой китаец и стига си дрънкал глупости, разбра ли? Достатъчно са ми ядовете с нея. Вземи и Алън. Да не забравиш за яйчените кифлички.

Бен се засмя развеселен.

— Добре. Успокой се. Ще намерим китаец даже ако трябва да отидем до Атланта заради него — обеща той.

— Атланта ли? — провикна се Дана. — Това е поне на сто мили от Савана, а ние сме на трийсет и пет мили от Савана. Видях табелата. Сега разбрахте ли ме? Това място е лудост. Ненавиждам го.

Тя седна до кухненската маса и несъзнателно прокара длан по нея да провери дали е чиста.

— Дана, след като се нахраним, ще проверим какви телевизионни програми имат тук — каза Бепи, опитвайки се да успокои положението.

Джоуи Ди и Майки разтоварваха колите, а Дана започна да подрежда сиренето, доматите и другите италиански продукти.

— Винаги мога да забъркам един сос набързо. Може да вечеряме спагети маринара — промърмори тя на себе си.

— Да, спагети маринара — съгласи се Джоуи. — Винаги стават хубави.

— Все ще измисли някоя глупост — каза тя на Джоуи. — Не му стига да замине сам. Такава хубава къща имахме на Стейтън Айлънд. Струва ми се, че е откачил, за да ни води на такова място. Погледни навън. Не се вижда даже и улична лампа. А си имахме прекрасен собствен плаж.

— Да, права си, Дана — съгласи се Джоуи. — Чудесно беше на плажа ви до океана.

Бепи чу, че Джоуи се съгласява с Дана, погледна ги и неволно се засмя вътрешно.

— Защо не ми дадете малко време? — каза той. — Ще построя разкошна нова къща и нови конюшни за спортните ни коне. Всичко ще бъде ново и луксозно. Слушай, Дана, госпожа Розели ще дойде да живее при нас, в ранчото. Ще ти бъде икономка.

— Никога не съм имала икономка. Защо ми е сега?

— Мъжът й умря и си няма нищо, никого. Тя е чудесна готвачка и приятна жена. Ще имаш нужда от някого край себе си, когато се наложи да замина по работа.

— Значи така — каза с обвиняващ тон Дана. — Правиш си сметки да пътуваш по работа и да ме оставяш тук.

— Госпожа Розели е жилава жена. Нали си я спомняш?

— Да, помня я. Тя ли ще чисти? Добре, Бефино, това звучи хубаво. Кога пристига? А къде ще спи и гледа телевизия? Къде ще живее Джоуи?

— Готова е да дойде веднага щом изпратим някой да я вземе. Страхува се от самолетите, затова ще я докара някое от момчетата. Ти ми кажи, когато си готова да я приемеш.

— Спортни коне ли ще отглеждаш, Беп? — попита развълнувано Джоуи.

— Да, разбира се. И ще те изпратя в Кентъки да се научиш да ги тренираш. По-нататък, през зимата, ще откарваме конете във Флорида и ще ги пускаме в надбягвания. Бъдете спокойни, тук ще си живеем добре. И сме далече от мръсотията на Ню Йорк. Няма вече да ни се лепят дъвки по подметките. Обичам природата, конете и добитъка.

— Да бе, направо е чудесно — обади се язвително Дана. — Вече няма да ни се лепят дъвки. Само кравешки фъшкии. Дано поне донесат тази китайска храна навреме.

След четиридесет минути Алън и Бен се върнаха с два големи плика китайски ястия.

— Намерихме го само на дванайсет мили от ранчото — похвали се Алън. — Спретнато малко градче. Имат даже и кино.

— Много хубаво мирише. Хайде да ядем — каза Джоуи.

— Видя ли, Дана? — подразни я Бепи. — Оказва се, че има всичко. Следващия път ще намерим деликатесен ресторант, ако случайно примреш за топъл сандвич от пастърма върху еврейско хлебче със сусам.

— Я го вижте този — каза Алън, сочейки с пръст Джоуи. — Да не би да е откачил? Вече си хапе пръстите. Ето, вземи едно ребърце. Дъвчи това.

Вкупом прихнаха да се смеят, когато Джоуи нападна свинските ребра. Всички се почувстваха по-добре, включително Дана.

— Защо ли се смея? — попита внезапно тя. — Отвлечена съм от петима разбойници, при това всичките гладни.

На другия ден отидоха заедно на закуска в града. Всички ги оглеждаха любопитно.

— Леле, как зяпат тук — каза Джоуи. — Май знаят, че не сме местни, а?

— Да, южняците мразят евреите и италианците — уведоми го Бен.

— По какво познават, че сме италианци?

— Е, конкретно в твоя случай — отговори му Бен, — мислят, че си мексиканец, но и тях не ги обичат.

— Не, Бен — намеси се Бепи. — Те харесват италианците, понеже знаят, че сме шантави като тях. Обаче ненавиждат евреите. По тия места действа Ку-Клукс-Клан.

Алън преглътна тежко.

— Много ти благодаря, приятелю.

— Може би трябва да се запишем в клана. Тогава ще ни харесат — изсмя се Джоуи.

Очите на Дана се колебаеха между сълзите и плача. Закусвайки, Джоуи попита:

— Какво е това пихтиестото в чиниите ни?

— Грис — отговори му Бен. — Виждал съм го в казармата.

— Грис ли? Не ми харесва — намръщи се Джоуи.

— Трябва да свикнеш с местната храна. Ще мине известно време — обясни му Бен.

 

 

През следващите две седмици купиха джип с четворно предаване, трактори и всякакъв инвентар за оборудване на една ферма. Подредиха къщата така, както желаеше Дана, но тя продължаваше да се оплаква.

— Тази къща ще бъде за момчетата, когато ни идват на гости. Тук ще живее Джоуи. Новата къща ще ти хареса. Виждаш ли онзи хълм? Ето там ще я построя. Когато завърша всичко в това ранчо, то ще бъде истинска прелест!

Дана слушаше мълчаливо. Изражението на лицето й беше тъжно и неуверено. Гледаше като малка болонка, качила се за първи път на кола.

За няколко месеца нещата постепенно придобиха очертания. Излети бяха основите на новите обори, маркираха нов входен път за ранчото. Дана ставаше по-спокойна и придобиваше интерес към плановете. Тихият живот започваше да й харесва. Близнаците често пристигаха в ранчото с бясна скорост и цяла кола приятели от колежа. Бяха влюбени в имението. Бепи бе купил дванадесет коня, които семейството и гостите яздеха. Толкова се бе вживял в ранчото на мечтите си, че почти не се сещаше за Ню Йорк, макар да разговаряше с Бен и Алън по делови въпроси средно два пъти седмично и често се замисляше как ли е неговият стар приятел дон Емилио.

Един ден Бепи се бе заел да маркира новото си стадо крави от породата Ангъс, когато дълга черна лимузина зацепи напряко през ливадата и спря до поилката на добитъка. Клаксонът изсвири. Бепи отиде до нея и се наведе над отворения прозорец.

— Пътя ли сте объркали, приятели?

— Търсим господин Бемфемео от Ню Йорк — обясни мъжът на задната седалка.

— Аз съм. Какво мога да направя за вас?

— Бихме искали да си поговорим дискретно — каза мъжът с провлечен южняшки акцент.

— Е, давайте. По-дискретно от тази ливада няма да намерите. Говорете. Слушам ви.

Мъжът слезе от колата.

— Вижте, господин Бемфемео, с каква цел сте дошли тук от Ню Йорк?

— Да се усамотя, ако не възразявате срещу това.

— Ако установим, че имате намерение да се бъркате в нашия бизнес, ще бъдем принудени да предприемем действия срещу вас и фамилията ви. Ясно ли се изразих?

Очите на Бепи се отвориха широко.

— Каква фамилия? За каква фамилия говорите?

— Говоря за жена ви, децата ви и онази възрастна жена, която седи с тях до басейна.

— О, вие имате предвид жена ми и децата. Вие ми казвате, че ще предприемете мерки срещу жена ми и децата? Това са доста нагли приказки от мъж, стъпил в огромно кравешко лайно. Впрочем кой сте вие, по дяволите?

— Майка му стара! — изкрещя мъжът, опитвайки се да избърше обувката си в тревата. — Аз съм Бъба Рийд от Савана, Джорджия, а вие сте в моя район, Бемфемео. Чух всичко за вас. Ако възнамерявате да завъртите бизнес тук, на юг, ще имате огромни неприятности.

— Чуйте, Бъба, нямам никакво намерение да ви се бъркам. Така че не се притеснявайте от това, забравете тревожните мисли. Моят бизнес е в Ню Йорк. Тази територия си е ваша, а не моя. Успокойте се.

— Е, добре, но ще ви държа под око — предупреди го Бъба и тръгна към лимузината си, като внимаваше къде стъпва.

— Хей, Рийд — каза Бепи, — как влязохте в ранчото ми и дойдохте до това пасище?

— Попитах младичкото сладурче с бикините до басейна. Тя ми каза, че татко й днес се занимава с кравите. Е, ето на това му викам хубавица. Мммм. Красавица е. И майка й изглежда доста добре. Зърнах я отдалече. Довиждане. Елате да се видим, чувате ли?

Лимузината потегли с боксуващи в пръстта гуми, а Бепи я изгледа дълбоко замислен.

 

 

Няколко седмици по-късно, докато закусваха, Бепи каза на Дана да резервира места в самолета до Нюарк.

— Искам да отидеш на гости при майка си и баща си. Вече остаряват, затова постой при тях няколко дни. Съгласна ли си? Аз имам работа в Ню Йорк и Бостън.

— Добре. В колко часа искаш да пристигнеш в Ню Йорк?

— Около пет. Ще вечеряме в дома на майка ти. Според графика й тази вечер се пада да готви патладжани. Кажи им, че ще отидем за вечеря.

— Много ще се зарадват да ни видят.

Когато пристигнаха в Ню Джърси, Бен ги чакаше усмихнат.

— Брей, вече съвсем приличате на фермери. Бузите ви са порозовели.

— Е, това е от чистия въздух, който дишаме — каза Бепи.

След двудневен престой в Ню Йорк той замина за Бостън. Отиде в санаториума, в който беше Морано. Една болногледачка го съпроводи навън до градината. Дон Емилио седеше в инвалидна количка под едно дърво, с увиснала глава, като някакво вегетиращо същество. Дясната му ръка стоеше полувдигната и полусвита. Облечен беше в стара военна куртка със сержантски нашивки, краката му бяха завити с одеяло, а на главата си имаше оръфана мека шапка. Някога беше най-елегантно облеченият мъж в Бей Ридж, а сега носеше по всяка вероятност някоя от старите куртки на зет си.

„Каква гнусна обида! Гледай само нашивките на ръкава му — помисли си Бепи. — Този човек беше бос на босовете. Сега носи шапка на вехтошар!“

Когато видя своя стар приятел толкова безпомощен и болен, Бепи почувства, че сърцето му забива по-бързо. Той се приближи до една медицинска сестра, която наглеждаше пациентите.

— Той не може да говори, нито да ви познае. Безчувствен е. Дори не може да си вдигне главата — обясни му тя.

Бепи й подаде две стодоларови банкноти, помоли я да се грижи за стария му приятел и още същия ден да му купи нова шапка. След това придърпа един градински стол и седна точно срещу дона. Главата на Морано беше наведена надолу и очите му гледаха в земята. Докато сядаше пред него, Бепи забеляза, че клепачите на Морано трепват нагоре, но главата му продължи да виси. След като му говори в продължение на десетина минути, без да постигне никаква реакция, Бепи стана и повдигна главата на Морано така, че очите им да се срещнат.

— Хей, господин Морано — каза нежно той. — Имате ли някаква работа за мен? Парите ще ми дойдат добре. Можете ли да ми платите предварително? Покажете ми, че долавяте присъствието ми. — Докато повдигаше бавно главата на Морано, той почувства, че старецът се напряга да я изправи. Той се бореше и Бефино го окуражи: — Хайде! Дръжте я горе, вдигнете! Нека видя очите ви.

Цялото тяло на дона затрепери от усилието. Успя да вдигне главата си точно толкова, колкото да види човека пред себе си. Няколко минути се гледаха напрегнато в очите. От устата му се стичаше слюнка, но нямаше никакво движение. Нито един нерв по лицето му не трепваше. Гледаше като мумия. После от едното му око бавно се стече сълза. Бепи го разбра. Морано знаеше, че неговият приятел Бефино отново е до него. За Бепи това бе много емоционално преживяване. Той не познаваше по-добър подарък за приятеля си от предаността и дълбокото уважение.

 

 

— Толкова е прекрасно да се завърнеш на юг. Дано имам щастието да живея спокойно — каза Бепи на Дана, когато се прибраха вкъщи.

Тя се усмихна одобрително.

Седяха на терасата пред входа и наблюдаваха как красивите оранжеви и пурпурни облаци, прошарени тук-там с розово, се помайват, преди да бъдат погълнати от мрака на вечерта. Ярката пълна луна като че ли им се усмихваше, сякаш най-после са намерили предопределението си. Вечерта се спускаше тихо. Единствените звуци издаваха щурците и жабите.

Внезапно иззвъняването на телефона наруши спокойствието. Бепи се пресегна и вдигна слушалката.

— Хей, фермерче, как си? — попита Алън.

— Отлично. Радвам се, че се обади, Алън. Току-що се завърнахме от Ню Йорк.

— Да, знам. Обаждах се там. Казаха ми, че пътувате със самолета към ранчото си. Липсваш ни тук, във Вегас. Не е същото без теб. В хотела са отседнали две красавици от Канада. Какво ще кажеш за това? Заслужава си да попътуваш. Защо не дойдеш утре? Ще те посрещна на летището.

— Поръчал съм да дойде човек да подмени изцяло оградите около пасищата. После трябва да съберем кравите, да ги инжектираме и да им дадем лекарства против глисти — обясни Бефино.

— Не мога да повярвам, Беп. Говорим си за отглеждане на крави. Майчице, как се променя животът ни.

— Моят живот започна да се променя, когато се запознах с теб, Алън.

— Надявам се, че е било към по-добро.

— А, прекалено много еврейски манджи изядох, но все пак към по-добро.

— Е, щом не можеш да дойдеш във Вегас, аз ще дойда в ранчото ти. Става ли?

— Чудесно. Много ще се радваме да те видим, Алън. Идвайте насам.

— Идвайте?

— Да, така е по южняшки. Означава: доведи си и приятелче.

— Ти какво, кристално кълбо ли имаш там? Аз наистина ще доведа един мой приятел — Марко. Той е писател. Пише за опасни типове като теб.

— Така ли? Какъв е той? Журналист ли е?

— Не. Пише книги. Романи. Съвсем наскоро написа книга за един от вашите хора. Ще ти разкажа за нея, като дойдем. Този човек ще ти хареса.

— Добре. Ще се видим утре. Ей, в колко часа ще пристигнете?

— Когато кацнем в Савана, ще се обадя в ранчото.

Дана се зарадва, щом разбра, че Алън ще дойде. Беше като член на семейството им и вече започваше да застарява. Обаче продължаваше да се облича елегантно, носеше златни верижки на врата си, пръстени и часовници с диаманти, високи кожени обувки. Беше кавалер.

„Оказа се свестен евреин — мислеше си Бепи. — Донесе ми късмет и добро състояние. Един ценен подарък от Морано — почтен и благороден евреин.“

Към четири часа следобед на другия ден Дана отиде с джипа до пасище номер осемнадесет, за да предаде на Бепи, че Алън е на летището в Савана и чака да го вземат.

— Да свършваме за днес — каза той на работниците. След това потегли за летището както си беше облечен — с ботуши, дънки и каубойска риза.

— Къде ти е конят? — попита Алън, зарадван от срещата.

— Винаги съм искал да си играя на каубой, обаче в Бруклин просто не вървеше.

Засмяха се и се прегърнаха. Алън представи Марко — нисък, приятен човек, малко слабичък. Облечен бе в син костюм, по сандали, пушеше лула и гледаше през очила с рогови рамки. И на неговия врат висяха златни синджири. Малко приличаше на евреин, но в действителност беше италианец. Той и Бепи веднага си допаднаха. Алън се гордееше с приятеля си и говореше големи неща за новата му книга, която щяла да бъде филмирана.

Марко се чувстваше изморен от пътуването, затова се оттегли в стаята си рано, а двамата приятели останаха да гледат късните новини.

— Как ти се струва Марко? — попита Алън.

— А, чудесен човек. Много ми допада. Усмихва се истински, а не като някои наши познати.

— Прав си. Допускам, че мафията в Лос Анджелис може да му създаде някои проблеми. Затова искам да го приемеш под закрилата на твоята фамилия. Съгласен ли си, Бефино?

Бепи кимна и дръпна от пурата си.

— Започнат ли да правят филм в Лос Анджелис, ония от мафията винаги изпълзяват, сякаш от дупките по дограмата, с протегнати ръце.

— Марко сигурно си има негови приятели, но ако му потрябвам за нещо, ще се погрижа за него. Бъди спокоен. Всеки твой приятел е и мой приятел — увери го Бепи.

— Известно ми е, Беп.

На другия ден след закуска тримата мъже яздиха коне из ранчото. Наблюдаваха как краварите превеждат добитъка през оградените тесни проходи на изхода към пасищата и имунизират телетата. Бепи изглеждаше безкрайно горд от начина на живот, който бе успял да осигури за себе си и своите приятели. Най-после бе постигнал свободата.

Вечерта Дана приготви специално меню: телешко от собственото им производство, патладжани розели и хубаво вино „Кианти класико“. След вечерята се настаниха удобно във всекидневната и слушаха плочи с италиански опери и класическа музика, които Бепи бе наследил от дядо си. На Марко му беше трудно да повярва, че човек като дон Данте, получил възпитанието си на улицата в Бруклин, може да харесва класическа музика. Бепи го увери, че тя е в кръвта на неговия род от стотици години. Дядо му не притежавал нищо друго, освен плочите и пожелал да ги остави на него.

— Дядо ми беше забележителен човек — завърши тихо Бепи.

Сред гъстия дим от любимите им пури „Тиймо“ Алън и Марко подхванаха разговор за някой си Юджийн Болански. Бепи слушаше с интерес, обаче без да се намесва. Марко попита Алън:

— Как така си оставил този негодник ненаказан?

Алън не му отговори, но Марко продължи да говори на тази тема.

— Наскоро Болански отвори ново студио в Калифорния и представителство в Манхатън.

— Тя още ли е с него? — попита Алън.

— Да. Държи я изкъсо и я води със себе си навсякъде. Продължава да я чука до умопомрачение — отвърна Марко. — За първи път спа с нея, когато беше петнайсетгодишна. Сега е на двайсет и четири, а той още не може да й се насити. Задникът й е като изваян. Погледнеш ли я, дъхът ти спира. Всяко нейно движение е невероятно. Забележително е до каква степен се пристрастява мъжът към един женски задник.

Очевидно притеснен, Алън предъвка пурата си и каза:

— Мразя този кучи син. Мразя ги и двамата. Обаче него мразя повече от нея, защото ми е ясно, че още е била глупава. Но той беше интелигентен мъж. Имаше опит.

— За какво става дума? — попита Бепи.

— Мразя Юджийн Болански с цялото си сърце — продължи Алън. — Ще го мразя, докато влезе в гроба. Не посягам на живота му само за да мога да продължавам да го мразя.

Алън бръкна в джоба си и бързо пъхна две таблетки под езика си. След това се извини и се оттегли в стаята си.

— Какво се е случило? — попита Бепи. — Никога не съм го чувал да говори за този Болански.

— Болански прилъга съпругата на най-малкия син на Алън да публикува нейни снимки на централните страници в едно еротично списание — обясни Марко. — Обеща й, че ще стане кинозвезда, обаче се влюби. Изгубил си е ума по нея. А явно мацката е невероятна. Говорят, че е като змия в леглото. Чувал съм го от Карло — оберкелнер в „Ел Банко“. Чукал я една нощ, преди девет години, когато синът на Алън се напил и си легнал рано. Била е само на петнайсет години, когато момчето на Алън се е оженило за нея. Алън платил солидна зестра на майка й, за да може синът му да я вземе. Две седмици след като се оженили, младите били отседнали в хотела, когато Карло, това долно разгонено копеле, решил, че трябва да я обладае. Не я оставял на мира. Същата нощ тръгнал да я изпрати до апартамента й и в крайна сметка стигнали до неговата стая. Там вложил всичкия си чар и успял да й го начука отзад. Придумал я на този вариант — с шанс за успех едно на хиляда, — а на нея взело, че й харесало. Говорят, че никога не отказвала да го прави. Било е нещо ново за нея. Станало й е мания да прави секс по този начин. Естествено, Карло се похвалил, Алън чу историята и го изхвърли от хотела. За Карло нямаше място в Лас Вегас, така че той замина за Лос Анджелис. Предполагам, че Болански е чул от него разказа за младото маце, което обича да се чука отзад, и цъфна в хотела. Накрая я откри. Правеше й всевъзможни бомбастични предложения и в последна сметка тя избяга с него. Оттогава насам е негова. После публикува задника й на средните страници в собственото си списание. Синът на Алън я видя разчепена и превъртя. До ден-днешен продължава да живее в лудница. Оттогава Алън мрази Болански.

Бепи дръпна от пурата си и каза:

— И е запазил в тайна всичко това от мен? Изобщо не съм разбрал, че става нещо такова във Вегас. Така и не опознах добре семейството на Алън. Като се замисля сега, ми се вижда странно. За първи път чувам за това. Много ми е мъчно, че видях Алън толкова разстроен. Питам се защо никога не се е обърнал към мен за помощ?

— Алън се срамуваше, че тази жена е причинила такива жестоки последствия на сина му. Не забравяй, че момчето се побърка.

— Струва ми се, че е крайно време Алън да престане да мрази този Болански. Съгласен ли си да ме уведомиш в мига, в който Болански стъпи в Ню Йорк? Обади ми се без значение дали е ден или нощ. — Бепи написа номера на една бележка и я подаде на Марко. — Това е моят телефон за поверителни разговори. Когато се обадиш, само ми кажи номера на някой уличен телефон и аз ще ти позвъня до половин час. Тогава вече ще можем да говорим. Съгласен ли си? Обаче не казвай нищо на Алън. Не искам да знае. Може да се разстрои. Представям си колко убийствено ще е за него да говори по този въпрос.

— Да, Бефино, разбирам те. Ще ти се обадя веднага щом чуя нещо. Познавам хора, които се въртят около него. Ще се разбъбрят, когато пристигне. Той идва в Ню Йорк поне веднъж в месеца.

— Добре. Решението е взето. Хайде да си лягаме.

 

 

Пет седмици по-късно Джоуи Ди донесе на Бепи сутрешния вестник и му показа едно заглавие:

„СОБСТВЕНИКЪТ НА СПИСАНИЕ ЮДЖИЙН БОЛАНСКИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. ГОЛИЯТ МУ ОБЕЗОБРАЗЕН ТРУП БЕ ОТКРИТ НА МАЛКА УЛИЧКА В МАНХАТЪН.“

Дана сервираше закуската. Когато чу за убийството, тя каза:

— Наистина е отвратително, вече никой не може да се чувства сигурен.

Бепи продължи да седи мълчаливо. Отпиваше кафе и четеше спортните новини. Попита Джоуи Ди кой отбор най-много му харесва.

— Янките — отговори Джоуи. — Забиват страшно силно.

Когато вече приключваха със закуската, телефонът иззвъня. Бефино вдигна слушалката.

— Здравей. Как си? — каза Алън със задавен глас.

— Отлично. А ти как си?

Разговорът потръгна сухо и повърхностно — съвсем различно от обичайната им приказка. Като че ли за първи път в живота му Алън не знаеше какво да каже. Думите му засядаха — думи, които така или иначе сигурно не би могъл да каже по телефона.

Челото на Бепи се набръчка. Той отпи от кафето си. Изчака търпеливо, но също не проговори. Накрая Алън каза с тих и мек глас:

— Обичам те, приятелю.

— Аз също те обичам, господин Стоун — прошепна в отговор Бепи.

И двамата помълчаха известно време и след това затвориха телефоните. Дана и Джоуи обърнаха погледи към Бепи.

— Наистина ли те чух да казваш „обичам те“ на Алън? — попита Дана. — Нещо лошо ли е станало?

— Няма нищо лошо — отвърна Бепи и също я погледна. — Това, което чу, беше просто израз на уважение.

В този момент телефонът пак иззвъня.

Очите на Бепи трепнаха за миг и се насочиха към Джоуи. После погледът му бързо се обърна към Дана. Протегна ръка и вдигна слушалката на продължаващия да звъни телефон.

— Ало — каза той с все още задавен глас.

— Господин Менесиеро ли е насреща? Господин Бефино Менесиеро? — попита някакъв мъж.

— Да, аз съм.

— Ами… Обажда се агент Върнън Гилдерсън от Федералното бюро за разследване. Бихме искали да си поговорим с вас.