Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (9)

5

Луксор, на другата сутрин

Инспектор Юсуф Ез ел-Дин Халифа стана преди зазоряване, избръсна се, изкъпа се, облече се и влезе в дневната, за да каже сутрешните си молитви. Чувстваше умора и раздразнение, както всяка сутрин. Ритуалът на молитвите, колениченето, поклоните и рецитирането прочистиха съзнанието му. Когато свърши, се почувства освежен, спокоен и силен. Както всяка сутрин.

— Уа лилах ал-шукр — каза на себе си и се премести в кухнята, за да си направи кафе. — Слава на Господ. Силата му е велика.

Сложи водата да заври, запали цигара и погледна през прозореца към жената, която переше на съседния покрив, който се намираше на около три метра разстояние от прозореца на кухнята, малко под неговото ниво. Много пъти се беше чудил дали може да скочи от своята сграда на другата през тясната уличка, която ги делеше. Като млад сигурно би опитал. Брат му Али със сигурност щеше да е с две ръце за начинанието. Али обаче беше мъртъв, а и той вече имаше отговорности. До земята имаше към седем метра и с жена и три деца не можеше да си позволи да поема такива рискове. А може и така да се оправдаваше пред себе си. В крайна сметка винаги беше мразил височините.

Сипа кафе и захар в кипналата вода, изчака я да се надигне до ръба на джезвето, след което наля кафето в чаша и се върна в дневната, просторно помещение, от което се влизаше във всички останали стаи в апартамента. Вече половин година строеше шадраванче в средата и подът беше заринат с торби цимент, плочки и пластмасови водопроводни тръби. Шадраванчето беше малко и направата му не трябваше да отнеме повече от две-три седмици. Но непрекъснато изникваше някаква друга работа и седмиците се бяха проточили в месеци и работата беше едва до половината. Всъщност за шадраван нямаше достатъчно място и жена му непрекъснато се оплакваше от бъркотията и излишните разходи, но той винаги беше искал да има шадраван, а и освен това той щеше да внесе малко цвят в иначе скучния им апартамент. Наведе се, мушна с пръст една торба пясък и си помисли, че има достатъчно време да сложи няколко плочки преди да излезе за работа. Телефонът иззвъня.

— Теб търсят — сънено каза жена му, когато той влезе в спалнята. — Мохамед Сарийя.

Подаде му слушалката, стана от леглото, взе бебето от кошчето и отиде в кухнята. Синът му влезе в спалнята, хвърли се на леглото до него и започна да подскача на пружината.

— Бас, Али! — каза той и отмести момчето. — Престани! Здравей, Мохамед. Доста рано се обаждаш. Какво има?

Гласът на помощника му отекна в другия край на линията. Халифа задържа телефона с дясната си ръка, възпирайки сина си с лявата.

— Къде? — попита.

Помощникът му отговори. Гласът му беше развълнуван.

— Ти там ли си?

Синът на Халифа се смееше и се опитваше да го удари с възглавницата.

— Казах престани, Али. Извинявай, какво каза? Добре. Стой там. И не пускай никого. Пристигам веднага.

Остави слушалката, хвана сина си, обърна го с главата надолу и целуна поред и двата му боси крака. Момчето избухна в смях и извика:

— Залюлей ме, тате! Залюлей ме на въртележка.

— Ще те завъртя и ще те хвърля през прозореца — каза Халифа. — И ти ще отлетиш, а аз ще имам поне минутка спокойствие.

Пусна детето на леглото и отиде в кухнята, където жена му Зейнаб правеше още кафе и кърмеше бебето. От хола долетя гласът на дъщеря му — пееше.

— Как е той тази сутрин? — попита Халифа, целуна жена си и погъделичка петите на бебето.

— Гладен — усмихна се тя. — Като баща си. Да ти направя ли закуска?

— Нямам време — каза Халифа. — Отивам на западния бряг.

— Без да закусиш?

— Намерили са нещо.

— Какво?

Той погледна жената, която продължаваше да пере на отсрещния покрив.

— Труп. Сигурно няма да се прибера за обяд.

Прекоси Нил на една от боядисаните в ярки цветове моторни лодки, които сновяха между двата бряга. При обичайни обстоятелства щеше да вземе ферибота, но сега бързаше и затова плати по-високата такса и се качи на лодка. Тъкмо когато се отделяха от брега, към лодката се приближи запъхтян възрастен мъж с дървено сандъче под мишница, сграбчи рейлинга и се прехвърли на борда.

— Добро утро, инспекторе — изпуфтя и остави сандъчето в краката на Халифа. — Да ви лъсна обувките?

Халифа се усмихна.

— Не ме пропускаш, а, Ибрахим?

Старецът се захили и разкри няколко неравни златни зъба.

— Човек трябва да яде. Човек трябва и да си лъска обувките. Значи си помагаме един на друг.

— Добре тогава. Само че по-бързо. Имам работа на другия бряг и не искам да се бавя, като пристигнем.

— Познавате ме, инспекторе. Най-скоростното лъскане на обувки в Луксор.

Извади парцали, четка и вакса и затвори сандъчето, което беше знак за Халифа да стъпи върху него. Младежът на кърмата управляваше с безизразно лице.

Лодката се плъзна по гладката като огледало вода. Хълмовете на Тива на отсрещната страна се оцветиха в кафяво и жълто под лъчите на изгряващото слънце. Най-различни плавателни съдове кръстосваха реката в двете посоки. Една лодка вляво от тяхната возеше японски туристи. Сигурно отиваха на пътешествие с балон над Долината на царете, за да посрещнат изгрева. Това беше нещо, за което Халифа си мечтаеше отдавна, но не можеше да си позволи цената от триста долара. И едва ли някога щеше да може, с тази полицейска заплата.

Стигнаха до западния бряг, промушиха се между две други лодки и носът заора в крайбрежния чакъл. Старецът тръкна за последно с парцала бомбетата на обувките му и плесна изцапаните си с вакса длани, за да покаже, че е свършил. Детективът му даде две египетски лири, даде още толкова и на лодкарчето и скочи на брега.

— Да ви изчакам? — попита момчето.

— Недей — каза Халифа. — До скоро, Ибрахим.

Детективът се обърна и изкачи стръмния склон, където голяма тълпа чакаше ферибота. Проби си път през навалицата, мушна, се между някаква стена и ръждясала телена ограда и излезе до тясната ивица тиня покрай реката. Фермерите работеха на полето, двама мъже бяха влезли до кръста в каналите и ги чистеха от плевели. Деца в бели ризи бързаха за училище. Жегата се засилваше. Той запали поредната цигара.

След двайсет минути стигна до трупа. Сградите на западен Луксор бяха останали в далечината, а току-що лъснатите му обувки бяха целите в прах. Излезе при едно тръстиково поле и завари сержант Сарийя клекнал до нещо като купчина мокри парцали. Сержантът го видя, изправи се и каза:

— Обадих се в болницата. Казаха, че ще пратят някого.

Халифа кимна и слезе до водата. Трупът лежеше по корем, с разперени ръце и заровено в калта лице. Ризата му беше разкъсана и окървавена. От кръста надолу беше все още във водата и вълните го люшкаха. Във въздуха се разнасяше слаба миризма на разложение.

— Кога са го намерили?

— Точно преди съмване — отвърна помощникът му. — Сигурно е дошъл по течението, попаднал е под винта на някоя лодка и той му е нарязал ръцете.

— Така ли беше, като дойде? Нали не си пипал нищо?

Сарийя поклати глава.

Халифа обиколи тялото и огледа земята край него. Вдигна безжизнената ръка и забеляза татуировката на бицепса.

— Скарабей — каза и се усмихна. — Колко неподходящо.

— Защо да е неподходящо?

— За древните египтяни скарабеят е бил символ на прераждането и подновяването. Нещо, което, ако се съди по състоянието му, няма да се случи с този приятел тук. — Той пусна китката на трупа. — Имаш ли представа кой е съобщил?

Сарийя поклати глава.

— Не си каза името. Обади се в управлението от обществен телефон и каза, че го открил, като излязъл сутринта на риба.

— Сигурен ли си, че е било от обществен телефон?

— Напълно. Прекъсна насред изречението, като че ли му бяха свършили парите.

Халифа замълча, помисли малко, след това вдигна глава и кимна към няколкото дървета на петдесетина метра от тях, зад които се виждаше покривът на някаква къща. Тънкият черен телефонен кабел под стряхата се виждаше ясно. Сарийя вдигна вежди.

— Е?

— Най-близкият обществен телефон е на два километра оттук, в града. Защо просто не е звъннал от къщата?

Предполагам, че се е паникьосал. Реката не изхвърля всеки ден трупове.

— Точно така. Затова е логично да съобщи възможно най-бързо. Освен това защо не си е казал името? Знаеш какви са местните хора. Умират да се видят по телевизията.

— Мислите, че знае нещо ли?

Халифа сви рамене.

— Просто е странно. Сякаш не е искал никой да разбере, че той е открил тялото. Сякаш се е изплашил.

Една чапла изхвърча шумно от тръстиката, издигна се тромаво във въздуха и полетя надолу по течението. Халифа я проследи с очи, след което тръсна глава и погледна отново трупа. Бръкна в джобовете на панталона му и извади джобно ножче, евтина запалка и сгънато парче подгизнала хартия. Постави го върху гърба на трупа и го разтвори внимателно.

— Билет за влак — каза и се наведе, за да погледне отблизо размазаните букви. — За връщане до Кайро. Отпреди четири дни.

Сарийя му подаде найлоново пликче за веществени доказателства и инспекторът пусна вътре предметите.

— Я ми помогни.

Клекнаха до тялото, подхванаха го отдолу и го обърнаха по гръб. Калта жвакаше под обувките им. В момента, в който видя лицето му, Сарийя се отдръпна и повърна неудържимо.

— Аллах у акбар — задави се сержантът. — Всемогъщи боже!

Халифа прехапа устни и се насили да погледне трупа. Беше виждал много трупове, разбира се, но нито един така жестоко обезобразен като този. Дори под маската от кал се виждаше, че от лицето не е останало почти нищо. Лявата очна кухина беше празна, а носът представляваше накълцани ивици плът и хрущяли. Гледа го доста време — опитваше се да го свърже с нещо, което някога е било живо. След това се изправи, отиде при Сарийя и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

Сарийя кимна, запуши с пръст едната си ноздра и се изсекна на пясъка.

— Какво е станало?

— Не знам. Може, както казваш, да е витло на лодка, въпреки че не виждам как витлото ще му извади окото и ще причини точно такива рани.

— Да не искате да кажете, че някой е направил всичко това нарочно?

— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че витлото няма да го накълца така. Погледни как кожата е… — Забеляза, че помощникът му отново се кани да повърне, и спря насред изречението, за да не го разстройва повече. — Е, ще видим какво ще каже патологът.

Запали две цигари и подаде едната на Сарийя, който дръпна дълбоко веднъж, хвърли я на земята и се отдалечи, за да повърне пак. Халифа се обърна, отиде до водата и се загледа в отсрещния бряг. Покрай брега се поклащаха множество корабчета, а в далечината, едва видим, се издигаше първият пилон на храма в Карнак. Една фелука мина пред погледа му. Огромното й триъгълно платно проряза небето като бръснач. Ток хвърли цигарата си във водата и въздъхна. Подозираше, че ще мине доста време преди да има възможност да се захване отново с шадравана си.

Докато инспектор Халифа стоеше до реката, група туристи, яхнали магарета, пътуваше към хълмовете зад него. Бяха двайсет души, повечето американци, водени от едно египетско момче и още едно в края на групата, за да е сигурно, че никой няма да се загуби. Някои от туристите се бяха вкопчили нервно в седлата и гримасничеха при всяка неравност на пътя. Стръмната пътека ги плашеше. Една от жените — дебела, с изгорели от слънцето рамене — определено не се наслаждаваше на изживяването.

— Никой не каза, че ще е толкова стръмно — мърмореше тя на висок глас. — Казаха, че щяло да е лесно. Божичко!

Другите обаче не изглеждаха чак толкова притеснени и въртяха глави на всички страни, за да не изпуснат нещо от величествената гледка. Слънцето беше високо в небето и равнината отдолу се мержелееше в нажежения въздух. В далечината се виждаше синята лента на Нил, зад него сградите на източен Луксор, а зад тях планини и пустиня, едва загатнати на фона на бяло-синьото небе. Гидът от време на време спираше и сочеше забележителностите отдолу: колосите на Мемнон, които изглеждаха дребни като играчки от това разстояние; руините на Рамзейона; огромната сграда на погребалния храм на Рамзес III в Мединет Хабу. По-малко нервните щракаха с фотоапаратите си. Ако не се броеше хрущенето на чакъла под копитата на магаретата и мрънкането на туристката с изгорелите рамене, групата се изкачваше в пълна тишина, онемяла от величието на гледката.

— Минесота не може да им стъпи на малкия пръст — прошепна един турист на съпругата си.

Накрая стигнаха до билото на хълма и пътеката за малко се разшири и стана по-равна, преди отново да се спусне в тясната скалиста долина.

— Това отпред е Долината на царете — извика гидът. — Дръжте се здраво. Пътеката надолу е много стръмна.

— Божичко! — долетя рязък писък иззад гърба му.

Тъкмо бяха започнали да се спускат от билото и магаретата криволичеха между скалите, когато някакъв мъж внезапно изскочи на пътя от сянката на скалата, под която беше лежал дотогава. Джелабата му беше мръсна и окъсана, а сплъстената му коса се спускаше доста под раменете и му придаваше див и окаян вид. Държеше нещо, увито в амбалажна хартия.

— Здравейте, здравейте, добро утро, добър вечер — избръщолеви мъжът. — Вижте тук, моля, приятели. Имам нещо хубаво знам вие харесва.

Гидът му изкрещя нещо на арабски, но мъжът не му обърна внимание и се приближи до една туристка, млада жена с широкопола сламена шапка. Вдигна предмета, който държеше, и разви амбалажната хартия. Отдолу се показа фигурка на котка, издялана от тъмен камък.

— Виж, госпожо, много, много хубава статуя. Ти купи, ти купи. Аз много беден трябва ям. Ти хубава госпожо купи!

Протегна фигурката към нея и вдигна другата си ръка към устата си, все едно яде.

— Купи, купи. Аз не яде три дена. Моля купи. Гладен. Гладен.

Жената се втренчи пред себе си, без да му обръща никакво внимание, и след като се влачи още няколко метра след нея, мъжът се отказа и насочи вниманието си към туриста зад нея.

— Виж господине прекрасна статуя. Много добро качество. Колко плати, давам — взимаш.

— Не му обръщайте внимание — извика през рамо гидът. — Той е луд.

— Да, да, луд — изсмя се опърпаният мъж, завъртя се няколко пъти и тропна с крак, сякаш танцуваше. — Луд, луд. Моля купи няма храна аз гладен. Най-добро качество дай пари господине.

Туристът също не му обърна внимание и окъсаният мъж започна да обикаля останалите. Крясъците му звучаха все по-дрезгаво и отчаяно.

— Вие не харесва котка аз има други статуи. Много, много статуи. Моля, моля купи. Антики? Аз има антики. Триста процента автентични. Вие иска гид аз много добър гид. Познава тези хълмове всички. Покажа Долина на царе и Долина на царици много евтино. Покажа много красива гробница. Нова гробница никой не знае. Трябва ям. Не ям три дена.

Туристите вече го бяха отминали и момчето на магарето в края на колоната го изрита в ребрата. Окъсаният мъж падна на земята сред облак прах. Туристите отминаха.

— Благодаря, благодаря, благодаря! — изкрещя той и се замята като ранено животно. Косата му помете праха. — Много мили туристи не помага. Не иска котка, не иска гробница, не иска гид. Аз умира! Умира!

Зарови лице в земята, разплака се и заудря с юмруци по пясъка.

Но туристите не го видяха, защото вече бяха завили покрай скалата и бяха започнали спускането си към Долината на царете. Беше стръмно, както ги беше предупредил екскурзоводът, с почти вертикална пропаст отдясно. Жената с изгорелите рамене се беше вкопчила във врата на магарето и трепереше, толкова уплашена, че дори не мрънкаше. Хленчовете на лудия малко по малко заглъхнаха.