Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (20)

16

Кайро

Тара се събуди внезапно. Седна на леглото и се огледа. Беше в леглото на Даниел в хотелската му стая. За миг се ужаси, че сигурно… След това видя, че е с всичките си дрехи, видя и чаршафите на дивана отсреща, където вероятно беше спал той. Погледна си часовника. Беше почти обед.

— Отврат — измърмори тя и неуверено стана. Главата я цепеше.

До леглото имаше бутилка минерална вода и тя отви капачката и я надигна. Откъм улицата долиташе шум. От Даниел нямаше и следа. Нито бележка.

Дълбоко в себе си тя се чувстваше необяснимо омърсена от срещата предишната вечер — сякаш като беше дошла тук, се беше унизила. Искаше да се махне преди да се е върнал и затова след като допи водата, му написа бележка, в която се извиняваше, че вечерта е заспала, взе си чантата и излезе. Не му писа къде е отседнала.

На улицата понечи да тръгне към каменната арка, през която бяха минали предишната вечер. След това се сети, че може случайно да се натъкне на Даниел, и затова тръгна точно в обратната посока по тясната уличка, която навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в Стария ислямски квартал.

Беше горещо и прашно и пълно с хора — жени с кошници прясно изпечен хляб на главите, продавачи с колички, деца, яхнали магарета. При други обстоятелства сигурно би се насладила на изживяването: на чуждоземните звуци и миризми, на живописните сергии с кошници фурми и сушени цветове от хибискус, на клетките, пълни със зайци, патици и кокошки.

Но сега беше уморена и объркана. В съзнанието й нахлуваха резки звуци — удари на чук, пронизителен вой на клаксони, усилено докрай радио — направо се забиваха в мозъка й. Вонята на изпражнения и подправки я замайваше, притискащата я от всички страни тълпа я задушаваше. Мина покрай група младежи, които разтоварваха медни пръти от някакъв камион, покрай някакво момиче, седнало на купчина чували, покрай двама старци, които играеха табла на купчина чували на тротоара — и й се струваше, че всички я зяпат. Някакъв мъж на едно строително скеле изкрещя нещо, но тя не му обърна внимание и продължи да си пробива път през тълпата, да се блъска в хората, да се задъхва и да съжалява, че не е останала в хладната спокойна и безопасна хотелска стая.

След десетина минути стигна до някакъв мъж, който колеше пилета направо на тротоара. Изваждаше ги от клетката едно по едно, извиваше главите им назад с палец на клюна, срязваше им гърлата и хвърляше още мърдащите тела в голям пластмасов бидон. Край него се бяха събрали зяпачи и Тара се присъедини към тях, отвратена от сцената, но и странно привлечена от нея.

Отначало не забеляза мъжете, толкова беше хипнотизирана от ножа на касапина, който навлизаше в меката розово-бяла плът на пилешките гърла. Едва след като зяпа няколко минути, вдигна случайно поглед и ги видя срещу себе си — двама, с бради, с черни джелаби и имми, увити ниско над челата. И двамата гледаха право в нея.

Тя издържа погледите им за момент, след което насочи отново вниманието си към касапина. Главите на още две птици хвръкнаха и тя отново вдигна очи. Двамата продължаваха да се взират в нея с безизразни физиономии и немигащи погледи. В тях имаше нещо заплашително и Тара побърза да се отдели от тълпата и тръгна по улицата. Мъжете изчакаха няколко секунди и я последваха.

След петдесет метра тя спря пред някакъв магазин за дъски за табла. Мъжете в черни роби също спряха, без да си дават труда да прикриват факта, че я наблюдават. Тя тръгна, и мъжете също тръгнаха: вървяха, придържайки се на трийсетина метра зад нея, без да я изпускат от поглед. Тя ускори крачка и сви вдясно по някаква улица. Десет крачки, петнайсет, двайсет — и те отново се озоваха зад нея. Сърцето й заби лудо. Улицата беше по-тясна и от предишната и продължаваше да се стеснява, сградите от двете й страни се сближаваха като челюсти на клещи, тълпата ставаше все по-плътна. Тара усещаше как преследвачите й я застигат. Вдясно изникна друга улица и тя сви в нея.

Улицата беше пуста и в първия момент Тара изпита облекчение, че се е измъкнала от гъмжилото. След това се зачуди дали не е сгрешила. Нямаше жива душа, нямаше на кого да извика за помощ. Празнотата изведнъж и се стори заплашителна. Тя се обърна с намерението да се върне в навалицата, но мъжете я бяха последвали по-бързо, отколкото беше очаквала, и вече бяха само на десет метра от нея. За момент тя застина с лице към тях, после се обърна и хукна да бяга. След секунда чу тропот — преследваха я.

— Помощ! — изкрещя тя, но гласът й звучеше глухо и немощно, сякаш викаше през кърпа.

След петдесетина метра сви наляво в друга улица, после надясно и пак наляво, вече без да я е грижа за посоката. Просто искаше да избяга. Покрай нея се изнизваха тежки дървени врати и в един момент тя спря и задумка по една, но никой не отвори и след няколко секунди тя затича отново, ужасена, че ако се забави, мъжете ще я хванат. Звуците от стъпките на преследвачите й отекваха сякаш от всички посоки, усилени и изкривени от тесните улици, все едно идваха и отпред, и отзад. Тара изгуби всякакво чувство за посока. Главата й пулсираше. Гадеше й се от страх. Струваше й се, че вече тича цяла вечност, че затъва все по-надълбоко и по-надълбоко в лабиринта от тесни улички. Накрая стигна някакъв малък слънчев площад, от който излизаха няколко улици. В средата на площада имаше проскубана палма, под чиято сянка седеше някакъв старец. Тя се затича към него.

— Моля ви, помогнете ми — изрече почти без дъх. — Ще ми помогнете ли?

Старецът вдигна глава. Очите му бяха млечнобели. Той протегна ръка и каза:

— Бакшиш. Бакшиш.

— Няма — изсъска отчаяно тя. — Няма бакшиш. Помогнете ми!

— Бакшиш — повтори той и я сграбчи за ръкава. — Дай бакшиш.

Тя се опита да се откопчи, но той не я пускаше. Пръстите му се бяха впили в ризата й като нокти на хищна птича.

— Бакшиш! Бакшиш!

Чу се вик и тропот на крака. Тара се огледа обезумяла. От площада излизаха четири улици, включително тази, по която беше дошла. Тя ги заоглежда трескаво, за да прецени откъде идва звукът, но трополенето отекваше отвсякъде гръмко като удари на барабан. За миг тя се вцепени — не знаеше накъде да побегне. След това ужасът й вдъхна неочаквана сила, тя се отскубна от просяка и хукна с всички сили в улицата, срещуположна на онази, откъдето беше дошла. Още докато я наближаваше, видя двете брадати фигури да излизат иззад ъгъла и да се насочват право към нея. Втурна се към една от другите улици, но някакъв необясним инстинкт я накара да свие рязко и да се затича към улицата, откъдето беше дошла.

Спря в началото и се обърна, останала без дъх. Двамата в черните роби тъкмо излизаха на площада. Забелязаха я, забавиха крачка и погледнаха надясно към улицата, в която за малко не беше свила. Спряха за миг — но тогава се появи една огромна фигура, същата, която беше видяла в Сакара и пред хотела. Костюмът на мъжа беше измачкан, а кръглото му лице лъщеше от пот. Той я изгледа за миг — дишаше тежко, — а после бръкна в джоба си и извади нещо като малка зидарска мистрия.

— Къде е? — изръмжа и пристъпи към нея. — Къде е парчето?

— Не разбирам за какво говорите — прошепна немощно Тара. — Сигурно ме бъркате с някого.

— Къде е? — повтори той. — Липсващото парче. Йероглифите. Къде са?

Беше прекосил почти половината площад и беше стигнал до палмата.

— Бакшиш! — нададе вой слепецът и сграбчи лененото сако на гиганта. — Бакшиш.

Гигантът се опита да махне ръката му, но не можа. Изпсува, вдигна ръка и заби дръжката на мистрията в носа на слепеца. Чу се отчетлив пукот, сякаш се трошаха клечки, и след него оглушаващ писък от болка. Тара не дочака да види края. Обърна се и побягна. Зад гърба й отново отекнаха стъпки.

Тичаше и тичаше — на ръба на припадъка. Зави наляво под някаква арка, а оттам в нещо като тунел, който я изведе в един двор, пълен с жени, които перяха. Тя претича покрай тях и излезе на някаква улица. Тук имаше повече хора. Сви надясно в друга улица и изведнъж навсякъде имаше хора и магазини, и сергии. Тя забави малко крачка и се опита да си поеме дъх, после побягна отново. Но в същия миг две силни ръце я сграбчиха и я обърнаха.

— Не! — изкрещя тя. — Не! Пуснете ме!

И заудря нападателя с юмруци.

— Тара!

— Пусни ме!

— Тара!

Беше Даниел. Зад гърба му в бледото следобедно небе се издигаха двете минарета на каменната арка близо до хотела. Беше направила пълен кръг.

— Опитват се да ме убият! — задъха се тя. — Опитват се да ме убият и мисля, че същите хора са убили татко.

— Кой? Кой се опитва да те убие?

— Те.

Тя се обърна и посочи. Но по улицата имаше толкова много хора, че изобщо не видя преследвачите си. Оглежда се още няколко секунди, а после се обърна към Даниел, зарови глава в рамото му и се вкопчи в него.

 

 

Луксор

Докато се отдалечаваше от Храма на Хатшепсут и размишляваше над казаното от Сюлейман, Халифа подмина две момчета, които идваха на камили откъм Дра Абу ел-Нага. Те се смееха, ръчкаха камилите с остените и им викаха като всички камилари: „Ялла бесара! Ялла нимшех!“ (По-бързо! Хайде!). Той ги погледна и в същия миг настоящето сякаш се изпари и Халифа отново беше момче и отново беше в обора на камилите в Гиза с брат си Али, в доброто старо време преди всичко да отиде по дяволите.

Не беше сигурен кога точно Али беше стигнал до Саиф ал-Таар. Метаморфозата не беше внезапна. По-скоро представляваше постепенна асимилация — бавен и плавен ефект, отдалечил неумолимо брат му от приятелите и семейството и тласнал го в ръцете на насилието. Халифа често си мислеше, че ако беше забелязал по-рано промяната в Али, ожесточаването му, сигурно би имал възможност да направи нещо. Но не беше забелязал нищо. Или поне се беше опитвал да се самоубеждава, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. И затова Али беше умрял. Заради него.

Ислямът неизменно беше част от живота им и, както при всички велики религии, в него имаше и елемент на гняв. Халифа помнеше как по време на петъчната хутбар имамът в местната джамия хулеше ционистите, американците и египетското правителство и предупреждаваше, че куфр се опитва да унищожи имма, мюсюлманската общност. Семената на тези проповеди несъмнено бяха намерили благодатна почва в съзнанието на Али.

Ако трябваше да е честен, бяха намерили почва и в неговото съзнание, защото по-голямата част от думите на имама бяха истина. В света цареше зло и корупция. Онова, което израелците правеха с палестинците, беше недопустимо. Бедните и безпомощните бяха потискани, а богатите пълнеха джобовете си.

Но Халифа така и не успя да направи връзката между несправедливостта и насилието. Али, от друга страна, беше започнал бавно да изгражда този мост.

Всичко беше започнало достатъчно невинно. С разговори, четения и инцидентни срещи. Али започна да посещава събрания, да разнася листовки, дори да говори пред публика. Започна да прекарва все по-малко и по-малко време с книгите си по история и все повече с религиозните писания. „Какво е историята без истината? — беше казал веднъж на Халифа. — А истината се намира не в делата на хората, а в думите на Бог.“

Повечето от делата му бяха добри и именно затова Халифа беше повярвал, че няма нужда да се бои от промените, които протичаха пред очите му. Али събираше пари за бедните, учеше неграмотни деца, говореше от името на онези, които нямаха право на глас.

Но през цялото това време реториката му се втвърдяваше, подхранвана от вътрешния му гняв. Стана член на фундаменталистки организации, първо на едва, след това на втора и трета, всяка следваща малко по-екстремистка от предишната, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко във водовъртежа и размиваше все повече границата между вярата и яростта. Докато накрая неизбежно стигна до Саиф ал-Таар.

Саиф ал-Таар. Името беше жигосано в съзнанието на Халифа като дамга на гърба на вол. Той беше корумпирал Али. Той го беше накарал да извърши всичко, което беше извършил. И точно той го беше изпратил на смърт в онзи ужасен ден преди четиринайсет години.

А сега този случай затваряше събитията в пълен кръг. Сега не разследваше просто нечия смърт. Сега търсеше и разплата за смъртта. Саиф ал-Таар. Знаеше, че е той. Знаеше. Миналото все някога те застига, колкото и да се опитваш да му избягаш.

Пронизителен клаксон го върна в настоящето. Беше излязъл на пътя и някакъв туристически автобус се носеше към него с виещ клаксон. Халифа се върна на банкета и се огледа за двете камиларчета, но те бяха изчезнали зад завоя. Запали цигара, изчака автобусът да отмине и продължи по пътя си. Шосето отпред трептеше в обедната жега.

 

 

Кайро

— Изобщо не трябваше да те оставям — каза Даниел.

— Тази сутрин или преди шест години?

Той я погледна.

— Имах предвид тази сутрин.

Бяха в хотелската му стая. Тара седеше на канапето, свила колене под брадичката си, Даниел стоеше до прозореца. Беше пила едно уиски, но продължаваше да трепери и споменът за преследвачите й все още я измъчваше.

— Имах среща в музея — каза той. — Продължи повече, отколкото очаквах. Трябваше да те предупредя за тукашните забутани улици. Доста са опасни за чужденци и особено за жени. Има крадци, джебчии…

— Тези хора не бяха джебчии — каза Тара и притисна чело й коленете си. — Познавам ги.

Даниел вдигна вежди.

— Или поне единия от тях. Видях го в Сакара в деня, когато намерих тялото на татко. След това и пред хотела. И не беше египтянин.

— Твърдиш, че някой те преследва нарочно ли?

— Да.

Той замълча, после отиде до дивана и хвана ръката й.

— Тара, виж, знам, че последните няколко дни не са били леки за теб. Първо баща ти, сега и това. Май приписвах твърде много на…

Тя измъкна ръката си.

— Не се дръж с мен като с дете, Даниел. Не става въпрос за истерични фантазии. Този човек ме преследва. Не знам защо, но ме преследва.

Тя се изправи, отиде до прозореца, където преди малко стоеше Даниел, и погледна скупчените покриви. Беше горещо и по гърба й се стичаха струйки пот.

— Каза нещо за някакво изчезнало парче. Питаше къде е. Явно мисли, че у мен има нещо негово. Един Господ знае какво, но според него явно е у мен. — Тя се обърна. — Освен това мисли, че е у баща ми. Същият мъж беше при къщата на разкопките. И най-вероятно е бил в апартамента на баща ми. Там миришеше на пури. Нещо става, Даниел. Повярвай ми. Нещо лошо.

Той не каза нищо, само седна на дивана и се вгледа в нея с пронизващите си черни очи. Извади пура от джоба на ризата си и я запали.

— Нещо става — повтори тя и пак се обърна към прозореца. — Повярвай ми, моля те.

Настъпи тишина, след което тя чу, че Даниел се изправя и идва към нея. Ръката му легна на рамото й. Тя се отдръпна, но той я сложи отново и този път тя го остави. От дланта му сякаш струеше сила.

— Вярвам ти, Тара — тихо каза той.

Обърна я към себе си и я прегърна. Тя се дръпна, но само за миг. Той беше толкова силен, толкова надежден. Тя зарови лице в рамото му и се разплака.

— Не знам какво да правя. Не знам какво става. Някой се опитва да ме убие, а аз дори не знам защо. Опитах се да кажа на онези в посолството, но те не ми повярваха. Решиха, че си въобразявам, но не е така. Не е така.

Успокой се — каза той. — Всичко ще се оправи.

Прегърна я по-силно и тя му позволи да го направи. Знаете, че е опасно, но не можа да се сдържи. Отвън се чуваха клаксони.

Останаха така за малко, после той внимателно избърса с пръст сълзите й.

— Значи бяха трима, така ли?

— Двама египтяни и един бял. Белият беше огромен, с родилно петно на лицето. Виждала съм го. В Сакара и пред хотела.

— И какво точно ти каза?

— Попита къде е. Само повтаряше „Къде е? Къде е парчето?“

— Само това ли?

— Каза нещо за някакви йероглифи.

Даниел присви очи.

— Йероглифи ли?

— Да. Каза: „Къде са? Къде са йероглифите?“

— Точно тази дума ли използва? Йероглифи? Сигурна ли си?

— Да. Макар че всичко ми е като в мъгла.

Той дръпна бавно от пурата и от ноздрите му се издигнаха къдрави облачета дим.

— Йероглифи? — Каза го повече на себе си, отколкото на нея. — Йероглифи? Какви йероглифи? — Дръпна от пурата и закрачи из стаята. — Не си купувала нищо тук в Египет, нали? Никакви антики или нещо подобно?

— Нямах време.

— И казваш, че този мъж е бил в къщата на баща ти при разкопките?

— Сигурна съм.

Даниел замълча и замислено потърка слепоочията си. През прозореца влетя една оса и кацна върху чашата с уиски на Тара. Тишина.

— Е, явно мислят, че у теб има нещо тяхно — каза накрая Даниел. — И сигурно мислят, че е у теб, защото преди това е било у баща ти. Затова трябва да отговорим на два въпроса: първо, какво е това? И второ, защо изобщо смятат, че е било у баща ти?

Отиде до дивана, седна и се замисли. Тя помнеше това му състояние от времето, когато бяха заедно. Как изпадаше в нещо като транс, докато обмисляше някакъв проблем, и мозъкът му работеше като машина, а изражението му представляваше полугримаса, полуусмивка, сякаш процесът му причиняваше едновременно болка и удоволствие. Мълча почти минута, после се изправи.

— Хайде.

Взе кутията с пури и тръгна към вратата.

— Къде? В полицията ли?

— Глупости — изръмжа той. — Там само ти записват оплакването и те забравят. Много добре ги знам.

— Тогава къде?

Той отвори вратата.

— В Сакара. В къщата на баща ти. Ще започнем оттам. Идваш ли?

Тя го погледна в очите. Толкова познати неща имаше там — сила, решителност, власт. Но и още нещо. Нещо, което не беше виждала досега. Отне й няколко мига, за да го разпознае — вина.

— Да — отвърна тя, взе чантата си и го последва в коридора. — Идвам.

 

 

Луксор

На път към Деир ел-Бахри Халифа се отби при доктор Масри ал-Масри, директор за антиките в западна Тива.

Ал-Масри беше легенда в Службата по антиките. Беше постъпил още съвсем млад и като се имаха предвид седемдесетте му години, мнозина смятаха, че би трябвало да заема доста по-висок пост. Много пъти му бяха предлагали високи постове в други организации, но той неизменно беше отказвал. Беше роден в тази част на света и беше влюбен в нейните паметници на културата. Беше посветил живота си на тяхното запазване и опазване и макар да нямаше академично образование, всички без изключение го наричаха „доктор“, както от уважение, така и от страх. Говореше се, че нравът му е по-лош от този на Сет, египетския бог на бурите и гръмотевиците.

При ал-Масри имаше хора, така че Халифа седна на една стена пред кабинета му, запали цигара и се загледа в останките от погребалния храм на Аменхотеп III от другата страна на пътя. Някъде иззад рамото му долитаха звуци от разгорещен спор.

Навремето Халифа също искаше да постъпи в Службата по антиките. И щеше да постъпи, ако Али не ги беше напуснал и върху плещите му не беше паднала отговорността сам да се грижи за майка им. Тогава следваше египтология в университета и за определен период се беше опитал да съчетава ученето с работа като екскурзовод. Но парите се бяха оказали недостатъчни, особено след като се ожени за Зейнаб и тя забременя с първото им дете.

Затова той напусна университета и постъпи в полицията.

Майка му и Зейнаб го умоляваха да продължи да учи, както и наставникът му професор ал-Хабиби, но той не виждаше друг начин да осигури прилично съществуване на семейството си. Заплатата не беше кой знае каква, но беше по-добра от тази на младши инспектор по антиките и освен това полицията предлагаше някаква сигурност за бъдещето.

Тогава му беше мъчно. Понякога още му беше мъчно. Щеше да е хубаво да работи сред паметниците, които толкова обичаше. Но не съжаляваше, че е поставил на първо място любимите си същества. Освен това археологията и детективската работа не се различаваха чак толкова. И двете работеха с улики, анализираха доказателства, разрешаваха загадки. Единствената съществена разлика беше, че археолозите откриваха общо взето красиви неща, докато детективите почти винаги откриваха ужасни.

Халифа дръпна от цигарата си. Спорът зад гърба му се разгорещяваше още повече. Чу се удар на юмрук в бюро, след което вратата на ал-Масри се отвори с трясък и от нея излезе слаб жилав мъж в мръсна джелаба. Обърна се колкото да изкрещи: „Куче да сере на гроба ти дано!“, след което побърза да се отдалечи, като жестикулираше.

— А на твоя гроб две кучета да серат! — подвикна след него ал-Масри. — И да пикаят.

Халифа се усмихна под мустак, захвърли цигарата си и се изправи. Вратата на кабинета беше отворена и той надникна вътре.

— Докторе?

Възрастният мъж седеше зад малко бюро от талашит, заринато с листове хартия. Беше висок и слаб, с продълговато мургаво лице и къдрава ниско подстригана коса — типичен саид, или жител на Горен Египет. Той вдигна поглед и изръмжа:

— А, Халифа. — Влизай, влизай.

Детективът влезе и ал-Масри му посочи един от столовете до стената.

— Тъп селянин — процеди и кимна в посока на вратата. — В една от нивите му открихме нещо, което прилича на продължение на погребалния храм на Сети I, а той иска да го изоре и да посади молочия.

— Човек трябва да яде. — Халифа се усмихна.

— Не, ако това означава да унищожи историята си, не трябва. Да мре от глад! Безпросветен варварин. — Той удари с юмрук по бюрото и една купчина хартия се свлече на пода. Той се наведе да я събере. — Чай? — попита изпод бюрото.

— Да, благодаря.

Ал-Масри извика и на вратата се появи някакъв младеж.

— Махмуд, донеси ни чай. — Започна да оправя книжата — събра ги първо на една купчина, премести ги върху друга, раздели ги на две и постави всяка половина върху други купчини, накрая отвори чекмеджето и ги насмете вътре. — По дяволите, така или иначе няма да ги прочета.

Облегна се, сплете пръсти зад тила си и погледна Халифа.

— И така, с какво мога да ти помогна? Да не си дошъл да търсиш работа?

Докторът беше запознат с миналото на Халифа и обичаше да го дразни, макар и приятелски. Въпреки че никога дори не беше го намеквал, той много харесваше детектива. Халифа беше един от малцината, чиято страст към миналото можеше да се мери с тази на самия ал-Масри.

— Не съвсем — усмихна се Халифа.

Наведе се и изгаси цигарата си в пепелника на бюрото и след това разказа на ал-Масри за убийството на Абу Наяр. Възрастният мъж слушаше, без да го прекъсва, и пукаше пръсти зад главата си.

— Нищо ли не си чул? — попита Халифа, след като свърши разказа си.

Ал-Масри изсумтя.

— Естествено, че не съм чул нищо. Каквото и ново да се открие, ние сме последните, които разбираме. Даже на луната са по-добре информирани от нас.

— Но е възможно да са открили нещо, нали?

— Разбира се, че е възможно. Бих казал, че до ден-днешен сме открили едва двайсет процента от останките на Древен Египет. А може и по-малко. Хълмовете на Тива са пълни с неоткрити гробници. Ще ги откриват още поне петстотин години.

Махмуд се върна с чая.

— Мисля, че е нещо голямо — каза Халифа, след като взе чашата си от подноса и отпи. — Нещо, заради което хората са готови да убиват. Или което да пазят в тайна.

— Има хора, които ще убият и за чифт шабти.

— Не, тук става въпрос за нещо повече. Хората ги е страх. Разпитахме всички търговци на антики в Луксор и всички се бяха насрали от страх. Това е много показателно.

Старецът взе своята чаша и отпи.

Физиономията му беше безизразна, но Халифа знаеше, че го е заинтригувал. Той отпи още веднъж и още веднъж, след което остави чашата си настрана, изправи се и закрачи из стаята.

— Интересно — мърмореше си под нос. — Много интересно.

— Имаш ли представа какво може да е? — попита Халифа. — Царска гробница?

— Хммм? Малко вероятно. По-точно, изобщо не е вероятно. Повечето царски гробници вече са известни с изключение на тези на Тутмос II и Рамзес VIII. И може би на Шменкара, ако приемем, че тялото в КУ55 е на Ехнатон, в което аз лично не вярвам.

— Мислех, че и гробницата на Аменхотеп I още не е известна — каза Халифа.

— Глупости. Бил е погребан в КУ39 и това го знае всеки нормален археолог. Както и да е, мисълта ми беше, че ако става въпрос за грандиозно царствено погребение, то почти сигурно трябва да е в Долината на царете, а там не можеш да покриеш нещата задълго, колкото и хора да убиеш. Толкова е тъпкано с туристи, че не можеш да се разминеш от тях.

Пак беше вдигнал ръце зад главата си и палците му бавно се въртяха. От време на време облизваше долната си устна.

— Ами в Западната долина? — попита Халифа; имаше предвид по-малкия и не така богат на находки валог, който се отделяше откъм средата на главната долина.

— Там не е толкова оживено, но пак щяхме да разберем, ако имаше нещо. Под носа ни е.

— Някое скривалище на мумия?

— В скривалищата няма мумии. Или поне не мумии на големци, ако изключим някои от епохата на последните Рамзеси, и не виждам кой би убил някого заради тях.

— Тогава някое погребение на царедворец? Принц. Принцеса? Втора жена на царя?

— Пак трябва да са погребани в Долината на царете или на цариците. Някъде близо до центъра на некрополиса. Тези хора са обичали да са си заедно.

Халифа се наведе напред и запали цигара.

— Някой важен чиновник? Благородник?

— По-вероятно — призна възрастният мъж. — Въпреки че пак бих се изненадал. Почти всички значителни гробници, които сме открили, са или в Долината, или близо до нея. Прекалено близо за тайни разкопки. А и в тези гробници рядко се намира нещо ценно. Като историческа находка — да, но не и злато или нещо такова. Или поне не толкова, че да убиеш заради него. Очевидното изключение бяха Ейе и Ти, но това беше шанс едно на милион.

Той спря пред прозореца и палците му престанаха да се въртят.

— Постави ми трудна задача, Халифа. Изобщо не е изненадващо да откриеш нова гробница. Както ти казах, хълмовете са пълни с тях. Но да откриеш гробница, чието съдържание да си струва убийството, и същата тази гробница да е толкова далеч от другите, че да я запазиш в тайна, това вече е изненадващо.

— Значи нямаш представа?

— Никаква. Естествено за тоновете съкровища под хълмовете се носят легенди. Предполага се, че жреците на Карнак за заровили златото на храма някъде под Куирн, за да не попадне в ръцете на прииждащите персийци. Минимум десет тона злато. Но това са бабини деветини. Не, инспекторе, боя се, че съм в същото неведение, в каквото и ти.

Върна се зад бюрото си и седна тежко. Халифа допи чая си и стана. Не беше спал вече две нощи и изведнъж се почувства ужасно изморен.

— Добре — каза той. — Но ако чуеш нещо, ще ми се обадиш, нали? И без аматьорски изпълнения. Това е работа на полицията.

Ал-Масри махна ядосано с ръка.

— Как си представяш на моята възраст да се помъкна по хълмовете да ти търся скапаната гробница?

— Точно това си представям — отвърна Халифа и се усмихна топло на стареца.

Ал-Масри го изгледа страшно за миг, но после се разсмя.

— Добре, инспекторе. Да бъде както ти кажеш. Ако разбера нещо, ти ще си първият, който ще научи.

Халифа тръгна към вратата.

— Маа салама, я Доктора. Желая ти мир.

— И на теб, инспекторе. Въпреки че ако това, което ми разказа за случая, е истина, мирът е последното, което ще откриеш.

Халифа кимна и излезе.

— А, инспекторе — извика ал-Масри след него.

Халифа подаде глава обратно през вратата.

— Ако все пак някога решиш да постъпиш на работа при мен, е удоволствие ще те назнача. Приятен ден.