Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (33)

29

Луксор

Змията пълзеше по прохода право към тях и очите й проблясваха под светлината на фенерчето.

— Просто стой абсолютно неподвижен — повтори Тара.

— Господи! — изстена Даниел. — Какво е това?

— Naja nigricollis. Черноврата кобра.

— Опасна ли е?

— Аха.

— Колко опасна?

— Ако ни ухапе, ще сме мъртви още преди да паднем на земята. Много са агресивни и са много, много отровни. И освен това плюят отровата. Затова никакви резки движения.

Коремът на змията издаваше сух чегъртащ звук, докато тя се виеше по пода. Даниел се опита да задържи лъча върху нея.

— Мамка му! — Той потрепери.

Кобрата стигна на няколко крачки от тях, спря, отдръпна се леко и разтвори качулката си. Очите й бяха черни и злобни. Беше голяма, над два метра, дебела като маркуч.

— Опитай се за да запазиш спокойствие — прошепна Тара. — Няма страшно.

Кобрата се залюля, после пак се плъзна напред, право към ботуша на Даниел, с изваден език, който сякаш облиза прашната кожа. Надигна се и започна да изучава глезена му, увивайки се бавно около крака му.

— Изгаси фенера — каза Тара.

— Какво?

— Изгаси фенера. Веднага. Светлината я привлича.

Езикът на кобрата се стрелкаше по прасеца му. Дъхът му излизаше на плитки тласъци.

— Не мога — изпелтечи той. — Така ще останем на тъмно.

— Изгаси го! — изсъска Тара.

— Господи!

Той щракна копчето и мракът ги погълна, сякаш бяха вързали очите им с черен плат. Тишината беше оглушително, нарушавана единствено от пълзенето на кобрата и накъсаното дишане на Даниел.

— Качва се по крака ми — задави се той.

— Просто стой възможно най-неподвижно.

— Ще ме ухапе!

— Няма, ако не мърдаш.

— Увила ми се е около крака. Едвам издържам. Моля те, направи нещо. Моля те!

Започваше да се паникьосва. Змията щеше да усети страха му и да го нападне.

— Разкажи ми за Мери-амон — отчаяно прошепна тя.

— Еби го Мери-амон!

— Разкажи ми! — изсъска тя.

Той се задъхваше от ужас.

— Втори син на цар Амасис — започна без дъх. — Живял около 550 година преди Христа. Върховен жрец на Амон в Карнак. Господи!

— Говори!

— Картър открил остракон с неговото име в долината. Явно посочва местонахождението на гробницата му. Встрани от Южната пътека, на двайсет лакътя от Водата в Небето. Смятаме, че Водата в Небето е скалата в горния край на долината.

Той замълча. Въздухът сякаш започна да тупти.

— Какво става? — попита тя.

— Не знам. Вече не е на крака ми. Но още я усещам.

Тя се замисли.

— Тара?

— Добре, включи пак фенера. Но го насочи нагоре. Не към пода. Нагоре. И много бавно. Без резки движения.

Един удар на сърцето и тънък лъч светлина върху тавана. Различи очертанията на кобрата. Беше между двата му крака и главата й беше почти на нивото на слабините му.

— Май те харесва.

— Ами те всички ме харесват — измърмори той през стиснати зъби.

Тара приклекна много бавно. Опашката на змията се стрелкаше по ботуша на Даниел.

— Наведи малко светлината. Бавно.

Лъчът се плъзна по тавана и слезе на пода.

Кобрата се люлееше с широко разтворена качулки, като длан, свита в шепа. Лош признак. Беше раздразнени. Тара бавно бръкна в джоба си, извади носна кърпа, протегна ръка и я размаха, за да привлече вниманието на змията. Тя продължи да се люлее, поглеждайки към кърпичката, после към нея и пак към кърпичката. Без да спира да се люлее, отдръпна глава и със съскащ звук изстреля струя отрова към бялата материя. Няколко капки попаднаха върху ръката на Тара и кожата й пламна.

— Какво правиш? — изсъска Даниел и се опита да погледне надолу, без да свежда глава.

— Стой мирно. Ще се опитам да я хвана.

— Да не си посмяла да я докоснеш! Моля те, кажи ми, че няма да я докоснеш!

— Няма страшно. В зоологическата градина имаме кобра. Непрекъснато я хващам.

Само че с кука за змии. И с предпазни очила и ръкавици. Опита се да прогони спомените за ухапванията и като продължаваше да размахва кърпичката с лявата ръка, започна бавно да приближава дясната към кобрата, като се целеше в яката от черни люспи точно под главата й и се опитваше да не трепери прекалено силно. Кръвта гърмеше в ушите й.

— Господи! — изстена Даниел.

Тя не му обърна внимание и съсредоточи цялото си внимание върху змията. Кобрата на два пъти отдръпва глава и плю отрова по кърпичката, Тара на два пъти спира ръка насред въздуха и затваря очи, изчаквайки няколко мъчителни секунди преди да ги отвори бавно и да продължи да протяга пръсти към врата на змията в очакване всеки миг да усети как зъбите се забиват в плътта й. „Нямам право на грешка — помисли си. — Ако я хвана прекалено ниско, ще извие глава и ще ме ухапе. Прекалено високо, и ще навра ръка право в устата й. Трябва да преценя до милиметър.“

— Какво става? — Гласът на Даниел беше отчаян.

— Ей сега — прошепна тя. — Ей сега…

Ръката й се намираше на няколко сантиметра от врата на змията. В очите й се стичаше пот. Пръстите й трепереха, все едно махаше на някого.

— Тара, моля те, какво…

Змията се хвърли, по-скоро към кърпичката, отколкото към ръката й. Тара чисто инстинктивно отдръпна лявата си ръка, стрелна дясната и сграбчи кобрата точно под главата.

Тя се замята трескаво, опашката й заплющя по ботуша на Даниел.

— Божичко! — изпищя той, отскочи и изтърва фенерчето.

— Няма страшно — каза тя. — Хванах я. Хванах я.

Кобрата се увиваше бясно около ръката й. Беше силна, но хватката на Тара беше здрава и влечугото не можеше да се откопчи. Разтрепераният Даниел вдигна фенерчето и ги освети. В бясно раззинатата уста на змията се виждаха остри като игли зъби, от които капеше отрова.

— Господи, не мога да повярвам, че го направи!

— И аз не мога.

Тя отиде до входа и се показа навън с мятащата се змия в ръка, все едно развяваше гимнастическа лента. Проправи си внимателно път през валога, докато стигна почти до пропастта, и запокити змията в празното пространство. Тя се изви във въздуха като драскулка върху нощното небе и изчезна. Тара се върна в гробницата. Дишаше тежко.

— Добре. — Каза го по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Дай все пак да видим какво има тук.

Камерата в края на коридора беше правоъгълна и малка, не повече от осем метра дълбока и четири широка, със стени, покрити с черни йероглифи и ярки рисунки в червено, зелено и жълто. В долната част на стените беше изрисувана линия от змии с надигнати глави като онези на парчето гипс, което бяха намерили в Сакара. И беше абсолютно празна.

От коридора до дъното на камерата имаше един метър. Тара скочи долу веднага, Даниел остана за миг горе, обходи пода с лъча на фенерчето и също скочи. Обиколи още веднъж пода с фенера, след което вдигна лъча и бавно обходи стените. Образите се появяваха и скриваха, докато светлината минаваше върху тях. Даниел беше неспокоен, погледът му непрекъснато отскачаше надолу и назад към входа на камерата. Но постепенно прехвърли вниманието си към рисунките — към ярките цветове, странните лица, криволичещите колони от йероглифи — и се отпусна. По лицето му плъзна усмивка и очите му засвяткаха.

— Добро е — измърмори на себе си и кимна. — О, много е добро.

Насочи фенера към една от изрисуваните сцени: фигура с глава на чакал, водеща човек към кантар, до който стоеше друга фигура с глава на ибис и перо и плочка в ръце.

— Какво е това? — попита Тара.

— От Книгата на мъртвите е — отвърна той, захласнат в рисунката. — Анубис, богът на отвъдното, води покойника към кантара на присъдата. Сърцето му се претегля и резултатът се записва от бог Тот. Типична сцена за египетска гробница. Тази също… — Той насочи светлината към друга рисунка: червенокож мъж в бяла пола протягаше ръце, в които държеше нещо като буркани. Пред него стоеше жена с жълта кожа и глава, увенчана с биволски рога и кръгъл диск между тях.

Покойникът поднася дарове на богиня Изида. Червено за кожата на мъжете, жълто за жените. Прекрасна изработка. Погледни чистотата на линиите, наситеността на цветовете. Не мога да повярвам, че… просто е невероятно.

Той пристъпи като омагьосан.

— Ами тези? — Тара посочи една сцена на страничната стена: двама мъже със сложно накъдрени перуки и бради се гледаха, единият седнал, другият коленичил. — Изглеждат ми различни.

Даниел освети рисунката.

— Права си. Стилът е персийски, а не египетски. Личи си по прическите и брадите. В руините на Суза и Персеполис е пълно с такива. В египетските гробници обаче ги няма. Както и тези. Той насочи лъча към рисунката на отсрещната стена: брадат мъж в бяла роба стоеше пред маса, отрупана с плодове.

— Това пък е гръцки стил. Виж, облечен е в тога и кожата му е бяла, а брадата е по-къса и по-рошава. И това е изключително необичайно за египетска гробница. Но не се случва за пръв път — в гробницата на Петозирис в Туна ел-Гебел е същото. И в гробницата на Си-Амон в Сива. Но все пак е доста рядко явление. Уникално, ако се има предвид персийската сцена. Все едно са били погребани трима различни души. Невероятно.

Той бавно обходи стените с фенерчето с някакъв глад в очите, със собственически поглед, сякаш гробницата беше станала негова. Тара отиде до малката ниша в дъното на камерата.

— Нишата за органите — каза той и застана до нея. — Тук са държали съдовете с вътрешните органи. При мумифицирането органите на покойника се изваждали и се поставяли в четири съда — един за черния дроб, един за червата, един за стомаха и един за белите дробове. Това е мястото им.

Говореше като екскурзовод. Тя се усмихна и си спомни как я беше влачил из Британския музей, когато бяха любовници, и как я беше засипвал с пространни обяснения за историята и произхода на всеки експонат.

— А какво ще кажете за това, професоре? — попита и посочи шарките върху една плоча вляво от нишата. — Това какво е?

Той прокара лъча по плочата. Тя беше разделена на три части една над друга. На най-горната редица фигури маршируваше през жълтеникав пейзаж. На средната, фигурите бяха изпопадали и над тях беше надвиснало същество с човешко тяло и продълговата животинска муцуна — размахваше боздуган. На най-долната имаше една-единствена фигура на фона на същия жълт пейзаж, а зад нея един млад мъж със знака анкх^[1] в ръка и прическа, оформена като цвят на лотос.

— Това е разказ — отвърна Даниел. — Фигурите най-отгоре са войници. Ето виж: стрели, лъкове, щитове. Явно са тръгнали на поход през пустинята. След това, тази фигура с боздугана и животинската глава, това е Сет, богът на войната и хаоса. И на пустините също. Той ги връхлита. Значи сигурно са победени в битка, въпреки че не е сигурно кой е врагът. А най-отдолу, този с прическата като лотос, е Нефертум, бог на възраждането и прераждането.

— И какво означава това?

Даниел сви рамене.

— Може да е, че духът на армията е жив въпреки поражението. Или че някой от воините е оцелял в битката. Трудно е с тези египетски символи. Те са мислели по съвсем различен начин от нас.

Той погледа още малко символите, след което насочи лъча към стените близо до входа на коридора — и те бяха покрити с колони стройни черни йероглифи. В дъното на лявата някъде по средата в текста зееше дупка.

— Ето откъде се е взело нашето парче — каза той. — Виж, змиите съвпадат с редицата в дъното на стената.

И той клекна. Тара също клекна. Тъмнината ги обгърна, сякаш се бяха потопили в черна вода. Тара чуваше туптенето на сърцето си.

— Ами дай го настоя тя. — Сложи го на мястото му. Нали за това дойдохме.

Той я погледна, после свали чантата от гърба си, измъкна кутията, извади гипсовото парче и внимателно го намести в дупката. След като го сложи, беше много трудно да се различи, че в текста изобщо е имало дупка.

— И какво пише? — попита тя.

Той я изгледа отново, изправи се, отстъпи няколко крачки и насочи лъча към йероглифите.

— Текстът започва оттук, отляво на вратата, и върви от горе на долу и отдясно наляво.

Погледа още малко стената и започна да чете, като шареше с лъча по колоните. Преводът му беше бърз и уверен. В тясното пространство на гробницата гласът му отекваше отдалеч, сякаш от дълбините на времето. Тара настръхна.

— Аз, Иб-вер-именти, съм положен тук през година дванадесета от царя на Горен и Долен Египет Се-тут-ра Тар-и-уш… това е египетската царска титла на персийския император Дарий… ден четвърти, първи месец от Акхет. Любимец на Дарий, истински слуга на обичта му, защитник на царя любим на господаря си, следовник на царя, надзирател на армията, праведен, верен, честен. В Гърция бях до него. В Лидия бях с него. В Персия не го предадох. В Ашкалон бях там.

Той замълча. Беше стигнал до дъното на третата колона.

— Какво означава това? — попита тя.

— Ами, датира гробницата от Първия персийски период. Персийците завладяват Египет по време на царуването на Камбиз през петстотин двадесет и пета година преди новата ера. Дарий наследява престола от Камбиз през петстотин двадесет и втора година преди новата ера. Този човек е умрял през година дванадесета от царуването на Дарий, значи през петстотин и десета година преди новата ера.

Тя почти чуваше бръмченето на мозъка му.

— Трябва да е бил някой от генералите на Дарий. Обикновено това означават титлите като шемсу несу, следовник на царя, и мер-меша, надзирател на армията. Нямаш представа колко е важно това. Гробницата на един от царските генерали. Освен това от шести век преди новата ера. В Тива досега не са откривани почти никакви погребения от този период. Невероятно!

— Продължавай — каза тя. — Какво пише нататък?

Той прехвърли лъча върху четвъртата колона.

— Нубийците унищожих по заповед на моя господар и ги превърнах в прах и се сдобих с велика слава. Гърците накарах ниско да се поклонят. Либийците поразих до най-далечния хоризонт и ги накарах да вкусят смърт. Мечът ми беше могъщ. Силата ми бе велика. Не познавах страх. Боговете бяха с мен.

Той бързо насочи лъча надолу и го върна.

— Добре. Нашето парче започва в началото на следващата колона.

— В година трета на царя на Горен и Долен Египет Мес-и-ти-ра Кем-бит-джет… — това пак е египетска царска титла, този път на Камбиз… — преди да намеря великата слава, в месец трети на перет, аз Иб-вер-именти отидох в западната пустиня при секхет-имит, да унищожа враговете на царя.

Той изведнъж млъкна и на лицето му се изписа озадачение.

— Какво? — попита тя.

— Секхет-имит, това е…

Той се замисли и след това, без да довърши изречението, започна да превежда отново, но с по-нисък и по-решителен глас, сякаш проверяваше по няколко пъти наум всяка дума.

— При мястото на пирамидата, деветдесет итеру на юг и източно от секхет-имит, в средата на пясъчната долина, след като обядвахме, ни връхлетя велика буря. Светът стана черен. Слънце нямаше. Петдесет хиляди загинаха в пясъка. Само аз оцелях по божия милост. Шейсет итеру вървях сам през пустинята на юг и на изток към земята на кравите. Голяма беше жегата. Голяма жажда изстрадах. Голям глад изстрадах. Много пъти умирах. Но стигнах до земята на кравите. Боговете бяха с мен. Голяма милост проявиха…

Гласът му заглъхна. Тя го погледна. Устните му мърдаха, но от тях не излизаше никакъв звук. Дори в непрогледния мрак Тара забеляза, че е пребледнял като смъртник. Ръцете му трепереха и лъчът на фенерчето играеше по стената.

— Господи — прошепна той дрезгаво, сякаш нещо му беше влязло в гърлото.

— Какво?

Той не отговори.

— Какво, Даниел?

— Това е армията на Камбиз.

Очите му бяха широко отворени и изпълнени с изненада и триумф.

— Каква е тази армия на Камбиз?

Той отново не й отговори и продължи да се взира в стената, глух за въпросите й, като изпаднал в транс. Измина почти минута преди да разтърси глава, сякаш се събуждаше. Хвана я за ръката и я поведе през камерата, обратно към плочата, която бяха гледали преди това. Насочи фенера към нея.

— През петстотин двадесет и пета година преди новата ера Камбиз завладява Египет и го превръща в част от Персийската империя. — Едва задържаше лъча на едно място. — Малко след това, някъде през петстотин двадесет и трета година преди новата ера, изпраща две армии от Тива. Сам той предвожда първата и тръгва на поход на юг срещу етиопците. Втората армия е изпратена на северозапад през пустинята, за да унищожи оракула на Амон в оазиса Сива, който египтяните наричат секхет-имит, или Мястото на палмовите дървета.

Той насочи лъча към първата рисунка — групата фигури, маршируващи през пустинята.

— Според древногръцкия историк Херодот, който пише седемдесет и пет години по-късно, армията стигнала до оазис, наречен Островът на блажените, който навярно е съвременният ал-Кхарга. Между него и Сива обаче, някъде във Великото пясъчно море, ги застига пясъчна буря и цялата армия загива. Петдесет хиляди души изчезват просто ей така.

Той свали лъча на втората рисунка — маршируващите фигури, нападали под боздугана на Сет.

— Никой не знае дали тази история е вярна. Този текст доказва, че е. Не само това, ами и че този човек, Иб-вер-именти, е оцелял от бедствието. Един господ знае как, но е оцелял. — Той свали лъча към последната рисунка. — Иб-вер-именти с Нефертум, бог на възраждането и прераждането. Точно това означава последната сцена: армията е унищожена, но нашият човек е оцелял.

— Но защо да е толкова важно? — попита тя.

Без да сваля поглед от стената, той извади от джоба си пура и я запали. Пламъчето за миг прогони мрака и освети цялата камера.

— Самият факт, че потвърждава писаното от Херодот, е достатъчен. Но има и нещо повече, Тара. Много повече.

Той я хвана за ръка и я поведе обратно към текста.

— Виж. Иб-вер-именти не просто ни казва, че е оцелял от пясъчната буря. Дава ни точното местонахождение на погубената армия. Ето: „При мястото на пирамидата, деветдесет итеру на юг и източно от секхет-имит“. Не знам какво е това „място на пирамидата“; сигурно е някакво възвишение с форма на пирамида. Но ние знаем, че итеру е древна мярка, която отговаря приблизително на два километра. И той продължава: „Шейсет итеру вървях сам през пустинята на юг и на изток към земята на кравите“. Земята на кравите е преводът на та-ихг, което е древното име на ал-Фарафра, друг оазис между Кхарга и Сива. Тара, не виждаш ли? Това е направо карта на мястото, където е изчезнала армията на Камбиз. Шейсет итеру на северозапад от ал-Фарафра, деветдесет итеру на югоизток от Сива, при мястото на пирамидата. Невероятно!

В гробницата беше горещо и лицето му блестеше от пот. Той дърпаше развълнувано от пурата си.

— Имаш ли представа какво означава това? Хората търсят изгубената армия на Камбиз от хиляди години. Превърнала се е в нещо като Светия граал за археолозите. Но западната пустиня е огромна. Херодот казва само, че армията се е изгубила някъде по средата. Това не означава нищо. Може да е къде ли не. Но с тези указания мястото може да се намери с голяма точност. Разстоянията от Сива и ал-Фарафра ще го стеснят до не повече от десетина квадратни километра. Ако този периметър се огледа от въздуха, няма да е трудно да се открие пирамидална скала. Всяко подобно нещо ще стърчи сред дюните. Може да се намери за два дни. И по-малко.

— Но само ако знаеш разстоянията. — Тара започваше да проумява.

— Точно така. Ето защо твоето парче е било толкова жизненоважно. На него е разстоянието от Сива и част от йероглифа, означаващ разстоянието до ал-Фарафра. Без него шансовете да откриеш армията са колкото на стотиците други изследователи, които са я търсили. Нищо чудно, че Саиф ал-Таар толкова иска да се докопа до него.

Той замълча, загледан в стената. Очите му блестяха в светлината на фенера.

— И защо е толкова ценна тази армия? — попита Тара.

— Защо е ценна цяла древна армия? Петдесет хиляди души в пълно бойно снаряжение, запазени идеално в пясъка на пустинята? Мамка му, та това би било най-великото откритие в историята на археологията. Несравнимо с нищо друго. Даже гробницата на Тутанкамон ще изглежда като евтина вехтория в сравнение с нея. Искам да кажа, преди две години един нагръдник от този период се продаде за над сто хиляди долара. Ако продава малко по малко и не наводни пазара… Господи, с находка като тази Саиф ал-Таар ще стане един от най-богатите хора в Близкия изток. Страх ме е да си помисля какво би могъл да направи с такъв ресурс на разположение.

Замълчаха. Лъчът на фенерчето беше започнал да отслабва и от яркобяла светлината постепенно беше станала вяло жълта.

— И какво общо има това с британското посолство? — попита Тара. — Със Скуайърс и Джемал?

— Сигурно са разбрали за гробницата. Ако онова, което каза Самали, е вярно, то липсващото парче им е нужно точно колкото на фундаменталистите. Залозите са невероятни. По-високи, отколкото изобщо мога да си представя.

Продължиха да се взират в стената. Въпреки горещината Тара трепереше. Настъпи поредното продължително мълчание.

— И какво още пише? — попита тя накрая. — Ти не довърши.

Той насочи фенера към мястото, където беше спрял да чете.

Докъде бяхме стигнали? А, ето: „Но стигнах до земята на кравите. Боговете бяха с мен. Голяма милост проявиха.“ Продължаваме. Следващата дума ми прилича на име, само че не е египетско. — Той се приближи до стената с присвити очи. — Прилича на египетска транскрипция на гръцко име. Трудно ми е да разбера какво точно — египтяните не са използвали гласни, само съгласни.

Той произнесе думата буква по буква.

— Демшсос, Или Димакос. Нещо такова. Димакос беше името ми, син на… — Той млъкна отново.

— …_Менендес от Наксос. Но когато се узнаха делата ми, ме нарекоха Иб-вер-именти_. Ами да! — Даниел се разсмя.

— Какво?

— Иб-вер-именти. Това е игра на думи. Как не загрях от началото? Иб-вер, голямо сърце; именгпи, от запада. Но иб-вер може да се прочете и като Голяма жажда. Много уместно за човек, който е извървял сам сто и двайсет километра из пустинята. Сигурно е грък по народност. Най-вероятно наемник. По онова време в Египет е било пълно с тях. Гръцки войник на служба на персийски император с египетски прякор.

Той обърна лъча към рисунките, които бяха видели отначало: бледоликият мъж пред отрупаната с плодове маса; мъжът с фризираната коса и брада, коленичил пред царя си; червенокожата фигура, поднасяща дарове на богинята Изида.

— Ето защо имаме три стила. За да се подчертаят трите аспекта на една и съща личност. Грък, персиец, египтянин. Невероятно! Абсолютно невероятно!

Той се обърна към стената и прокара лъча по последните пет колони на текста.

— Когато делата ми станаха известни, как съм се завърнал от мъртвите, Камбиз ме издигна за своя дясна ръка, повиши ме и ме направи свой любим приятел, защото аз се върнах от пустинята и той знаеше, че Боговете са с мен. Земя ми беше дадена и титли и богатство. При Дарий, боговете дълъг живот да му дават, постигнах успехи и станах велик. Надминах всички по достойнство и богатство. Взех си жена. Трима синове ми роди. Почитаха ме по царския завет. Бях винаги верен. Силен по сърце. Истински пазител. Първенец в двора на царя си.

— Във Васет бяха имотите ми… Васет е древното египетско име на Тива, съвременен Луксор… Във Васет бях щастлив. Във Васет живях дълго. И никога не се върнах в Наксос, мястото, където съм роден.

— О, вие, които сте живи на земята и минавате покрай тази гробница и които обичате живота и мразите смъртта, кажете: „Озирис преобрази Иб-вер-именти“…

Гласът му заглъхна и той свали лъча на фенерчето.

— Останалото са молитви от Книгите на отвъдното. — Даниел поклати глава, дръпна от пурата и върхът й заблестя яркооранжев в мрака. — Ама че невероятна история, а? Обикновен гръцки наемник, участвал в армията на Камбиз, се връща от мъртвите и се издига до приятел и довереник на царя. Като от Омиров мит. Мога да прекарам остатъка от живота си…

Отвън се чу свличане на камъни. Даниел погледна Тара с широко отворени очи, изключи фенера и стъпка пурата си на пода. Мракът ги погълна. Откъм входа на гробницата се чуха приглушени гласове и дращене, все едно някой се качваше. Двамата се свиха в ъгъла и притиснаха гърбове до стената. Тара сграбчи Даниел за рамото. Щеше да изпищи, но от гърлото й не излизаше никакъв звук.

Чу се още дращене и блед лъч светлина проникна през коридора в камерата. Гласовете станаха по-силни и към тях се приближиха стъпки. Двайсет метра, десет, пет — и влязоха в камерата. Пауза, след което една фигура в черна роба скочи от прохода в помещението.

Даниел се хвърли към нея с вик и я събори на земята.

— Бягай, Тара! — изкрещя. — Бягай!

Още две фигури скочиха в камерата и го приковаха към пода.

— Даниел!

Тя се спусна към него. Някой я сграбчи и я блъсна на земята. Тя се опита да се изправи, но отново я повалиха, този път още по-жестоко. Последва суматоха и крясъци — и камерата се обля в ослепително бяла светлина. Очите й се затвориха инстинктивно.

— Е — изсмя се един тържествуващ глас, — плъховете паднаха в капана.

Тара премигна. Четирима мъже стояха пред нея, двама с автомати в ръце, един с пушка и един с тояга. Горе, в края на коридора, с халогенна лампа в ръка стоеше Дравич. Зад него имаше още мъже. Тара се изправи, залитайки. Даниел също се беше изправил. От носа му течеше кръв. Застана до нея и попита:

— Добре ли си?

Тя кимна. Дравич огледа пода на камерата, после подаде лампата на един мъж зад себе си и скочи долу.

— Виждам, че нашата приятелка кобрата липсва — отбеляза той. — Явно не я бива за пазач, както си мислех. Срамота. А щеше да ми достави такова удоволствие да гледам как умирате от отровата й.

Приближи се към тях. Огромната му фигура сякаш изпълни половината камера и препречи светлината на лампата. Тара се сви до стената. Бузата й пареше там, където я бяха ударили.

— Откъде разбра, че сме тук? — измърмори Даниел с удебелен от разкървавената уста глас.

Дравич се разсмя.

— Ти сериозно ли мислиш, че пазим гробницата само с някаква си змия? Идиот! Имаме пост в дерето. Щом ви е видял, се обади и дойдохме право тук.

— Какво искате от нас? — попита плахо Тара.

— Да ви убия, естествено. — Гласът на гиганта беше съвсем безстрастен. — Въпрос на време е как и кога. И какво да ви направя преди това.

Той я погледна и устните му проблеснаха влажно като продълговати розови червеи.

— Уверявам те, че първо ще ти направя някои неща.

Посегна и прокара пръст по гърдите й.

Тя го отблъсна и лицето й се разкриви от погнуса.

— Ти уби баща ми!

— О, не съм. Макар че имах желание — изсмя се той. — Щеше да ми достави удоволствие. За жалост сърцето му спря още преди да съм почнал. Бях толкова разстроен, колкото и ти.

Забеляза болката в очите й и избухна в нов пристъп на смях.

— Отиде си направо пред мен — продължи той, заливайки се от смях. — В един момент стоеше прав, в следващия се гърчеше на пода като заклано прасе. Никога не съм виждал по-жалка смърт.

Обърна се и каза на мъжете нещо на арабски. Те също се разсмяха. Тара се вбеси и се изплю в лицето му. Смехът секна на секундата. Тя се стегна, готова за неизбежния удар.

Но той не дойде. Гигантът продължи да стои със стичаща се по бузата плюнка, после вдигна ръка и я избърса.

— Някога изнасилвали ли са те? — попита тихо, вперил поглед в плюнката по пръстите си. — Имам предвид жестоко. Използвали ли са тялото ти като играчка против волята ти? Вагината, ануса, устата? Не? Тогава, вярвай ми, има какво да видиш.

— Дравич, престани — изръмжа Даниел.

— О, не се притеснявай, Ласаж. И тебе няма да те пропусна.

Той избърса плюнката, бръкна в джоба си и извади малка метална мистрия — острието проблесна в бялата светлина.

— В крайна сметка не всяко насилие е от сексуален характер.

Ръката му замаяна и острието мина през ръката на Даниел. Той се сгърчи от болка и изпод ризата му бликна кръв.

— Но ще оставим тези удоволствия за по-късно. — Гигантът прибра мистрията в джоба си. — Преди това имаме да вършим други неща.

Той се обърна, погледна стената с йероглифите и махна на мъжа с лампата да се приближи.

— Значи най-после се сдобихме с последното парче от мозайката. Срамота, че изобщо някой го е махнал оттук. Ако нещата бяха оставени каквито си бяха, щяхме да си спестим доста време и неприятности. И болка.

Хвърли поглед към Тара, ухили се похотливо, след което отиде до стената, клекна пред нея и заоглежда йероглифите.

— При нормални обстоятелства, когато някой открие нова гробница в тези хълмове, ние сме първите, които разбират. Местните знаят, че е в техен интерес да дойдат право при нас. В противен случай рискуват да си навлекат гнева на Саиф ал-Таар. И моя. А те знаят, че това не е на добре.

— В този случай обаче я откри един, дето реши да се прави на солов играч — продължи той. — Плати за алчността си, но преди това успя да измъкне разни предмети. Включително, разбира се, и това жизненоважно парче.

Той измъкна гипсовия фрагмент от стената и го повъртя в ръце.

— Не е ли иронично, че трябваше да е точно тази част от текста? Естествено, той не е имал представа колко е важен. Просто е искал парче от украсата, за да го продаде. Ако му беше останало време, щеше да я свали цялата. За негов лош късмет е започнал точно от парчето, където се посочва местонахождението на армията, като по този начин е обрекъл на пренеприятен край не само себе си, но и мнозина други.

Дори от три метра разстояние Тара долавяше вкиснатата миризма на тялото му. Догади й се.

— Не че нещо от всичко това вече има значение — продължи той. — Имаме парчето. А утре по това време ще имаме и армията. А след това… — Отново подигравателният похотлив поглед към Тара. — А след това започва истинската веселба.

Той извика нещо на арабски и двама мъже с каменарски чукове скочиха в камерата. Дравич кимна към онази част от текста, която Даниел беше превел, и двамата с чуковете започнаха да трошат гипсовата облицовка. Зейнаха дупки, парчетата се откъртваха от скалата.

— Господи! — Даниел се хвърли напред. — Не! Моля те, не!

Дуло на автомат се заби в корема му и го отблъсна назад.

— Не можете да я унищожите! — Той се давеше. — За Бога, не можете!

— Неприятна, но необходима предпазна мярка — каза Дравич. — Останалата украса може да остане, но не можем да рискуваме някой друг да намери гробницата и да прочете за армията. Още не.

Големи парчета облицовка, покрити с йероглифи, се разбиваха на пода сред облаци прах. Единият мъж продължи да удря стените с чука, докато другият се зае с парчетата по пода и започна да ги троши на стотици ситни частици. Даниел сведе отчаяно глава.

След като унищожиха цялата стена, Дравич ги отпрати.

Въздухът в камерата беше непрогледен от праха. Тара се разкашля.

— И сега какво? — прошепна Даниел, без да може да откъсне поглед от купчината натрошен гипс.

Дравич тръгна към изхода на камерата с парчето на Тара в ръка. Подаде го на един от мъжете.

— Сега — каза и се обърна към тях — ще ви се случи нещо доста неприятно.

Даде някакъв сигнал с ръка и изчезна в прохода. Мъжът пред Даниел вдигна автомата си.

— Не! — изпищя Тара, защото си помисли, че ще стреля. Вместо това той удари с приклада Даниел по главата. Даниел се свлече в безсъзнание на пода и по врата му потече струйка кръв. Тара падна на колене до него и докосна лицето му. Усети движение зад гърба си, нещо изсвистя във въздуха и изведнъж тя започна бързо да пропада в нещо като безкраен океан от неподвижна черна вода.

 

 

Северен Судан

Момчето тичаше през лагера с радиосъобщението в ръка. Стадо кози, изненадано от появата му, се разбяга пред него, но то не им обърна внимание и продължи да тича, докато не стигна палатката на учителя си. Отметна рязко покривалото и пристъпи вътре, останало без дъх.

Вътрешността се осветяваше оскъдно от една-единствена лампа. Саиф ал-Таар седеше със скръстени крака на покрития с килим под, вдигнал някаква книга до очите си, неподвижен като статуя. Момчето се приближи.

— Намерили са го! — извика, неспособно да сдържи въодушевлението си. — Парчето! Доктора го е намерил!

Мъжът остави книгата в скута си и вдигна безизразно лице към момчето.

— Писано е да сме умерени във всичко, Мехмет — каза тихо. — Както в радостта, така и в отчаянието. Не е нужно да крещиш.

— Да, Саиф ал-Таар. — Момчето оклюма.

— Но освен това е писано да ликуваме страстно от добрината на Аллах. Така че не се срамувай от радостта си. Но я контролирай, Мехмет. Винаги я контролирай. Така е богоугодно. Да станеш господар на себе си.

Протегна ръка и момчето му подаде бележката. Той наклони глава и я зачете. Като свърши, я сгъна внимателно и я пъхна в един от джобовете на робата си.

— Нали ти казвах, че Бог ни е избрал? Дотогава, докато сме му верни и се доверяваме на величието му, всички неща ще идват при нас. И те идват. Това е велик ден, Мехмет.

Изведнъж на лицето му плъзна широка усмивка, като вода по пресъхнала земя. Момчето никога не го беше виждало да се усмихва така и сърцето му подскочи при тази гледка. Искаше му се да падне на колене и да целуне краката на учителя си, да му каже колко много го обича и колко му е благодарно за всичко, което е направил за него.

Мъжът явно разбра какво става в душата му, защото се изправи и положи ръка на рамото му.

— Добре се справи, Мехмет. Аллах винаги награждава добрите ученици. Точно както винаги наказва лошите. Иди сега и кажи на хората ни да се подготвят. Веднага щом разберем мястото, излитаме с оборудването.

Момчето кимна и пристъпи към изхода, после спря и се обърна.

— Учителю, сега нали вече няма да има лоши неща? Нали ще унищожим куфр?

Усмивката на мъжа се разшири още повече.

— Естествено, че ще ги унищожим, Мехмет. И как да не го направим, когато вече имаме на помощ цяла армия?

— Аллах у акбар. — Момчето се засмя. — Бог е велик.

— Велик е. По-велик, отколкото може да проумее който и да е от нас.

Когато момчето си отиде, Саиф ал-Таар се върна на мястото си при лампата и взе книгата. Кожената й подвързия беше износена и протрита, и той я хвана нежно с две ръце. Написаното вътре не беше нито на арабски, нито на английски, а на гръцки, както и заглавието на корицата. HPO?OTOY I?TOPIAI — „История от Херодот“.

Той усили малко пламъка на лампата, вдигна книгата на няколко сантиметра пред очите си, въздъхна от удоволствие и се зачете.