Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (30)

26

Луксор

Омар ги заведе в една семпла стая на най-горния етаж от къщата си, с груб бетонен под и без стъкло на прозореца. Докато жена му и голямата му дъщеря носеха възглавници и чаршафи, трите му други деца стояха на вратата и зяпаха новодошлите. Най-малкото, момченце, беше очаровано от косата на Тара.

Тя го взе на ръце и то нави един кичур на пръстите си и прошепна нещо на майка си.

— Какво каза? — попита Тара.

— Че е като конска опашка — отвърна Омар.

— Край на балсамите за коса. — Тара се усмихна, щипна детето за носа и го пусна на земята. Беше й странно уютно с това голямо семейство, което сякаш беше издигнало невидима бариера от топлота и невинност между нея и останалия свят. Омар се увери, че гостите му са се разположили удобно, и изкара всички останали от стаята.

— Сега ще изляза да видя какво мога да разбера — каза той. — Междувременно, това е вашият дом. Тук сте в безопасност. Поне в Луксор името ал-Фарук все още означава някаква закрила.

След като си тръгна, те се изкъпаха и се качиха на равния покрив, където имаше простряно пране и червеникавокафяви фурми съхнеха върху чаршаф. Погледаха малко хълмовете на Тива, които се издигаха като огромна кафява вълна, след това се загледаха на изток към реката. Над полята се издигаше дим — фермерите горяха стъблата на ожънатата реколта от царевица и захарна тръстика; една каруца, теглена от биволи, натоварена догоре със сено, се влачеше по пътя. Две бели чапли минаха с бръснещ полет над един кален канал; групичка деца играеха на близкото възвишение — хвърляха пръчка на някакво куче. Някъде отдалеч долиташе приглушено боботене на помпа.

— Имам чувството, че трябва да правим нещо — обади се Тара след продължителното мълчание.

— Какво например?

— Не знам. Просто ми се струва нередно да минем толкова път само за да стоим тук и да се наслаждаваме на гледката. След всичко, което стана.

— Не виждам какво можем да направим, Тара. Поне докато Омар се върне. Следващият ни ход зависи от онова, което той ще разбере.

— Знам, знам. Но така се чувствам безпомощна. Все едно сме се оставили на милостта на съдбата. Баща ми е мъртъв. Някакви хора се опитват да ни убият. Искам да направя нещо. Само че ръцете ни са вързани.

Постояха още малко в тишина, наблюдавайки един старец, който водеше камила по пътя отдолу. Даниел отново се обърна към хълмовете и зарея замислено поглед във вълнистата скална стена. Изведнъж сякаш стигна до някакво решение, хвана Тара за ръката и я поведе надолу по стълбите.

— Хайде. Това може да не реши проблемите, но поне ще си намерим занимание.

— Къде отиваме?

— Там. — Той посочи равното било, което минаваше като острие по върха на хълмовете. — В Египет няма по-добро място за наблюдаване на залеза.

Слязоха по стълбите.

— И по-добре вземи кутията — каза Даниел.

— Защо? Да не би да се притесняваш, че Омар ще я открадне?

— Не. Просто не искам да го убият заради нея. Тя е наш проблем, Тара. Трябва да я носим с нас.

Отне им почти час да стигнат до билото. Първо изкачиха редица бетонни стъпала, а когато те свършиха, тръгнаха по стръмна прашна криволичеща нагоре пътека, която ги отведе през едно дере до подножието на хълмовете. Изкачването беше тежко и на върха и двамата бяха плувнали в пот. Спряха малко, за да си поемат дъх. Даниел приседна на една скала, запали пура и забарабани нервно с пръсти по бедрото си, сякаш очакваше някого. Тара остави чантата си и се изкачи на скалата, хипнотизирана от невероятната гледка: залязващото слънце, огромно и червено като гигантски скъпоценен камък върху тюркоазното небе; далечната сребърна лента на Нил, проблясваща в следобедната омара; безкрайните вълнисти хълмове, безмълвни, пусти и загадъчни.

— Този връх се нарича ел-Куирн — каза Даниел. — Рогът. От повечето посоки се вижда като било по върховете на хълмовете. Но ако го погледнеш от север, откъм Долината на царете, е оформен като пирамида. Древните египтяни са го наричали Дехенет. Челото. Именно затова са избрали тази долина за погребенията си.

— Толкова е спокойно — каза Тара.

— Същото са мислили и преди три хиляди и петстотин години. Върхът е бил посветен на богинята Мерет-Сегер: „Онази, която обича тишината“.

Той се изправи, хвърли бърз поглед надолу към пътя, по който бяха дошли, и се качи при нея.

— Погледни натам. Онази квадратна постройка вдясно. Това е Мединет Хабу, погребалният храм на Рамзес III. Един от най-красивите паметници в Египет. А онова там, при палмите, е къщата на Омар. Виждаш ли я?

Тя се вгледа натам, където сочеше пръстът му.

— Май да.

— Ако погледнеш наляво, където е пътят към реката, това са колосите на Мемнон. А още по-наляво — той се наведе към нея и лицата им почти се докоснаха, — близо до онази група сгради, е Рамзейонът, погребалният храм на Рамзес II.

Тя усети дъха му в ухото си и се отдръпна малко, за да го погледне. Погледът му беше тревожен, сякаш: нещо го измъчваше.

— Какво има? — попита тя.

— Аз… — Той млъкна и сведе поглед.

— Какво има, Даниел?

— Исках да…

Изведнъж зад тях се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха в дерето, откъдето бяха дошли, едно лице с хлътнали бузи и див кървясал поглед.

— За бога! — измърмори Даниел.

— Здравейте моля, здравейте моля! — избръщолеви новодошлият и се надигна от дерето така, че се показа джелабата му, толкова износена и изпокъсана, че беше цяло чудо как се държи на тялото му. — Чакайте, чакайте, чакайте. Аз ви покажа нещо много хубаво. Тук, тук виж.

Той се изкачи на билото, приближи се и протегна скелетоподобната си ръка, която държеше голям скарабей, издялан от черен камък.

— Видях, че идвате — изпелтечи мъжът. — От много далеч. Много далеч. Ето, виж, виж, най-добра изработка. Много, много добра, колко дава?

— Ла — каза Даниел и поклати глава. — Миш делва ти. Не сега.

— Качество, качество! Моля, колко дава.

— Ана миш аяиз. Не го искам.

— Цена, цена. Дай цена. Двайсет египетски лири. Много евтино.

— Ла — повтори Даниел с по-рязък глас. — Ана миш аяиз.

— Петнайсет. Десет.

Даниел поклати глава.

— Антика — мъжът снижи глас. — Имам антика. Иска погледне? Много добра. Много истинска.

— Ла — каза твърдо Даниел. — Имши. Махай се.

Мъжът се отчая и се хвърли в краката им.

— Добри хора. Добри хора. Опита разбере. Няма пари, няма храна, гладен, гладен като куче. — Той отметна глава и нададе ужасен пронизителен вой. — Ето. Аз куче. Не човек. Куче. Животно. Куче. — Още един вой.

— Хал ас! — изръмжа Даниел. — Стига!

Бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги подаде на мъжа, който ги взе. Стоновете му се превърнаха в широка беззъба усмивка и той затанцува на пътеката и запя:

— Добър човек добър човек добър човек! Мой приятел толкова добър. — Погледна Тара, докато плетеше крака под нея. — Прекрасна лейди, иска види гробници? Иска види Хатшепсут? Долина на царе. Долина на царици. Специални гробници. Тайни гробници. Аз гид. Много евтино.

— Стига вече — каза Даниел. — Взе си бакшиша. Махай се. Имши!

— Но аз покаже много специални неща. Много тайни.

— Имши!

Мъжът спря да танцува, сви рамене и се отдалечи в дерето, като пипаше парите и си мърмореше. Но когато всичко освен главата му се скри, изведнъж се обърна и погледна Тара право в очите.

— Това не е каквото си мислиш, че е — изрече с внезапно хладен и отчетлив глас. — Призраците ми казаха да ти кажа. Не е каквото мислиш, че е. Има много лъжи.

След което се скри и се чуваше само шумът на сипещите се по склона камъни.

— Какво искаше да каже? — попита Тара. По гърба й внезапно полази ледена тръпка. — Кое не е каквото си мисля, че е?

— Откъде да знам? — отвърна Даниел, скочи от скалата, отиде до ръба на хребета и погледна надолу към Долината на царете. — Той е луд, горкият. Изглеждаше все едно не е ял от няколко месеца.

Даниел продължи да гледа към долината, Тара продължи да гледа него.

— Щеше да ми казваш нещо — каза тя накрая.

— Мм? — Той се обърна. — А, нищо особено. Ела да погледнеш. По това време е най-приятно да гледаш долината. Когато няма хора. Както е била в древните времена.

Тя скочи и отиде при него. Ръцете им леко се докоснаха. Долината отдолу беше тиха и пуста и погребалните валози се отделяха от нея като пръсти на разперена ръка.

— Къде е гробницата на Тутанкамон? — попита тя.

Той посочи.

— Виждаш ли там, където долината се стеснява в средата? След това малко по-наляво на хълма има очертания на врата.

Това е KV9, гробницата на Рамзес IV. Тази на Тутанкамон е точно до нея.

— Сигурен ли си?

Той тропна леко с крак преди да отговори.

— Оттук не се вижда. Тя е по-натам, към гробницата на Тутмос III.

— Помня, че веднъж ходихме там с майка и татко, когато бях малка. Татко беше гостуващ лектор на един круиз по Нил и бяхме с него. Той беше много развълнуван, че ни показва всички тези гробници, а аз исках единствено да се върна на кораба и да кисна в басейна. Мисля, че тогава осъзна, че не съм дъщерята, която би искал да бъда.

Даниел я погледна през рамо и помръдна леко ръка, сякаш искаше да хване нейната. Но не го направи, а само извърна глава, допуши пурата си и хвърли угарката. После тихо каза:

— Баща ти много те обичаше, Тара.

Тя сви рамене.

— Е…

— Повярвай ми, обичаше те. Някои хора просто не умеят да го казват на глас. Не могат да изразяват чувствата си.

И изведнъж вече държеше ръката й. Никой не каза нищо, никой не помръдна, сякаш контактът помежду им беше толкова крехък, че би изчезнал и при най-незначителното помръдване. Слънцето вече беше зад хоризонта и светлината на деня гаснеше. Няколко звезди грееха над светлините на къщите. От отсрещната страна на скалите двама стражи обикаляха някаква колиба, един от множеството постове, разположени по хълмовете след кланицата в Деир ел-Бахри. Вятърът духаше силно.

— Има ли някоя друга? — тихо попита тя.

— Любовници ли? — Той се усмихна. — Не, всъщност не. Имаше. Но нищо… — той потърси подходящото прилагателно — … значимо. А ти?

— Същото.

Тя помълча, след което попита:

— Коя е Мери? — Не искаше, но не можа да се сдържи.

— Мери ли?

— Нощес повтаряше името й насън.

— Не познавам никаква Мери.

Изглеждаше искрено озадачен.

— Само това повтаряше. Мери не знам коя си. Мери. Мери.

Той се замисли, повтори няколко пъти името и изведнъж избухна в смях.

— Мери! О, чудесно! Значи ревнуваш, така ли? Кажи ми, че ревнуваш!

Не — тросна се тя. — Просто ми е любопитно.

— За бога! Мери. Значи това съм казал. Само че не е тя, а той. Мери-Амун. Любимецът на Амун. Няма какво да се притесняваш. Това е мъж, и то мъртъв от две хиляди и петстотин години.

Не спираше да се смее и Тара скоро се присъедини към него, смутена от грешката си, но и доволна. Ръката му хвана по-здраво нейната и преди и двамата да осъзнаят какво става, той се обърна към нея и я целуна.

В първия миг тя се противопостави — вътрешният й глас я предупреди, че той е опасен и че отново ще я нарани. Но това продължи не повече от секунда и тя отвори устните си, обви го с ръце и го притисна към себе си. Имаше нужда от него въпреки всичко, което й беше причинил, а може би именно затова. Ръцете му милваха врата и гърба й, гърдите й се притискаха трескаво в неговите. Беше забравила колко е приятно.

Не разбра колко време останаха така, но когато накрая се отдръпнаха, светът около тях беше притъмнял. Седнаха на скалата и той я прегърна, за да я предпази от вятъра. Вдясно редица лампи бележеше пътя, по който бяха дошли. В долината имаше още повече светлини, повечето бели, но и няколко зелени, отбелязващи минаретата на джамиите.

— И така, кой е този Мери? — попита тя и зарови лице в рамото му.

Той се усмихна.

— Син на фараона Амасис. Принц Мери-амун Сехетеп-ирре. Живял около 550-а година преди Христа. Имам си теория, че е погребан в Долината на царете. Това правя тук през последните пет години. Опитвам се да го намеря. Убеден съм, че гробницата му все още е непокътната.

Той извади поредната пура от джоба на ризата си и се наведе зад Тара, за да направи завет за запалката си.

— И кога започваш разкопки? — попита тя.

Той се изправи, дръпна от пурата и издиша бавно. Вятърът подхвана дима и го отнесе като скъсана панделка. Настъпи дълго мълчание. Когато заговори, гласът му беше променен. Долавяше се горчивина и съжаление.

— Повече няма да копая.

— Какво значи това?

— Каквото казах. Повече няма да копая.

— Другаде ли ще водиш разкопки?

— Може би. Но не и в Египет.

Гледаше в краката си. Устните му бяха стиснати и бледи. Ръката му беше стисната в юмрук, сякаш се готвеше да удари някого. Тя се измъкна от ръцете му и седна на скалата така, че да вижда лицето му.

— Не те разбирам, Даниел. Какво значи това, че повече няма да копаеш в Египет?

— Тара, това означава, че във всякакъв смисъл моята кариера като археолог в Египет е свършена. Приключена. Капут. Преебана.

Горчивината му не можеше да се сбърка. Той вдигна очи към нея, черни, сякаш някой беше изцедил от тях цялата светлина, целия живот. След това сведе глава.

— Взеха ми концесията. Тия гадове ми взеха концесията. И като се имат предвид обстоятелствата, едва ли ще си я получа някога.

— Господи! — Тара беше израснала сред археолози и знаеше какъв жесток удар е било това за него. Тя хвана ръката му и я помилва.

— Какво стана? Разкажи ми.

Той дръпна от пурата и я хвърли. Лицето му се разкриви, сякаш беше налапал нещо отвратително.

— Няма кой знае колко за разказване. Намерихме в нашата част нещо, което приличаше на древна подпорна стена, и аз исках да копаем покрай нея, за да видим къде отива. За съжаление излезе от нашата концесия и влезе в съседната, на един полски екип. Желязно правило е да не се влиза в чужда концесия, но те щяха са се появят чак след няколко седмици и аз реших да им тегля една майна и да копая. Трябваше да се свържа с тях или да говоря с египтяните, тю… ами, не можах да изчакам. Просто трябваше да разбера къде отива стената, разбираш ли? Не можах да се спра.

Пръстите на свободната му ръка барабаняха раздразнено по скалата.

— Когато поляците се върнаха, имаше огромна шибана стена. Ръководителят на тяхната експедиция каза, че съм бил безотговорен и че съм нямал никакво уважение към миналото. Аз, дето съм посветил целия си живот на Египет, Тара! Аз, дето милея за историята му повече от всеки друг! Като ми наговори тези неща, просто изгубих контрол. Нахвърлих се върху него. Буквално. Едва ни разтърваха. Исках да го убия. Естествено той ме докладва на властите. Полското посолство направи официално оплакване и го отнесе до най-горе. Резултатът беше, че ми анулираха концесията. И не само това, забраниха ми да работя с която и да било експедиция на територията на Египет. „Неуравновесен“. Такъв съм бил. „Опасен за себе си и за колегите си“. „Отговорност“, Шибани кретени. Иде ми да ги застрелям всичките. Всичките!

Говореше бързо, дишаше гневно, раменете му се тресяха. Измъкна ръката си от нейната, изправи се, отиде до ръба на билото и впери поглед в долината. Въпреки тъмнината бледото й дъно все още се виждаше ясно — продължаваше на север като река от мляко. Дишането му постепенно се успокои и раменете му престанаха да треперят.

— Извинявай — измърмори той. — Просто си изпуснах нервите…

Разтърка слепоочията си и въздъхна тежко. Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от свистенето на вятъра.

— Това беше преди година и половина — каза Даниел накрая. — Работих като екскурзовод, продавах акварели, надявах се, че нещата ще се оправят, само че не се оправиха. И няма да се оправят. Някъде там долу има непокътната гробница, която чака да бъде открита, а на мен не ми е позволено да я търся. И никога няма да ми бъде позволено. Имаш ли представа колко е тежко? Колко е гадно? Господи!

Той се хвана за главата.

— Не знам какво да ти кажа — обади се безпомощно Тара. — Ужасно съжалявам. Знам какво означава Египет за теб.

Той сви рамене.

— Същото се е случило и с Картър. През деветстотин и пета. Изритали го от Службата по антиките, защото се сбил с някакви френски туристи в Сакара. Свършил като екскурзовод и художник. Така че моята мечта да съм новият Картър един вид се сбъдна. Макар и не по начина, по който си представях.

Горчивината беше изчезнала и гневът беше преминал в изморено отчаяние. Тара се изправи, застана зад него и обви ръце около кръста му. Той я остави да го прегърне.

— И знаеш ли коя е най-голямата ирония? — прошепна той. — Древната подпорна стена се оказа построена от Белцони през деветнадесети век. Целият ми свят рухна заради някаква стена, построена преди по-малко от две столетия от друг шибан археолог! — Той се разсмя, но смехът му беше безжизнен и лишен от всякакъв хумор.

— Страшно съжалявам — повтори тя.

— Така ли? — Той се обърна и я погледна в очите. — Не си ли доволна? Поетична справедливост и други такива.

— Естествено, че не съм доволна, Даниел. Никога не съм ти желала злото.

Тя го погледна, задържа погледа му, надигна се на пръсти и го целуна нежно по устните.

— Искам те — каза просто. — Искам те сега, тук, под звездите. Над света. Докато имаме възможност.

Той я погледна, прегърна я, притисна устни до нейните, целуна я страстно, езикът му обходи устата й, ръцете му се спуснаха към задника й. Тя го усети как се втвърдява и натискът накара стомаха й да изтръпне. Той се отдръпна и хвана ръката й.

— Знам едно място.

Взе чантата й и тръгнаха по пътеката по ръба на билото, която ги отведе още по-навътре в хълмовете. Равнината остана зад тях и светът замря в тишина, нарушавана единствено от хрущенето на камъчетата под краката им. След двайсетина минути стигнаха до едно място, където пътеката се превръщаше в широк диск от чакъл, върху който стояха четири извити фигури — като запетайки на иначе празен лист. След като стигнаха по-близо, Тара разбра, че това са малки стени, дълги около три метра и високи до коляното.

— Защита от вятъра — обясни Даниел. — Едно време патрулите, които са охранявали тези хълмове, са се крили зад тях.

Наведе се и вдигна нещо подобно на плосък камък.

— Ето, виждаш ли? — И вдигна предмета на лунната светлина. — Парче от глинен съд.

Отидоха зад най-голямата стена и без да продумат, коленичиха един срещу друг. Вятърът облъхваше телата им до кръста. От кръста надолу въздухът беше спокоен, все едно клечаха в басейн с топла вода. Гледаха се известно време, след което Даниел бавно разкопча ризата й. Гърдите й се люшнаха блестящо бели на лунната светлина и зърната им се втвърдиха. Той се наведе и ги целуна. Тя отметна глава, затвори очи и изстена от удоволствие, забравила в този момент всичко останало.