Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (8)

4

Кайро

— Трябва да затварям, малката — каза старият Икбар. — Време е да се прибираш вкъщи, където и да е това.

Момиченцето не помръдна и продължи да играе с косата си. Личицето му беше мръсно и от нослето му висеше сопол.

— Хайде тръгвай — каза Икбар. — Ако искаш, ела утре и ще ми помагаш.

Момиченцето не каза нищо и само продължила го гледа. Той пристъпи към него — дишаше астматично и тежко накуцваше.

— Не се шегувам. Аз съм стар и уморен човек.

В магазина се стъмваше. Единствената гола крушка хвърляше немощна светлина, но в ъглите сенките се сгъстяваха. Наредените по полиците експонати потъваха бавно в сумрака като във вода. Отвън долитаха звуци на дрезгав клаксон и удари с чук.

Икбар пристъпи още една крачка. Коремът му се разтресе под джелабата. В развалените му кафяви зъби и черната превръзка на окото имаше нещо зловещо. Гласът му обаче беше мил и момиченцето не се страхуваше от него.

— Ще си тръгваш ли, или не?

Момиченцето поклати глава.

— В такъв случай — каза той и тръгна към вратата на магазина — ще трябва да те заключа тук. А през нощта идват духовете.

Спря до вратата и извади връзка ключове от джоба си.

— Казах ли ти за духовете? Май ти казах. Всички антикварни магазини си имат духове. В онази стара лампа там например — той посочи бронзовата лампа на полицата — живее един джин, дето се казва ал-Гул. На десет хиляди години е и може да се превръща в каквото си иска.

Момиченцето се втренчи с широко отворени очи в лампата.

— А онзи дървения сандък там в ъгъла виждаш ли го, с голямата ключалка и железните обръчи? Е, в него има крокодил, голям зелен крокодил. През деня спи, ама нощем излиза на лов за дечица. Защо ли? За да ги изяде, разбира се. Лапва ги и ги гълта цели.

Момиченцето прехапа устни; поглеждаше ту лампата, ту сандъка.

— А онзи нож там на стената, с извитото острие. Бил е на един цар. Много жесток цар, всяка нощ се връща и реже гърлото на когото намери. Да, да, този магазин е пълен с духове. Та, ако искаш да останеш, миличко, нямам нищо против.

Засмя се под мустак и отвори вратата. Медните звънчета иззвъняха. Момиченцето пристъпи към вратата, защото си помисли, че ще остане заключено вътре. Икбар го чу, вдигна ръце с разперени пръсти като клюнове и изрева. Момиченцето изпищя и се разсмя, после избяга в сенчестата задна част на магазина и се скри зад две ракитови кошници.

— О, тя искала да си играе на криеница, така ли? — изръмжа старецът и закуцука усмихнат подире й. — Е, няма да й е лесно да се скрие от стария Икбар. Той може да е само с едно око, ама то си струва. Никой не може да се скрие от стария Икбар.

Видя я как се спотайва зад кошниците и наднича в пролуката между тях. Не искаше дай разваля удоволствието и затова я подмина и отвори вратите на стария дървен шкаф.

— Тука ли е?…

Престори се, че наднича в шкафа.

— Не, няма я. Явно е по-умна, отколкото си мисля.

Затвори шкафа и влезе в задното помещение, където вдигна възможно най-много шум, отваряйки чекмеджета и врати на шкафове.

— Тук ли си, малко чудовище? — извика. Забавляваше се искрено. — Криеш се в тайника ми, а? О, ама тя наистина била много умна!

Вдигна още малко шум, след което излезе от стаичката и застана точно пред кошниците. Чуваше приглушения й кикот.

— Я да помисля. Не беше в шкафа, не беше в стаичката, и съм сигурен, че не е била толкова глупава, че да се завре в сандъка с крокодила. Значи остава само едно място. И то е точно тук, зад кошниците. Я старият Икбар да види дали е прав.

Наведе се. В този момент камбанките над вратата звъннаха. Някой беше влязъл в магазина. Той се изправи и се обърна. Момиченцето остана в скривалището си.

— Затваряме — каза Икбар и закуцука към двамата мъже на вратата. — Но ако искате, можете да разгледате.

Мъжете не му обърнаха никакво внимание. Бяха млади, на по двайсет и няколко години, облечени в мърляви черни роби с и черни имма, увити ниско над очите. Набързо огледаха магазина и единият излезе навън и подсвирна на някого. След малко се върна с един бял мъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита Икбар. — Търсите ли нещо конкретно?

Новодошлият беше огромен — висок, широкоплещест, прекалено едър за евтиния ленен костюм, изпънат докрай от масивните му рамене и бедра. В едната си ръка държеше полуизпушена пура, а в другата — куфарче с буквите СБ върху протритата кафява кожа. Лявата страна на лицето му, от слепоочието почти до устата, беше белязана от тъмночервен рожден белег. Икбар потръпна от страх.

— С какво мога да ви помогна? — повтори той.

Огромният мъж внимателно затвори вратата на дюкяна, превъртя ключа и кимна на двамата си придружители, които с безизразни лица се приближиха към Икбар. Антикварят заотстъпва, докато не се озова притиснат до щанда.

— Какво искате? — попита и се разкашля. — Моля ви, какво искате?

Мъжът пристъпи към Икбар и застана пред него, почти докосвайки шкембето му със своето. Изгледа го, усмихна се, вдигна пурата си и я заби в превръзката върху окото на стареца. Икбар изкрещя и вдигна ръце, за да се предпази.

— Моля ви, моля ви… — Пак се разкашля. — Нямам пари. Беден съм!

— Взел си нещо, което ни принадлежи — каза гигантът. — Антика. Донесли са ти я вчера. Къде е?

Икбар се сви на две с ръце на главата и изхриптя:

— Не знам за какво говорите. Нямам антики. Незаконно е да се търгува с антики!

Гигантът кимна към двамата си биячи, които сграбчиха стареца за лактите и го изправиха насила. Той притисна бузата си към рамото, сякаш се опитваше да се скрие. Чалмата на единия мъж се беше изплъзнала леко нагоре и беше открила широкия белег в средата на челото му, гладък и бял като впита в кожата пиявица. Гледката изпълни стареца с ужас.

— Моля ви! — изстена той. — Моля ви!

— Къде е? — повтори мъчителят.

— Моля ви, моля ви!

Гигантът измърмори нещо под нос, остави куфарчето на пода и извади нещо прилично на малка мистрия. Металът на извитото острие беше мътен с изключение на ръбовете, където беше наточен до блясък.

— Знаеш ли какво е това? — попита мъжът.

Старецът се взираше в острието, онемял от ужас.

— Археоложка мистрия — ухили се гигантът. — Използваме я, за да разравяме земята, внимателно, ей така… — Той демонстрира движение, размахвайки мистрията пред изкривеното от страх лице на стареца. — Но може да се използва и за друго.

Замахна рязко с учудваща за размерите му бързина и сряза бузата на Икбар. Кожата зина като уста и кръвта бликна по робата на стареца. Икбар изкрещя и направи отчаян опит да се откопчи.

— Сега — каза гигантът — Питам още веднъж. Къде е парчето?

Зад кошниците момиченцето се молеше джинът ал-Гул да излезе от лампата си и да помогне на стареца.

Самолетът кацна малко след полунощ.

— Добре дошли в Кайро — каза стюардесата и Тара излезе на стълбичката. Облъхнаха я жега и петролни изпарения. — Желая ви приятно прекарване.

Полетът беше минал без произшествия. Беше пътувала между пътеката и семейство червендалести англичани, които през първата половина от полета я бяха засипали е предупреждения относно стомашните проблеми, с които била обречена да се сблъска заради египетската храна, а през втората половина бяха дрямали. Тя беше изпила две водки, беше изгледала половината филм, беше купила бутилка уиски от количката с безмитната търговия, след което беше отпуснала седалката си и беше зяпала тавана на самолета. Беше й се допушило, както винаги по време на полет, но вместо това си поръча обичайните кубчета лед.

Баща й работеше в Египет още от времето, когато тя беше дете. Беше, според онези, които разбираха от тези неща, най-известният египтолог на своето време. „Заедно с Питри и Картър — беше й казал веднъж един негов колега. — И да има друг жив по-голям специалист по Старото царство, поне аз не го познавам.“

Тя трябваше да се гордее. Но академичните постижения на баща й не я вълнуваха никак. Знаеше само, и още от най-ранното си детство винаги беше знаела, че баща й се интересува повече от един свят, мъртъв от четири хиляди години, отколкото от собственото си семейство. Дори името й беше избрано, защото включваше името на египетския бог на слънцето Ра.

Всяка година той отиваше в Египет да прави разкопки. Отначало отиваше за по месец, през ноември, и се прибираше за Коледа. Но колкото по-голяма ставаше и колкото повече бракът на родителите й се разпадаше, толкова повече време баща й оставаше в Египет.

— Баща ти си има любовница — беше й казала веднъж майка й. — Казва се Египет. — Това трябваше да е шега, която обаче не развесели нито нея, нито майка й.

След това беше дошъл ракът и майка й беше започнала бавния си срив към смъртта. Точно през този период Тара наистина намрази баща си. Докато болестта разяждаше черния и белия дроб на майка й и докато баща й се намираше на хиляди километри от тях, неспособен дори да предложи няколко утешителни думи, тя изпита всепоглъщаща ненавист към този човек, който очевидно ценеше гробниците и глинените чирепи повече от собствената си плът и кръв. Няколко дни преди майка й да умре, се беше обадила в Египет и му беше накрещяла куп обиди по телефона, изненадвайки дори себе си със силата на яростта си. На погребението не си проговориха почти нищо и след това той се премести за постоянно в Египет, където осем месеца в годината преподаваше в Американския университет в Кайро, а през останалите четири извършваше разкопки. Не си говориха почти две години.

И въпреки всичко й бяха останали и хубави спомени. Например веднъж като малка се беше разплакала за нещо и той я беше разсеял с един фокус, при който все едно откъсваше палеца си. Тя се беше смяла до забрава и го беше карала да го прави отново и отново — зяпаше изумено как палецът безспир се отделя от дланта и как баща й стене в престорена агония, размахвайки откъснатия пръст във въздуха.

Сутринта на петнайсетия й рожден ден — и това беше най-хубавият й спомен — беше намерила на полицата над камината адресиран до самата нея плик. В него се съдържаше първата подсказка в издирването на скритото съкровище, отвела я през цялата къща и градината, преди най-накрая да открие на тавана едно разкошно златно колие, скрито на дъното на стар куфар. Всяка подсказка беше под формата на стих и беше написана на пергамент с причудлив шрифт, което допълваше атмосферата на загадъчност. Баща й сигурно беше прекарал часове да ги напише. След това ги заведе на ресторант и цяла вечер ги забавлява с чудни разкази за разкопки, открития и ексцентрични академици.

— Много си красива, Тара — каза й и се наведе към нея, за да нагласи новото й златно колие. — Ти си най-красивото момиче на света и аз съм много, много горд с теб.

Точно тези моменти редки и нарядко — по някакъв начин балансираха студенината и самовглъбеността на баща й и я привързваха към него. Точно затова му се беше обадила две години след погребението на майка й и беше поискала да се одобрят след продължителното мълчание. И в някакъв смисъл точно затова в момента пътуваше за Египет. Защото дълбоко в себе си знаеше, че въпреки многобройните си провали той е посвоему добър човек и я обича, и има нужда от нея, точно както тя имаше нужда от него. И, разбира се, винаги съществуваше надеждата — както всеки път, когато се виждаха — че този път нещата може би ще са различни. Може би нямаше да се карат и да си крещят, нямаше да си мълчат обидено и щяха да се радват, че са заедно, като нормални баща и дъщеря. Може би този път нещата щяха да се получат.

Едва ли, мислеше си, докато самолетът се спускаше. Щеше да им е приятно точно пет минути, след което щяха да се скарат.

— Предполагам знаете — обади се общително съседът й — че самолетите най-често катастрофират при кацане.

Тара си поръча още кубчета лед от стюардесата.

Накрая излезе в залата за пристигащи на летището, почти половин час след кацането на самолета. Опашката на гишето за паспортна проверка беше безкрайна, последвана от също толкова безкрайно чакане на лентата, където охраната проверяваше произволно багажа на пътниците.

— Саиф ал-Таар — обади се някакъв пътник до нея и поклати глава. — Този човек ще съсипе страната!

Тара тъкмо се канеше да попита какво има предвид, но той забеляза багажа си, махна на носача да му го вземе и се отдалечи в тълпата. Собственият й сак излезе след още няколко минути и тя забрави фразата, метна го през рамо и мина през митницата, с разтуптяно от очакване сърце.

Баща й беше казал, че ще дойде да я посрещне, и тя си представяше как влиза в залата за пристигащи и той стои там и я чака и двамата се спускат един към друг с радостен възглас и отворени за прегръдка ръце. Единственият човек, който я посрещна обаче, беше някакъв таксиметров шофьор, чакащ клиенти. Тя огледа редицата физиономии зад бариерата, но тази на баща й не беше сред тях.

Но терминалът беше пълен, дори в този час на денонощието. Семейства се посрещаха и разделяха шумно, деца играеха покрай пластмасовите столове. Туристи с раници се трупаха около екскурзоводи с изтормозен вид. Навсякъде се виждаха полицаи в черни униформи и автомати в ръце.

Тя почака малко при бариерата, след което мина през залата. Излезе отвън, където един екскурзовод явно я сбърка с някоя от подопечните си и се опита да я набута в един автобус. Тара се върна в залата, разходи се още малко, смени пари, купи си кафе и се настани на една седалка, която предлагаше добър изглед както към изхода, така и към бариерата.

След още един час се опита да се свърже с баща си по телефона, но никой не вдигна нито в къщата на обекта, нито в апартамента му в центъра на Кайро. Зачуди се дали таксито му не е закъсняло в задръстването — беше сигурна, че е взел такси, защото така и не се беше научил да шофира — или не се е разболял, или не е забравил, че трябва да я посрещне, възможност, която никога не биваше да се изключва при баща й.

Но не, едва ли беше забравил. Не и този път. Не и след като толкова се беше зарадвал, че ще я види. Точно така. Просто беше закъснял. Тя си взе още едно кафе, върна се на седалката и отвори книга.

„По дяволите — помисли си. — Не му взех «Таймс»!“