Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (40)

36

Западната пустиня

Хеликоптерът изрева над лагера и кацна на равното място на петдесет метра от него.

Вратата му веднага се отвори и оттам слязоха двама души, мъж и момче. Мъжът спря, огледа се, падна на колене и целуна земята.

— Египет! — извика и гласът му потъна в рева на двигателите. — Моята земя! Моят дом! Върнах се!

Остана коленичил още няколко секунди, прегърнал с ръце пустинята, след което се изправи и тръгна към лагера заедно с момчето.

Там кипеше трескава дейност. Сандък след сандък биваха отнасяни нагоре в долината, докато други, по-тежки контейнери, се складираха по периметъра на склада. Навсякъде гъмжеше от фигури в черни роби.

Работещите бяха толкова погълнати от дейността си, че новодошлите стигнаха почти до палатките, преди някой да ги забележи. Трима мъже, които търкаляха варел с нафта, ги видяха, незабавно прекратиха работата си и вдигнаха високо ръце.

— Саиф ал-Таар! — извикаха. — Той е тук! Саиф ал-Таар!

Възгласите се разпростряха бързо и всички изоставиха работата и се стекоха да поздравят водача си.

— Саиф ал-Таар! — крещяха. — Върна се! Саиф ал-Таар!

Той продължи през лагера с безизразно лице. Тълпата се носеше край него и зад него като опашка на комета. Новината за пристигането му стигна до онези, които работеха в изкопа, и те също оставиха работата и с викове хукнаха към лагера. Пазачите по върховете на дюните изпаднаха в екстаз и изстреляха по няколко откоса във въздуха.

Саиф ал-Таар стигна до възвишението в дъното на лагера, изкачи се заедно с малкия Мехмет и погледна надолу. Работата беше продължила и през нощта и сега в долината зееше като рана огромен кратер. Горният му ръб беше покрит с полиетиленови платна, върху които бяха натрупани всякакви артефакти щитове, мечове, стрели, шлемове, брони. Отдолу в изкопа земята сякаш беше изповръщала вътрешностите си във вид на купчина осакатени тела на хора и животни със съсухрена като амбалажна хартия кафява кожа. В картината имаше нещо апокалиптично, сякаш беше дошъл краят на света и мъртвите бяха излезли за Страшния съд. Много подходящо, помисли си Саиф ал-Таар, защото наистина беше настъпил часът, когато хората щяха да бъдат съдени. Той гледа още малко, след което триумфално вдигна ръце.

— Аллах у акбар! — отекна гласът му над пустинята. — Бог е велик!

— Аллах у акбар! — отвърна тълпата отдолу. — Слава на Бога.

Викът се повтори още няколко пъти, придружен от изстрели откъм върховете на околните дюни, след което Саиф ал-Таар даде знак на хората си да се връщат на работа. Те се разпръснаха незабавно. Той ги погледа как разсъбличат, товарят, отнасят и опаковат, след което изпрати Мехмет в лагера, слезе в изкопа и отиде при Дравич, който стоеше под един чадър и надзираваше опаковането на артефактите.

— Извинявай, че не те посрещнах с овации, но съм доста зает — каза германецът.

Дори да долови сарказма, Саиф ал-Таар не го показа. Застана мълчаливо извън сянката на чадъра под палещото слънце и впери поглед в купищата трупове. Отблизо забеляза колко много са натрошени, за да им бъдат взети принадлежностите. Навсякъде имаше крайници без тела, прекършени китки, висящи глави и разтрошена изсъхнала плът.

— Беше ли нужно да ги унищожаваме по този начин? — попита той.

— Не — изсумтя Дравич. — Можехме да го направим по учебника и да изгубим по една седмица за всеки. В който случай щяхме да си тръгнем с шепа стрели и толкова.

Саиф ал-Таар отново не реагира на сарказма. Вместо това се наведе, взе един меч, завъртя го в ръце и загледа с възхита грациозните му очертания и изящно гравирания ефес. Беше виждал такива само в музеите, заключени в стъклените си ковчези, недостъпни за никого. Сега пред него лежаха стотици. Хиляди. И бяха само нищожна част от онова, което все още се криеше под пясъците. Мащабът на находката беше изумителен. По-голям, отколкото си беше представял и в най-смелите си мечти. Отговорът на молитвите му.

— Знаем ли докъде стига?

Дравич изпуфка с пурата си.

— Пратих хора да копаят пробни изкопи. Намерихме фронта, почти на километър нагоре по долината. Все още търсим ариергарда. Огромна е. — Той избърса чело. — Кога ще дойде керванът?

Вдругиден. А може и малко по-рано.

— Пак ти предлагам да извозим известна част сега.

Саиф ал-Таар поклати глава.

— Не можем да рискуваме конвой от хеликоптери да снове насам-натам през границата. Ще привлечем внимание.

— Нали докарахме хората и оборудването без проблеми?

— Имахме късмет. Трябваше да започнем работа незабавно и Аллах ни осени с милостта си. Но може да не го направи втори път. Ще чакаме камилите и ще качим всичко на тях. По-безопасно е. Имаме ли патрули из околността?

— Пясъчни мотоциклети обхождат всичко в радиус от петдесет километра.

— И?

— И какво мислиш? В сърцето на шибаната пустиня сме. Да не мислиш, че някой ще мине оттук случайно?

Замълчаха. Саиф ал-Таар остави меча и взе един малък амулет от яспис. Беше не по-голям от нокът, но беше много изящен; изобразяваше Озирис, бога на подземния свят. Той го потри нежно между пръстите си, после каза:

— Разполагаме с пет, най-много шест дни. Каква част от армията можем да изкопаем за това време?

Дравич дръпна от пурата си.

— Нищожна. По-малко от нищожна. Работим денонощно и сме разкрили само този малък участък. С придвижването на север става по-лесно, защото телата са по-близо до повърхността, но така или иначе ще успеем да изкопаем съвсем малка част. Но точно това ни трябваше, нали? От онова, което вече имаме, ще изкараме милиони. Ще диктуваме пазара на антики през следващите сто години.

— А останалото? Подготви ли нещата?

— Не се притеснявай, всичко е под контрол. А сега, ако нямаш нищо против, имам работа.

Той забучи пурата в устата си и пое към прахосмукачките. Саиф ал-Таар го изпрати с отвратен поглед и все още с амулета в ръка обиколи ямата по края, стигна подножието на огромната скална пирамида и клекна в сянката.

Мисълта за онова, което правеха с армията, го натъжаваше. Ако имаше друга възможност, щеше да се спре на нея, но нямаше. Рискът да я открие някой друг беше прекалено голям. Трябваше да прикрият следите си. Това влизаше в разрез с естествените му влечения, но нямаше начин. Налагаше се. Като убийствата. Налагаше се.

Той седна с гръб към камъка, потри амулета между палеца и показалеца си и огледа морето от тела. Забеляза, че едно от тях стърчи изправено в пясъка от кръста нагоре и сякаш се взира в него. Отклони поглед и отново го върна, но невиждащите очи на трупа продължаваха да го гледат, изсушените устни бяха оголили зъбите и той сякаш ръмжеше. На лицето му бяха изписани омраза и ярост и Саиф ал-Таар усети, че те по някакъв начин са насочени към него. Издържа на погледа още малко, след което му стана неприятно и се изправи. В същия миг сведе поглед към амулета и видя, че незнайно как той сее разцепил на две в ръката му. Втренчи се в него за миг, след това изръмжа и го захвърли в изкопа.