Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (46)

42

Западната пустиня

Няколко секунди никой не каза нищо. След това дебелият мъж проговори:

— Оставям на теб, Скуайърс. Имам друга работа.

— Представи се поне, приятелю.

— За бога, да не съм ти на някакъв шибан пикник?

Той се изплю, обърна се и се отдалечи, като продължаваше да бърше врата си с кърпичката.

— Простете на нашия американски приятел. Изключително надежден човек, по свой собствен начин, но е малко недодялан в изкуството на ежедневната любезност.

Скуайърс се усмихна извинително, бръкна в джоба си, извади бонбон и започна да развива опаковката; дългите му бели пръсти лазеха по целофана като краката на огромен паяк. Мълчанието продължи дълго. Наруши го Халифа.

— Беше постановка, нали? — попита тихо той и метна цигарата си в изкопа. — Гробницата, текстът, всичко това… — Той махна с ръка наоколо. — Всичко е постановка. За да бъде примамен Саиф ал-Таар в Египет. Където да можете да се доберете до него.

Скуайърс вдигна леко вежди, но не каза нищо, само довърши развиването на бонбона и го лапна.

Въпреки жегата на Тара й се стори, че по кожата й полазва нещо ледено.

— Искате да кажете… — почна тя.

— Гробницата беше фалшификат — каза Халифа. — Не предметите. Те бяха истински. Но украсата по стените, текстът: всичко беше съвременно. Примамка за Саиф ал-Таар. Брилянтна, като си помисли човек.

Тара неразбиращо погледна Скуайърс. Лицето на Даниел беше пребледняло, тялото му беше напрегнато, сякаш очакваше някой да го удари.

— И кои сте вие все пак? — попита Халифа. — Военните? Тайните служби?

Скуайърс засмука замислено бонбона си.

— Всъщност имаме елементи и от двете. Но по-добре да не изпадам в подробности. Ще се задоволя само да кажа, че всеки от нас представлява съответното си правителство в онова, което в свободен стил може да се определи като разузнавателна група. — Той отмахна някакво пухче от ръкава си, после попита Халифа: — И какво я издаде?

— Гробницата ли? — Детективът сви рамене. — Първо шабтите от магазина на Икбар. Те бяха автентични, определено, но от по-късна дата от гробницата, от която са били взети. Всичко друго беше от Първия персийски период. Те бяха от втория. Ако бяха от по-ранен период, щях да разбера. Можеше просто да са били откраднати от по-стара гробница и използвани наново. Но от по-късен период не се връзваше. Как би могъл предмет от четвърти век преди новата ера да се озове в гробница, запечатана сто и петдесет години по-рано? Имаше възможни обяснения, но това ме наведе на мисълта, че в цялата работа има нещо нередно. Но едва когато видях гробницата, се уверих.

— Явно имате остро око — каза Скуайърс. — Ние мислехме, че сме изпипали всичко както трябва.

— Изпипали сте го — каза Халифа. — Беше съвършена. Именно това я издаде. Това го научих от моя стар професор. Нито едно произведение на древноегипетското изкуство не е напълно съвършено. Винаги има по някой дребен дефект, ако ще и съвсем незначителен. Огледах тази гробница сантиметър по сантиметър и не открих нито една грешка. Нито едно мастилено петънце, никакви поправки. Беше съвършена. Прекалено съвършена. Египтяните никога не са били толкова старателни. Трябваше да е фалшификат.

Ръката на Даниел се измъкна от тази на Тара, той отстъпи на няколко крачки от нея, поклати глава и по устните му плъзна едва доловима усмивка. Тя искаше да отиде при него, да го прегърне, да му каже, че не би могъл да знае, но долови, че той не иска тя да се приближава.

— Даже тогава не бях съвсем сигурен какво става — продължи Халифа. — Някой си беше създал доста проблеми и беше фалшифицирал гробница. И целта на тази гробница явно беше да примами онзи, който ще я открие, тук, в пустинята. Предположих, че е замесена някоя от службите за сигурност. Точно те ме следваха в Луксор. Както и британското посолство. — Той погледна Оутс. — Но не виждах как всичко това се връзва заедно. И допреди няколко часа още не виждах, докато не дойдоха хеликоптерите. След това всичко си дойде на мястото.

От другата страна на лагера се чу бърз откос. Горещ вятър облъхна лицата им.

— Иронично е, наистина — въздъхна Халифа. — Парите, които сте похарчили за цялата тази постановка, са щели да решат повечето проблеми, които изобщо създават хора като Саиф ал-Таар. Колко ви струваше да заровите тук всичко това? Милиони? Десетки милиони? Господи, сигурно сте изпразнили складовете и на последния музей в Египет.

Скуайърс не каза нищо и продължи да смуче медитиращо бонбона си. След това изведнъж се разхили.

— О, скъпи ми, скъпи ми инспекторе, вие май сте разбрали съвсем погрешно. Гробницата наистина беше фалшификат, както много умно сте стигнали до това заключение. И, както също сте разбрали, целта й беше да примами в пустинята онзи, който я открие. Но не ни се наложи да заравяме нищо. То вече си беше тук.

Забеляза изражението на Халифа и се разсмя още по-силно.

— Да, да, това е изгубената армия на Камбиз. Истинската. Точно такава, каквато е била погребана преди две хиляди и петстотин години. На нас ни остана само да изградим плана си около нея.

— Но аз мислех…

— Че ние сме я донесли тук? Боя се, че твърде надценявате възможностите ни. Дори с обединените усилия на египетското, американското и британското правителство нямаше да ни е лесно да изфабрикуваме фалшификат от такъв мащаб.

Халифа се взираше невярващо в кратера. Хаотично нахвърляните останки от древната армия се простираха докъдето му стигаше погледът — ръце и крака, и глави и торсове, неразбория от изсушена плът и сухожилия, тук-там някое обърнато лице, широко отворени очи, раззинати усти, давещи се безпомощно във вълната от натрошени хора.

— Кога я намериха? — прошепна той.

— Преди малко повече от година. — Скуайърс се усмихваше. — Един млад американец. Джон Кейди. Работи сам тук цяла година. Всички го мислеха за луд, но той беше убеден, че е тук, и се оказа прав. Една от най-великите находки в историята на археологията. Може би най-великата. Срамота, че не доживя да се наслади на триумфа си.

Джемал тракаше със зърната на броеницата си; звукът така се усилваше и изостряше от тишината на пустинята, че изпълваше въздуха.

— Как сме с времето, Криспин? — попита Скуайърс.

Оутс си погледна часовника.

— Двайсет минути.

— Значи най-малкото, което можем да предложим на нашите приятели, е поне обяснение какво все пак стана, нали така?

Той пъхна ръце в джобовете си и отиде до ръба на кратера. Долу тялото на Саиф ал-Таар лежеше оплетено във филигран от ръце и крака.

— Всичко е започнало, предполагам, от един младеж на име Али Халифа. — Той погледа още малко тялото и се обърна. — Да, инспекторе, знаем, че ви е брат. Моите съболезнования, наистина. Сигурно не ви е било лесно, такъв съвестен гражданин като вас да е брат на най-издирвания терорист в Египет.

Халифа не каза нищо, само изгледа Скуайърс. Някъде откъм лагера се чу гръм — експлодира поредният варел с нафта.

— Попадна за пръв път в полезрението ни в средата на осемдесетте. Преди това се беше присъединявал към какви ли не второстепенни фундаменталистки групировки, но нищо, което да буди особена тревога. През 1987 година обаче се отдели, нарече се Саиф ал-Таар и образува нова организация. Започна да избива граждани на чужди държави. Онова, което дотогава беше вътрешен въпрос, изведнъж се превърна в международен. Аз се оказах замесен от страна на правителството на Нейно величество; Маси, когото видяхте преди малко, действа от страна на американците.

Групите войници бяха започнали да събират телата и да ги подреждат покрай изкопа. Тара ги наблюдаваше и й се струваше, че гласът на Скуайърс идва някъде отдалеч. С периферното си зрение забеляза, че Даниел гледа останките от армията с безизразно лице, все още стиснал автомата в ръка.

— Направихме всичко възможно, за да го хванем — продължи Скуайърс, — но той беше умен. Непрекъснато ни изпреварваше с по една крачка. Почти успяхме през 96-а в една засада в Асют, но той пак ни се изплъзна и избяга в Судан. След това беше невъзможно. Хванахме много негови последователи, но това не означаваше нищо, докато лидерът им продължаваше да е на свобода. И докато стоеше вън от Египет, нямахме никакъв шанс да го заловим.

— И затова му поставихте капан, който да го примами — каза Халифа.

— Ами — усмихна се Скуайърс — той капанът всъщност сам се постави. Ние просто добавихме определени детайли.

Извади от джоба си кърпичка и започна да бърше стъклата на очилата си. Броеницата на Джемал тракаше по-бързо.

— Кризата дойде преди около година, когато Саиф ал-Таар едва не уби американския посланик. Това наистина предизвика буря. Бе ни оказан изключителен натиск да го заловим. Обсъждаха се какви ли не невероятни планове. Дори ограничен ядрен удар срещу Судан. Тогава обаче доктор Кейди направи удивителното си откритие и започнахме да мислим в съвсем: друга насока.

Някъде далеч се чу писък, последван от изстрели.

— Наблюдавахме Кейди известно време — обясни Джемал.

— Работеше близо до либийската граница и искахме да сме сигурни, че няма да направи нещо, с което да компрометира националната сигурност. Един ден прихванахме негово писмо, изпратено от Сива. Вътре имаше снимки: тяло, оръжия, дрехи. Имаше и бележка. Само от едно изречение. „Изгубената армия вече не е изгубена.“

— Отначало не оценихме потенциала на находката — каза Скуайърс. — Криспин беше този, който ни отвори очите за възможностите. Какво каза ти тогава, приятелю?

— Че е много добре, дето Саиф ал-Таар не я е открил, защото щеше да стане достатъчно богат да си купи сам армия.

— Оутс се усмихна доволен от себе си.

Това беше искрата. Помислихме си: ами какво щеше да стане, ако Саиф ал-Таар я беше намерил? Находка от невероятен мащаб. Пълна финансова независимост. Пълно решение на проблемите му с финансирането. Подарък от бога. И той сто процента щеше да иска да я види с очите си. Малко вероятно щеше да е човек като него толкова обсебен от историята да стои в Судан, докато неговите хора разкопават откритие от такава величина. О, не, щеше да се върне. И когато се върнеше…

Той вдигна очилата си до устата, дъхна на всяко стъкло и бавно прокара кърпичката. Труповете покрай изкопа се множаха, подредени като черни плочки от домино.

— Свързахме се с Кейди и го помолихме за съдействие — продължи Скуайърс, — но той ни отказа категорично и в крайна сметка не ни остави друг избор освен… да го отстраним от уравнението. Неприятно, но залозите бяха прекалено големи, за да позволим един човек да ни попречи.

Тара го гледаше и клатеше глава със смесица от ужас и неверие. Англичанинът не даваше вид да е забелязал изражението й. Вдигна очилата си, огледа ги и възобнови лъскането.

— След това възникна проблемът как да отведем Саиф ал-Таар до армията, без всъщност да заподозре, че го водим. Това беше ключът: той трябваше да повярва, че сам е направил откритието. Ако дори за миг му хрумнеше, че армията е компрометирана по какъвто и да било начин, нямаше да я докосне.

— Но защо сте си създали всичките тези проблеми с гробницата? — попита Халифа. — Защо просто не внедрихте в организацията му човек, който да заяви, че знае къде е армията?

— Защото нямаше да повярва — отвърна Скуайърс. — Това не са хълмовете на Тива, където всеки ден някой се спъва в нова находка. Това е в сърцето на нищото. Немислимо е някой просто така да намери армията.

— Кейди я е намерил.

— Но Кейди беше професионален археолог. Хората на Саиф ал-Таар са фелахи и селяни. Нямат работа тук. Просто нямаше да е достоверно.

— Докато гробницата на някой от армията щеше да е, така ли?

— Колкото и да е странно, да. Беше толкова необичайна, че просто трябваше да е истинска. Саиф ал-Таар щеше да се усъмни, естествено. Кой не би се усъмнил? Но не толкова, колкото ако някой беше казал, че сам е намерил армията.

Той довърши полирането с едно последно артистично погалване и върна кърпичката в джоба си. Халифа измъкна цигарите си и извади една. Наблизо имаше един горящ сандък и той отиде и поднесе цигарата към пламтящото дърво.

— Наистина ми е неприятно, като ви гледам да си палите така цигарата, приятелю — каза Скуайърс.

Халифа сви рамене.

— Дравич ми взе запалката.

— Колко неразумно от негова страна. — Скуайърс се обърна към Джемал. — Бъди така добър и заеми на инспектора кутийка кибрит, ако обичаш.

Египтянинът извади от джоба си кибрит и го хвърли.

— Някой да е виждал нашия приятел Дравич, между другото? — попита Скуайърс. — Той пак показа забележителните си способности в покриването.

Тара продължаваше да се взира в редицата тела в черни роби.

— Мъртъв е — каза с незаинтересован кух глас. — От другата страна на дюната. Подвижни пясъци.

Настъпи кратка пауза, след което Скуайърс се усмихна.

— Е, значи ни остава един проблем по-малко. — Той извади поредния бонбон от джоба си и започна да шумоли с опаковката. — Та докъде бях стигнал?

— До гробницата — каза Халифа.

— А, да, гробницата. Ами, нея нямаше как да си я изсмучем от пръстите. Щеше да е абсолютно непрактично. За щастие разполагахме с една съществуваща, която отговаряше идеално на целта. От подходящия период и с подходяща конструкция. Празна. Недекорирана. И, най-важното, неизвестна на никого, освен на шепа специалисти по некрополите в Тива. Хората на Саиф ал-Таар определено не бяха чували за нея, което, сигурен съм, ще одобрите, беше от жизнено значение за целия план.

Целофанът на бонбона беше залепнал и затова той спря за малко и го отлепи.

— Но дори с тази готова гробница ни отне почти година да свършим работата. — Той въздъхна. — Ако кажа, че процесът беше мъчителен, няма дори да се доближа до истината. Украсата трябваше да се създаде от нулата, след което трябваше да се състари по химически път така, че да изглежда на две хиляди и петстотин години. И, разбира се, всичко това трябваше да се направи в условията на пълна секретност. Вярвайте ми, операцията беше мащабна. Имаше моменти, когато ми се струваше, че никога няма да приключи.

Накрая той успя да освободи бонбона от целофана, лапна го, смачка обвивката на топче, пъхна го в джоба си и продължи:

— Но най-накрая стигнахме и дотам. Украсата беше завършена и гробницата беше заредена с подборка от погребални предмети от складовете на музеите в Луксор и Кайро, както и с няколко от самата армия. Оставаше ни само да подхвърлим един на някой от информаторите на Саиф ал-Таар и да чакаме хората му да дешифрират надписа.

— Само че някой се е озовал там преди това — каза Халифа.

— Единственото, което не очаквахме. — Скуайърс поклати глава. — Шанс едно на милион. Едно на десет милиона. Но дори тогава не беше нужно бедствието да е пълно. Можеха просто да изнесат няколко предмета и да оставят украсата цяла. Но както се стекоха нещата, откраднаха единственото парче от текста, което имаше истинско значение, и затова хората на Саиф ал-Таар намериха една, поне от наша гледна точка, абсолютно непотребна гробница. Голяма беда.

— Но не толкова голяма, колкото за Наяр и Икбар — тихо каза Халифа.

— Да — съгласи се Скуайърс. — Ужасно съжаляваме за тяхната смърт. Както и за тази на баща ви, госпожице Мъдрей.

Тара вдигна поглед, изпълнен с омраза.

— Вие ни използвахте — процеди тя. — Оставихте ги да убият баща ми и не се поколебахте да заложите и нашия живот. Не виждам никаква разлика между вас и Саиф ал-Таар.

Скуайърс се усмихна благо.

— Леко преувеличение, мисля, въпреки че като се имат предвид обстоятелствата, е напълно разбираемо. Смъртта на баща ви бе за съжаление извън нашия контрол, но, да, ние ви използвахме. Както и при доктор Кейди, преценихме, че благополучието на индивида трябва да се подчини на по-широките интереси на обществото. Неприятно, но необходимо.

Той млъкна за малко да нагласи бонбона си с език.

— Първоначално нямахме представа какво не е наред в плана. Знаехме, че Дравич е открил гробницата, но поради някаква причина не искаше да клъвне на примамката. Когато разбрахме за липсващото парче, се оказахме изправени пред изключителна дилема. Беше твърде късно, за да отменим операцията, но не можехме и да направим нищо явно, за да помогнем на Саиф ал-Таар. Нямахме друг избор освен да оставим нещата на собствен ход.

Отново полъхна вятър, този път по-силен отпреди, дюните засъскаха и зашепнаха. Броеницата на Джемал забави тракането си и накрая спря. Даниел хапеше устни.

— Вашето пристигане едновременно усложни ситуацията и предложи потенциален изход от нея — обърна се Скуайърс към Тара. — Вие явно хранехте подозрения относно смъртта на баща си и имаше опасност да вдигнете голям шум. Същевременно обаче, ако канализирахме нещата както трябва, имаше възможност вие да намерите липсващото парче и впоследствие да го възстановите на Саиф ал-Таар, без той изобщо да заподозре, че сме замесени. И именно така се получи. Вие изиграхте ролята си идеално.

Очите на Тара горяха от презрение. Чувстваше се изнасилена и използвана. Даниел хвърли бърз поглед към нея и отново извърна глава.

— Признавам, в един момент всичко беше на кантар. Ако просто ги бяхте оставили да вземат парчето в Сакара, всичко щеше да бъде много по-лесно. Но вие настояхте да избягате с него, което ни въвлече в една много деликатна игра. Ако бяхте отишли при властите или при нас в посолството, Саиф ал-Таар сигурно щеше да се оттегли веднага. Затова трябваше да ви убедим да го направите сама. Оттук и малката ни шарада с кръга за контрабанда на антики.

— Самали — изстена тя.

— Един от нашите оперативници, да. Освен това и много добър артист.

— Господи!

Раменете й увиснаха. На Халифа му се прииска да отиде при нея и да я успокои, но усети, че моментът не е подходящ, и остана на мястото си.

— Дори тогава всичко се крепеше на косъм — продължи Скуайърс. — Все още всичко можеше да рухне. Инспекторът също ни причини доста проблеми, а и вас не ни беше никак лесно да ви държим под контрол, госпожице Мъдрей. Въпреки че за щастие имахме вътрешен човек и това доста улесни нещата.

Той се усмихна, но не каза нищо повече. Войниците бяха свършили с полагането на редиците трупове в черни роби и сега стояха безцелно по края на лагера. Изведнъж всичко стана много тихо и много неподвижно. Въздухът тежеше от някакво напрегнато очакване. Последните думи на Скуайърс отекваха отново и отново в главата на Тара. Вътрешен човек. Вътрешен човек. Лицето й, бездруго бледо, придоби някаква ужасяваща прозрачност.

— О, не — прошепна. — О, Господи, моля те, не. — Погледна Даниел. — Ти си бил, нали?

Той гледаше изкопа с безизразно лице, погледът му шареше по купищата разкривени трупове.

— Ти си знаел — прошепна тя. — През цялото време си знаел.

Той продължи да се взира в армията, след което бавно се обърна към нея. В очите му се четеше вина и съжаление, но зад тях имаше и нещо по-голямо, по-брутално. Тара изведнъж се почувства все едно никога не го е познавала.

— Съжалявам, Тара — каза той с безизразна интонация, — но ставаше въпрос за моята концесия. Щяха да ми я върнат, разбираш ли. Да ми разрешат отново да копая.

Тя продължаваше да се взира в него прекалено смаяна, за да помръдне. Почти не си даваше сметка за присъствието на другите, освен може би на Халифа — стори й се, че се е приближил с половин крачка, но дори той й се струваше твърде далече. Имаше усещането, че се намира в някакъв тунел, на края на който стои Даниел, а всички останали са отвън. Отвори уста, за да каже нещо, но не излязоха никакви думи, само някаква бездиханна кашлица. Той я гледа още малко, след което отново се обърна към бъркотията от изсъхнали човешки части долу.

— Кога? — успя да прошепне Тара.

— Кога се забърках ли? — Той сви рамене. — Преди около година. — Дойдоха при мен, казаха ми за армията — че искали да примамят с нея Саиф ал-Таар да се върне в Египет. Казаха, че ако им помогна, ще мога отново да копая в долината. Не бях копал вече шест месеца. Бях готов да направя всичко. Всичко.

По лицето му премина моментен спазъм, сякаш една част от него се отвращаваше от онова, което говореше. Но изчезна почти мигновено и студенината се върна. Даниел се наведе и вдигна един кинжал, същия, с който Халифа се беше бил преди малко, и почна да го върти в ръцете си.

— Моя беше идеята за войник, оцелял от бедствието. Спомних си драсканицата на Димакос в КУ9 и създадох история около него. Знаех горе на хълмовете една съществуваща гробница, която подхождаше почти идеално. Свърших сам цялата работа. По малко всеки ден и покрих стените. — Той се усмихна. — Бях щастлив, по някакъв особен начин. Да съм сам там долу. Да рисувам по стените, да създавам текста, да градя историята. Истински щастлив. И крайният резултат… Дори аз се изненадах. Помня как в деня, когато свърших, просто седях, гледах и си мислех, че това е шедьовър. Шибан шедьовър. Макар сега да разбирам, че е бил малко по-добър, отколкото е трябвало. А трябваше да забележа, че и шабтите не са от когато трябва. Тъпо от моя страна. Безотговорно. — Той погледна Халифа, който отвърна на погледа му с безизразно лице.

— Имаше един кинжал — каза детективът.

— А, значи сте го видели? — Даниел се ухили. — Не можах да устоя. Кожената ивица се беше разхлабила и аз я размотах и надрасках на метала с гръцки букви Димакос, син на Менендес. Всъщност реших да се позабавлявам. Малко допълнителна автентичност.

Халифа дръпна от цигарата си и поклати съжалително глава. Настъпи продължително мълчание.

— Само това се очакваше от мен — каза накрая Даниел. — Да създам гробницата. Но след това изчезна парче от текста и ти се появи на сцената, и те разбраха, че се познаваме.

Накараха ме да се свържа с теб и да те държа под око. Не ми беше приятно, но какво можех да направя? Ставаше въпрос за концесията ми. И, честно казано, исках да разбера какво се е объркало толкова, колкото и те. В крайна сметка гробницата беше мое творение. Бях… изцяло замесен във всичко. Затова оставих бележката в апартамента на баща ти, понеже знаех, че ще познаеш почерка ми.

По страните на Тара се стичаха сълзи. Чувстваше се все едно някой е разкъсал дрехите й, смъкнал е и кожата й, и я е оставил гола и всички виждат какво има в нея. Обгърна раменете си с ръце.

— Ако просто им беше дала парчето в Сакара, всичко щеше да е наред — каза той. — Опитах се да ти кажа. Но ти не искаше да слушаш. А след това… — Той вдигна безпомощно ръце.

Сълзите на Тара се стичаха по-бързо. Лицето й изглеждаше счупено и разкривено, сякаш някой го беше натрошил на парчета и ги беше събрал неправилно.

— Значи си знаел за. Самали? — Гласът й беше дрезгав.

Даниел кимна.

— Веднага щом разбрах за кое парче става дума, звъннах на Скуайърс. От зоологическата градина, когато ти казах, че се обаждам в хотела си. Той ми каза какво да направя.

— И отиването в Луксор. Разходката до хълмовете. Знаел си, че Дравич ще е там? Че ще ни залови?

— Какво да направя? Трябваше да им го върна. Това беше единственият начин.

Изведнъж гласът на баща й отекна от миналото в съзнанието й: „Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.“

— Защо просто не ми каза? — попита тя задавено.

Той клекна и много внимателно остави кинжала на земята.

Опитах се. Когато стояхме на върха на Куирн. Помниш ли? Но когато се стигна до това, не можах. Бях затънал прекалено дълбоко.

Той я погледна и в очите му за миг се мярна нещо, наподобяващо искрена тъга.

— Никога не съм искал да ти сторя нищо лошо, Тара. — В гласа му се прокрадна мъничко топлота. — Като видяхме Дравич горе на хълмовете… дори тогава не исках. Знаех, че са оставили някого да наблюдава гробницата и че ако слезем, ще ни заловят. Затова се опитах да отида сам и да те оставя. Но ти не пожела. Настоя да дойдеш.

— Всичко, което ми наговори… — Тя трепереше неконтролируемо. — Целият онзи бълвоч, че още ме обичаш…

— Не беше бълвоч, Тара. Беше истина. Само че…

Тя го изгледа и се изправи. Изведнъж, сякаш някой изгаси лампа, топлината в очите му изчезна и не остана нищо, само ледена чернота.

— Какво? — прошепна тя. — Само че какво, Даниел?

Той сви рамене.

— Концесията ми е по-важна.

Тя се взира в него още секунда, съсипана. След това нададе гърлен вой на болка от предателството, хвърли се към него и заби нокти в лицето му.

— Що за човек си ти? — изкрещя истерично. — Що за чудовище си, щом можеш да направиш такова нещо? Можеха да ме изнасилят, копеле гадно! Да ме убият! И за какво? Заради няколко шибани мъртви тела! Заради шибаната ти концесия! Заради тях щеше да стоиш и да ме гледаш как умирам! Ти си болен! Ти не си човек! Ти си… гнусен! Отвращаваш ме! Отвращаваш ме!

Той сграбчи китките й и я отблъсна от себе си. Тя продължи да налита още малко, но след това яростта й внезапно изгасна и Тара отстъпи назад към скалата, останала без дъх, с мокро от сълзите лице.

— Копеле — прошепна без дъх. — Мръсно лъжливо копеле. Можеха да ме убият.

Халифа се приближи до нея и постави нежно ръка на рамото й, но тя я отблъсна. Оутс и Скуайърс се спогледаха, а броеницата на Джемал затрака отново. Даниел вдигна ръка към лицето си, без да сваля поглед от нея.

Дълго време никой не каза нищо. След това се чуха стъпки — идваше Маси.

— Пропуснах ли нещо? — попита той и огледа всички поред.

— Доктор Ласаж и госпожица Мъдрей… обсъждаха събитията от изминалата седмица — каза Скуайърс. Американецът забеляза драскотините по лицето на Даниел и избухна в смях.

— Охо, добре го е подредила! Дали да не я вземеш на работа при теб?

Вятърът отново беше излязъл и вече духаше без прекъсване и завихряше пясък около стъпалата и глезените им. Оутс си погледна часовника.

— Трябва да тръгваме, сър.

— Правилно — кимна Скуайърс. — Само да доизгладим някои подробности. Вие тримата защо не ме изчакате в хеликоптера, а?

Оутс, Джемал и Маси се обърнаха и тръгнаха. Скуайърс приглади косата си, която вятърът беше разрошил.

— Всъщност нямам кой знае колко повече да ви казвам. След като Дравич откри местонахождението на армията, Саиф ал-Таар започна да вкарва по въздух хора и оборудване от Либия. Ние не ги закачихме изобщо; наблюдавахме ги със сателит. Разбрахме, че е прекосил границата преди два дни, и първоначално планирахме да атакуваме утре сутринта. Но малката одисея на инспектор Халифа ни принуди да се задействаме с един ден по-рано. Египетските военновъздушни сили прехванаха хеликоптерите му, когато прелитаха границата. Ние заехме мястото им и… ами, мисля, че останалото го знаете. Саиф ал-Таар е мъртъв, организацията му е унищожена, светът поне за малко е едно по-безопасно място.

Халифа въздъхна уморено.

— И вие смятате, че това е краят? Смятате, че като сте го убили, сте решили проблема? Такива като Саиф ал-Таар има още десетки. Стотици. Не е ли време да се запитате защо? — Той изгледа Скуайърс, след това поклати глава, направи няколко крачки, впери поглед в редиците трупове покрай кратера и попита: — А с тези какво ще стане?

— С телата ли? А, ще ги заровим някъде в пустинята. Някъде, където няма да ги открият.

— Ами армията? — Халифа кимна към блатото от тела.

— Ще я оставим така. — Скуайърс махна небрежно с ръка. — Нека пустинята я покрие отново. След няколко месеца няма да е останала и следа. А пък, кой знае, може някой ден някой да дойде и да направи най-великото откритие в историята на археологията. Или най-великото преоткритие.

Той намигна на Даниел, който го гледаше безизразно, цигарата на Халифа беше изгаснала и той извади кибрита от джоба си, за да я запали. Вятърът обаче духаше толкова силно, че изобщо не успя да задържи огънчето. Запали една клечка, втора, трета и накрая се отказа.

— И, както казват, всичко е добре, когато свършва, добре — каза Скуайърс. — Всъщност любопитното е, че сагата с липсващото парче вероятно ни е помогнала. Саиф ал-Таар толкова отчаяно желаеше да си го върне, че дори не му хрумна, че гробницата може да е фалшификат. Значи сме ви искрено задължени по много линии.

Той се усмихна топло и схруска остатъка от бонбона си.

— Аз отивам на хеликоптера — каза и отново погледна Даниел. — Ще оставя последните сбогувания на вас. Не бих желал да ви се пречкам излишно. Госпожице Мъдрей, инспектор Халифа, за мен беше удоволствие. Наистина.

Той кимна на двамата, вдигна ръка за сбогом и пое през пясъка с развяна коса.

— И сега какво? — попита Тара.

— Сега каза Халифа — мисля, че доктор Ласаж ще ни убие.