Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (26)

22

Кайро

Пътуването от Луксор продължи десет часа.

Влакът беше претъпкан и Халифа прекара цялото време, притиснат в ъгъла между една жена, която носеше кошница с гълъби, и някакъв старец с мъчителна кашлица. Въпреки тъпканицата и астматичното поклащане на влака спа непробудно през целия път със сакото, сгънато вместо възглавница, и с крака върху един сак със сушени фурми. Събуди го едно особено рязко спиране, при което главата му се удари в рамката на прозореца, но се чувстваше освежен и отпочинал. Прошепна утринната си молитва, запали цигара и се зае със закуската от хляб и козе сирене, която му беше приготвила Зейнаб, Подели я с кашлящия старец.

Влакът навлезе в предградията на Кайро малко преди шест сутринта. Срещата му е Мохамед Тауба, детектива, който водеше разследването по случая на Икбар, беше чак в девет, така че трябваше да убие почти три часа. Затова вместо да стигне с влака до центъра, слезе в Гиза и взе маршрутка до Паилпт ал-Симам, селото, в което беше израснал.

Това беше третото му посещение, откакто се беше изселил преди тринайсет години. Като дете си представяше, че винаги ще живее тук. След смъртта на Али обаче и тази на майка му, която беше последвала малко след това, селото вече не му се струваше същото. Всяка улица му напомняше за нещастието, всяка къща, всяко дърво. Не би могъл да остане тук и да понесе огромната празнота и загубата. Затова беше приел назначението в Луксор и се беше преместил да живее там. Другите два пъти, когато беше идвал, поводите бяха погребения.

Слезе от маршрутката на едно оживено кръстовище, погледна Хеопсовата пирамида, скрита наполовина от утринната омара, и пое по главната улица. Чувстваше се едновременно напрегнат и развълнуван.

Мястото се беше променило доста от детството му. Тогава беше най-обикновено село — няколко дюкянчета и къщи в подножието на платото Гиза под безмълвния поглед на Сфинкса.

Сега, с разрастването на туристическия бизнес и неуморимото напредване на западните квартали на града, селото вече не беше същото. Улиците бяха пълни с магазини за сувенири и старите кирпичени къщи бяха отстъпили място на множество безлични бетонни постройки. Той се разходи сред тях — някои му бяха познати, други не — без да е сигурен защо е дошъл. Просто знаеше, че трябва да види селото си. Мина покрай предишния си дом, или по-скоро покрай мястото, където беше навремето — къщата отдавна беше съборена и на мястото й се издигаше четириетажен бетонен хотел — с изглед към обора за камили, където с брат му бяха работили като деца. От време на време срещаше познати и се поздравяваха. Но поздравите бяха повече любезни, отколкото топли, далечни, в някои случаи дори хладни. Едва ли трябваше да се изненадва, като имаше предвид случилото се с Али.

Остана близо час, обзет от все по-силна меланхолия; чудеше се дали не беше сгрешил, като дойде, след което си погледна часовника, излезе от селото и тръгна през пясъците към платото. Слънцето вече беше изгряло, омарата се беше разнесла и пирамидите се виждаха съвсем ясно. Той ги погледа известно време, след което тръгна наляво към стръмния варовиков склон срещу Сфинкса, където се намираше гробището.

Долната част на гробището беше равна, край украсените гробове растяха кипариси и евкалипти. Близо до склона земята ставаше стръмна, гробовете ставаха по-прости и неподдържани, без зеленина, която да ги крие от стихиите, като бедно предградие в края на богат град.

Именно към тази част на гробището се изкачваше сега Халифа, провирайки се между плоските правоъгълни гробници, докато не стигна до два гроба в горния край на ограденото място — две очукани каменни плочи без никаква украса с изключение на камъните, циментирани в горния им край, с по два избледнели реда от Корана, изписани с боя отгоре. Гробовете на родителите му.

Той коленичи пред тях, целуна ги, първо този на майка си, след това на баща си, и прошепна по една молитва за двамата. Постоя малко със сведена глава, изправи се и бавно, сякаш краката му изведнъж бяха натежали, тръгна нагоре по склона към най-високата му част, където оградата беше паднала и по земята бяха насипани боклуци и животински изпражнения.

В този ъгъл имаше само един гроб, забутан точно до стената, като изолиран от другите. Беше още по-прост от тези на родителите му, най-обикновен правоъгълник от евтин цимент без стихове от Корана. Спомни си как трябваше да се моли на духовниците да му разрешат да го разположи тук; как го беше направил с двете си ръце посред нощ, за да не го види никой от селото; как беше плакал, докато беше работил. Господи, как беше плакал!

Коленичи до гроба, наведе се и долепи бузата си до хладната му повърхност.

— О, Али — прошепна. — Братко мой, живот мой. Защо? Защо? Моля те, кажи ми защо?

Мохамед Абд ел-Тауба, детективът, който отговаряше за случая на Икбар, приличаше на мумия. Кожата му беше суха и сбръчкана, бузите му бяха хлътнали, а устните му бяха вечно застинали в нещо средно между гримаса и усмивка.

Работеше в една мръсна сграда на „Шария Бур Саид“. Бюрото му беше забутано в ъгъла на задимено помещение, което споделяше с още четирима колеги. Халифа пристигна малко след девет и след като си размениха обичайните любезности и пиха чай, двамата детективи се захванаха за работа.

— Значи се интересувате от стария Икбар — каза Тауба и запали нова цигара, макар че фасът на предишната още димеше в препълнения пепелник.

— Мисля, че е възможно случаят да е свързан с един наш случай в Луксор — отвърна Халифа.

Тауба издиша две струи дим през ноздрите си.

— Кофти работа. Имали сме какви ли не убийства, но като това… Направо са го накълцали. — Той бръкна в чекмеджето, извади една папка и я сложи на бюрото. — Докладът на патолога. Многобройни рани от остър предмет по лицето, ръцете и тялото. И изгаряния.

— От пура ли?

Тауба изръмжа утвърдително.

— Ами раните? От какво са причинени.

— Интересно. Патологът не беше сигурен. Метален предмет, но прекалено къс и широк, за да е нож. Смята, че може би е археологическа мистрия.

— Мистрия ли?

— Нали се сещате, като зидарска мистрия. От тези за замазване, запълване на дупки с цимент и такива работи. Така пише в доклада.

Халифа отвори папката и прочете доклада. Снимките на стареца мъртъв на пода на магазина си и след това на голия му труп върху масата за аутопсии го накараха да потръпне. Коментарите на патолога се покриваха почти дословно с онези на Ануар в доклада му за Абу Наяр.

„Видът на инструмента, причинил гореописаните наранявания, е неизвестен“ гласеше документът в типичния сух, дехуманизиран стил на всички подобни документи. „Патологията на разрезите е несъвместима с рани, причинени от нож. Формата и ъгълът на раните предполага, че са нанесени вероятно с мистрия, каквато използват строителите, археолозите и др., въпреки че за това няма категорични доказателства.“

Халифа задържа погледа си върху думата „археолози“, преди да погледне отново към Тауба.

— Кой е открил тялото?

— Собственикът на съседния магазин. Заподозрял нещо, когато Икбар не дошъл на работа. Вратата не била заключена, влязъл и го намерил.

— И кога е станало това?

— В събота сутринта. Изобщо не знам как вестникарите успяха да се доберат толкова бързо. Имам чувството, че те извършват половината престъпления в Кайро, за да има какво да пишат на другия ден.

Халифа се усмихна.

— Икбар занимаваше ли се с антики?

— Сигурно. Всички за този бизнес се занимават с антики. Няма досие при нас, но това не значи нищо. Ресурсите ни стигат да се занимаваме само с едрите риби. Когато става въпрос за инцидентни простъпки, сме склонни да си затваряме очите, иначе трябва да напълним всички затвори оттук до Абу Симбел.

Халифа прелисти още веднъж доклада и отново стигна до думата „археолози“.

— Чували ли сте напоследък за нещо необичайно на пазара, на антики?

— Какво необичайно?

— Нещо много ценно. За което си струва да се убива?

Тауба сви рамене.

— Не се сещам. Имаше някакъв грък, дето изнасяше артефакти, маскирани като репродукции, но това беше преди няколко месеца. Не се сещам за нищо по-скорошно. Освен ако не броим онази работа в Сакара.

Халифа вдигна поглед.

— Сакара?

— Вчера следобед. Двама англичани се замесили в престрелка и избягали с откраднато такси. Очевидно жената е взела нещо от една от къщите при разкопките.

Той подвикна към другия край на стаята на единия от колегите си, възпълен мъж с огромни петна от пот под мишниците.

— Ей, Хелми! Ти нали имаше приятел в управлението на Гиза. Какво казва за стрелбата в Сакара?

— Нищо особено изръмжа Хелми и захапа огромно парче сладкиш. — Никой не знае какво става, освен че жената е взела нещо. Някаква кутия или нещо подобно.

— Имат ли представа коя е?

Хелми набута поредната порция сладкиш в устата си и сиропът потече по брадата му.

— Дъщеря на един от археолозите. Един от инспекторите в тефиша я познал. Някой си Мъри или нещо такова.

„Мъри — помисли Халифа. — Мъри.“

— Не е ли Мъдрей? Майкъл Мъдрей?

— Същият. Почина преди два-три дни. Инфаркт. Дъщерята открила тялото.

Халифа извади от джоба си бележник и химикалка.

— Я да видя дали съм разбрал правилно: жената намира тялото на баща си преди два дни, след това се връща вчера и взема нещо от къщата при разкопките…

— Шофьорът, който ги е возил, смята, че са го взели от някаква гробница — каза Хелми. — Каза, че излезли в пустинята, взели нещо като кутия за пица…

— Ако не намесиш храна, няма да си ти, Хелми! — извика един от колегите му.

— Цуни ми гъза, Азиз… та взели кутията, върнали се и някой започнал да стреля по тях. Но след това хората от селото отдолу казали, че стрелял онзи, дето бил с жената. Казвам ти, никой не знае какво става.

— Знае ли се кой е мъжът?

Хелми поклати глава. Халифа се замисли.

— Има ли възможност да говоря с приятеля ти от Гиза?

— Няма проблем, но едва ли ще ти каже нещо повече. Както и да е, него го отстраниха от случая. Ал-Мухабхарат пое нещата миналата нощ.

— Тайните служби? — Халифа се изненада.

— Явно искат да покрият нещата. Лоша реклама на Египет и освен това е замесена туристка. Даже не го пуснаха по новините.

Халифа драсна нещо в бележника си.

— А с някой друг бих ли могъл да говоря? — попита след кратка пауза.

Хелми бършеше трохите от бюрото си.

— Мисля, че в британското посолство има някакъв, дето познава жената. Ортс или нещо такова. Младши аташе. Само това знам.

Халифа си записа името и пъхна бележника джоба си.

— Мислите ли, че са свързани? — попита Тауба.

— Нямам представа. Не виждам никаква очевидна връзка. Просто интуиция… — Той спря, без да довърши изречението, и взе доклада на патолога. — Може ли да го копирам?

— Разбира се.

— Освен това искам да огледам магазина. Възможно ли е?

— Няма проблем.

Тауба бръкна в бюрото си и извади един плик.

— Адресът и ключовете. Намира се на Хан ал-Халили. Свалили сме всички отпечатъци и сме прибрали веществените доказателства.

Той го подхвърли на Халифа, който го хвана и се изправи.

— До няколко часа ви го връщам.

— Спокойно. Аз съм тук до късно. Винаги седя до късно, по дяволите.

Стиснаха си ръце за довиждане и Халифа тръгна към вратата. Вече беше почти излязъл, когато Тауба му извика:

— Ей, Халифа, забравих да ви попитам… родата ви не беше ли от Назлат ал-Самам?

Халифа се поколеба.

— От Порт Саид е — каза и изчезна в коридора.

 

 

Луксор

Нещото, за което Дравич съжаляваше най-много през живота си, единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че не уби момичето. След като я беше изчукал, трябваше да й пререже гърлото и да я хвърли в някоя яма. Но не го беше направил. Беше я оставил да си пълзи. И тя естествено беше допълзяла право в полицията и им беше разказала какво е направил — и бум! Беше дошъл краят на кариерата му.

Добре, беше си намерил добър адвокат и бяха убедили съдебните заседатели, че всичко е било по взаимно съгласие. Но калта остана. Светът на египтологията е малък и не след дълго всички знаеха, че Каспар Дравич е изнасилил една от доброволните си сътруднички и, което е по-лошо, се е измъкнал ненаказан. Субсидиите пресъхнаха, отказваха му концесии и издателите престанаха да отговарят на обажданията му. На трийсет години с приключена кариера. Защо, защо просто не я беше убил? Повече никога не би направил същата грешка. Оттогава никога не беше правил същата грешка.

Той тръсна глава, за да се върне в настоящето, и махна на съдържателя на кафенето да му донесе още кафе. На съседната маса двойка руси скандинавци, момче и момиче, се бяха надвесили над някакъв туристически справочник и бележеха нещо с химикалка. Момичето беше привлекателно, с плътни устни и дълги бели крака. Дравич си позволи да пофантазира малко как тя крещи в болезнен екстаз, докато й го вкарва в стегнатия розов анус, но след това се насили да върне съзнанието си към работата по гробницата.

Почти цялата предишна нощ бяха изнасяли последните артефакти — дървената погребална плоча, базалтовия Анубис, алабастровите съдове. Беше останал само ковчегът, ярко боядисан и изписан с нескопосни йероглифни текстове. Щяха да го изнесат тази вечер. Всичко друго беше сложено в сандъци и изпратено на юг към Судан, откъдето щеше да стигне до пазарите на Европа и Далечния изток.

Добра стока, една от най-добрите, които беше виждал. Късния период, Двадесет и седмата династия, сто отделни предмета, груба изработка, но всичките в добро състояние — трябваше да изкарат няколкостотин хиляди, ако не и повече. Което при десет процента комисиона означаваше доста тлъста сума за него. Сравнено с голямата плячка обаче това беше нищо. Сравнено с голямата плячка всичко, което някога беше изнасял контрабандно, беше нищо. Това щеше да е ударът на живота му. Късметът, който чакаше. Краят на всички неприятности.

Само че ако намереше липсващото парче. То беше ключът. Ласаж и онази Мъдрей държаха бъдещето му в ръцете си. Къде бяха? Какво крояха? Колко знаеха?

Отначало се беше изплашил, че ще занесат парчето право при властите. Фактът, че не го бяха направили, беше източник както на облекчение, така и на тревога. Облекчение, защото означаваше, че все още има шанс да си го върне. Тревога, защото означаваше, че някой от тях можеше да е решил да се състезава за плячката.

Вече се страхуваше точно от това. Времето привършваше, както беше казал Саиф ал-Таар. Не можеха да чакат вечно. Колкото повече парчето стоеше у тях, толкова повече нарастваха шансовете плячката да му се изплъзне от ръцете. Всичките му надежди, всичките му мечти…

— Какво правиш? — измърмори на себе си. — Какво правиш, да ти го начукам?

Наблизо прозвуча неодобрително мърморене. Той вдигна глава и видя, че скандинавската двойка го гледа.

— Да? — изръмжа той. — Какво има?

Те припряно платиха и излязоха.

Кафето му пристигна и той започна да го сърба, загледан в хълмовете на Тива, кафяви и масивни на фона на бледосинята възглавница на небето.

Онова, което не разбираше, беше как Ласаж и момичето, ако имаха намерение да преследват плячката сами, щяха да го направят само с един фрагмент. Естествено Ласаж беше един от най-добрите археолози тук. Възможно беше да разгадае всичко само от едно-единствено парче. Но Дравич се съмняваше. Щеше да им трябва нещо повече. И за да го получат, трябваше да дойдат в Луксор. Затова стоеше и ги чакаше тук, а не в Кайро. Ако се покажеха някъде, щеше да е тук. Сигурен беше. Въпрос на време. С каквото естествено почти не разполагаше.

Той допи кафето, бръкна в джоба си и извади пура, дълга и дебела. Размачка я между палеца и показалеца си, наслаждавайки се на пукането на изсушените тютюневи листа, лапна я и я запали. Топлата ласка на дима го успокои и повдигна настроението му. Той протегна крака и се замисли за онази Мъдрей, за тялото й — за стройните й бедра, за стегнатия бюст, за високия задник. За нещата, които би искал да прави с нея. Нещата, които щеше да направи. Мисълта го накара да измърка от удоволствие. Нещо, което тя определено нямаше да прави, заемеше ли се с нея. Той погледна издутината на панталона си и избухна в смях.