Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (16)

12

Северен Судан, близо до границата с Египет

Момчето излезе от палатката и се затича.

Изпод краката му хвърчеше пясък. Стадо кози се разбяга пред него. То подмина един загаснал лагерен огън, хеликоптер, покрито маскировъчна мрежа, купчина дървени сандъци и спря пред друга палатка, разположена малко встрани от основния лагер. Извади лист хартия от робата си, отметна покривалото и пристъпи вътре.

В палатката един мъж стоеше със затворени очи и беззвучно рецитираше нещо на себе си. Лицето му беше издължено и и слабо, с брада, гърбав нос и точно между очите — дълбок вертикален белег: повредената кожа лъщеше, сякаш полирана с часове. Усмихваше се леко като човек, изпаднал в екстаз.

Мъжът коленичи, положи длани на земята и докосна килима с нос и чело, без да обръща внимание на момчето, което остана на мястото си с изпълнен със страхопочитание поглед. Изминаха минута, две, три, но мъжът с орловия нос продължаваше да се моли, да се кланя, да става, да говори нещо и вглъбената усмивка така и не слизаше от лицето му. Изглежда, щеше да продължи до безкрай и момчето тъкмо се канеше да излезе, когато богомолецът сведе глава към пода за последен път, изправи се и се обърна. Момчето пристъпи към него и му подаде хартията.

— Това дойде току-що, учителю. От доктор Дравич.

Мъжът взе листа и го зачете. Зелените му очи проблясваха в полумрака.

В него имаше нещо заплашително, осезателно присъствие на потискана жестокост, но и странна нежност в начина, по който сложи успокояващо другата си ръка върху главата на момчето. Детето впери поглед в краката си, с еднаква доза страх и обожание.

Мъжът прочете написаното и му подаде листа.

— Аллах, да е благословено името му, дава и Аллах, да е благословено името му, взема.

Момчето продължи да се взира в пода.

— Учителю, моля те — прошепна то. — Не разбирам.

— Не ни е дадено да разбираме, Мехмет — каза мъжът и повдигна брадичката на момчето, за да го погледне в очите. Никой не поставя под въпрос решенията на Всемогъщия. Просто изпълнява повелите му. Без въпроси. Без колебание.

— Да, учителю — прошепна смутено момчето.

— Той ни е поставил велика задача. Изпитание. Ако успеем, наградата ще е неизмерима. Ако се провалим…

— Какво учителю? Какво ще стане, ако се провалим? — Момчето изглеждаше ужасено.

Мъжът го погали по главата.

— Няма да се провалим. — Усмихна се. — Пътят може да е труден, но ние ще стигнем до неговия край. Не съм ли ти казвал? Ние сме Богоизбрани.

Момчето се усмихна и прегърна мъжа през кръста. Мъжът го отмести от себе си.

— Имаме работа. Обади се на доктор Дравич. Кажи му, че трябва да намери липсващото парче. Разбра ли? Трябва да намери липсващото парче.

— Трябва да намери липсващото парче — повтори момчето.

— Междувременно всичко продължава по плана. Нищо не се променя. Ще запомниш ли?

— Да, учителю.

— Удряме лагера в един часа.

Момчето излезе от палатката и побягна. Саиф ал-Таар го проследи с поглед.

Бяха го намерили преди няколко години, сираче, което ровеше като животно в уличните отпадъци на Кайро. Неграмотно, диво без родители. Бяха го изкъпали и нахранили и с времето се беше превърнало в един от тях, беше приело белега на челото и беше дало обет да носи само черно, цвета на силата и предаността.

Беше добро момче — простовато, невинно, вярно. Имаше и други като него, стотици, хиляди. Докато богаташите тъпчеха търбусите си и почитаха лъжовни богове, децата като Мехмет гладуваха. Светът беше болен. Затънал в неведение. Превзет от куфр. Но той се бореше, за да се възцари правда. Да издигне потисканите. Да отблъсне неверниците. Да възстанови правдата на вярващите.

И сега, изведнъж, като по чудо му бе дадена възможност най-после да съзре начин да осъществи задачата си. Но само го съзря, нищо повече. Господ дава и господ взима. Безсилието го измъчваше. И въпреки това той виждаше целта. Господ не върши нищо без цел. А това? Да изпита своя слуга, разбира се. Да провери решимостта му. Лесният живот е майка на повърхностната вяра. В бедите човек разкрива истинската дълбочина на вярата си. Аллах проверяваше неговата преданост. И той нямаше да го разочарова. Парчето щеше да се намери. Колкото и човешки животи да струваше това. Той, слугата, нямаше да предаде господаря си. И господарят му, сигурен беше, нямаше да го предаде, дотогава, докато му е верен. Дотогава, докато не се поддаде на слабостта. Той погледа още малко момчето, върна се в палатката, падна на колене, сведе лице към земята и поднови молитвите си.