Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (4)

3.

Сряда, 16 юни, 1898

Лондон, по обяд

За пътуването си от калната бедняшка улица Торпарч роуд до елегантния квартал Мейфеър Лила облече рокля от мека лъскава коприна и къса наметка, която едва покриваща раменете й. На шапката й се вееха три големи щраусови пера, ръкавиците й бяха от същата фина дантела като тази на пелерината, а дръжката на слънчобрана бе от слонова кост, украсена с изящен златен филигран^[1].

Портиерът на хотел „Конът“ се приближи към луксозната карета, с която тя пристигна, и веднага разбра, че хотелът щеше да приеме една истинска аристократка.

— Добър ден, госпожо. — Той хвърли бърз поглед към трите куфара и шестте кутии за шапки, струпани върху каретата. — Ще наредя пиколата да се погрижат за багажа ви.

— Добре, благодаря. — Лила протегна ръката си и той й помогна да слезе. Не се налагаше тя да плаща на кочияша. Портиерът щеше да се погрижи за това и сумата щеше да фигурира в сметката й накрая.

В изисканото фоайе с дървена ламперия, цареше атмосфера на приятно оживление. Господата, които тъкмо се връщаха от деловите си срещи, оставяха на рецепцията ключовете си, за да се отбият в бара за преди обедната чаша шери. Дамите, завърнали се от изморителната обиколка на магазините, взимаха ключовете си, за да се преоблекат за обяд. Но въпреки заетостта си, служителят на рецепцията не се забави нито за миг да обърне полагащото се внимание на новодошлата дама.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, аз съм Лила Къран.

— А, да, очаквахме ви. Добре дошли в „Конът“, госпожо Къран. Надявам се, че ще се чувствате удобно и ако се нуждаете от нещо…

— Добре, благодаря. Получихте ли съобщението ми?

— Да, госпожо, още завчера. Запазили сме апартамента срещу вашия за дамата от Испания.

— Отлично. Тя пристигна ли вече?

— Не още.

— Е, трябва да пристигне всеки момент. Моля изпратете някой да ме уведоми веднага щом пристигне. И се погрижете за обяд да запазите маса за двама в ресторанта на хотела. Още не мога да ви кажа за колко часа точно — зависи от това кога ще пристигне сеньората.

— Всичко ще бъде както желаете, госпожо Къран.

Лила се усмихна и важно се отдалечи. Съзнаваше, че безброй погледи бяха насочени към нея, но тя бе желала да постигне именно това със зрелищното си пристигане.

 

 

— Чудесно е, че отново те виждам, но ми изглеждаш много уморена — каза Лила.

Беатрис Мендоса сви рамене.

— Не е ли това съдбата на всички жени, да бъдат уморени? — Говореше съвсем правилен английски, но използваше малко високопарни изрази и изговаряше някои съгласни с леко съскане, типично за испанците.

— На някои жени, да — съгласи се Лила. Тя изчака един келнер да напълни чашата й с шери и чак след това продължи. — Изморително ли беше пътуването ти?

— И още как. Какво е това? — Беатрис посочи с вилицата си една чиния, в която сякаш имаше лед украсен с цветчета. След като го разглежда известно време, тя набоде на вилицата си нещо, което приличаше на миниатюрна розичка. — Ама то било просто репичка — промърмори тя, след като го опита. — Какъв смисъл има да оформиш един зеленчук, така че да изглежда като цвете?

— Англичаните си падат по такива превзетости. Как е Франсиско?

— Все същия. Поне засега.

Лила се усмихна. Зълва й беше може би най-прямата от всички жени, които познаваше. Освен това бе и доста грозновата. Жените от рода Мендоса нямаха късмет в това отношение. Мъжете често бяха хубави и обикновено се женеха за приказно красиви създания, но дъщерите почти винаги изглеждаха като Беатрис.

— Франсиско знае ли, че си в Лондон?

— Естествено. Нямаше нужда да го лъжа. На глупавия ми съпруг никога не би му хрумнало да се безпокои, че съм в Лондон или се виждам с теб. Когато бурята се разрази над главата му, той нито за миг няма да се сети, че идването ми тук е свързано по някакъв начин с това.

— Наистина си много спокойна. Надявам се… — Лила млъкна, когато започнаха да им сервират супа от костенурка от един голям сребърен супник. Тя не пророни нито дума докато тримата келнери, извършващи това свещенодействие, не се отдалечиха. — Беатрис, сигурна ли си, че го искаш? Че после няма да съжаляваш?

— Абсолютно. — Зълва й опита супата. — Ммм, колко е вкусна! — И след като хапна бързо още две лъжици, продължи: — Знаеш ли какво, наистина е жалко, че не познаваше майка ми. Ако Ана бе все още жива, когато ти се омъжи за Хуан Луис, щеше да разбереш.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Ана никога не се е двоумила, какво да прави с онова, което й завеща баща ми. Тя обясни всичко на нас с брат ми. Но веднага след смъртта й той предпочете да забрави на какво го е учила.

— И да се ожени за мен.

— Точно това щеше страшно да хареса на майка ми — категорично отсече Беатрис. — Във вените ти тече добра кръв.

Лила бе наясно, че тя имаше, предвид еврейска кръв. Но Беатрис не би го изрекла на глас дори и на тази доста уединена маса. Нито пък Лила смяташе да продължи с темата.

— Сега не говорим за Хуан Луис, нали? Става въпрос за Франсиско.

Косата на Беатрис бе започнала да побелява и имаше цвят на шарена сол. Въпреки че я бе прибрала в стегнат кок, както беше модерно сега в Испания, няколко непокорни кичурчета, жилави като тел, бяха щръкнали и се къдреха около лицето й. Тя раздразнено отметна едно от тях и си позволи да изсумти съвсем леко, както подобаваше на една дама.

— Съпругът ми не е Мендоса и явно това му е проблемът. Но той не е виновен. Все пак… — Тя повдигна вежди и сви рамене.

И двете бяха приключили със супата. Един келнер отнесе празните им купички. Друг, който отговаряше за вината, отвори бутилка сухо бяло „Грав“. Беатрис се намръщи при вкуса на френското вино, но когато по-късно им сервираха желиран омар, той много й хареса. Червено-белите парченца, обвити в прозрачно желе, я накараха да възкликне от наслада.

— О, това е прекрасно. Знаеш ли, не аз си избрах да се омъжа за Франсиско. Хуан Луис ме принуди.

— Никога ли не си го харесвала?

— Зависи какво имаш предвид с тази дума. Ако е нещо като това, което ти и Хуан Луис изпитвахте един към друг, преди да започнат неприятностите, тогава значи не съм го харесвала. Между нас никога не е имало нищо подобно. — Беатрис се огледа, за да се увери, че наблизо нямаше келнер. — Освен това, Франсиско е абсолютна нула в леглото. Като заек е. Бам-бум и готово.

Лила се задави с хапката си омар. Трябваше да вдигне салфетката пред устата си и да отпие глътка вино, за да си възвърне способността да говори.

— Винаги ли?

— Винаги. Нищо чудно, че нямаме деца. Той просто е толкова бърз, че не му остава време да остави нещо в корема ми. Но, разбира се, Франсиско не мисли, че това е причината. Сигурен е, че вината е в мен. Всъщност, оказва се, че това е истински късмет за теб, не е ли така?

— Така е, особено за Майкъл. — Нямаше смисъл да отрича. Беатрис много добре знаеше какво караше Лила да се заеме толкова пламенно с изпълнението на рискования си план. Това, което я озадачаваше, бяха мотивите на Беатрис.

До масата им изникна готвач с висока бяла шапка и започна да реже тънки парчета от телешкия бут, който димеше на сребърен поднос. Донесоха им и печени картофи и йоркширски пудинг, след което попитаха дамите дали биха желали сос и пюре от хрян. Лила отказа, а Беатрис си взе и от двете. Келнерът, отговарящ за напитките, прибра бутилката бяло вино и им донесе нови чаши, в които наля кървавочервено бордо.

— Няма ли да ти е неприятно, когато Майкъл поеме банката в Кордова?

Беатрис застина, както поднасяше хапка месо към устата си.

— Защо да ми е неприятно? За бога, щях ли да ти помагам, ако не исках Майкъл да оглави банката в Кордова?

— Не знам. След време той ще се ожени. И съпругата му ще стане господарка на двореца.

— И слава богу. За мен това е още едно предимство. — Беатрис опря замечтано глава на тъмнозелената кадифена облегалка. Носеше копринена рокля в бургундско червено. Не й отиваше особено, защото придаваше нездрава бледност на кожата й. Но когато се облегнеше така, приличаше на котка на припек. — Аз ще пътувам. Първо Франция, летните курорти, минералните извори, Девил и Биариц. Сетне може би Австрия. Отдавна мечтая да видя Виена и Залцбург.

— Без Франсиско ли?

— Разбира се, че без Франсиско. Вероятно ще получи инфаркт или ще се самоубие. Ако не, тогава просто ще настоявам да се разделим без много шум. Край със заешките му истории, без повече бам-бум. Само от това да се спася, пак ще е много.

— Беатрис, все пак продължавам да се тревожа за едно нещо… Ами ако сме подценили Франсиско? Ами ако се изправи срещу бурята и намери някое блестящо решение?

— Кой, Франсиско ли? — изкикоти се Беатрис. Едва успя да потисне смеха си и да продължи. — Повярвай ми, скъпа Лила, няма такава опасност. Ще плаче като малко дете, което е паднало и се е ударило. Ще моли за помощ. Бъди спокойна. — Този път тя не можа да удържи смеха си и се смя, докато по очите й не избиха сълзи. — Казах ти, той е като заек. Бам-бум и ще хукне към дупката си.

— Знаеш ли, просто не мога да повярвам, че ти говориш така. Ще опиташ ли от ягодите?

Беатрис огледа количката с десерти, която бяха приближили до тяхната маса.

— Да, може да си взема малко. И парче от този сладкиш. — Тя се усмихна на сервитьора и се вслуша в съвета му да ги облее с гъста подсладена сметана.

Чак вечерта, когато двете пиеха миниатюрните си чашки силно кафе в апартамента на Лила, Беатрис напомни за своето единствено условие.

— Майкъл ще изпълни ли обещанието си?

— Да спазва предписанията на юдаизма и да отгледа децата си като евреи ли? Да, ще го изпълни. Даде ти дума. Вече спря да яде свинско — добави през смях Лила.

Беатрис кимна одобрително и си взе захаросан бадем от сребърната купичка.

— Добре. Защото ако ме излъже, ще го съсипя. Колкото и да го обичам, ще го направя. Не знам как точно, не съм толкова умна като теб. Но ще намеря някакъв начин да го поваля на земята.

Говореше спокойно, но Лила знаеше, че не бива да се съмнява в думите й.

— Няма да се наложи. Майкъл знае дълга си.

— Прекрасно. Значи всичко ще е наред. И покойните ми родители ще могат да почиват в мир.

— Цялата си пропита от религията — промълви Лила. — Странно как родителите ти не са успели да възпитат и Хуан Луис така.

— Наистина е странно, защото беше вече на девет години, когато баща ни почина. А аз бях съвсем малка — въздъхна Беатрис. — Всички мъже са глупави и безсърдечни, нали?

— Хуан Луис имаше много грехове, но не бе глупав.

— Продължаваш да го защитаваш, въпреки всичко, което ти стори?

— Не го защитавам — отвърна Лила. — Просто констатирам факта.

— Добре, щом е така. А синът му различен ли е?

— Той е просто чудесен.

— Значи няма да имаме никакви проблеми. Само Франсиско ще има проблем — захили се Беатрис.

— Сещам се за още няколко души, които няма да ни ръкопляскат — отбеляза Лила. — Например Джейми, Хенри и Норман Мендоса.

— Всички те са предатели, претенциозни самозванци. Като бащите си. — Беатрис ги запрати в общия кюп с едно пренебрежително махване на ръка.

— Ами ти? — Виното беше потопило Лила в приятна мъгла и тя се престраши да зададе въпроса, който я глождеше от няколко часа: — Ти не се ли преструваш от години насам?

— Знам, че на пръв поглед изглежда така. Но не е същото. Никой не е опирал пистолет до главата на Джоузеф, за да го накара да се покръсти. Родът на майка ми е от Мадрид. Избягали в Италия през 1492 г., след декрета на Фердинанд и Исабела. Върнали се след сто години. Испанците винаги се прибират обратно в Испания. Това ни е в кръвта.

— Но са се върнали като християни.

— Само за пред хората. Калерос, родът на майка ми, са били истински маранос. Скришом са изповядвали юдаизма. Затова Робърт и София са избрали Ана Калеро за съпруга на техния Рафаел.

Лила не можеше да проумее тази тъй дълбока и трайна връзка на евреите с техния невидим бог. Нейните мотиви бяха по-простички. Помисли си за английското разклонение на рода Мендоса. Никой от тях не бе последвал примера на Джоузеф и не се бе покръстил. Оставаха си, по свой кротък начин, евреи. Ами зълва й? На обяд Беатрис си взе допълнителна порция омар. Лила не знаеше почти нищо за юдаизма, но все пак бе чувала, че правоверните евреи не бива да ядат свинско и раци.

— Ти за еврейка ли се смяташ?

— Разбира се. — Беатрис притисна ръка до сърцето си. — Тук, вътре, съм еврейка. Но не за това мечтаеха баща ми и майка ми. Банката в Кордова трябва да бъде оглавена от правоверен евреин, а аз нямам деца.

Лила кимна. За кой ли път с гордост осъзнаваше, че Майкъл е най-голямото й съкровище.

— В Кордова всичко е готово — продължи Беатрис. — Планът ти е изпълнен най-точно.

— Предупреди ли ги, че паролата е минус двадесет?

— Да. Спазих указанията дума по дума. Щом получат телеграмите, започват. Аз ще бъда далеч, Джейми ме покани на гости в Уестлейк. Разбира се, не го стори от сърце. Не съм достатъчно представителна. Но трябваше да прояви любезност към собствената си братовчедка.

— Прекрасно. Тъкмо ще го държиш под око. — Лила наля още кафе и пусна три бучки в чашата на зълва си. Бяха си казали всичко, което имаха за казване, но в очите на испанката се четеше още един въпрос. — Какво има? Защо ме гледаш така?

— Защото отдавна исках да те питам нещо — отвърна Беатрис. — А не смеех.

— Питай сега.

— Обещаваш ли да отговориш?

— Достатъчно добре ме познаваш. Никога не поемам подобни обещания.

— Да, май наистина е така — призна Беатрис. — Винаги си била прекалено умна за мен. Но за питане пари не искат, нали?

— Така е.

— Добре, ще питам. Как накара Хуан Луис да те пусне? Как успя да го принудиш да ти даде толкова много пари? И най-важното, защо той се съгласи да пусне Майкъл?

— Знаех някои неща, които той не искаше да се разчуят.

Беатрис шумно тръшна чашата си на масата.

— Лила, това не е никакъв отговор. Това го знам отдавна. Въпросът ми е, какво знаеше? Научи го от онова писмо, което пратих Майкъл да ти донесе, нали? И още нещо. Как успя да накараш Хуан Луис да ти даде своята половина от медальона?

— Охо, значи си разбрала и за това? — попита тихо Лила.

— Направо се побърках да го търся след смъртта на брат ми. Франсиско го искаше. Знаеше, че медальонът се предава на онзи, който поема банката. Не бях съгласна той да го вземе, защото не е Мендоса. Исках да го намеря заради себе си. Обърнах наопаки апартамента на Хуан Луис. Но открих само една кадифена кесийка, в която имаше листче хартия. На него пишеше твоето име. Значи ти си взела медальона, когато си тръгна, нали?

— Да — призна си Лила. — Нямаше да тръгна без него. По право той принадлежи на Майкъл и сега е у него.

— Но как? — продължи да настоява Беатрис. — Как накара Хуан Луис да се съгласи да направи каквото ти искаш?

Лила прехапа устни и се замисли. После се усмихна и каза:

— Не мога да ти кажа това, но ще ти разкажа една история. Ти може и да си я чувала. Знаеш ли нещо за човека, когото Мендоса наричат Мойсей Отстъпника?

— В рода Мендоса се разказват хиляди истории, но повечето не са верни.

— Само че тази е истинска.

— Откъде си сигурна?

— И това няма да ти кажа, но ще ти разкажа за Мойсей Отстъпника. — Лила се изтегна по-удобно на брокатеното канапе, притвори очи и заговори така, сякаш знаеше думите наизуст. — Allahu aubar, Allahu akbar… Това били думите, които мухезинът^[2] повтарял пет пъти всяка сутрин щом се качи на минарето. La ilaha il-Allah, няма друг бог, освен Аллах. Muhammad-un Rasulu-illah, Мохамед е неговият пророк. Ето какво чували Мендоса в продължение на повече от петстотин години, когато Кордова била под ислямско владичество. Allahu akbar…

— Но маврите са се разбирали много добре с евреите — възрази й Беатрис. — Особено с рода Мендоса.

— Да, дълги години било така. Но Мойсей Отстъпника бил начело на династията през 1150 година, когато християните започнали да нападат Кордова и една фанатична ислямска секта, шиитите, завзела властта. Те решили да изгонят от града всички неверници, което естествено означавало всички евреи.

— Но тогава твоят Мойсей отказал да напусне Кордова, нали?

— Да, бил твърдо решен да остане. В утрото на един петък, свещения ден на мюсюлманите, Мойсей събрал целия род в онази стара зала на двореца, в която се намира мозаечният фриз с бръшляновите листа и посочил плочката. Чувала ли си за нея?

— Знам цялата й история — намусено потвърди Беатрис. — Майка ми разказваше, че белегът в стената бил оставен от една плочка, на която бил написан семейния девиз.

— „Ако те забравя, о, Йерусалим, нека дясната ми ръка изгуби сиялата си“ — изрецитира го Лила. — Ето това пишело на плочката.

— Може и така да е — отвърна Беатрис, — но никой не я е виждал от векове.

— Не е, защото Мойсей Отстъпника я махнал от там. Събрал целия род в залата и им казал, че девизът е просто едно суеверие и те нямало да го следват повече. Тогава накарал един слуга да я махне от стената и да я скрие.

— Но къде? — попита Беатрис.

Лила за момент потъна в размисъл.

— Не зная. Много съм се чудила за това, но тя не ми каза…

— Кой не ти каза?

— Няма значение. Говорим за Мойсей. Та след като свалил плочката, той погледнал събраните в залата и им рекъл…

— Че ще станат мюсюлмани? — прекъсна я Беатрис, заинтригувана от разказа въпреки първоначалния си скептицизъм.

— Не точно. Той погледнал към всеки един поотделно и им казал: „Това е. Ако е греховно деянието ми, то нека възмездието се стовари върху мен, а не върху вас“. И тогава започнал да изрича мюсюлманската молитва: Allahu akbar… Бог е всемогъщ. La ilaha il-Allah… Няма друг бог, освен Аллах.

В стаята беше горещо, но ветрилото на Беатрис висеше забравено в ръката й. Тя се бе втренчила в Лила, погълната от разказа.

— Говориш така, сякаш си била там — прошепна тя.

— Понякога ми се струва, че наистина съм била.

— Но откъде знаеш всичко това?

Лила поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Чудесно! — презрително се изсмя Беатрис. — Разказваш страхотни приказки и Хуан Луис те е пуснал само заради това. Защото си му разказала за ужасното вероотстъпничество на Мендоса. Не си мисли, че ще ти повярвам.

Лила сви рамене.

— Не зная дали наистина е било толкава ужасно. Може би Мойсей е бил прав. Както и да е, нещата не стояха точно така. Имам предвид, между мен и Хуан Луис. Това беше просто предисторията.

— Предисторията на какво? — Беатрис се чувстваше страшно неудовлетворена от разказа и сега се наведе напред, като наблягаше на всяка дума и удряше по масата с ветрилото си. — Нищо не ми обясни, ти само се опитваш да ме дразниш.

— Не, не се опитвам. Наистина трябваше да знаеш за Мойсей Отстъпника, за да разбереш всичко останало.

— Е, и? Казвай останалото!

— Не мога да ти го разкажа, не и точно сега. Но вместо това ще ти обещая нещо. — Лила се изправи и погледна зълва си право в очите. — Обещавам ти, че когато всичко това свърши, когато победим и Майкъл заеме мястото си в Кордова, ще ти разкажа всичко.

 

 

Норман Мендоса си беше избрал кабинет на първия етаж на банката. Прозорците му гледаха към Слоун стрийт и му позволяваха да наблюдава кой влиза и излиза от сградата. Освен това се намираше близо до паричния салон на банката, където чиновниците и касиерите обслужваха клиентите. Така той имаше възможността по всяко време да проверява как върви бизнеса.

Бюрото на Филип Джонсън, личния секретар на Норман, се намираше в една малка стаичка в коридора между салона и кабинета. Джонсън имаше мъртвешки бледо лице, тясно и издължено, с вечно недоволно изражение. Той бе посветил двадесет години от живота си на вярна служба при Норман и вече смяташе, че има пълното право да изразява раздразнение от името на шефа си. Щом Тимъти се появи, секретарят вдигна поглед и се намръщи:

— Баща ви ви чака вече цели пет минути.

Тимъти демонстративно извади часовник от джобчето на жилетката си.

— Наистина ли, Филип? Сигурно часовникът ми е изостанал. Според него сега е точно три часът.

Джонсън присви устни, но не каза нищо повече. Той стана и отиде до вратата на салона, откъдето долиташе тихото шумолене на пари, прехвърляни от ръка в ръка, и скърцането на писалките на цял взвод чиновници, които вписваха данни в дебелите си счетоводни книги.

— Ще уведомя баща ви, че сте тук.

Тимъти пъхна обратно часовника си в джобчето. Нямаше смисъл да го поглежда пак. Показваше точно три и седем. Не че искаше старият да го чака, просто му трябваше време да се подготви за срещата. Трябваше да бъде сигурен, че нищо в думите или поведението му нямаше да издаде факта, че Бет го бе напуснала. Рано или късно баща му щеше да научи за това, но Тимъти горещо се надяваше да е по-късно. Баща му със сигурност щеше да каже, че вината е негова, че изневярата на жена му се дължи на негова грешка. Все още не се чувстваше способен да понесе това спокойно. „Трябва да остана спокоен“, повтаряше си той, докато чакаше в малката стая, „не трябва да избухвам“.

Джонсън се върна.

— Ще ви приеме. — Секретарят кимна с глава към офиса на Норин и Тимъти влезе, без да почука.

— Закъсня. Казах ти да си тук точно в три.

— Съжалявам, сър. Явно часовникът ми не е точен.

— Тогава го занеси на поправка — сопна му се Норман.

— Добре, сър, ще го направя.

— Хайде, седни. Не ми стой прав като някой просяк на улицата.

Тимъти седна на стола срещу баща си. Старият господин бе зает да подписва купчина документи. През отворения прозорец се виждаше как минувачите бързат нанякъде или към скъпите магазини на площад Слоун скуеър, или към частните сгради на Пимлико роуд. Долавяше горещия вятър през сатенените завеси, който довяваше шумове от уличното движение и задушливата миризма на нажежения град. В стаята звучеше само тиктакането на часовника върху камината. Тимъти не издържа дълго на напрежението.

— Става прекалено горещо като за юни, нали?

Норман погледна сина си.

— Случайно да си променил решението си относно Парагвайския заем? Хенри да те е разубеждавал нещо?

Сърцето на Тимъти отново лудо затуптя, както тия дни доста често му се случваше. Но направи всичко възможно да запази самообладание.

— Защо трябва да съм променил решението си? Нали онзи ден всички се съгласихме, че чичо Хенри се притеснява като стара баба.

— Да, така беше. Къде е Бет?

Въпреки предварителните усилия на Тимъти въпросът го свари неподготвен. Изненада го най-вече ненадейността на запитването и липсата на каквото и да било въведение.

— Тя е… ъ-ъ… на почивка.

— Пълни глупости. — Норман изрече тези думи с обичайната си интонация, взе една златна клечка за зъби и зачовърка в устата си. — Чувам, че те е зарязала.

— Но това е нелепо — настоя Тимъти. — От къде сте го чул?

— Не те засяга. Имам си източници. Освен това, съвсем не е нелепо, а е самата истина. Избягала с Майкъл Къран. Точно това май е най-лошото. Можеше поне да върти курвенските си номера извън семейството.

Лицето на Тимъти силно се зачерви.

— Сър, не ви позволявам да говорите така за съпругата ми…

— Като за някаква курва? Че защо не? Тя си е точно такава. Опитвах се да те предупредя за това. Още преди години ти казах, че не е подходяща за теб. Но ти беше „лудо влюбен“ и нищо друго, освен да се ожениш за нея, не те задоволяваше. Въобще не трябваше да допусна да го направиш.

Тимъти отчаяно се бореше със себе си, повтаряше си, че това съвсем не беше най-подходящият момент да прати стареца по дяволите. След няколко седмици — да, но не и сега.

— Мисля, че ще е най-добре да ме оставите сам да се справя със семейните си въпроси, татко.

— Засега май не се справяш особено успешно, а? Направи те на глупак и сега ще го разгласи на целия свят.

Норман наблюдаваше внимателно сина си. Защо ли не даде воля на собствените си низки страсти преди няколко години? Тогава самият той бе доста хлътнал по младата Бет. Често я канеше на разходки или си измисляше поводи да я посети, когато знаеше, че Тим няма да е у дома. Но всичко това не доведе до нищо по-сериозно, защото той така и не събра кураж да сложи рога на собствения си син. За което само можеше да съжалява, имайки предвид как се развиха нещата.

— Какво смяташ да правиш с нея?

Тимъти престана да се преструва, че всичко е наред.

— Още не съм решил.

— Откога я няма?

— От неделя, когато заминах за Дъблин — тихо отвърна Тимъти, като едва сдържаше гнева си.

Норман повдигна вежди.

— От толкова време? Май трябва да поразтърся информаторите си. Да науча за това чак тази сутрин!

— Отвратително е да ме шпионираш така.

В отговор баща му само махна с месестата си ръка.

— Това не е шпиониране. Та ти си мой син. Разбира се, че трябва да те държа под око. Тя с Къран ли е?

— Не знам. Оставила е бележка, че отива при него.

— Да, това ми го казаха. Но къде?

— И това не знам.

— Сигурно в Дъблин?

— Не, не са там. Проверих.

Норман кимна, доволен, че синът му е свършил поне едно нещо.

— А в Кордова?

Тимъти поклати глава.

— И там не са. В Кордова никой не е виждал Майкъл Къран, откак майка му го е отвела от там.

— Да, разбира се, пак тази Лила. Трябва да ти е ясно, че нищо не може да се случи без знанието на Лила. Говори ли вече с нея?

— Не. Не е в Белрев и не знам къде се намира.

Това беше самата истина и вероятно бе по-сериозен проблем дори от местонахождението на жена му и братовчед му. Тимъти почувства как стомахът му се свива на топка. Струваше му се, че нещата започват да се изплъзват от контрола му.

— Открий Лила. — Норман остави златната клечка за зъби на бюрото. — Тя трябва да знае къде са Майкъл и Бет.

— А после? — Тимъти не можа да сдържи любопитството си. Какво ли щеше да прави всемогъщия Норман Мендоса с една невярна жена? — Какво според теб трябва да направя, щом ги открия?

— Е, сам не можеш да напердашиш Къран. Два пъти по-едър е от теб. Ще наемеш няколко главореза да свършат тая работа вместо теб. Но трябва да са поне десетима.

— А жена ми?

— И нея ще понаплескаш. Това поне можеш и сам. Но не много жестоко. После си я прибираш у дома.

— Значи това е вашият съвет — два-три плесника по задника, после й прощавам и забравям всичко, така ли?

За миг Норман си представи приятно закръгленото дупенце на Бет.

— Съвсем няма да е неприятна работа. Пък и няма какво друго да сториш.

— Напротив, има.

— Но какво, за бога? — поинтересува се Норман.

— Ще я обвиня в изневяра и ще се разведа с нея, а Майкъл Къран ще бъде обявен за главния виновник.

Норман се изсмя гръмогласно на думите му.

— Нищо подобно няма да направиш. Ти да не си се побъркал, момче? Банкерите никога не се забъркват в скандални дела, още по-малко пък в бракоразводни. Те означават сигурна смърт за бизнеса.

Тимъти понечи да възрази, но се отказа. Скоро щеше да бъде достатъчно могъщ да устои на всякакъв скандал, но не бе сега моментът да го изтъква. Наистина трябваше да смени темата.

— Кажете ми, чували ли сте нещо за Роджър?

За част от секундата Норман трябваше да се позамисли кого имаше предвид Тимъти. Преди доста години баща му бе изгонил Роджър.

— За чичо ми Роджър? Че какво общо има той с всичко това? Как се сети за него?

— Няма нищо общо със съпругата ми. Сетих се за него заради една статия в днешния „Таймс“. Пише, че Ротшилд смятали да открият клон и в Америка.

— Тия проклети вестници! Никога не им вярвай. Всички лъжат, до един. А колкото до Роджър, не, не съм чувал нищо за него. Джейми и Хенри също не знаят нищо.

— Значи просто е изчезнал?

— Така изглежда. Във всеки случай, баща ми постъпи доста глупаво. Въобще не трябваше да го изпраща в Ню Йорк. Роджър ставаше за банкер толкова, колкото и Джейми. Да го остави без надзор на място като Ню Йорк… това бе пълна глупост.

— Роджър е имал парче от медальона, нали?

Норман присви очи. Най-после разбра накъде бие синът му.

— Да, явно е имал. Наистина не се знае къде е едно от парчетата.

— Дядо Джоузеф е разделил медальона на три части — по една за него и за братята му близнаци Роджър и Сесил. После Джоузеф дал по една трета на всеки един от синовете си. Вие, чичо Джеймс и чичо Хенри имате по едно парченце, нали така?

Норман извъртя стола си и се загледа през прозореца. Свечеряваше се и минувачите бяха намалели.

— Да, така е.

— Парченцата трябва да са много малки. Сигурно вече надписът не може да се разчете.

— На кой му притрябвало да го чете? Всички знаем какво е пишело на плочката.

— „Ако те забравя, о Йерусалим, нека дясната ми ръка изгуби силата си“ — изрецитира тихо Тимъти. — Едва ли някой би предположил, че Мендоса са почиташ кой знае колко Библията.

— Имало е и такива, които са я почитали. Във всеки случай, Йерусалим означава семейството, семейния бизнес.

— Когато бях малък, дядо ми казваше, че означава Кордова.

— Сигурно е било така по времето, когато са приели девиза. Но това е било много преди да бъде основан английският клон на рода Мендоса.

— Дали другата, кордовската половина, е у братовчед ми Франсиско?

Норман се изправи.

— За бога, момче, та ти задаваш повече въпроси, отколкото когато беше шестгодишен! Сигурно е у него. Робърт Предателя, англичанинът, който поел управлението в Кордова и се оженил за испанската циганка, разделил медальона на две части някъде около 1820 г. Дал едната половина на сина си Рафаел, а другата на дядо ти Джоузеф, своя племенник. Рафаел имал две деца: Хуан Луис, който умря, и Беатрис. А сега, когато съпругът й Франсиско пое управлението в Испания, би трябвало кордовската половина от медальона да е у него. — Норман се изправи. — Виж какво, това е твърде заплетена история, а и ти сега си имаш други грижи. Освен това, време е да тръгвам. Имам среща с Джон Баринг в клуба.

Тимъти също се изправи и се постара с нищо да не издаде колко важни бяха за него последните думи на баща му. Баринг бе начело на друга мощна търговска банка. Не бе нещо необичайно лондонските финансисти да си поделят риска в опасни начинания. Но за пръв път чуваше, че Мендоса търсеха партньор за новия заем. Тази информация определено щеше да заинтересува Лила Къран. Когато я открие.

— Баринг ще участва ли в Парагвайския заем? — попита той възможно най-невинно.

— Още не знам със сигурност. А относно Бет и братовчед ти Майкъл: Намери Лила, тя ще знае къде са.

— Добре, татко. Наистина смятам да я намеря. — Тимъти вътрешно се усмихна на иронията в думите си.

Двамата тръгнаха към вратата на кантората. Тимъти хвана изящно гравираната месингова дръжка, но не отвори.

— Татко, ще ви попитам още нещо.

Норман се спря.

— Добре, какво има?

— Става дума за вашето парченце от медальона. На кого ще го оставите, на мен или на Чарлз?

— Не съм сигурен. Винаги съм ви го казвал. Вие двамата сте единствените наследници от мъжки пол. Това е сериозен въпрос. Ще трябва да помисля.

— Да, наистина сте го казвали. — Тим отвори вратата и изчака Норман да излезе пръв. — Довиждане, сър.

Норман само махна с ръка и се запъти през салона към улицата.

Копеле, помисли си Тим. Проклет копелдак. Баща му искаше да даде парчето от медальона на Чарлз. Винаги е искал да даде това съкровище на първородния си син. Такава беше традицията в рода Мендоса. Ето как и онзи идиот, чичо му Джеймс, бе заел сегашната си длъжност. Чарлз щеше да получи всичко — и титлата, и имението, а освен тях щеше да поеме и банката. Но всичко това нямаше да има никакво значение. Докато Норман се накани да даде на някого мъничкото златно парченце, то нямаше да струва и пукната пара.

 

 

Денят бе топъл и Норман не носеше палто, което да даде на портиера в антрето на „Уайтс клъб“ на Пал Мал. Само му кимна леко и влезе направо в салона за пушене. Джон Баринг още не беше дошъл, но Норман забеляза един друг познат.

— Шарик, колко се радвам да ви видя!

Лорд Шарик вдигна поглед от вестника си.

— Мендоса, драго ми е да се срещнем. От толкова време не сме се виждали! Поседнете за малко.

— Благодаря. Наистина мина много време. Пак ли сте пътували някъде?

Негова светлост сви рамене:

— Обикалях насам-натам. Нали ме знаете, обичам пътешествията.

— Наистина, вестниците винаги са пълни с публикации за вашите открития. Къде бяхте този път? Да търсите непознати растения из Китай или антики в Тибет? — Норман извади от джоба си лула и с помощта на специален златен инструмент я напълни с тютюн.

— В Китай и Тибет бях миналата година — рече Шарик. — Последното ми пътуване беше до Латинска Америка. Това май е вашият район, нали? Имам предвид във финансово отношение.

— Отчасти. Баринг действат в Аржентина и Уругвай, а Ротшилд — във Венецуела, но пък и ние си избрахме по нещичко от останалите територии.

— Които не са малко — сухо отбеляза Шарик. — Латинска Америка е доста обширно място. Жалко, че обстановката там е толкова нестабилна.

Норман се мъчеше да запали лулата си с клечка кибрит. Захапал дръжката й между зъбите си, той каза:

— Но вече не е. Нещата доста се поуталожиха. И както сигурно сте забелязали, там има огромни природни ресурси. Къде по-точно бяхте?

— Най-вече в Парагвай.

Норман го погледна, забравил за горящата клечка в ръката си.

— Наистина ли? Как ви се стори?

Негова светлост се облегна назад.

— Мендоса, не мисля, че точно вие се интересувате от моето мнение. Чувам, че смятате да им отпуснете някакъв голям държавен заем.

— Да, два милиона. Но с този нов президент…

— Само един политик не е от голямо значение, приятелю. Вижте какво стана през последните десет години. Една след друга Латиноамериканските страни отказват да плащат дълговете си. И Парагвай е сред тях. Помните ли кога за последен път тази страна не успя да изплати заемите си?

— През 1874-а — неохотно призна Норман. — Но това беше точно след войната с Аржентина и Бразилия. Парагвай успяха да се издължат през 1885 г.

Негова светлост повдигна вежди.

— Нима наричате издължаване това да изплатят на заемодателите си една трета от заема при лихва два процента?

Проклет човек, помисли си Норман, каквото и да кажеше, черните му очи сякаш винаги се усмихваха!

— Забележително добре сте информирани. Не съм и предполагал, че финансите ви интересуват.

— Интересува ме светът, по принцип. Както и всички странни същества, които го населяват. — Шарик все още се усмихваше.

— Това наистина е достойно за възхищение. Но, ако ме извините, помните ли онази стара поговорка на стар краставичар краставици да продаваш? Е, в този случай аз съм старият краставичар. Аз съм банкер и, повярвайте ми, заемът е напълно сигурно капиталовложение.

— Родът Баринг също са банкери, и то почти толкова отдавна, колкото и вашия род. Но, доколкото знам, преди няколко години едва не фалираха.

— Отдавна, но не чак толкова, колкото нас — поправи го Норман. Кибритената клечка бе угаснала. Той пусна овъгленото парченце в пепелника и драсна друга клечка. — Първо, имаха проблеми с Аржентина. Второ, след кризата се реорганизираха и станаха по-силни от всякога.

— В такъв случай, въпреки че общите приходи на Парагвай не надхвърлят осемдесет хиляди на година, вие ме съветвате да си купя акции от вашия двумилионен държавен заем?

— Определено. Правителството се е заело с проект за кафеени плантации. Кафето е изключително доходоносно. Купете си акции и наистина ще спечелите много. Пускаме ги на пазара следващата сряда. Кажете още днес на брокера си, иначе може и да не успеете да се вредите.

Негова светлост остави вестника на масата между тях.

— Ще си помисля — каза той и се изправи. — Наистина ще помисля сериозно за новия ви заем. А сега, ако ме извините…

— Разбира се. Беше ми приятно да се видим. Грижете се за себе си.

Норман изгледа как мъжът напусна стаята. Удивително бе как този човек успява да обикаля света, въпреки че куца с единия си крак. Освен това беше плешив като билярдна топка. Но казваха, че жените го смятали за особено привлекателен. И разбира се, беше червив с пари. Родът му, старо англо-ирландско семейство, имаше титлата Шарик от Гленкрий още от времето на кралица Елизабет.

Той постоя така още малко, всмуквайки силно от лулата, докато премисляше думите на Шарик. Плащанията за Парагвай щяха да се извършат на четири вноски, по половин милион на шест месеца. Щеше да мине доста време, преди да се разбере накъде отива работата. Евентуално просрочване на заема щеше да си проличи чак когато банката ще е преодоляла — Как го нарече Чарлз? — затрудненото си положение.

Норман се замисли върху това. По дяволите, как няма да са в затруднено положение? Печеленето на пари винаги е свързано с рискове.

През прозореца Норман видя Джон Баринг да се качва по стълбите към клуба. Изправи се и с няколко решителни тръсвания изсипа пепелта от лулата си в кристалния пепелник. Налагаше му се да мисли за доста по-неотложни неща от наблюденията на лорд Шарик. Чукна за последен път лулата си в ръба на пепелника и кристалът се счупи.

 

 

— Къде бяхте през последната седмица? — попита Тимъти през зъби. Стискаше крехката порцеланова чашка за чай толкова силно, че чак кокалчетата на ръката му бяха побелели.

— Това не ви засяга — отвърна Лила.

Минаваше пет часа и те седяха в общата дневна на хотела, защото Лила не искаше да останат насаме с Тимъти в апартамента й. В това помещение бе достатъчно уютно и тихо и нямаше опасност разговорът да надхвърли границите, които тя смяташе да определи. Тимъти трепереше от яд и почти извика:

— При дадените обстоятелства смятам, че определено ме засяга къде сте били. Имам право да…

— Говорете по-тихо — нареди му Лила. — Овладейте се!

— И още нещо — рече той, този път по-тихо, но още по-язвително. — Не съм свикнал да ме привикват като момче за всичко.

— О, нима така е станало?

— Та вие как бихте го нарекли?

— Нямам представа как са ви известили.

Тимъти извади от джоба си сгънато листче хартия и й го подаде.

— Това се появи на бюрото ми преди час. Никой от прислугата не искаше да признае как се е озовало там.

На бележката с големи печатни букви бе написано: „ХОТЕЛ КОНЪТ 5 Ч. ДНЕС СЛЕДОБЕД Л. К.“.

— Наистина е доста лаконично — съгласи се Лила.

— Как я оставихте на бюрото ми?

— Не съм я оставила аз или поне не директно. Просто помолих един доста находчив човек да ви уведоми. Между другото, не е някой от прислугата ви. Тимъти, наистина си губим времето с тези приказки. Какво значение има кой ви е предал съобщението ми? Разбрах, че сте ме търсили. Защо?

— Защо?! За бога, как може да задавате такъв въпрос? Много добре знаете какво става.

— Знам, че след седмица Мендоса започват да предлагат акции за държавен заем за Парагвай на стойност два милиона лири. Не беше ли това целта, към която се стремяхме от толкова време?

— Това е нещо съвсем различно. — Тимъти отпи от чашата си и я остави на масата. Ръката му трепереше. — Стига сте се престрували, че не знаете какво върши поквареният ви син.

— Синът ми е там, където трябва, и върши онова, което трябва.

— С жена ми. — Тимъти направо изплю думите.

Лила се наведе към него и нежно хвана ръката му.

— Тимъти, изслушайте ме. Чух за това и наистина много съжалявам. Преди известно време казах на Майкъл, че смятам действията му за грешни и неразумни, но той вече не е дете. Не мога да му нареждам какво да прави. А колкото до Бет… Ще ми простите, но зная със сигурност, че идеята да ви напусне е нейна. Майкъл няма нищо общо с това. Той просто е… — Тя се поколеба колко силна дума да използва. — Просто се е забавлявал — добави тя, като побърза да продължи, преди Тимъти да я е прекъснал с оправдано възмущение. — Тя не ви заслужава, трябва да го разберете.

— Ще се разведа с нея. И ще обявя Майкъл за главен виновник. Не се опитвайте да ме разубедите.

— Нямам такова намерение. Направете това, което смятате за правилно. Но, скъпи Тимъти, вие сигурно разбирате, че публичното изобличаване, което желаете, трябва да почака. Не можете да се обърнете към съда точно сега.

— Знам.

Лила се поуспокои. Слава богу, не беше пълен глупак.

— Добре. Тогава предлагам да обсъдим по-важните за момента неща. А другото може да почака, докато…

— Искам да знам къде се намират — прекъсна я той.

— Не мога да ви кажа.

— Какво значи това? Че не знаете или че просто не желаете да ми кажете?

Преди да отговори, Лила отпи малко чай. Бе изстинал и горчеше.

— Защо е толкова важно за вас да знаете къде са?

— За да мога да събера доказателства за деянията им — упорстваше той като въплъщение на онеправданата добродетел.

Лила отново се наведе към него.

— Тимъти, помните ли, че когато се съюзихме, ви казах, че имам две тайни оръжия?

— Казахте „поне две“.

— Точно така. Е, не ви излъгах. Едното от тях е Майкъл. Сега не бива да се намесвате по какъвто и да е начин. Майкъл трябва да направи точно това, с което се е захванал.

— Захванал се е с жена ми.

Прииска й се да го удари, да му изкрещи, че е недалновиден идиот. Вместо това само поклати глава.

— Това не е вярно. Нямам предвид факта, че са заедно. Задачата на Майкъл няма нищо общо с Бет, но е от огромно значение за моите, за вашите, както и за неговите интереси. — Лила стисна ръката му. — Скъпо момче, знам как се чувствате. Но ако потърпите още мъничко, ще получите наградата, която винаги сте желали. Ще застанете начело на английския клон на банката Мендоса. Не си ли струва да потърпите заради това?

— А вашият скъпоценен Майкъл…

— Ще оглави банката в Кордова. Никога не съм отричала, че това е целта ми. Партньорството дава резултат само когато и двете страни ще получат онова, което желаят най-силно. Би трябвало да го знаете.

— Знам го. Досега не съм му оспорвал нито испанската банка, нито някоя от другите привилегии. Но сега нещата се промениха. Както виждате, той ги промени.

— Виждам. Просто искам да ви убедя, че засега това няма значение.

Тимъти стискаше юмруци, а на лицето му все още бе изписана същата дива ярост. Лила разбра, че трябва още да го убеждава.

— Тим, ще ви кажа още нещо. Каквото и да става, Майкъл никога не може да се ожени за Бет. Той е поел някои задължения към семейството в Кордова. Да не говорим, че те никога не биха се примирили, една разведена жена да стане господарка на двореца Мендоса. Никой в Испания не би го приел.

Досега не се бе сетил за това. Въображението му рисуваше как Майкъл и Бет заживяват заедно в безметежно щастие, а той остава сам и отритнат. Държеше на публичен развод именно по тази причина: искаше така да очерни имената им, че щастливото им бъдеще да стане невъзможно. Но сега Лила го убеждаваше, че то по принцип не е възможно. Известно време не каза нищо. После попита:

— Как мислите, да си поръчаме ли по-топъл чай?

— Разбира се.

Лила погледна към вратата и вдигна ръка. Един от келнерите веднага я забеляза и се приближи.

Тя го изчака да си тръгне и едва тогава продължи:

— А сега ми кажете, напълно сигурно ли е, че Мендоса ще продължат по план с Парагвайския заем?

Тимъти се бе облакътил на коленете си. Ръцете му висяха между тях и той сплиташе и разплиташе пръсти, опитвайки се поне малко да разтовари огромното си нервно напрежение.

— Така изглежда. Онзи ден чичо Хенри се бе разкудкудякал нещо против плана, но, както обикновено, татко го принуди да замълчи. Сега пък е ваш ред да ми кажете нещо. Какви други оръжия имате, освен проклетия си син и тайната му мисия?

— Имам наистина силни оръжия — тихо му отвърна Лила, — които ще се окажат решаващи.

— По дяволите, кажете ми какви са! Не мога повече да действам в неведение, като само сляпо ви се доверявам.

— Напротив, можете. Как ви се стори писмото, което получихте в Дъблин? — Тя просто опипваше почвата. Идеята за онова писмо не беше нейна, а на Фъргюс. Не знаеше точно каква информация се съдържаше в него, нито пък какво доказваше тя.

Преди Тимъти да успее да отговори, келнерът донесе чая. Лила напълни отново чашите. Тимъти изгълта половин чаша наведнъж и чак тогава рече:

— Останах доволен от него — призна Тимъти. — А и как да не съм доволен? Та нали то доказваше, че баща ми и чичовците ми са на път да направят ужасна грешка?

Този отговор съвсем не бе достатъчен да й подскаже съдържанието на писмото, но той затвърди предположенията й. Явно Фъргюс бе успял някак да подсили верността на този глупав младеж.

— Добре, но не това имах предвид. Щяхте ли да получите тази информация без моя помощ?

— Не знам.

— Знаете. Как щяхте да разберете? Дори не подозирахте, че обстановката в Парагвай е толкова различна от очакванията ви. А аз знаех за това и се погрижих и вие да разберете. — Това не беше съвсем вярно, но за момента обстоятелствата я принуждаваха да го използва като довод. Лила искаше той добре да осъзнае фактите, преди да го хване още по-изкъсо.

— Добре, не мога да отрека, че сте права — призна Тимъти. — Но до каква катастрофа смятате да ги докараме? Нима има смисъл да сринем банката до основи, та после да няма какво да управлявам? — Той я погледна. — Или целите точно това? Може би, ако унищожите лондонската банка, това ще осигури на скъпоценния ви Майкъл още повече власт в Кордова?

— Нищо подобно. Въпреки че банката Мендоса привидно е разделена на две, в същност тя е едно цяло. Винаги е било така. А и точно в това е силата ни.

— Нашата сила? Та самата вие не сте Мендоса, а само вдовицата на един Мендоса.

— Но синът ми, скъпоценният ми син, както съвсем правилно го наричате, е също толкова Мендоса, колкото сте и вие. Освен това, имам си и лични причини да искам… това, което искам.

— Да, това съм го чувал и преди. — Тимъти остави празната си чаша. — Ако се съди по думите ви, трябва да вярвам, че напълно държите положението в ръцете си, че всичко е под ваш контрол. Е, а знаете ли, че в момента баща ми разговаря с Джон Баринг? Банката му ще поеме част от заема. А това значително ще смекчи удара по банката Мендоса.

Лила се усмихна.

— Казвам ви, каквото и да говорят сега, дойде ли време да сложат парите на масата, нито Баринг, нито която и да е друга банка ще иска да подкрепи Мендоса в този заем.

— Но как, по дяволите, сте толкова сигурна? — избухна Тимъти. — А дори и да сте права, акциите може да получат широка обществена подкрепа. Никой не е в състояние да предвиди какво би хрумнало на дребните инвеститори. Ако Мендоса не претърпят финансова криза, всичките ни планове ще отидат…

— Обещавам ви, че този заем ще се провали — рече Лила уверено.

— Но откъде знаете? — настоя той. — Да не би да сте вещица, която предсказва бъдещето?

Лила присви бадемовите си очи.

— Веднъж братовчед ви Хуан Луис ми зададе същия въпрос. Но се оказа, че това е лош ден за него. Не, не съм вещица.

— Не исках да ви обидя…

— Няма нищо. Разбирам, че не искахте. Както и да е, няма да ви кажа откъде знам. Това няма значение. Остава още само седмица. След това сам ще можете да се убедите дали греша или не.

— И ако сте права и заемът се провали, после какво ще правим?

— Тогава играта ще започне — увери го Лила.