Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (3)

2.

Вторник, 15 юни, 1898

Лондон, рано вечерта

Беше малко след шест часа. Щеше да бъде светло още часове наред, но студеното сиво небе създаваше впечатлението, че е по-скоро февруари, отколкото юни. Лила Къран потрепери, застанала до прозореца на малка работническа къща на неприветливата улица Торпарч роуд в бедняшкия квартал, известен под името „Деветте бряста“.

По тясната уличка вървеше един човек, който често-често се спираше да погледне към прозорците, сякаш търсеше някого. Лила спусна завесата и бързо се отдръпна. Малко вероятно беше човекът да търси нея, само няколко души знаеха, че се намира в Лондон и на тях можеше да има пълно доверие. Но тя бе твърде близо до победата, за да си позволи дори и най-малка непредпазливост.

Беше неспокойна и несъмнено една от причините за това бе, че тази неугледна къща, от която лъхаше на бедност, я потискаше. Домакините се казваха Джо и Марта Кланси, ирландци, в чийто живот имаше твърде малко топлина, храна и пари. Лишенията им не й бяха чужди, те й навяваха спомени, които предпочиташе да изхвърли завинаги от съзнанието си. Копнееше да отиде далеч на юг — в Испания, в двореца Мендоса в Кордова и да потърси правата си над това, което й принадлежеше. На нея и на Майкъл. Но това щеше да стане скоро, повтаряше си тя, съвсем скоро.

Все пак скоро не означава сега. Лила погледна разкошния позлатен часовник, който бе оставила до леглото. Изглеждаше толкова нелепо сред бедняшката обстановка. Марта Кланси беше отдадена на финийската кауза и Лила отдавна й плащаше малка месечна сума, както правеше и с толкова много други хора, които можеха да й бъдат от полза. Когато Лила каза, че желае да остане няколко дена при семейство Кланси, Марта й предостави най-хубавата стая в къщата. Но въпреки това тя й напомняше за лишенията на детството й и за риска, който сега бе поела.

Господи, защо бе дошла толкова рано? Защо се бе скрила тук да брои минутите и да се тревожи за Майкъл? Беше прекалено рано да получи съобщение от него чак тук, в Лондон. Да дадат плод усилията му бе нужна поне още една седмица. Даже две, което беше по-вероятно. Тогава защо…

Лила тръсна глава, недоволна от хода на мислите си. Естествено, че знаеше защо. Просто не можеше да остане повече в Дъблин и да се преструва на любезна домакиня на онова празненство. Бе разпратила поканите още преди да разбере, че е настъпил моментът да извади меча си и да се бори.

По красивите й устни се плъзна лека усмивка. Жалко, че не можа да види физиономиите на всичките си гости предната вечер, щом са разбрали, че тя няма намерение да се появи на собственото си празненство. Сигурно пак ги бе шокирала с поведението си. Правеше това непрекъснато, откак се бе завърнала от Испания. Самият факт, че бе жена без съпруг, която открито върши каквото си пожелае, сама взима решения и парадира с огромното си богатство, бе достатъчен да ги скандализира. Да вървят по дяволите, трябваше вече да са свикнали. Обаче на тях това им харесваше. Обществото в Дъблин можеше и да злослови по неин адрес, но винаги жадно очакваше да види какви ще са следващите й скандални прояви, а поканите за приеми в Белрев бяха сред най-високо ценените в града.

Всичко това й бе много забавно през дългите години на очакване. Но ето че чакането почти бе приключило. Сега преследваше къде-къде по-едър дивеч, отколкото можеха да си представят наивните ирландски матрони, които клюкарстваха за нея, докато си пиеха следобедния чай, или пък продажните мъже, които тайно я желаеха. Сега тя жадуваше за кръв.

Струваше й се, че стените на малката стаичка ще я смажат. Сама бе избрала този временен затвор, но това не й помагаше да го понася по-леко. Имаше нужда да върши нещо, затова отиде до тоалетката — миниатюрна масичка, крепяща се на четири тънки вретеновидни крачета с едно мъничко чекмедже и разкривено огледало. Тя приглади отново идеално сресаната си коса, цялата посребрена и само тук-там с червеникави оттенъци, които показваха какъв цвят е била преди. Лила знаеше, че бялата коса много й отива. Тъмните й бадемови очи не бяха загубили и искрица от блясъка си. Красотата им изпъкваше още повече на фона на бледото й лице и среброто на косите й. Тя все още нямаше нито една бръчка, а по страните й бе избила нежна руменина.

Лила се огледа и остана много доволна, че дори и на петдесет години си оставаше това, което винаги е била — една изключително красива жена. „Това е твоята зестра, скъпа“, обичаше да казва баща й навремето. „Прекрасното ти лице и изящната фигура ще ти дадат онова, което аз не успях да ти осигуря.“ Той наистина разчиташе много на красотата й, защото единственото, което можеше да й даде, бе една колиба в най-бедната част на града и мизерни дажби храна, които едва й стигаха да преживява.

Този възрастен дъблински обущар бе жертва на две нещастни стечения на обстоятелствата. Първото бе крайната му нищета, а второто — онази прищявка на съдбата, която бе накарала неговите еврейски прадеди, когато бяха напуснали Белорусия, за да търсят по-добър живот, да се качат на кораб, плаващ не за Лондон, а за Дъблин. В Ирландия те не бяха преследвани или изгонени, но тук нямаше еврейска общност, която да им помогне да се издигнат по социалната стълбица и да заживеят по-добре. Бащата на Лила се бе родил в Дъблин беден и си остана такъв до края на живота си.

Обущарят си остана и евреин, но — лишен от възможността да общува с други от своята вяра — той изповядваше религия, която беше променил и оформил спрямо собствените си разбирания. Вярата му представляваше странна смесица от суеверия и забрани, както и молитви, които той знаеше наизуст и монотонно изричаше на език, чийто смисъл не разбираше. Той разказваше на детето си историята на евреите, но така, както я възприемаше през призмата на горчивия си житейски опит — като безкраен низ от страдания и бедствия. Неговата цел бе не да възпита Лила в догмите на истинската еврейска религия, а да я накара винаги да се стреми към свобода. Природата бе надарила момичето с красота и баща й вярваше, че това щеше да й донесе „по-добрия живот“, който той така и не бе успял да постигне. Но вместо да стане така, красотата на Лила й бе донесла безкрайни страдания. Това, което я бе спасило, бе трезвият й разум… и едно писмо. Тези две неща й бяха осигурили богатството и властта.

Тогава защо рискуваше всичко — сигурността и общественото си положение, спечелени с толкова усилия, финансовата си независимост, която толкова много ценеше? Лила се опита да прогони тази мисъл. Тя нямаше да загуби. Волята й да победи бе огромна. В продължение на петнадесет дълги години бе обмисляла и премисляла плановете си. Не бе възможно да загуби. Когато всичко приключи, тя щеше да притежава хиляди пъти повече, отколкото имаше сега, а синът й Майкъл щеше да получи всичко, което по право му се полагаше. Това бе най-сладката награда. Синът й щеше да бъде отмъстен. И всичко това със сигурност щеше да стане, стига само тя да потърпи още съвсем малко.

Тя издърпа плиткото чекмедже на тоалетната масичка и се загледа в трите предмета, които бе поставила там, когато бе разопаковала багажа си. Едното, разбира се, беше писмото — онова тъй често препрочитано, вече измачкано писмо, пристигнало от Пуерто Рико през 1882 г. Тогава тя все още бе затворничка в онази стая в Кордова и животът й се струваше безкраен низ от нетърпими страдания. Това писмо се бе оказало нейното спасение и сега тя го носеше навсякъде със себе си.

В чекмеджето имаше още една частица от живота й. Миниатюрен портрет в златна рамка, на който бяха изобразени тя, Хуан Луис и невръстният им син. Не можеше да си обясни защо бе толкова привързана към този спомен. Защо бе взела със себе си портрета, и оттогава никога не се раздели с него? Може би, за да й напомня, че някога за нея е имало по-добри времена. На картината тя бе седнала с бебето на ръце. Хуан стоеше зад нея, сложил покровителствено ръка на рамото й, сякаш за да защити съпругата и сина си. И двамата родители изглеждаха щастливи и доволни.

Художникът явно ги бе уловил в първите идилични години на съпружеския им живот, преди безпричинната, безумна ревност на Хуан да го накара да я заключи в спалнята й. Преди той да вземе всичките й дрехи и да ги изгори. Преди да я прикове към леглото и да я накара да лочи като животно от паницата на земята. Преди да започне да води курвите си в двореца и да гуляе с тях дни и нощи в пиянски оргии.

Лила потрепери. Споменът за онези дни все още я караше да се облива в студена пот и стомахът й да се свива на топка от мъка. И въпреки това тя не бягаше от тези мисли. Тя се бе научила да помни, тайно да подхранва справедливата си омраза, както и жаждата си за мъст.

Съпругът й бе умрял преди пет години. Това я направи действително вдовица, въпреки че тя още преди смъртта му се беше представяла за такава. Завещанието, което остави, бе още едно доказателство за неговата ненавист. В него се казваше: Разпореждам синът ми Мигел Мендоса Къран да не наследи нищо от състоянието ми. Освен това, противно на вековните традиции на рода ми, разпореждам гореуказаният Мигел Мендоса Къран да не поеме управлението на Банка Мендоса след смъртта ми. Той е неподходящ за такава отговорност и вместо него назначавам на тази длъжност съпруга на сестра ми Франсиско…

И това едва ли бе последното му злодеяние. Начинът, по който го бе застигнала смъртта, бе още едно зловещо знамение. Неговият баща бе умрял при някакъв нелеп нещастен случай по време на езда. Хуан Луис намери смъртта си, когато един работник изпуснал от покрива на висока сграда огромен камък и при падането си той смазал главата му. Имаше една легенда, според която всички мъже от рода Мендоса бяха орисани да ги сполети внезапна и преждевременна смърт. Лила се ужасяваше при мисълта, че Майкъл, продължителят на рода, може да бъде следващият.

Мили боже, защо й трябваше да се тормози с такива мисли?

Тя припряно пъхна портрета обратно в чекмеджето и извади от там снимката на Майкъл, направена преди три години в Дъблин от Идуиърд Майбридж. Този прочут фотограф дължеше славата си на превъзходните си снимки на диви животни, ето защо бе успял да улови по неповторим начин онази тъй характерна за сина й животинска жизненост и издръжливост.

Лила гледа снимката дотогава, докато гордостта, че има такъв прекрасен син, прогони обзелите я страхове. После тя решително я остави настрана. Беше й напълно ясно, че колкото и здрави да бяха връзките помежду им — той бе плът от плътта й, детето на нейните страдания — все пак вече не й принадлежеше и тя не можеше да направлява действията му. Сега той бе един напълно независим мъж. Това, че Майкъл се бе съгласил да участва в настоящия й план, се дължеше на собственото му желание да получи наследството си в Кордова. Но за всяко друго нещо той щеше да постъпи както си поиска, а в крайна сметка това можеше да създаде проблеми. Ето, наскоро тя бе научила за страстната любовна авантюра между сина й и Бет Мендоса, съпругата на Тимъти. И не й бе доверил това. Тя го откри случайно, водейки тайно разследване що за човек бе Тимъти с оглед евентуално съюзяване един ден.

Мисълта за Майкъл и Бет я накара да се намръщи. Връзката им беше непредвиден елемент във внимателно обмислената й стратегия и можеше да има неприятни последствия.

Лила въздъхна, погледна още веднъж снимката на Майкъл и я прибра. Не можеше да казва на сина си с кого да легне. Налагаше се да остави тази връзка да следва нормалния си ход, докато двамата си омръзнат или непредвидени обстоятелства я прекратят. Във всеки случай, поне за момента, Майкъл бе разделен от любовницата си. Намираше се на хиляди мили далеч и се подготвяше за ролята си в предстоящата драма, чийто режисьор беше тя. Все пак Лила се притесняваше за него. Опитът я беше научил, че понякога цената на удовлетворените страсти може да се окаже твърде висока. Може би на Майкъл тепърва му предстоеше да научи този горчив урок.

Лила рязко затвори чекмеджето. Започваше да става прекалено черногледа. А това нямаше да й помогне особено. Трябваше да се живее тук и сега. Миналото не можеше да се промени. Но бъдещето… то принадлежеше на онези, които имаха смелостта да го сграбчат. Времето щеше да покаже кой бе по-смел — дали тя, или мъжете от рода Мендоса, които се бе зарекла да накаже и унищожи.

 

 

Враговете на Лила все още не подозираха за обявената им война. Лондонският клон на банката вече не се помещаваше в разнебитената стара къща на улица „Крийчърч лейн“, където преди три века бе основан. Сега Мендоса разполагаха с внушителна сграда на улица „Слоун стрийт“ в модерния лондонски квартал Челси. Джеймс Мендоса, настоящият лорд Уестлейк, бе уредил преместването наскоро, след като бе станал най-старшият съдружник. Направи го отчасти, защото банкерството толкова го отегчаваше, че се чудеше с какво да се захване.

Всички съдружници присъстваха на днешното извънредно заседание. Джейми седеше на председателското място, братята му Норман и Хенри бяха седнали от дясната му страна, а отляво се намигаха единствените наследници от мъжки пол, които тримата братя бяха създали: двамата синове на Норман — Чарлз и Тимъти.

Говореше Хенри и тонът му издаваше припряност и тревога:

— Не трябва да пускаме акциите на пазара — настояваше той. — Носят се слухове, че обстановката в Парагвай е твърде нестабилна. Ако заложим репутацията на банката заради новата партида и се окаже, че грешим, ще разорим безброй хора. Още по-зле, ако се заемем с това и обществеността предпочете да не ни се довери. — Хенри се поколеба и прочисти гърлото си. — Ако това се случи, ще трябва самите ние да поемем целия заем, а нямаме толкова налични пари. Казано направо, това би ни разорило.

— Глупости — прогърмя гласът на Норман. — Говориш пълни безсмислици, Хенри. — Норман беше едър, тъмнокос, властен мъж, сякаш роден да управлява банка. Но той беше най-малкият син и баща му бе предпочел да спази традицията. Джеймс, най-възрастният, бе наследил титлата и именията, както и старшинството в банката. Въпреки това Норман беше този, който обикновено се налагаше. — Глупости — повтори той. — От къде на къде обществеността ще се влияе от слуховете? А ние защо да го правим?

Хенри заговори по-тихо и някак си по-смирено, но личеше, че все още не бе готов да отстъпи.

— Твърде рисковано е, Норман. Особено в настоящия момент рискът е прекалено голям.

— Или ти така си мислиш. Но не забравяй, че да си банкер значи по принцип да рискуваш.

— Чичо Хенри наистина има право, татко — обади се Чарлз, по-големият син на Норман. Беше рус като майка си и бе наследил нейния кротък нрав. В думите му винаги личеше желанието да не се самоизтъква и да се държи настрана. — Убеден съм, че знаете много по-добре от мен в какво затруднено положение се намираме в момента. Ликвидността на банката ни…

— Английският клон на рода Мендоса винаги е успявал да се справя с трудностите — грубо го прекъсна Норман. — Ето защо винаги сме били едни гърди пред другите търговски банки, както в Британия, така и на континента. А откак умря Хуан Луис и Франсиско пое управлението, това важи дори и за братовчедите ни в Кордова.

За момент изглеждаше, сякаш Чарлз щеше да продължи да спори, но после той покорно кимна с глава.

— Разбира се, сър, без съмнение вие сте прав. — Той се облегна назад, явно примирен, и остави баща си да решава.

Никой друг не се обади. Джейми прие всеобщото мълчание като знак, че заседанието е приключило.

— Значи, решено — каза той доволно, като вече се надигаше от мястото си. — Ще предлагаме акциите, а сега всички можем да си вървим.

— Джейми, седни си на мястото. — С едно властно движение Норман принуди брат си да си седне обратно. — Все още не сме чули какво мисли Тимъти. Засега е еднакво вероятно един от двамата, Чарлз или той, един ден да поеме ръководството, така че е добре и той да си каже мнението по въпроса.

Докато чакаше, Норман наблюдаваше синовете си. Единият от тях щеше да наследи могъщата империя, нямаше други претенденти. Но въпреки че на теория правото на избор принадлежеше на Джейми, всички бяха наясно, че Норман щеше да произнесе решаващата дума. Проблемът бе в това, че самият той все още се колебаеше между уравновесения, сигурен Чарлз и интелигентният, но непредсказуем Тимъти.

По-малкият брат изглеждаше уморен. По красивото му лице личеше изтощение. И нищо чудно. Бе дошъл в банката направо от кораба, който го беше върнал от Дъблин. Ако се съдеше по измачканите му дрехи, той дори не беше имал време да отиде до дома си да се преоблече.

— Е, Тим — подкани го Норман, — с кого си съгласен, с мен или с чичо си Хенри?

Сърцето заби лудо заби в гърдите на Тимъти, но той запази спокойно изражение и се постара в гласа му да не прозвучи язвителност. Години наред се беше учил да прикрива омразата към баща си и презрението си към Чарлз. Вече беше овладял това изкуство до съвършенство.

— Както винаги вие, татко, казахте неща, които напълно съвпадат с моето мнение. Просто нямаше нужда да допълвам каквото и да било.

Норман се наведе напред и се загледа в младежа. Той се безпокоеше за момчето още от времето, когато бе на шестнадесет години и майка му почина. Тогава Норман се бе старал да прекарва повече време със сина си, но бе открил, че никога не знаеше какво точно мисли Тимъти.

— Да разбирам ли, че си на мнение да продължим с плана?

От снощи, когато бе прочел неопровержимите факти в тайните документи в Дъблин, Тимъти не мислеше почти за нищо друго. Всъщност книжата се намираха в малката кожена чанта в краката му. Те не оставяха никакво съмнение, че щеше да е пълна глупост да продължат с операцията. Ако сега ги хвърлеше на масата, те щяха да подкрепят становището на чичо му Хенри. Сделката щеше на всяка цена да бъде отложена. Банката нямаше да претърпи неминуемия крах.

Баща му продължаваше да го гледа. Тимъти срещна погледа му.

— Точно така. — Говореше ясно и отчетливо, въпреки че устата му бе пресъхнала и чувстваше езика си подут. — Парагвайският договор е напълно сигурно начинание. Всъщност, говорих вече с много от клиентите ни да си купят акции. Не съм забелязал каквото и да е нежелание от страна на обществеността.

Напрежението изведнъж го напусна. Вече всичко бе свършено. До този момент той не беше съвсем сигурен, че ще го направи. Това би значело да се довери прекалено много на Лила Къран и нейните обещания. Но докато слушаше как баща му, брат му и двамата му чичовци се суетят и спорят помежду си, бе взел окончателно решение. Те бяха пълни идиоти, лековерни агнета, които плачеха за заколение. Лила неминуемо щеше да ги победи. Така да бъде, той държеше да е на страната на победителя.

Баща му все още го наблюдаваше. Тимъти дори не трепна.

— Дали сме дума — рече той. — Разбира се, че трябва да продължим.

За няколко мига погледите на бащата и синът се кръстосаха. Норман беше този, който първи отвърна очи. Той се обърна и попита:

— Е, Хенри, сега какво ще кажеш?

— Предполагам, че наистина няма причина да вярваме… — промърмори Хенри.

— Точно така. — Норман прие капитулацията му и погледна към по-възрастния си брат. — Това е, Джейми. Можеш да обявиш заседанието за закрито и решението да продължим с операцията за потвърдено.

— Слава богу! — рече негова светлост. — Да приемем, че вече съм го направил. — Той дори и не се опита да прикрие една въздишка на облекчение, докато се изправяше. — Ако нямате нищо против, ще оставя на вас да се занимаете с подробностите. Бързам за влака, който ще ме отведе в Уестлейк. Тази седмица розите ще са в разцвета си. Прекрасни са по това време, не ми се ще да ги изпусна.

 

 

В полунощ над Торпарч роуд се беше спуснала лятна мъгла. Газовите фенери бяха забулени от ефирния й сив воал и светлината им успяваше да образува само малки жълти кръгове около всеки стълб. Един човек вървеше бавно от едно островче бледа светлина до друго, като се напрягаше да различи номерата на къщите, написани с боя край тесните входни врати. Най-после откри номера, който се състоеше от две тройки, и си отдъхна с облекчение.

Мъжът бързо се изкачи по двете стъпала до вратата, повдигна мандалото и го остави да падне само. Чу се тихо чукване, приглушено от влажния въздух, и той повтори същото движение още два пъти. След няколко мига вратата се отвори леко и през тясната пролука надникна една жена.

— Благословен да е домът ви — рече среднощният посетител.

— И на вас дал бог добро. За какво сте дошли в този късен час?

— Съжалявам, че наруших почивката ви, госпожо Кланси, но ме води неотложна работа.

— За бога, кажете какво има?

Той разбра защо гласът й прозвуча толкова разтревожено. Никога не беше виждал Марта Кланси, но знаеше, че тримата й сина служеха при финийците в Ирландия.

— Не е за вашите уши — прошепна той. — Дошъл съм да се срещна с нея.

Жената се прекръсти набързо с напуканите си от труд пръсти. Мъжът знаеше, че тя благодареше на бога, дето не й носят лоши вести. Жена като Марта Кланси живееше в постоянен страх да не би някой среднощен посетител да й съобщи, че някой от синовете й е бил затворен, ранен или убит. Но след като страхът й се оказа неоснователен, ужасът по лицето й се смени с изражение на безпокойство и подозрение.

— Въобще не знам за какво говорите. Аз съм единствената жена в тази къща. Сигурно сте се объркали.

Непознатият се огледа припряно в двете посоки на улицата.

— Ще имате ли нещо против, ако поспорим за това от другата страна на вратата? И двамата не искаме някои хора да узнаят за какво си говорим.

— И какво може да е то?

— Моля ви…

Тя се поколеба още малко, след което явно поомекна и като се отдръпна от вратата, я отвори по-широко към тесния коридор.

— Добре тогава, влезте, щом е толкова важно. Но не си и помисляйте, че съм лесна плячка за каквито и да е долни намерения, които може би ви се въртят в главата. В кухнята има една голяма пушка и аз знам как да я използвам.

Човекът се усмихна.

— Няма да ви се наложи, госпожо Кланси.

Тя рязко се извърна и го огледа от главата до петите с присвити очи.

— Вече втори път ме наричате по име. Откъде знаете как се казвам?

— Че как няма да знам, след като ви нося вести от най-малкият ви син? Видях го в Дъблин преди два дена и младият Франк ме помоли да предам най-сърдечни поздрави на майка му.

Тя забрави всякакви опити да се преструва, че не разбира за какво ставаше дума.

— Значи е добре? А има ли вести от братята му?

— Другите двама не съм ги виждал, но разбрах, че и те били добре. А колкото до Франк, той ми обясни как да намеря Торпарч роуд. Не бях сигурен как се стига до тук, макар че тя самата ми даде адреса. — Мъжът кимна с глава към вътрешността на малката къща, сякаш за да подкрепи твърдението си, че там има още една жена.

Марта Кланси пренебрегна жеста му.

— Много съм ви благодарна за добрите вести за момчетата ми. Ама какво друго искате?

— Вече ви казах, госпожо Кланси. Не съм дошъл да говоря с вас, макар че ми беше драго да донеса малко утеха за майчиното ви сърце. Трябва да говоря с нея. Много е важно. Сега вие идете и я доведете, а аз ще почакам тук. — В последните му думи прозвучаха заповедни нотки. Не че нещо в кроткия му глас се промени, просто интонацията му загатна, че бе човек, свикнал думата му да се чува.

— Сигурен ли сте, че тя ви е дала адреса?

— Напълно. Как иначе щях да го намеря?

Тя го гледа още известно време, след което явно се реши.

— Добре. Тъй като гледам, май кракът ви не е много добре. Няма защо да стоите тук, в коридора. Елате с мен.

Тя го поведе и мъжът закуцука след нея. Наистина беше права за крака му. Такова лошо време винаги усилваше болките в ставата. Но те се посмекчиха още щом видя уютната стая, в която жената го бе въвела.

— Еха, това се казва истинска ирландска кухня. Навънка в тая нощ е влажно като в мочурище и тъй се радвам на топлината от вашата печка! — Мъжът простря ръце над нея и започна да ги търка една о друга, за да се стоплят.

Вече напълно я беше спечелил. В поведението й имаше видима промяна. Освен че започна да проявява доверие, тя се държеше и по-почтително към него. Вместо да посегне към металните канчета край печката, тя взе от един висок шкаф порцеланова чаша.

— Седнете и си починете хубавичко. Първо ще ви сипя чай и после ще я доведа.

Той пое чашата и промърмори нещо в знак на благодарност.

— Хайде — меко я подкани той, — става късно и…

— Ами за кого да й съобщя? — Той каза името си и тя кимна. — Почакайте тука.

Лила не спеше. Беше чула приглушените звуци преди няколко минути и разбра, че някой бе дошъл. Сега чакаше да разбере дали това среднощно посещение имаше нещо общо с нея. Щом чу стъпките на Марта Кланси по стъпалата, Лила скочи от стола си и отвори вратата още преди Марта да бе успяла даже да почука.

— Да, какво има?

— Долу стои един човек. Казва, че имал спешна работа с вас. Мисля, че е от нашите, макар че, бог ми е свидетел, англичаните имат шпиони навсякъде.

— Каза ли си името?

— Ами да, каза да ви предам, че Фъргюс Кели иска да говори с вас.

— Фъргюс! Чудесно. Благодаря ви, госпожо Кланси. Ако е възможно, ще дойда с вас. Мисля, че по-добре ще е да разговаряме с господин Кели долу, където не могат да ни видят от улицата.

— По това време няма кой да ви види — каза Марта, докато я водеше надолу по стълбите. — Мъглата е толкоз гъста, та чак с нож да я режеш. Пък и хората тука си изкарват прехраната с тежък труд. Никой не стои буден до полунощ.

Лила забърза след нея и не си направи труда да й отговори.

Щом тя влезе в стаята, Кели се изправи. Лила беше облечена в семпла черна рокля, само с няколко надиплени ивици от черен сатен по ръбовете. Но въпреки скромните одежди, изяществото й личеше в походката и в лекия аромат на френски парфюм, който се носеше около нея. Лила протегна и двете си ръце, за да го приветства.

— Здравейте, Фъргюс, как сте?

Кели пое ръцете й в своите. Лила бе висока, но той бе още по-висок и сега и се усмихна, свел към нея тъмните си, грейнали от радост очи.

— Благодаря, добре съм, а и как може да не съм, щом ви виждам отново? — Той се обърна и погледна многозначително към Марта Кланси, която все още стоеше край вратата зад тях.

Марта схвана значението на отправения й поглед.

— Ще ме намерите в другата стая, когато пожелаете да си вървите — рече тя и излезе.

— Какви са новините, Фъргюс? — настойчиво го запита тя, веднага щом се оказаха сами.

Кели се загледа към вратата, която жената току-що беше затворила.

— Не се безпокойте — каза Лила. — Сигурна съм, че можем да й имаме пълно доверие. — Въпреки това тя се приближи към вратата и я отвори. Коридорът отвъд беше празен. Изчака за момент, колкото и Фъргюс да се убеди, че няма никой, и после отново затвори.

— Какви са новините? — отново го попита Лила.

Кели видимо се отпусна и говорът му се промени. Вече нямаше и следа от силния ирландски акцент, но характерното напевно звучене не беше изчезнало.

— И добри, и лоши — от всичко по малко. Но ще почна с хубавата новина. Всичко около вестника е уредено и успях да се видя с руснака. Ще направи каквото искаме.

Лила почувства как я залива вълна на облекчение, последвано от ново безпокойство.

— Дали ще е убедителен?

— Несъмнено. Изглежда така, сякаш идва направо от царския дворец и познава машинациите на императорската хазна както пръстите на ръцете си. Или поне би трябвало да е така — работил е там до момента, в който са го хванали да бърка в касата и са го изритали.

Лила въздъхна, поуспокоена.

— Отлично. А сега е време да ми кажете и лошите вести. — Тя се въоръжи с храброст да го изслуша, но в действителност не се боеше чак толкова. Напълно ясно й бе, че такъв сложен план като нейния не можеше да протече без някакви спънки. Каквато и да беше трудността този път, тя просто трябваше да се справи с нея.

— Отнася се за Бет Мендоса. Съберете кураж, скъпа. Напуснала е съпруга си.

— По дяволите! — изтръгна се от устните на Лила. Бе очаквала да се обърка нещо, свързано със сложната финансова страна на играта, но не и някакво празноглаво, капризно момиченце да избере точно този момент да се противопоставя на здравия разум и условностите. — Тимъти знае ли защо го е направила?

— Опасявам се, че знае. Разбрал го е преди няколко часа, веднага след като се върнал от Дъблин. Между другото, преди да се прибере, се е отбил в банката за спешно заседание. Изглежда Бет му е оставила бележка, в която му съобщава за решението си да отиде при братовчед му Майкъл.

Лила притисна ръка към сърцето си и се отпусна на един от дървените кухненски столове.

— Страхувах се от нещо подобно. Но съвсем не си представях, че тя наистина ще… ще отиде при Майкъл. Проклета хлапачка! Как е разбрала къде да го намери? Как е приел Тимъти новината?

— Колкото до първия въпрос, не съм съвсем сигурен. Предполагам, че самият Майкъл й е казал. В някой от онези мигове… онези моменти, когато човек не внимава много какво казва.

Лила почувства как лицето й почервенява. Не от мисълта за Майкъл в леглото на Бет. Причината беше по-скоро в това, че Фъргюс Кели си беше представил същото.

— Ами Тимъти? — попита тя отново.

— Бесен е, естествено. Информаторът ми е един от слугите, казва се Уилис. Видях го половин час, преди да дойда тук. По думите му господарят „бая се разядосал“. Но явно Тимъти не знае къде да ги търси. Уилис каза, че моментално изпратил някой в Дъблин, за да ги открие.

— Е, няма да постигне кой знае какво. — Лила започваше да се поуспокоява. — Майкъл не е там.

— Да, знам. Но младият Тимъти си мърморел нещо за съд.

— Ама че глупак! Ще бъде истинска лудост да го направи точно на този етап.

— Съгласен съм. Но вижте какво, той още не е имал време да се посъветва с адвоката си. Мисля, че ще е най-добре да се срещнете с него. Опитайте се да го накарате поне засега да стои мирен. Може да създаде прекалено големи неприятности.

Лила кимна.

— Да, напълно сте прав. Както и да е, така и така смятах да напусна това място още утре. Ще отседна в онзи нов хотел „Конът“, който се намира на площад „Карлос“. Фъргюс, ще можете ли да предадете на Тимъти едно съобщение? Но без много шум?

— Разбира се, въобще не е проблем — рече той, като се усмихна широко и отново заговори със силния си ирландски акцент.

Лила поклати глава.

— Фъргюс, направо е неприлично с какво огромно удоволствие играете ролята си!

— Че защо? Какво неприлично има в това, да изпитваш удоволствие?

— Не съм много сигурна — призна си тя. — Но ми се струва, че все пак е така.

— Ето едно от нещата, към които се стремя — да ви убедя в противното.

Тя пренебрегна забележката му и лицето й отново придоби угрижен вид.

— Кажете на Тим, че ще го чакам в „Конът“ на чай в пет часа. Ще го направите ли?

— Разбира се, скъпа Лила. Нима някога сте ме помолила за нещо и аз съм ви отказал?

— Никога, Фъргюс — отвърна тихо тя. — Наистина, никога.

— Май вие сте тази, която винаги отказва — каза той с усмивка.

Лила отвърна на усмивката му, но не отговори нищо.