Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (19)

18.

Вратата отвори сестра Палома.

— А, сеньор, чакахме ви.

— Как е сестра Магдалена? — веднага попита той.

— Много е болна, сеньор, но все още е с нас, слава на бога.

— Епископът каза, че искала да ме види. Каза, че мога да дойда.

— Да, знам. Моля, седнете тук на сянка, сеньор. Трябва да повикам майката игуменка.

Тя се отдалечи, преди Майкъл да успее да каже още нещо. По дяволите, не му се щеше да си разменя учтиви реплики с игуменката. Искаше да види Магдалена. Ако наистина бе толкова болна, това бе единственият му шанс да… да направи какво? Всъщност, какво очакваше, че Магдалена може да направи, за да излекува странната болест на близначката, която никога не е виждала? Не знаеше. Но чувстваше дълбоко в себе си, че може да стори нещо. Имаше някакъв ключ и ако той успееше да го намери, щеше да отключи с него всички мистерии в тази тайнствена история.

— Сеньор Къран, аз съм майка Еванджелиста. Много мило, че се съгласихте да дойдете.

Двете монахини, сестра Палома и другата жена, бяха дошли толкова тихо, че Майкъл въобще не ги бе чул. Той скочи на крака.

— Mucho gusto, Madre Reverenda. Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също се радвам, сеньор. Малката ни сестра много мисли за вас.

— Наистина съжалявам, че е толкова болна, преподобна майко. Надявам се да оздравее.

Монахинята поклати глава.

— Само ако бог направи чудо, сеньор, а не мисля, че малката сестра се е помолила за такова нещо. Тя наистина бърза да иде в рая.

— Наистина не мога да кажа, че разбирам желанието на някого да умре — призна Майкъл. — Но знам, че има и такива хора.

— Уверявам ви, че има, сеньор. Вие не сте вярващ, нали?

Майкъл не можеше да я погледне в очите, в които се четеше такава мъдрост, и да излъже.

— Не съм, преподобна майко. Но понякога ми се приисква да съм.

— Значи сте изминали половината път, сеньор Къран. Що се отнася до вярата, да търсиш, значи да намериш. — Тя видя съмнението, изписано по лицето му, и се усмихна. — Но елате, ще ви заведа при сестра Магдалена. Да прекарате дори и мъничко време с нея ще ви донесе повече полза от моите скромни думи.

Тя го поведе по същия път, който Майкъл помнеше от първото си идване тук, през поредицата красиво поддържани вътрешни дворове, докато стигнаха до последния, толкова по-беден и изоставен от останалите.

— Нали ви казаха, че този двор не е част от метоха, че на практика се намира извън него? — попита майка Еванджелиста.

— Да, сестра Палома ми обясни.

Игуменката кимна със задоволство. Прекосиха грубия калдъръм и стигнаха до малката вратичка в стената.

Майкъл влезе след монахинята, като се наведе, защото си спомни ниския таван. Както и преди, тъмнината обгръщаше всичко.

— Почакайте тук — промълви майка Еванджелиста. Той чу как запали клечка кибрит, после блесна един фенер. — Ето, така е по-добре. Епископът позволи сестра Магдалена да ви приеме във вътрешната килия, сеньор. Но тя предпочита да дойде тук. Ако ме извините, ще ида да й помогна да стане.

Тя влезе във вътрешната стаичка, като отнесе светлината със себе си. Къран чакаше в мрака. Днес в малката килия се носеше прелестна миризма. Рози. Не си спомняше да е усетил този аромат предишния път. Може би монахините носеха цветя тук, сега, когато сестра Магдалена бе болна. Странно, че това бяха рози. Не си спомняше да е виждал рози в Пуерто Рико.

— Значи дойдохте, Майкъл. Слава на бога.

Гласът й бе първият знак за присъствието й. Игуменката не се бе върнала, нито пък фенерът.

— Здравейте, сестра Магдалена. Опитах се да дойда и преди, но не ми бе позволено.

— Знам. Това няма значение. Всичко това е минало. — Гласът й бе невероятно слаб. Трябваше да напряга слуха си, за да я чува. — Седнахте ли? Помните ли столчето? Не съм идвала в тази килия от много дни, но съм сигурна, че още е на мястото си.

— Бях забравил. Почакайте. — Къран опипа в тъмното. — Намерих го. Ето, седнах. Защо не ви виждам? Няма ли да запалим поне една свещ днес?

— Предпочитам тъмнината. Очите ми са много уморени, откак се разболях.

— Както желаете. Съжалявам, че не сте добре. Прегледа ли ви доктор?

— Не се нуждая от доктор, Майкъл. Бог чудесно се грижи за мен. А и сестрите са толкова мили.

— Струва ми се, че имаше една поговорка: ако сам не си помогнеш, и бог няма да ти помогне. Сигурен съм, че ако повикате лекар…

— Моля ви, не се тревожете за мен. И не бива да пилеем думите си, Майкъл. Нямам много сили.

— Разбирам. Трябва да ви кажа нещо, една удивителна история. Може ли?

— Да, кажете каквото искате.

— Вижте, зная, че това може да ви се стори странно, но бях в Понсе и се срещнах с жената, която ви е отгледала. Доня Долорес, тази, която наричат Ла Бруха. Тя ми каза, че имате сестра близначка. А аз вече се бях сетил за това, защото още първия път, когато видях…

— Значи Долорес ви е казала за Нурия — тихо рече Магдалена. — Сигурно е решила, че сте много добър човек, иначе не би ви доверила подобно нещо.

Къран не се опита да прикрие удивлението си.

— Значи знаете за Нурия? Но аз мислех, че вие и тя…

— Никога не сме се виждали. Не и откак майка ни я е отвела.

— Но откъде знаете тогава? Тя не знае нищо за вас. Нима и затова сте имали видение, свише?

— Вече не ми изглеждате толкова скептично настроен, както предишния път.

— Може би не съм. Но оттогава се случиха, много неща.

— Каквито и да са причините, радвам се за това. Но отговорът на въпроса ви е не, бог никога не ми е казвал за Нурия. Преди да дойда тук, Долорес ми каза, че имам сестра близначка.

Той леко се отпусна и задиша малко по-спокойно, защото обяснението се оказа толкова просто.

— Нурия е в голяма беда. Не знам какво точно я е сполетяло. Но мисля, че можете да й помогнете. Чувал съм какви ли не истории за това какво се случва, когато близнаците бъдат разделени. Може би…

— Наистина съжалявам, че Нурия е в беда — прекъсна го Магдалена. — Откак дойдох тук, всеки ден се моля за нея. Но не мога да й помогна по никакъв друг начин. Ако можех, нашият бог би ми казал за това.

— Вижте, признавам, че сте узнали много нещо по странен начин, който ми е непонятен. Но това не значи, че не можете да узнаете нещо по най-обикновен начин. Ако ми позволите да доведа Нурия тук, така че двете да можете да поговорите, мисля…

— Майкъл, моля ви. Толкова малко време и сили ми остават. Трябва да ви съобщя онова, което ми бе наредено да ви кажа.

Той въздъхна.

— Добре, нека свършим първо с това. Този път какво съобщение сте получили за мен?

— Това е единственото съобщение, което съм получавала за вас.

— Казах ви, че имах три видения за семейство Мендоса. Първото бе истината за доня Мария Ортега и онова, което бе извършила, второто бе за вашата майка, а третото бе просто това, да ви очаквам.

— Да, това ми го казахте още преди. Ами сега?

— Сега трябва да ви кажа, че не можете да заблуждавате бог. Бог не би позволил да се подиграят с него, Майкъл.

Той мълчеше, невярващ на ушите си. Най-сетне успя да попита:

— Какво, по дяволите, значи това?

Този път тя не се потруди да го укори за ругатнята.

— Означава, че онова, което възнамерявате да направите само външно, всъщност трябва да направите с цялата си душа и сърце, иначе вие ще се подиграете с бог.

— Не знам за какво говорите. Какво е това, което смятам да направя?

— Не зная — простичко отвърна Магдалена. — Не ми е дадено да знам. Но това трябваше да ви кажа.

— Разбирам — каза той, рязко и твърдо, защото въпреки че бе толкова болна и обстоятелствата толкова странни и необикновени, той бе вбесен. — Така значи, разни мистериозни предупреждения за кой знае какви работи, но не искате да проявите и най-малката загриженост за сестра си.

— Не мога.

Той стана и столчето падна зад него с глухо тупване. Магдалена рязко си пое дъх.

— Тръгвате ли?

— Не виждам за какво да оставам повече.

— Не, моля ви, недейте. Има още нещо, което трябва да ви кажа.

Той усети напрежението в гласа й, разбра какви усилия й струва всяка думичка, колко й е трудно да го умолява.

— Добре, какво още трябва да узная?

— Две неща. Че силата е свята, а силата на една жена е най-святото нещо. И помнете реките на Вавилон.

Къран почака за някакви обяснения. Тя не каза нищо повече.

— В това не виждам никакъв смисъл. Може би са ви казали грешен адресант за съобщението ви, сестра Магдалена. Може би небесните ви пратеници са объркали нещо.

— Няма никаква грешка. Когато му дойде времето, ще разберете. Майкъл, аз ще… — Гласът й бе заглушен от мъчителна кашлица. — Мисля, че трябва да си вървя — рече тя, когато отново можеше да говори.

Той долови умората и болката в гласа й.

— Вижте, съжалявам, че ви уморих. Идете и си починете. Но ако мога да доведа Нурия утре, или вдругиден, ще се съгласите ли да се срещнете с нея?

Тишината бе единственият отговор.

— Сестра Магдалена, тук ли сте? — Той тръгна напред, като протегна ръце към посоката, от която бе идвал гласът. В този миг тясната килия отново бе осветена от блясъка на фенера. Къран запремигва на внезапната светлина.

— Аз съм, сеньор Къран, майка Еванджелиста. Малката сестра се върна в леглото си. Сега трябва да си вървим.

Те излязоха заедно в двора, като отново монахинята вървеше напред. Къран искаше да й зададе хиляди въпроси, но тя въобще не извърна лице към него и той не можеше да ги зададе на черния й изправен гръб.

Когато стигнаха до двора край входната врата, тя му кимна за сбогом.

— Трябва да се върна към задълженията си, сеньор. Сестра Палома ще ви донесе кафе и малко храна, за да се освежите преди дългата езда към Сан Хуан.

— Преподобна майко, почакайте малко. Искам да ви попитам нещо.

— Да?

— Преди да дойде тук, сестра Магдалена е живяла с една възрастна жена, в нещо като приют за сираци, и…

— С Долорес, онази, която наричат Ла Бруха, знам това.

— Говорих с Долорес и тя ми каза…

Игуменката вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Нашият живот, преди да дойдем тук, е нищо, сеньор. Една монахиня се ражда в мига, когато облече черното расо. Желая ви на добър час. Нека бог ви пази при пътуването ви. — Тя спря за миг, но още преди Майкъл да успее да каже каквото и да е, добави: — Мисля, че вашето пътуване ще бъде много дълго, сеньор Къран. Ще се моля за вас.

 

 

Къран бе вече стигнал до средата на пътя към Сан Хуан, когато мисълта го осени. При реките на Вавилон. Това бяха първите думи на 137-ми псалм, единственият откъс от Библията, който някога бе учил наизуст. Защото именно в този псалм се съдържаше семейният девиз на Мендоса: Ако те забравя, Йерусалиме, нека забрави десницата ми силата си. Той докосна златния полумесец, овесен на врата му и скрит под ризата. Посланието на Магдалена, откъдето и да идваше и каквото и да значеше, наистина се отнасяше за него.

 

 

Лондон, десет часа вечерта

— Очаквах да намеря тук лорд Уестлейк. — Управителят на Банк ъв Инглънд погледна Норман и Джонатан Хамърсмит, после огледа стаята, сякаш очакваше, че Джейми може да се крие зад тежките завеси от Дамаск.

— Брат ми не се чувства добре, сър — рече Норман. — Упълномощен съм да говоря от негово име, всъщност, от името на цялата банка.

Намираха се в „Бейсуотър“, в добре обзаведения кабинет на Хамърсмит. Дъждът биеше по прозорците. В камината горяха, въглища. Хамърсмит предложи на Рансъм кожен стол с висока облегалка край огъня и той намести пълното си тяло в него.

Рансъм бе нисък, набит човек, около шейсетгодишен, със светлоруса коса, която още не бе започнала да посивява, и с изненадващо тъмни очи. Нямаше брада, но пък имаше увиснали мустаци и големи бакенбарди. Приличаше на някаква реликва отпреди петдесет години, от златната ера на кралица Виктория. И думите му звучаха точно така. Рансъм говореше рязко и отсечено, доста безцеремонно, като речта му можеше да мине за карикатура на англичанин от най-висшите слоеве на обществото. В миналото Норман бе намирал този човек направо смешен, като комичен герой от някоя оперета. Но сега съвсем не мислеше така.

— Упълномощен сте. — Рансъм повтори думите на Норман, като се наведе към огъня и разтърка ръцете си. — Да, и аз така чувам. Което говори, че цялата отговорност за тая каша лежи на вашите плещи, нали така, господин Мендоса?

— До известна степен.

Хамърсмит пристъпи към тях.

— Уиски, сър? — Въпросът бе зададен проформа. Вече бе налял в една тежка кристална чаша солидна доза светло уиски без лед.

— Благодаря. — Рансъм взе питието. — Умирам от студ. Навън е студено като през февруари.

— Наистина, странно лято — рече Хамърсмит. — Ту горещо като в преизподнята, ту студ като на полюса.

— Това е английско лято — настоя Рансъм. — И няма нищо странно. Не и тук. — Той се обърна към Норман. — Няма смисъл да говорим за времето. Вие сте загазили.

Управителят изстреля думите, сякаш бяха куршуми.

— Джонатан ми каза, че положението ви е същото, както при онази бъркотия с Баринг преди няколко години. Това не може да продължава така, Мендоса. Няма да търпим подобно нещо. Лондонското Сити трябва да се управлява въз основа на надеждни принципи.

— Да, сър, разбирам добре това.

Норман знаеше, че Хамърсмит е женен за кръщелницата на Рансъм. В малкия свят на едрите финансисти такива подробности се знаеха от всеки, затова бе напълно естествено управителят да се обръща към домакина си на малко име. Норман много пъти се бе срещал с Рансъм, но не бяха стигнали дори и до там да се преструват, че между тях съществува приятелство или близост. Той се наведе и заговори колкото можеше по-откровено:

— Уверявам ви, сър, че в основата си Банка Мендоса е ръководена от напълно надеждни принципи. Просто сега обстоятелствата се стекоха по неочакван начин и нямаме достатъчно време до края на срока…

— Неочаквани обстоятелства не са позволени. По дяволите, човече! Вие отговаряте за това да не допуснете неочаквани обстоятелства.

Господи, какъв глупак! Норман се облегна на стола си и пое една чаша уиски от Хамърсмит. Отпи голяма глътка от превъзходното малцово питие. То го успокои и му помогна да сдържи думите, които напираха в него.

— Може би трябваше да кажа необикновени, а не неочаквани. Не всичко в живота е предсказуемо, дори и в банкерството. Сигурен съм, че знаете това.

— Това е друга тема. Какво да правим? Това е въпросът. Доколко лошо е положението ви? Ето кое все още не съм разбрал.

Ефектът от уискито бе краткотраен. Норман отново чувстваше устата си пресъхнала и с вкус на пепел.

— Ами, сър, изглежда, че ние…

— Моля ви, Норман, ако ми позволите… — Хамърсмит обърна честните си сини очи към госта си. Тонът му бе на човек, на когото съвсем не е приятно да направи нещо, но се чувства длъжен да го стори. — Може би ще е по-лесно, ако аз обясня.

Норман кимна и не каза нищо. Рансъм погледна домакина.

— Е, казвай тогава. Колко зле е?

— Мисля, че е най-лошото възможно положение. — Служителят на Каутс отново хвърли бърз поглед към Норман. — Съжалявам, но наистина мисля, че няма смисъл, нали? Искам да кажа… — Той замълча за миг, колкото да подреди мислите си. — Ако не задействаме веднага някаква спасителна програма, Мендоса трябва да прекратят.

— Да прекратят какво? — Рансъм явно бе твърдо решен да разиграе тази драма до последната трагична нотка.

— Да прекратят дейността си, сър.

— Искаш да кажеш, да фалират? Да обявят неплатежоспособност за всичките си дългове?

— Да, сър, или поне за огромна част от тях. Точно това исках да кажа.

— Мили боже — измърмори Рансъм. — Наистина цялата история с Баринг се повтаря.

— Да, сър.

Норман бе пребледнял като платно. Гневът и отчаянието се бореха за надмощие в главата му.

— Мисля, че това е прекалено силно казано — започна той.

Хамърсмит го спря.

— Не, Норман. Съжалявам, но не е. Разликата между активите и пасивите ви е тринадесет милиона, а в ликвидност имате по-малко от сто хиляди. Не мисля, че преувеличавам сериозността на ситуацията.

Рансъм се облегна, поглади мустака си с пръст и изгледа Норман с присвити очи.

— Ами ако не ви помогнем? Ако този път не се разтичаме, за да разчистваме кашата, която вашата некомпетентност е забъркала? Да речем, че ще оставим нещата да се развият по най-естествения начин, пазарните сили да вземат надмощие. Тогава какво?

— Сър, вие не можете…

Този загрижен вик на Хамърсмит бе заглушен от избухването на Норман.

— Всемогъщи боже! Моите уважения, сър, но нима предлагате най-старата и мощна банка в Лондон просто да фалира и си мислите, че никой, освен нас няма да пострада от това?

— Точно това предлагам. — Очите на управителя бяха станали непроницаеми. В тях не можеше да се прочете абсолютно нищо.

— В такъв случай, трябва да ви кажа, мисля, че сте… — Норман почти щеше да изрече онова, което мисли: че го смята за пълен идиот, но успя навреме да се спре. — Мисля, че сте се заблудили, сър. Може би дори думата наивност ще е точна.

Губернаторът сякаш ни най-малко не се засегна.

— Защо? — меко попита той.

Най-сетне Норман разбра каква игра играе. Рансъм прекалено добре знаеше, че не може да остане със скръстени ръце и да бездейства. Но искаше Норман да каже защо, да изрече всички причини, които бяха съвсем ясни и на двамата. Така управителят можеше да ги цитира като аргументи, представени не от него самия, а от Мендоса. Рансъм можеше да се държи и да говори като тъпо магаре, но явно в действителност умееше майсторски да пази гърба си.

— Защото, сър, ако фалираме, всеки по-заможен човек в империята ще заключи, че никоя банка не е сигурна, че цялата финансова структура, залегнала в основата на британската икономика, е игра на шикалки. Пред всяка банка в Лондон и провинцията ще има разгневени тълпи, а за броени часове паниката ще се разпростре и в колониите. Цялата банкова система ще рухне като къщичка от карти. — Норман се бе навел напред и думите му звучаха като камбанни удари в ушите на мъжа, седнал срещу него. — Французите имат точен термин за онова, което ще се случи, „suave qui peut“. С други думи, всеки за себе си, а последните да вървят по дяволите.

Рансъм кимна.

— Сещам се за още един термин за ситуацията, която описвате — тихо рече той. — Хаос.

— Да, и така може да се каже.

Хамърсмит гледаше ту единия, ту другия, усещаше враждебността, която трептеше във въздуха между тях. Поне в момента това можеше да се нарече истинска омраза.

— Вижте, наистина нищо няма да постигнем, ако драматизираме нещата. Простете ми, ако ви изглеждам нетърпелив, но сигурно вие, сър, ще се съгласите, че не бива да позволим Мендоса да фалират.

— О, да, наистина съм съгласен с вас. Тъй или иначе, Мендоса трябва да бъдат спасени.

Хамърсмит си пое дъх, малко поуспокоен.

— Е, тогава…

— Просто искам да си изясним едно: не смятам, че отговорността за спасяването им се пада на Банк ъв Инглънд.

Хамърсмит се отдръпна, сякаш го бяха ударили.

— Но ако вие…

— Правителството отказа да помогне на Баринг — прекъсна го Норман. Напрежението в стаята едва доловимо бе намаляло. Най-сетне бе изрекъл истината, която се бе спотайвала под повърхността на този разговор още от самото начало. И тримата знаеха, че същата сцена се бе разиграла преди по-малко от десет години, и знаеха, че веднъж установеният прецедент трудно може да бъде пренебрегнат. Норман отпи още мъничко от уискито си.

— Но? — попита Рансъм.

— Но Баринг не са Мендоса.

— Какво значи това? — Рансъм се наведе, като въртеше празната си чаша в дланите си. — С какво са по-различни те от вас?

— Баринг не са евреи. А това вече прави нещата доста по-различни.

Двамата мъже ахнаха почти едновременно. Неприличните думи висяха във въздуха като някаква противна миризма.

Норман побърза да се възползва от временното си надмощие.

— Добре ви е известно, че историята на семейството ми не е тайна за никого. Няма защо да се преструвате, че не знаете как баща ми е приел християнството, и че векове наред преди това Мендоса са били евреи. Нито пък това, че много, дори голяма част от мъжете, които се занимават с банкерство в тази страна, си остават евреи.

— Наистина не виждам… — започна Рансъм, но бе очевидно, че се чувства неловко.

— Напротив, сигурен съм, че разбирате за какво говоря — отново го прекъсна Норман. — Ако откажете да помогнете на Мендоса, това съвсем няма да е същото като да откажете да помогнете на Баринг. Може би не е особено логично, но хората често разсъждават именно така. В този случай една значителна част от хората, занимаващи се с финанси, ще го приемат като лична обида. Може да се каже дори и като атака. Като явна проява на предразсъдъци.

Това бяха пълни глупости. Норман го знаеше много добре, наясно бе още докато изричаше тези думи. Първо, евреите в Англия не си правеха никакви илюзии за общественото си положение. От години могъщият барон Ротшилд не можеше да заеме мястото си в парламента, защото не искаше да се закълне с думите „с вярата си на християнин“. Второ, когато Джоузеф Мендоса се бе покръстил, това бе отчуждило еврейската общност от тях повече от всичко, което можеше да направи Банк ъв Инглънд.

Но всичко това нямаше никакво значение. Важното в случая бе, че нито Хамърсмит, нито Рансъм бяха наясно по въпросите, засягащи евреите. Те гледаха на тях като на нещо чуждо и екзотично. Нямаха никаква представа как биха реагирали тези хора. А щяха да си мислят, че Норман Мендоса знае това: че някакво тайнствено наследство му дава знания, които те не притежават.

Рансъм и Хамърсмит се гледаха. И двамата избягваха погледа на Норман. Джонатан се сети за домакинските си задължения. Той донесе гарафата с малцово уиски и напълни чашите им, като все още отбягваше да поглежда Норман.

— Е, добре — най-сетне продума Рансъм. — Ще говоря с лорд канцлера. Това наистина е всичко, което мога да направя.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Норман отключи със собствения си ключ входната врата на къщата в Белгрейвия. Слугите му бяха инструктирани никога да не го чакат, когато закъснява. Това не бе акт на снизхождение от страна на Норман. Той просто предпочиташе никой да не знае кога се прибира и кога излиза от дома си.

Във фоайето лампата светеше и на масичката имаше нещо. Норман не му обърна внимание, докато сваляше шапката си и оставяше мокрия чадър край вратата. Господи, колко бе уморен! И какъв ужасен ден бе това. Вихрушка от неприятности. Как се бе измъкнал от нея? Все още не знаеше със сигурност. Хамърсмит напълно го бе отчаял при първата им среща днес следобед.

Първоначално бе сигурен, че Джонатан ще се съгласи да му отпусне таен краткосрочен заем от името на Каутс. Именно затова бе решил да бъде откровен с него. Но вместо това той се бе втурнал веднага да намесва и Рансъм. Норман усещаше, че вината бе негова. Не биваше да забравя за връзката между управителя на Банк ъв Инглънд и съпругата на Хамърсмит. Съвсем логично бе да предположи, че Джонатан ще пожелае да се довери на Рансъм. Само че, дявол да го вземе, как можеше да помни всичко, особено напоследък, когато всичко се случваше толкова бързо.

Може би в края на краищата, нещата не се бяха развили чак толкова зле. Идеята да ги изненада с тая работа за евреите съвсем не бе лоша. Наистина, направи го, защото изведнъж му бе хрумнало. Бе се вкопчил в тази мисъл като удавник за сламка, знаейки, че не е достатъчно, но също така наясно, че нищо друго не му остава. А можеше и да проработи. Човек никога не знае. Случвало му се бе да участва в преговори, в които най-странните хрумвания дават резултат. Може би и този път…

Норман прекъсна разсъжденията си. Предметът, поставен на масичката под лампата, бе някакъв жълт плик. Сигурно бе телеграма. Той грабна плика и, без да си прави труда да взима от кабинета си ножа за писма, разкъса единия му край. От Кордова, за бога! И то добре кодирано.

Изведнъж се почувства по-добре. Браво на Чарлз. Браво, че се е сетил да изпрати телеграмата до дома му. Бе готов да се обзаложи, десет към едно, че е изпратил копие и в банката, за да може баща му да го получи веднага, когато и да пристигне. Браво на момчето. Наистина се чувстваше несравнимо по-добре.

В сейфа в банката имаше копие на книгата с шифъра, но оригиналът се намираше в кабинета на Норман. Сега той отиде там и застана под портрета на жена си, зад която бе скрит сейфът.

Картината бе нарисувана от Сарджент. И двамата му синове въобще не я харесваха. Самата Пени не я харесваше. Но пък Норман я харесваше достатъчно. Наистина, очите й изглеждаха много тъжни, но пък и те обикновено си бяха такива. Големи тъжни очи, като на кокер шпаньол. Въпреки това в момента картините на Сарджент поскъпваха. Затова му бе особено приятно да има една на стената си.

Ако лорд канцлерът реши Мендоса да заложат личното си имущество като гаранция за заема, каква ли цена биха определиш за портрета на Пени? Мисълта го накара да потрепери. Норман отмести рязко картината, завъртя комбинацията на механизма, която само той знаеше, и отвори сейфа. Книгата с шифъра бе в дъното и той я взе с известно облекчение.

По-добре да се погрижи за нещата в Кордова, отколкото да се тревожи за Хамърсмит и Рансъм. По-добре да се съсредоточи върху належащите въпроси, да се справя с проблемите един по един. Много по-добре.

Норман подържа известно време книгата, без да я отваря. Бе подвързана с черна говежда кожа, а ъгълчетата й бяха изтъркани от употреба. Страниците бяха от тънък пергамент. Тази тетрадка бе направена така, че да издържи дълго време. Мастилото бе изсветляло и от черно бе станало жълтеникавокафяво, но Лиъм Мендоса бе писал много внимателно, така че думите бяха напълно четливи.

„Това е код, измислен от мен и от брат ми Робърт в лето 1819. В наши дни времената станаха несигурни и нравите сред обикновените люде дотолкова западнаха, че решихме да използваме този код за съобщения, свързани с важни въпроси, засягащи семейството и институцията, която представляваме, и да предаваме този код на владетелите на къщите Мендоса в Лондон и Кордова. Нека Всевишният, благословено да е името му, се погрижи идните поколения да използват този код мъдро и да пазят семейството във всичко, на каквато и да е цена.“

Всевишният, благословено да е името му. Това бе типично еврейско изречение. Норман знаеше това. Баща му му бе казал. Нито старият Лиъм, нито Робърт Предателя бяха религиозни, но по някакви странни стечения на обстоятелствата, съпругите и на двамата бяха отдадени с цялата си душа на юдаизма. Не можеше и мъжете им да не са прихванали малко от това. Поне за Лиъм бе сигурно. Джоузеф бе изчакал родителите му да починат и чак тогава се бе присъединил към Англиканската църква, но нещо от еврейското му наследство бе останало в душата му.

Когато бе дал на Норман книгата с шифъра, Джоузеф бе казал: „Това е оригиналът, написан от ръката на дядо ти. На Крийчърч лейн има копие, Джейми може да го използва“.

Бе отворил книгата и посочил словата. „Виждаш ли какво е написал дядо ти? Всемогъщият, благословено да е името му. Така говорят евреите.“ Очите на Джоузеф се бяха замъглили. Това бе единственият път, когато Норман бе чул баща му да говори за религия, а и да се вълнува от това.

Лиъм и Робърт са били хладнокръвни хора, а не емоционални. Този шифър не бе особено сложен или гениален, но бе достатъчно находчиво измислен. Стойността на буквите от азбуката се променяше в зависимост от месеца. Бяха разделили годината на четири тримесечия и за всяко имаше различен код. От януари до март към А се прибавяха три букви, към Б — четири, и така нататък. От април до юни бе обратно, числените стойности нарастваха с по едно, но не се прибавяха към буквите, а се изваждаха от тях. Бе прекалено сложно, за да го запомни човек наизуст. Преди Чарлз да замине за Кордова, Норман му бе дал препис за шифъра за юли. Сега разгърна книгата на тази страница, постави я на бюрото заедно с телеграмата и се захвана за работа.

Н се равняваше на В, значи първата буква от първата дума бе В. Втората бе П, значи в действителност бе С…

Телеграмата бе дълга. Отне му цели два часа, за да я разшифрова, но работата го успокои. Когато приключи с разшифроването на цялото съобщение от Чарлз, Норман се чувстваше много по-добре. Когато се облегна, за да я прочете, часовникът върху камината отмери два удара. Два часа сутринта, но съвсем не бе уморен… по-скоро бе превъзбуден. Като се замисли, петнадесети юли можеше да се окаже доста добър ден. Бе сигурен, че ще се справи с Рансъм и с лорд канцлера, а Чарлз сякаш щеше да разреши проблемите с Франсиско.

„ВСИЧКО ПО-ДОБРЕ ОТ ОЧАКВАНИЯТА ТОЧКА ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПОЛОВИН МИЛИОН В ЛИКВИДНОСТ ТОЧКА ВЯРВАМ Е БЕЗОПАСНО ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ПОЛОВИНАТА В ЛОНДОН ТОЧКА ГОЛЯМА БАНКОВА АКТИВНОСТ НА НЯКОИ ДАМИ НЕИЗВЕСТНИ ПРИЧИНИТЕ ТОЧКА ПОЛУЧЕНО ОФИЦИАЛНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ТВЪРДЯЩО РУСКАТА ИМПЕРАТОРСКА ХАЗНА ВЪЗНАМЕРЯВА ДА ИЗТЕГЛИ ДЕПОЗИТА ДО ТРИДЕСЕТ ДНИ ТОЧКА ЗАРАДИ ДВЕТЕ СЪБИТИЯ Ф ИЗПАДА В ПАНИКА ТОЧКА Ф НЕСПОСОБЕН ДА УПРАВЛЯВА ТУК И НЕ ЖЕЛАЕ ТОЧКА НАСТОЯЩИЯТ УПРАВИТЕЛ НЕКОМПЕТЕНТЕН ЗА ПЪЛНИ ПРАВОМОЩИЯ ТОЧКА ПРЕДЛАГАМ ВРЕМЕННО ДА ОСТАНА В КОРДОВА И ПОЕМА НЕЩАТА ТОЧКА МОЛЯ ПОСЪВЕТВАЙТЕ“

Норман се изкикоти. Сигурно Чарлз безумно се е влюбил в Испания. В Кордова всичко изглеждаше като в сън, а в Андалусия слънцето винаги грееше. Всеки англичанин би си паднал по това. Но, разбира се, и дума не можеше да става за подобно нещо. Чарлз бе следващият лорд Уестлейк и следващият управител на банката. Мястото му бе тук, в Лондон, въпреки че в идните няколко години все още нямаше да поеме нещата в свои ръце. Самият Норман щеше да остане на управленското място и да обучи момчето. Значи трябва да намери някой друг, който да се заеме с Кордова. Това бе една чудесна възможност да се отърват от Франсиско и Кордова да мине под контрола на Лондон.

Норман погледна към телефона и се намръщи. Бе чул, че американците са успели да свържат толкова отдалечени места като Ню Йорк и Чикаго, а през деветдесет и втора година под Ламанша бе прекаран кабел, свързващ Париж и Лондон. Само че Испания бе все още толкова изолирана, колкото и далечна Монголия. Ама че назадничави загубеняци.

Норман сложи нов писец на писалката си, топна го в мастилото и започна да съчинява телеграма до сина си. Няколко минута по-късно я прочете и остана видимо доволен.

„НЕКА Ф ПОДПИШЕ ПРЕД СВИДЕТЕЛИ ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВСИЧКИ ПРАВОМОЩИЯ НА НАС ТОЧКА СЪЩО ПОДПИСАН ОТКАЗ ОТ ВСИЧКИ ПРАВА НАД БАНКАТА ТОЧКА НАСТОЯВАЙ Ф ДА ОСТАНЕ НА МЯСТО ДОКАТО УРЕДИМ НЕЩО ДРУГО ТОЧКА НЕПРЕМЕННО ВЕДНАГА СЕ ВЪРНИ“

Норман промени няколко думи, после се захвана с трудната задача да закодира съобщението.

* * *

Шарик се уви по-плътно в мушамената си пелерина и забърза. Силният дъжд биеше по раменете му и в лицето му, а кракът го болеше. Винаги, когато времето бе такова, коляното му се обаждаше.

Писнало му бе от гадния английски климат. Е, не че в Ирландия бе по-различно. Когато всичко тук приключи, щяха да прекарат няколко седмици в Гленкрий, но след това трябваше непременно да заведе Лила на някое горещо и екзотично място. Може би в Африка. Или пък Индия. Отдавна имаше покана от махараджата в Джайпур да идат там на лов за тигри. Сигурно на Лила страшно щеше да й хареса. Просто си я представяше как седи до него в обсипано със скъпоценни камъни и украсено с пискюли седло на гърба на огромен и величествен слон…

Шарик не си позволи да се замисля за факта, че откак се скараха в Риджънтс парк, не се бе срещал с Лила. Нещата щяха да се развият точно така, както той ги бе планирал, защото нямаше да позволи нищо друго.

Той се приближаваше към моста Тауър бридж откъм страната на Ситито, като гледаше към кея Света Екатерина от лявата му страна. Наоколо нямаше жива душа. А и как ще има? Бе полунощ и валеше като из ведро. Всички хора, които имат мозък в главите си, се намираха у дома, в топлите си легла.

— Насам, гос’ине.

Шарик се спря. Трябваше да го чака ирландец, както винаги, но този говореше с акцента на кореняк лондончанин. Той почака, докато мъжът, скрил се под моста, излезе от там и се приближи. Бе едър мъжага. Шарик бе стигнал до заключението, че всички финийци са дребни хорица, които могат да се промъкват незабелязано из всички сфери на живота и политиката.

— Чудесна нощ, а? — попита мъжът, когато се бе приближил достатъчно.

Шарик стоеше с наведена глава. Качулката на пелерината му хвърляше сянка върху лицето му, а и нощта бе черна като в рог. Този тип никога нямаше да успее да го разпознае.

— Не чак толкова, колкото можеше да бъде — отвърна той.

— Ще изгрее ли луната?

— Ще изгрее. Идват по-добри времена.

Мъжът кимна в знак, че приема отговорите на паролата за правилни.

— Имам съобщение за вас, гос’ине.

— Ами какво стана с другия? — Шарик говореше със силния ирландски акцент, който отличаваше Фъргюс Кели.

— Какъв „друг“?

— Ами че момчето, с което обикновено се срещам тук.

Лондончанинът сви рамене.

— От’де да знам? Тоя път изпратиха мен.

— И значи с теб трябва да върша работа?

— Май аз съм единственият тук, нали?

— Да, само че не говориш като нашите от другата страна на морето — тихо рече Шарик.

Мъжът се изкикоти.

— Не е ли по-добре да заблуждаваме проклетите англичани? Роден съм на пъпа на Ситито, ама въпреки това съм си ирландец до мозъка на костите.

Такива случаи съвсем не бяха редки. Този човек бе роден в центъра на Лондон, но родителите му ирландци го бяха възпитали да е такъв, каквито се чувстваха и самите те — син на Ирландия във временно изгнание. Често ставаше така.

— Хубаво, радвам се да чуя това — каза Шарик. — Но сега, момче, давай да си свършваме работата и да бягаме от проклетия английски дъжд. Какво ми носиш? — Шарик протегна ръка, но остана с наведено лице.

— Нищо писмено — тихо отвърна лондончанинът.

Косата му настръхна, ето още проблеми. Всяко отклонение от каналния ред на нещата бе наистина необичайно. А ето че при кратката им среща, само в продължение на пет минути бяха възникнали две необичайни неща. Шарик премери с поглед разстоянието между гърба на мъжа и реката. Ако се стигнеше до борба, там беше единственият му шанс. Тоя мъжага бе по-млад и по-тежък от него, а и нямаше куц крак. Изненадата и едно силно блъсване към Темза, ето кое бе най-добрата тактика за защита. Шарик се стегна, готов да скочи напред.

— Това, дето ми го каза съветът, е устно съобщение — рече лондончанинът. — Май му се вика „вербално“.

Шарик огледа стойката на мъжа. Изглеждаше отпуснат и спокоен, сякаш нямаше намерение да напада. Той чакаше.

— То май е по-скоро един въпрос — добави лондончанинът.

— Ами хубаво, питай тогава.

— Съветът иска да знае, защо в Дъблин едно момче е получило бележка, подписана от теб, в която му се казва да направи нещо, дето съветът не е дал съгласието си да прави.

Значи младият Донълд О’Лиъри не се е възползвал от възможността да се измъкне от Дъблин и от финийците. Вероятно бе грешка да очаква от него да го направи. Явно Шарик бе сгрешил, като се бе загрижил за едно момче, което е виждал само веднъж, колкото и да го бе харесал.

— Че кое може да е това момче? — попита той.

— Ами аз откъде да знам, гос’ине? Знам само туй, дето ми го каза съветът. Само онова, дето трябва да знам. Както и ти.

— Ако не знаеш за какво да говорим, как тогава да ти отговоря?

— Като ми кажеш отговора на въпроса, дето съветът ме изпрати да ти задам, гос’ине. Как е станало така?

— Май трябва да помисля — бавно рече Шарик, за да печели време. — Това са два въпроса, даже три. Кое е момчето? Какво съобщение е получило? И защо съветът ще мисли, че аз съм го изпратил?

Вятърът внезапно промени посоката си. Задуха откъм гърба на Шарик и въздухът стана по-топъл. Лондончанинът същото почувства.

— Вятърът се промени — измърмори той. — Толкоз неочаквано. Тия дни човек на нищо не може да има вяра, нали?

— Не и на времето, момче.

— Съветът ти имаше доверие. От години е така. Но сега не са сигурни, че нещата са такива, каквито изглеждат.

— Съветът сам трябва да реши на кого да има вяра и на кого не — меко рече Шарик. — Едно е сигурно, никога не съм ги лъгал. А съм им сторил много добрини.

— Какъв е отговорът на въпроса ми, гос’ине? — Лондончанинът сякаш се бе уморил да спори, бе готов да признае, че Фъргюс Кели умее да заобикаля темата по-добре от него.

— Отговорът ми е тези три въпроса. Туй е всичко, което мога да ти заръчам да им занесеш обратно. Освен може би още едно нещо.

Лицето на мъжа почти не се виждаше, но в гласа му се чувстваше, че му е омръзнало.

— Въпросите няма да ги задоволят, когато искат отговори, гос’ине. — После, тъй като бе наясно, че няма да чуе нищо повече, той попита: — Какво е последното нещо?

— Не е кой знае какво, момче. Просто им напомни, че винаги съм работил сам. Извън организацията, може да се каже. Това им бе угодно и на мен ми харесваше. Но ако искат за в бъдеще да вършим нещата по друг начин, тогава може би наистина е време пътищата ни да се разделят.