Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (2)

1.

Понеделник, 14 юни, 1898

Дъблин, десет часа вечерта

Въпреки силното си куцане, мъжът вървеше бързо, с наведена глава и приведен напред, като притискаше лявата си ръка към гърдите. В тази топла лятна вечер той изглеждаше така, сякаш се бори със свирепа зимна виелица. Дрехите му бяха също толкова неуместни, както и походката. Носеше плетена шапка, нахлупена толкова ниско, че почти скриваше лицето му, закопчано догоре вълнено сако и панталон от дебел плат, чийто цвят отдавна вече не личеше.

Той тръгна по улица „Дърти лейн“ и когато мина покрай църквата „Света Катерина“ се поспря, колкото набързо да се прекръсти с мръсния си палец по челото и да се огледа назад. След като се убеди, че никой не го следи, той продължи бързешком. Мъжът явно добре познаваше града, но не вървеше направо към целта си. Наближаваше единадесет, когато свърна към кея, известен с името Ергенската алея и се насочи към една кръчма от червени тухли, с изглед към река Лифи.

Пред входа, окачена на ръждива желязна верига, висеше неподвижно табела с нарисуван лебед. На ярката лунна светлина личеше олющената боя и пукнатините по дъската. Мъжът отвори вратата с рамо, като все още притискаше ръката си към гърдите си.

Той мина през къс и тесен коридор и влезе в кръчмата. Работното време почти беше свършило, но все още десетки клиенти изпълваха обширното, бедно обзаведено помещение. Няколко души се бяха облегнали на дъбовия тезгях, разположен по дължината на едната стена. Други пък седяха около незастланите дървени маси. В единия ъгъл имаше камина, но в топлата нощ в нея не гореше огън. Вместо със сладникавата миризма на горящ торф, стаята бе изпълнена с вонята на вкиснала бира и евтин тютюн.

Мъжът прекоси помещението накуцвайки, като не поздрави никого и не обърна внимание на враждебните погледи на останалите посетители. Една жена с уморен вид, около четиридесетгодишна, бе застанала край пирамида от чаши и го наблюдаваше с празен, безизразен поглед. Щом той седна в далечния край на тезгяха, тя се приближи към него. Новодошлият свали шапка сведе глава в старомоден поклон. Този жест бе толкова неуместно учтив и неочакван, че жената учудено повдигна вежди, но не каза нищо.

Мъжът беше плешив, само с ивица гарвановочерна коса около темето. Тъмните му очи бяха зачервени от умора, но той бодро поздрави присъстващите.

— Добра слука на всички! Бих искал една халба портер, ако бъдете така любезна.

— След три минути затваряме. — В тона на жената нямаше и следа от неговата вежливост.

— Нищо, аз ще пия бързо. Само да пипна чашата, преди да сте приключили и никой няма да може да се оплаче, че се бавя. Даже и да е някой от проклетите английски полицаи, до един да се пържат в пъкъла дано!

Жената сви рамене и наточи от едно месингово кранче халба силна тъмна бира, после побутна питието към госта. Той кимна в знак на благодарност.

— Струва четири пенса — каза тя. Той й даде монетите и жената погледна към големия часовник на стената между двата прозореца, които гледаха към реката. — Време е, момчета — извика тя. — Затваряме.

След десет минути повечето от посетителите бяха довършили питиетата си и се изнизваха през вратата. Останаха само петима. Четирима от тях бяха седнали на една маса до вратата и по нищо не личеше, че смятат скоро да си тръгват, а петият беше новодошлият, който все още стоеше до тезгяха. Въпреки обещанието си да пие бързо, чашата му бе наполовина пълна.

— Затваряме — подкани го жената.

— Да, да, знам. Само че аз ще поостана малко. Имам работа със съдържателя.

Косата на жената, някога руса, сега беше с неопределен сив цвят и бе прибрана назад така, че просто да не й влиза в очите. Явно животът беше отнел както радостта и надеждата, така и суетата на тази отрудена женица.

— Каква работа? — попита тя безучастно.

— Лична работа. Ще съм ви много задължен, ако му съобщите, че го търси Фъргюс Кели.

— Така ли се казвате? Фъргюс Кели?

— Аха, или поне така ми казаха, когато бях пеленаче, и вече петдесет години продължавам да вярвам в това.

Устните на жената помръднаха, сякаш почти си беше припомнила как се усмихва човек, но после пак се отпуснаха в обичайното си изражение. Тя изчезна зад една врата в ъгъла зад бара. След няколко минути се появи едър мъж в мръсна престилка, кимна на четиримата мъже около масата и после се потътри към по-отдалечения край на барплота.

— Фъргюс Кели?

— Аха.

— Тя каза, че си имал работа с мен.

— Така е.

— За какво се отнася?

Кели остави чашата си на бара и се позабави, преди да отговори.

— Малко странно за един всеотдаен финиец^[1] да зададе такъв въпрос на съратник.

Съдържателят се сепна.

— Говори по-тихо, глупак такъв!

— Че защо? — попита благодушно Кели. Той махна към мъжете масата, които ги наблюдаваха с нескрито любопитство. — Тия всичките са наши братя, не е ли така?

— На някои са братя, спор няма. Само че това не те засяга. Ще съм ти благодарен да кажеш за какво си дошъл и да си тръгваш. Вече затворихме.

Кели въздъхна.

— Е, когато човек е бил толкова дълго далеч от родината си като мене, очаква по-топло посрещане при завръщането си. Обаче… — Той отпусна ръката си, която бе държал цяла вечер притисната към гърдите и разкопча едно копче на сакото. — … ти имаш един гост. И той хич не е обикновен гост. Това е за него. — Той извади един пакет, увит в кафява хартия и завързан с връв, а също и запечатан с червен восък.

Съдържателят огледа предмета, без да го докосва.

— Не знам за какво говориш. Единствените ми гости са ей онези момчета отсреща и никой от тях не знае нищо за пакета ти.

Присъстващите кимнаха утвърдително.

— Не ми губи времето, Патрик Ший — рече Кели. — И не се чуди толкова. Че какво щях да търся аз на това забравено от бога място, ако не знаех името ти? Но което е по-важно, знам и че англичанинът, наречен Тимъти Мендоса, ще прекара нощта тук и очаква това. — Той постави пакета на тезгяха. — Погрижи се да го получи. И то гледай да не бърникаш много-много по него. Това, което се намира вътре, е важно за него, но не значи нищо за теб, нито пък за каузата. И ако младият Тимъти се оплаче от нещо по време на престоя си тук, вдовицата Къран ще спре да ти праща пари всеки месец. И тогава какво ще стане с всичките ти планове?

Кели чакаше. Съдържателят само зяпна пакета, а след това и човека, който се бе представил като Фъргюс Кели.

Кели си сложи шапката и закопча сакото си. Махна за довиждане на всички присъстващи.

— Лека нощ, момчета. Да живее свободна Ирландия! И дано всички да се доберете до рая поне половин час преди дяволът да е разбрал, че сте умрели.

* * *

Зад завесите на къщата, разположена на ъгъла на Доусън стрийт, горяха свещите на поне десетина полилея. В меката лятна нощ вратите бяха отворени и златистата светлина на газовите фенери се изливаше върху алеята към пътната порта от ковано желязо. На отсрещната страна на улицата, в градинката „Свети Стефан“ късните минувачи още от пръв поглед разбираха, че Лила Къран даваше едно от прочутите си празненства.

— Успяла е да накара даже господ да й осигури хубаво време за случая — каза някой, а друг промърмори нещо в знак на съгласие. Че кой ли би възразил? Целият Дъблин знаеше, че жената, известна като Черната вдовица, успяваше почти във всичко да постигне своето.

Къщата се наричаше Белрев. В края на миналия век, когато бе построена, на мода бяха имената с френско звучене. Белрев, както повечето къщи от епохата на крал Джордж, бе напълно симетрична. В каменната й фасада хармонираха сдържани орнаменти и прави линии — отражение на вярата в една закономерна, подредена вселена. Дори и в хаотичното настояще видът й предизвикваше дълбоко задоволство. Но това изящно съчетание на форма и функционалност не беше присъщо на онези части на сградата, които изисканите обитатели, предполагаше се, нямаше никога да виждат.

Добре скрита от изтънчения поглед на аристократите, кухнята бе разположена под нивото на земята и представляваше огромно сводесто помещение. Тази вечер в нея кипеше бясно оживление. Облаци пара се кълбяха като в ада. По пода и стените, покрити със зелени плочки, се стичаше влага на ситни капчици като в някаква праисторическа пещера. Всички тенджери и тигани бяха в употреба. Празните куки, на които обикновено висеше огромният арсенал от медни готварски съдове, сега стърчаха заплашително в примигващата светлина на газовите лампи.

Центърът на помещението бе зает от три грамадни маси от рендосан чам, долепени по дължина една към друга. Всяка бе отрупана с безброй купи, подноси и супници. Десетина кухненски прислужници бяха заобиколили масите и работеха под строгия надзор на един дебел готвач, който се движеше между тях като вихрушка. По телата на слугите се стичаше пот. Киселата й миризма се смесваше с апетитните аромати на печено се месо и къкрещи сосове. В шестте кухненски печки, подклаждани с въглища, се печаха всевъзможни пайове — с пълнеж от телешко, свинско, птиче месо — и постепенно образуваха хрупкава златистокафява коричка. На един голям котлон вреше цял казан картофи, а на други два цвъртеше сьомга.

— Още шампанско! — извика някой.

— Ти да не си се побъркал? — възмути се груб женски глас. — Та то е в килера горе, не тук.

Някой затича обратно нагоре по стълбите. Младият лакей, нает на тази работа само преди седмица, се радваше, че може да избяга от адската горещина на кухнята. Той се поспря в сравнително прохладния коридор водещ към килера и си пое дълбоко дъх.

— О’Лиъри! Ето къде си бил! Като те изпратя за нещо, това не значи, че трябва да те чакам до края на живота си. — Икономът с едно рязко, отсечено движение перна младежа през ухото.

— Моля за извинение, господин Уинстън, обърках се и слязох долу…

— Долу? Значи, освен че си мързеливец, момче, си и глупак! Че как ще има леденостудено шампанско в онази адска дупка долу?

Икономът забърза към килера и лакеят го последва.

След броени минути двамата се върнаха в залите за приеми, разположени в предната част на къщата, и докато обикаляха сред тълпата гости, нищо в държанието им не издаваше предишното бързане и напрежение. Въпреки че бе още неопитен, О’Лиъри успяваше да носи подноса, пълен с чаши искрящо изстудено вино, на височината на раменете си, точно както господин Уинстън носеше своя.

— Насам, момче — каза някакъв мъж. — Появяваш се точно навреме. — Една изящна ръка бе взела две чаши от подноса.

О’Лиъри бе шестнадесетгодишен и дотогава никога не бе виждал отблизо някой от управляващата класа… особено пък истински англичанин от Лондон. Той се зазяпа в младия джентълмен, който бе взел шампанското. Приличаше на млад бог. Със светлите си къдрици и в този хубав черен костюм, с такива изискани маниери! Проклет англичанин, нищо чудно, че изглежда така. Те бяха господари на света и ограбваха всички, които завладеят.

— Какво зяпаш, момче? Да не би да имам израстък на лицето си или нещо също толкова ужасно?

— О, не, сър. Нищо нямате. Всъщност, аз не ви зяпах. Аз само…

— Много добре тогава, изчезвай! Сигурно има и други гости, които също са жадни като мен.

Лакеят покорно се отдалечи. Англичанинът се обърна и потърси мъжа, с когото бе разговарял преди, откри го сред тълпата и се приближи към него.

— Ето, успях да взема за нас две чаши от превъзходното вино на госпожа Къран.

Другият мъж взе предложената му чаша, но не отпи от нея.

— Значи, Тим, както казвахте…

— За какво говорехме? — попита Тимъти Мендоса едва след като жадно отпи една глътка шампанско.

— За Парагвай.

— А, да, за Парагвай. Ще предлагаме дялове от нов държавен заем, ще го обявим на двадесет и трети, това е следващата сряда. Отнася се за напоителни съоръжения за селскостопанските райони. Правителството е решило да изпълни всичките си обещания. Проектът е чудесен. Със сигурност ще се окаже много успешен.

— Значи ме съветвате да купувам?

— Определено. Откак дойде на власт новият президент, Парагвай се развива чудесно. Няма как да не спечелите от тази сделка. — Тимъти говореше доста хладно, сякаш темата за Парагвай не го интересуваше особено. Погледът му блуждаеше сред множеството.

— Търсите ли някого? — попита другият мъж.

— Нашата домакиня. Още не съм й предал почитанията си, но не виждам тази дама сред нас.

— Така е, и аз още не съм я забелязал. Нито пък онзи гигант сина й.

— Разбрах, че тази вечер не се очаква Майкъл Къран да ни удостои с присъствието си. Но очаквах да видя поне Лила Къран на собственото й празненство.

— Предполагам, че ще се появи, когато пожелае — отвърна другият. — Лила Къран не прави нищо случайно.

— Наистина сте прав. Изскача отнякъде, когато най-малко я очакваш и те изяжда жив, ето как действа Черната вдовица.

Човекът, изглежда, се учуди.

— И вие ли я наричате така?

— Не й ли казват така всички?

— Не и човек от рода Мендоса, или поне така си мислех. Не е ли и тя от този род?

— Тя ми е само далечна братовчедка, и то не по кръвна линия. — Тимъти изтупа въображаема прашинка от ревера на редингота си. — Освен това не исках да изразя неуважение. Възхищавам се от дамата. „Черната вдовица“ изразява и привързаност, така да се каже.

Другият мъж присви очи.

— Не съм убеден в това. Пожелавам ви приятна вечер, Тимъти. — Той се обърна и се отдалечи.

Англичанинът остана сам за няколко секунди, като все още изучаваше с поглед тълпата. Но още преди да реши в коя посока да потърси Лила, до него изникна една млада дама.

— Господин Мендоса, помните ме, нали?

Лицето на момичето му беше смътно познато. Говорът й имаше характерното за дъблинчани напевно звучене, но съвсем не можеше да се каже, че има силен акцент.

— Разбира се, че ви помня. — Тимъти разрови паметта си, но не успя да се сети името й.

— Видях ви, когато влязохте — продължи тя. — Но, естествено, вие не ме забелязахте. Така се надявах да имам възможността да видя отново очарователната ви съпруга.

Докато тя говореше, Тимъти бе успял да изрови някакъв спомен.

— Срещнахме се миналата година, нали? Да, сигурен съм, че е така. Беше на конните надбягвания в Къра^[2]. Колко хубаво, че се виждаме отново, но за съжаление жена ми не е тук. Бет не дойде с мен в Дъблин. — Той я дари с най-приветливата си усмивка.

— Колко жалко! Сигурно се чувствате самотен? — Момичето бе облечено в синя сатенена рокля с дълбоко деколте, гарнирана с черна дантела, и държеше черно дантелено ветрило с дръжка от черупка на костенурка, което използваше с голямо умение. Сега игривите й очи го стрелнаха с подканващ поглед иззад надипления ръб на ветрилото.

— Наистина е така. Ужасно съм самотен — съгласи се Тимъти.

Продължиха да флиртуват и той даваше вид, че това му е изключително приятно. Момичето нямаше как да знае, че три четвърти от съзнанието на Тимъти Мендоса бе заето с мисли за Лила Къран. Но дори и да бе предположила, тя нямаше да повярва на това. Просто нямаше как да допусне, че жена с тридесет години по-възрастна от нея, би могла да й бъде сериозна конкурентка.

Вечерята бе сервирана малко след полунощ. До това време всички присъстващи вече не можеха да разговарят за нищо друго, освен за Черната вдовица, фактът, че домакинята не се бе появила, беше най-пикантната подправка на празненството. Присъстваха почти стотина гости, но на никой от тях не бе дадено каквото и да е обяснение за това до момента, когато те започнаха да взимат връхните си дрехи и да се приготвят за тръгване.

— Госпожата ме помоли да предам извиненията й — измърморваше Уинстън, изпращайки дамите и господата. — Малко преди да започне празненството, тя внезапно се почувства зле.

Никой не можеше да възрази на това, но и почти никой не повярва на иконома. То бе просто още един пример за скандалното поведение на Лила Къран. Тя и синът й Майкъл бяха двама бунтари… но и личности, с които всички трябваше да се съобразяват. Целият Дъблин го знаеше. В действителност, то не беше тайна и в Лондон. А колкото до Испания…

 

 

В ранните часове на утрото Тимъти крачеше из малката, бедно обзаведена стаичка над кръчмата „Лебедът“ и умът му все още бе зает с мисли за Лила Къран. Тази вечер той бе възнамерявал да поговори с нея, да обсъдят подробностите. Какво по дяволите, я беше прихванало, та не се показа поне за малко? Ама че работа! Трябваше да настоява да остане в Белрев. Но тя бе толкова убедителна, когато настояваше той да пренощува в тази кръчма. Ето това беше един от проблемите с тази кучка: тя винаги звучеше убедително. Ако не беше така, той никога нямаше да се съгласи на този съюз с Черната вдовица. Много добре знаеше колко умна беше тя. Но знаеше също така, че подобно на отровния паяк, чието име носеше, тя можеше да бъде смъртоносна.

Той престана да обикаля из стаята и разтърси глава, сякаш за да се освободи от мислите за Лила. Имаше и друга спешна работа. Избелелите завеси на прозореца не бяха спуснати и сиянието на звездите осветяваше един обемист пакет на леглото. Той се поколеба за момент, после го вдигна и го занесе до масата под единствената газова лампа на стената.

Ключът, който регулираше притока на газ, бе целият лепкав и омазнен и трудно се превърташе. Още преди да успее пусне газта, първата клечка кибрит изгоря и опари пръстите му. Той тихо изруга и запали друга. Фенерът изведнъж припламна силно и после загоря равномерно. Нямаше сенник и хвърляше ярка жълта светлина върху кафявия плик, завързан с груба връв и запечатан с три восъчни печата.

Не личеше пакетът да е бил отварян. Тимъти бе очаквал това. Патрик Ший, тоя посивял кръчмар пияница, е бил внимателно подбран. Омразата му към всичко, свързано с англичаните, не стигаше по-далеч от това да се държи безочливо. Той никога не би посмял да се меси в работите на човек като Тимъти Мендоса. Зависеше твърде много от парите на Лила Къран, за да може да си го позволи.

Тимъти все още не отваряше пакета. „Не искам да пристигне в къщата ми“, бе казала Лила. „Твърде опасно е. Опасно е и навсякъде, където може да ви види някой познат.“ Ето какви бяха аргументите й да го накара да пренощува в „Лебеда“. Сега бе настъпил моментът да провери дали предпазливостта й, а и рискът, който самият той бе поел, са си стрували. Той придърпа единствения стол в стаята, седна до масата и с помощта на малко джобно ножче със седефена дръжка разчупи печатите и разряза връвта.

Свитъкът документи, които извади от плика, беше дебел повече от два сантиметра. Той ги прерови набързо, след което се съсредоточи върху съпровождащото ги писмо.

„Относно Парагвай се налага възможно най-поверително да ви запозная със следните неприятни факти: първо, корупцията се вихри по-зле от всякога и имам основания да смятам, че в основата й стои официалният агент на Мендоса. Второ, дори и финансовият министър не вярва, че има някаква надежда да завършат напоителния проект навреме, ако въобще бъде завършен. Трето, имайки предвид размера на досегашния дълг на парагвайската хазна, твърде вероятно е нов заем от два милиона лири да се окаже неплатим. Четвърто, планът да се изплати заема чрез създаването на държавни кафеени плантации е или измама, или фантасмагория.

В светлината на всичко това вие трябва да решите дали да предложите на обществеността тази нова партида акции. Вие, естествено, се намирате в твърде деликатно положение, тъй като британският инвеститор не може да знае нищо за действителното положение на нещата в такова отдалечено място и може да разчита само на банката да провери дали…“

Писмото продължаваше в същия дух и имаше още много листи с цифри и документи, които подкрепяха твърденията на автора. Тимъти бързо изчете всичко, после още веднъж и още веднъж, като обръщаше огромно внимание на всяка дума. Когато бе сигурен, че е доловил всички значения, скрити между редовете, той се усмихна широко и пъхна документите обратно в плика.

Ето потвърждението, което бе чакал, доказателството, че това, което Лила Къран бе обещала, наистина щеше да се случи. Банката Мендоса, тази древна институция, символ на финансова мощ в Лондон, бе на път да направи катастрофална грешка. Тимъти много добре знаеше доколко катастрофална щеше да е тя. Той бе младши съдружник.

Дори и проблемът за местонахождението на Лила Къран не можеше да помрачи радостта му. Тимъти Мендоса спа превъзходно, въпреки че бе далеч от собствената си разкошна спалня и прелестната си млада съпруга Бет.

 

 

Малко преди зори един младеж се промъкна тихо в пристройката зад кухнята на „Лебеда“. Малкото помещение бе претъпкано с буренца бира. Почти нямаше място за дебелия Патрик Ший, но съдържателя стоеше там и чакаше.

— Закъсняваш, момче — изръмжа той.

— Тъй си е, ама как можех да се измъкна по-рано? — намусено попита О’Лиъри. — Че то край нямаше чистенето, след като си тръгнаха проклетите гуляйджии.

Ший се изкикоти.

— Май не ти е харесала аристокрацията като си ги разгледал го отблизо, а? Нищо, не за това си там. Научи ли нещо?

— Нищо.

— Как така нищо, дявол те взел? Аз да стоя тука цяла нощ да те чакам, загубеняк такъв, а ти да не ми докладваш нищо, тъй ли?

— Дръж си езика, Пади Ший. — Гласът на О’Лиъри трепереше от изтощение и гняв. — Не си ти тоя, дето дава заповедите.

— Може и така да е, само че аз съм бил финиец още преди ти да се родиш и трябва да показваш поне малко уважение. — Ядът му премина тъй бързо, както беше пламнал. — Хайде, не бива да си хабим силите в караници помежду си, когато толкова много проклети англичани чакат да си получат каквото им се полага. Казвай какво стана.

— Черната вдовица даже не се вясна на собственото си празненство. Всичките надути пуяци я чакаха, но тя така и не слезе при тях. Като си тръгваха, Уинстън — тоя гаден подлизурко, икономът, дето хич няма право да се нарече ирландец, — им рече, че й станало лошо точно преди да почне празненството.

Ший прехапа месестите си устни.

— А сигурен ли си, че никой не се качи при нея да говорят насаме?

— Че как да съм сигурен, като имаше поне стотина души в къщата и проклетия Уистън все ми викаше да направя туй или да донеса онуй? Ама ако питаш дали съм видял някой да се промъква горе — не, не съм.

По-възрастният мъж си отдъхна и лицето му се проясни.

— Както и да е, направил си каквото си могъл. Ела вътре да пийнеш малко чай, преди да си идеш.

Докато правеше чая, Ший здравата премисляше каквото му беше казал О’Лиъри.

— Кажи ми само още едно нещо — рече той, докато подаваше на младежа димящата чаша. — Кога я видя за последно?

О’Лиъри се позамисли, преди да отговори.

— Преди три дни, рано сутринта в неделя. Тогава лъсках сребърните прибори в салона и беше адски горещо, та вратата към коридора беше отворена. Тя слезе по стълбите, облечена както винаги цялата в черно, каза нещо на Уинстън и излезе.

— Какво му каза? — живо се поинтересува Ший.

— Не можах нищичко да чуя. Стояха до външната врата и шепнеха.

— Проклета да е дано! — каза мрачно Патрик Ший, докато пълнеше повторно чашите от стар очукан чайник. — Мъти се нещо, подушвам го. Можеше да поспечелим нещичко, ако знаехме каква игра играе. Ама тая Лила Къран наистина винаги води с един ход пред всички останали.

Младежът мислеше за връщането си в къщата на Доусън стрийт и за ругатните и ударите, които получаваше от Уинстън.

— Хубаво, ама не виждам защо всички я смятат за кой знае какво. Колкото и да си придава важност, и тя е само една тъпа женска, като всички останали. Всички жени си приличат — дупе, корем и чифт цици, нищо повече.

Ший поклати глава.

— Черната вдовица е различна. Не си ли чувал историята й?

— Нищо не съм чувал, освен да ида да бъхтя там и да си отварям очите на четири.

— Наистина ще ти се наложи да ги отваряш здравата, ако разбере, че знаеш нещо дето тя не иска да го знаеш. Жив главорез си е, тая жена. — Ший си сви една цигара и я запали.

О’Лиъри го гледаше завистливо.

— Ей, имаш ли за още една?

— А, не мога да раздавам цигари на тоз и оня, аз съм беден човек. Ама ще ти кажа нещичко за Лила Къран. Родена е тука, в Дъблин, на Муър стрийт. Посред зима, в някаква мръсна барака. Баща й умрял и дядо й я отгледал. В туй нищо странно няма, освен, че са били евреи.

— Глупости, как ще са били евреи!

— Тъй е, самата истина ти казвам. Евреи били. Малко са в Дъблин, ама колкото ги има, си крият мръсните физиономии. Само не и тая Лила Къран, каквато е самонадеяна и нагла.

О’Лиъри се намръщи, сякаш си блъскаше ума над някакъв труден въпрос.

— Ти все й викаш Къран, сякаш това е моминското й име, но нали е вдовица…

— Така е. Родена е с името Къран, макар че някои казват, че е било Коен и после дядо й го променил. И тя си останала Къран. Ама ти избързваш, и до името ще стигнем. Та туй момиче било истинска красавица, тя и сега си е, дето се вика, та един ден, когато още нямала и двадесет години, взела, че се омъжила за някакъв испански благородник. Макар че си била лека жена, както казват хората, тя с едно завъртане на червените си къдрици така го замаяла, че хоп — от Муър стрийт, та направо в палата в Испания.

Ший всмукна дълбоко от цигарата си и издиша през носа, като се наслаждаваше на смайването и завистта, изписани на лицето на слушателя му.

— Е, продължавай — подкани го О’Лиъри. — Къде го е пипнала тоя испански богаташ? Те май не се въдят ей така, под път и над път из Дъблин?

— Прав си, само че тоя дошъл от Лондон с един от онези агенти на Банка Мендоса да огледа някакъв парцел земя, и тъй се случило, че видял нашата Лила и лудо се влюбил в нея. Това е всичко, дето се знаеше в продължение на четиринадесет години. После тя се върна. Само че тоя път водеше със себе си и един син като канара. На тринадесет години беше, ама надвишаваше на ръст повечето възрастни мъже. А тя викаше, че била вдовица, но предпочитала да я наричат с моминското й име, защото тъй бил обичаят в Испания. Жените не взимали името на мъжа си, или някаква подобна глупост беше.

— И всички почнали да й играят по свирката, да й викат както тя иска, а?

— Точно тъй. Пък и как иначе? Като се върна, роклята й била натъпкана с пари. Страхотно богата била… пък и още си е.

О’Лиъри още умуваше над подробностите от странната история.

— Казваш, че била еврейка. Не съм виждал нещо такова еврейско в къщата й. Ами испанецът, и той ли бил евреин?

— Ама че си невежа, испанците са католици, като нас. Или нещо такова. Както и да е, омъжила се за нейния испанец в катедралата „Света Мария“, на Лифи стрийт. Самият епископ ги венчал. Казват, че имало специално разрешение от папата испанецът да се омъжи за еврейката си, все едно че и тя била като почтените ирландки католички. — Ший се окашля силно и се изплю в пепелта на кухненската печка. — Ей тъй стават работите, щом ония са червиви с пари.

Момчето изпи последните калки студен чай.

— Ами ти как така знаеш толкова много за нея?

— Хич не ми се прави, че не си чувал. — Пада Ший се изкиска тихичко. — Не е тайна, че всеки месец ми плаща по мъничко, за да върша това-онова за нея, както не е тайна, че не съм единственият — има още десетки като мен. Навсякъде има пръст тая Черна вдовица.