Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (14)

13.

Четвъртък, 8 юли, 1898

Лондон, седем часа сутринта

Чарлз вървеше бързо и свърна в тясната уличка Базил стрийт, тъкмо когато някакъв часовник отмери седем удара. Кварталът Найтсбридж изглеждаше съвсем пуст. Единственият човек на улицата бе някакъв мъж, който лъскаше колелата на фургон за доставки на фирмата Хародс. Той бе спрял пред една къща, недалеч от дома на Тимъти. Носеха се слухове, че Хародс искали да се разраснат още повече и че са предложили по хиляда лири за повечето от къщите, с които граничеха и без това огромните им владения. Но Чарлз бе сигурен, че ако Тим бе получил от тях предложение и за своята къща, не би му го съобщил. И нищо чудно.

Чарлз се изкачи по стъпалата до входната врата и силно почука. Слугинята, която му отвори, бе много млада, сигурно бе само на четиринадесет или петнадесет години. Престилката й бе измачкана и в ръката си държеше парцал за чистене на прах.

— Да?

Това бе наистина лошо уредено домакинство. Сара никога не би позволила нейният дом да посреща посетителите по такъв начин, дори й толкова рано сутринта.

— Аз съм Чарлз Мендоса. Искам да говоря с брат си.

Момичето вирна глава с нагло изражение.

— Господин Мендоса още не е станал.

— Добре, тогава го събудете.

Чарлз понечи да влезе, но момичето не се отдръпна от вратата. Чарлз видя зад гърба й, че Харкърт, икономът на Тим, се приближава по коридора. Той оправяше полите на фрака си.

— Кой е там, Флоси?

— Един господин, който търси господин Мендоса.

— Съжалявам, сър, но господин Мендоса… О, но това сте вие, господин Чарлз. Не ви видях. Флоси, защо не каза, че това е господин Чарлз? Влезте, сър.

Чарлз подаде на Харкърт шапката си, но отказа да му даде куфарчето, което носеше.

— Благодаря, но това ще взема със себе си. Моля събудете брат ми и му кажете, че съм тук. Спешно е, иначе нямаше да го безпокоя по това време.

— Разбира се, сър, веднага. — Икономът покани Чарлз във всекидневната, изпрати прислужницата да донесе чай и изчезна някъде.

Чарлз седна до едно изискано писалище от махагон, поигра си за малко със старинната попивателна и със сребърния комплект писалки, после се изправи. Тръгна из стаята, като се вглеждаше в картините по стените — предимно ловни сцени — и оглеждаше килимите и мебелите. И друг път бе идвал тук, но не особено често. Бет и Сара не изпитваха помежду си по-голяма симпатия, отколкото той и Тим. Сара никога не би си го признала, но тя завиждаше на Бет за изумителната й красота. Колкото до Чарлз, Бет му допадаше доста. Поне я бе харесвал, докато не изигра този отвратителен номер, да избяга с Майкъл Къран. Може би за Тим бе добре, че се отърва от нея. Но въпреки това отсъствието й от къщата бе очевидно. Липсата на грижовна женска ръка се виждаше навсякъде, като се започне с това, например, че във всекидневната нямаше цветя.

— Какво, по дяволите, търсиш тук по това време?

— Добро утро. Извинявай, че те вдигнах от леглото. — Чарлз се извини по навик. В действителност, той ни най-малко не съжаляваше. Само като видя Тим, Чарлз почувства как у него отново се надига яростният гняв, който го бе изгарял през цялата нощ.

Тим бе нахлузил някакви панталони и халат от копринен брокат, но не си бе направил труда да се обръсне. По лицето му бе набола тъмна брада. Той прокара пръсти през косата си, но това не подобри особено вида му.

— Не приемам извиненията ти. Не и докато не ми обясниш какво може да е толкова спешно, че да не почака още няколко часа, докато се видим в банката?

Още преди Чарлз да успее да му отговори, той се приближи към вратата и извика.

— Харкърт! Къде е чаят? — После се обърна към брат си и добави: — Не мога да мисля, преди да съм пил чай.

— Значи по-добре да изчакам да ти го донесат. Ще ти се наложи да мислиш. — Говореше отсечено и твърдо, с гневни нотки в гласа.

— За какво? Какво си дошъл да ми кажеш? Нещо за стария ли?

— За татко, да, до известна степен.

— Така си и мислех. Виждал ли го е някой?

Норман бе напуснал банката веднага след скандала си с Тим във вторник и оттогава никой не го беше виждал. Филип Джонсън бе ходил в къщата му в сряда следобед, но и там никой от слугите не бе виждал Норман.

— Все още не сме го открили — рече Чарлз. — А вече минаха тридесет и шест часа. Снощи се обадих в „Уайтс“, но и там никой не го е виждал.

— Е, аз не съм… — Тим млъкна, защото Флоси влезе в стаята.

Къщата беше на повече от двеста години и вратата на всекидневната бе от масивен дъб и украсена с дърворезба. Слугинята не почука, а просто отвори вратата, като я бутна с коляното си, защото и двете й ръце бяха заети с голям сребърен поднос.

— Чаят ви, сър.

Тя остави подноса на малка масичка край Тим.

— Господинът ще остане ли за закуска, сър?

— Предполагам, че ще остане. Кажи на готвача да я приготви колкото може по-бързо.

Флоси се поклони съвсем равнодушно и ги остави сами.

— Съгласен ли си да останеш на закуска? — попита Тим. — Предполагам, не си изгубил апетита си само защото старият копелдак не се е появявал, нали, Чарлз?

— Не говори така за него.

— А защо не, дявол го взел? „Копелдак“ е дори много меко казано. — Той наля чая. — Мляко и захар?

— Да, благодаря. Слушай, вече получи чая си, сега готов ли си да чуеш онова, което съм дошъл да ти кажа?

— Мислех, че вече го каза. Сега от нас сигурно се очаква да проливаме горчиви сълзи и да преровим целия Лондон, за да открием човека, който ни е дарил с живот, така ли?

— Вече наредих да го търсят — рече Чарлз. — Нямам намерение да включвам и теб в издирването му.

— Надявам се, че който го търси, ще го прави достатъчно дискретно. Хич няма да е приятно из Ситито да подушат, че около нашите врати има нещо гнило. Точно сега не е най-подходящият момент за това.

— Така е — съгласи се Чарлз. — Но доста се чудех дали това всъщност те интересува.

— Разбира се, че ме интересува. Хич не ми се ще да видя как банката рухва и става на пух и прах пред очите ни.

— О, не ти се ще, така ли?

— Какво, по дяволите, значи това? — попита Тим.

— Значи точно това, което те питам. Дали искаш или не искаш да рухне банката Мендоса.

— Това е най-дяволски откаченият въпрос, който някога съм чувал. Та нали моите интереси напълно съвпадат с твоите? Кого изпрати да търси баща ни?

— Филип Джонсън. Той бе най-подходящият доброволец за тази работа.

— Да, сигурно си прав. Къде го търси, сигурно в разни болници?

— Там също.

— Добре. Наистина, Филип ще е достатъчно сдържан в търсенето.

Чарлз изпи чая си и остави чашата на писалището.

— Ти също си такъв, нали? Наистина много сдържан.

— Нещо не схванах.

— Напротив, схвана. Казах, че досега се проявяваш като особено сдържан в личните си работи. Може да се каже, направо потаен.

— Ако имаш предвид проблемите с жена ми, мисля, че не е особено полезно да правим от това публичен скандал, нали?

— Не говоря за Бет.

— А за какво говориш тогава?

— Говоря за това, че си долен лъжец.

Чарлз не повиши тон, но думите бяха изстреляни под налягане, сякаш досега едва се бе сдържал да не ги изрече. Тимъти не реагира веднага. Известно време двамата братя се гледаха изпитателно.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш, въз основа на какво получавам тази обида?

— Не, нямам нищо против. Получаваш я, както сам се изрази, въз основа на това, което се намира ето тук, вътре. — Чарлз посочи куфарчето на бюрото.

— Така, разбирам. И следващото действие в тази мелодрама е да ми покажеш какво има вътре.

— Това ми изглежда добър ход и ще го направя. — Чарлз се приближи към писалището и отвори куфарчето. От него извади свитък документи, които подаде на брат си. — Това са копия. Прибрал съм оригиналите на сигурно място.

— Копия на какво? Не разбирам… — Още щом видя първата страница, Тимъти млъкна. — Откъде взе това? — Гласът му бе променен, заядливите и саркастични нотки бяха изчезнали.

— Това не е важно. Както виждам, знаеш какво е.

Тимъти осъзна грешката си, но вече бе прекалено късно да я поправи. Трябваше да се преструва, че не знае, че това всъщност е доклад за финансовата и политическата обстановка в Парагвай, съвсем същият като онзи, който бе получил в Дъблин.

— Знам какво се предполага, че е — призна той.

— Знаеше още преди седмици. Точно там е работата. Получил си това на петнадесети юни, в една кръчма, наречена „Лебедът“, на Ергенската алея в Дъблин.

— Много неща знаеш, но сигурен ли си, че са истина?

— Сигурен съм.

— Откъде си сигурен? Кой ти наговори всички тия глупости?

— Кой ми ги е казал, не е важно. Важното е, че ти си знаел за бъркотията в Парагвай осем дни преди да пуснем на пазара акциите. На онова заседание ти много добре си знаел за какво се безпокои чичо Хенри. Тогава татко ни попита, теб и мен, дали знаем нещо, което да потвърждава мнението на чичо Хенри. А ти не каза нищичко.

Тим разлистваше страниците на доклада. Сега го хвърли небрежно на бюрото.

— Не съм доверчива душица като теб, брат ми. Не съм склонен да вярвам на всичко, което пишат хората в разни анонимни доклади.

— Лъжец — повтори Чарлз.

— Внимавай — тихо рече Тим. — Внимавай, Чарли, момчето ми, навлизаш в опасни води. Продължавай с обидите и ще бъда принуден да ти отвърна. Да поискам удовлетворение, да хвърля ръкавица в лицето ти или каквото там правят истинските джентълмени.

— Не мисля, че знаеш каквото и да било за истинските джентълмени. Защото, първо на първо, те не крият жизненоважна информация от кръвните си роднини. Не гледат със скръстени ръце как нещата се развиват по начин, който заплашва да разори всички около тях.

— „Да разори“ е доста силна дума.

— Но в случая е напълно подходяща. Ето още нещо, за което и понятие си нямаш. — Чарлз подаде на брат си един бледожълт плик. — Тази телеграма пристигна снощи, след като напусна банката.

За миг Тим се зачуди дали не е искане от Русия за изтегляне на всичките суми, вложени от императорската хазна. Възможно ли бе Лила да има толкова голямо влияние? Бе сигурен, че тя стои зад онзи руснак, който бе причакал Джейми в клуба му. Но бе предположил, че това е само хитър номер, тактика, която да ги изнерви. Ами ако руският депозит наистина бъде изтеглен?… Божичко, каква бъркотия: щеше да настане тогава! Доста по-голяма от онази, за която се бе спазарил.

— Какво чакаш? — подкани го Чарлз. — Прочети го!

Тимъти отвори плика и извади телеграма, дълга половин страница.

„СПЕШНО МОЛЯ ИЗПРАТЕТЕ НЯКОЙ ДА ПОЕМЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА МИ В КОРДОВА ТОЧКА ТРУДНА СИТУАЦИЯ С РЕЗЕРВИТЕ ТОЧКА НЕ МОГА ДА ОТГОВАРЯМ ЗА ТЯХ ПОРАДИ ЗДРАВОСЛОВНИ ПРИЧИНИ“

ПОДПИС ФРАНСИСКО ВАЛДЕС ДЕ ХИАС

— Боже господи! — прошепна Тимъти. — И е изпратил това по обществения телеграф?

— Точно така.

— Е, това е. Вече няма как да не изтече информация. Старият Франсиско ни насади на пачи яйца.

Тонът му направо вбеси Чарлз. Не можеше повече да се сдържа. Тим говореше така, сякаш обсъжда нещо, което въобще не го засяга, нещо, за което не носи никаква отговорност.

— Ти, мръсен лъжец такъв! — извика Чарлз и пристъпи към Тим, свил двете си ръце в юмруци, а гласът му се засилваше с всяка дума. — Ти си този, който ни насади на пачи яйца! Можеше да предотвратиш всичко това. Знаел си още преди няколко седмици неща, за които никой от нас не подозираше, но не каза и една думичка. Ти накара татко да продължи с плана, когато можеше да го спреш.

— Нищо не може да спре татко да направи нещо, след като веднъж го е решил. Много добре го знаеш. Какъв смисъл има, да се бориш с факти срещу един безмозъчен бик? Той просто продължава да лети с рогата напред.

Вече й двамата крещяха, Чарлз успя да извиси глас толкова, че да заглуши брат си.

— Знам, че ти стоиш зад всичко. Именно затова татко бе толкова ядосан онзи ден. Истина е. Имаш си някакъв собствен план, за да поемеш ти управлението. Толкова се страхуваш, че аз ще получа банката, а не ти, че… — Чарлз се втурна към Тим в същия миг, когато Флоси влезе.

Като отстъпи назад, за да избегне удара на брат си, Тим се блъсна гърбом в отварящата се тежка дъбова врата. Чу се силно изпукване, когато гръбнакът и главата му се удариха в дървото. Тим се олюля, залитна напред и рухна на земята. Отново се чу силно тупване, защото челото му се удари в месинговата решетка около камината.

— Закуската е… О, господи, сър, какво стана?

Чарлз гледаше ту ужасената прислужница, ту тялото на Тими, сгърчено на пода. От решетката се процеждаше тънка струйка кръв, която образуваше все по-голямо червено петно върху кремавото килимче пред камината.

— Повикай Харкърт! Кажи му веднага да повика доктор.

— Да, сър, ще го направя, сър. Но не бях аз, кълна се. Нищо не съм направила, само отворих вратата да кажа за закуската, че е готова и…

— Стига дрънка! Направи каквото ти казах!

Прислужницата се втурна навън. Чарлз клекна до брат си. Тим лежеше с лице към земята, напълно неподвижен. Чарлз се питаше какво да направи. Дали щеше да е опасно, ако се опита да напипа пулса му, като провре ръка под тялото? Накрая протегна внимателно ръка. Едва тогава осъзна, че тя все още бе свита в юмрук.

 

 

Сан Хуан, единадесет часа сутринта

Мъжът бавно прекоси двора на странноприемницата, като се подпираше на бастун. Съдържателят седеше на плетен стол край вратата, дъвчеше върха на незапалената си пура и наблюдаваше приближаването на непознатия без особен интерес.

— Buenos dias, senor — рече новодошлият.

— Muy buenos. — Съдържателят не извади пурата от устата си, за да отвърне на поздрава му. — Que quieres, abuelo?

Роса се намръщи, когато чу, че го наричат „дядо“. Куцаше само от една седмица, откак пиян бе паднал по стъпалата към килера в таверната. Но това не го правеше стар. Роса реши, че този островитянин е абсолютно невъзпитан, глупав и фамилиарен, както всички останали пуерториканци.

— Бих желал да се срещна със сеньоритата от Англия. Веднага я повикайте. — За разлика от съдържателя, Роса говореше съвсем официално, изправен толкова, колкото му позволяваше височината на бастуна.

— Имаме много гости, abuelo. Как се казва тази сеньорита?

— В кочината ви има само една дама от Англия. А сега я доведи, или когато се върне високият caballero от Ирландия, ще му кажа, че му взимаш двойно повече пари, отколкото искаш от местните си наематели.

Съдържателят се изправи, извади пурата от устата си и изстреля жълта храчка към една месингова паница на земята.

— Почакай тук — рече той и се запъти към стълбите, но се спря и попита: — За кого да й съобщя?

— Един приятел на сеньор Къран, това е достатъчно.

Бет пристигна след пет минути. Роса бе седнал на един от полуизгнилите плетени столове, но щом я видя, се опита да стане.

— Моля ви, не се мъчете да ставате. Искали сте да говорите с мен?

Роса пренебрегна молбата й и с мъка се изправи на крака.

— Si, сеньорита. Надявам се, че не ви обезпокоих.

— Съвсем не. Вие говорите английски много добре. Съжалявам, но аз не говоря испански.

— Това не е важно. Вие сте млада. Аз съм живял достатъчно дълго, за да науча много езици. Сигурно ще ми направите честта да дойдете с мен във вътрешния двор, където можем да поговорим насаме.

Бет тръгна бавничко край него, като съобразяваше крачките си с неговите. Този мъж бе облечен като селянин, но бе много чист и се държеше като истински джентълмен.

— Доколкото разбирам, носите някакво съобщение от господин Къран — каза тя, щом стигнаха до двора.

— В известен смисъл. Нека седнем тук, сеньорита, ако нямате нищо против. — Роса посочи с бастуна си към една пейка, скрита отчасти под сянката на една палма. — Слънцето е доста силно, нали? В Лондон нямате толкова силно слънце.

— Не, наистина. Били ли сте в Лондон, сеньор?

— Преди много години, когато бях млад. Прекрасен град, наистина много ми хареса. Освен дъждът.

Стигнаха до пейката и седнаха.

— Удобно ли ви е, сеньорита?

— Напълно. А сега, моля, кажете за господин Къран…

— А, да. Вие, англичаните, се захващате направо със съществените неща. Простете ми, че по испански обичай се отклонявам от най-важното. Господин Къран ме помоли да ви се обадя още преди да замине.

— О, така ли? Значи, откак замина, не сте получавали вести от него?

Косата й имаше невероятен цвят. Роса не можеше да откъсне очи от нея. Цвят на бледожълта роза. И само една англичанка можеше да има такава нежна кожа. Нищо чудно, че ирландецът се тревожи за нея.

— Нищо не съм чувал за него от онзи ден, когато сеньор Къран дойде при мен и ме помоли да ви посетя и да ви попитам дали се нуждаете от нещо.

Тя бе разочарована, но й стана приятно, че Майкъл е тъй загрижен за нея.

— Това е много мило от ваша страна, сеньор. Не, от нищо не се нуждая.

— Добре. А това пуерториканско прасе, съдържателят, той добре ли се държи с вас?

— Съвсем добре. Вие сигурно не сте от острова, сеньор?

Роса се усмихна. Липсваха му доста зъби.

— Не, сеньорита. Аз съм madrileno, от Мадрид.

— А познавахте ли сеньор Къран, когато живеехте в Испания? Преди той да напусне страната?

— Когато замина от Испания, той бе още малко момче. Не го познавах, но познавах доня Лила, майка му.

Бет си играеше с ресните на копринения си шал и не го погледна, когато каза:

— Лила Къран е изключителна жена.

— Така е — съгласи се Роса. — Наистина забележителна. А синът й изглежда е… Как казвате на английски?… Замесен от същото тесто.

— Да. — Бет го погледна, изучавайки със зелените си очи лицето му. — Майкъл Къран е орисан да стори велики неща. Бих искала да знам повече за детството му в Кордова. Завиждам ви, че сте познавали семейството му там.

— Семейството. — Роса направи кратка пауза. — Те са нещо повече от семейство. Мендоса са… — Той замълча, уплашен, че е казал повече, отколкото трябва.

— Познавам Мендоса много добре — увери го Бет. — Бих могла да кажа дори, че ги познавам отблизо. Или поне английските Мендоса.

Испанецът сви рамене.

— Съмнявам се, че има голяма разлика между английските и испанските Мендоса. Ако ги познавате, сигурен съм, че ще разберете какво имам предвид.

Бет трескаво обмисляше дали да се осмели да разпитва повече. Бе рисковано. Ако Майкъл научи, сигурно много ще се ядоса. Но този старец таеше неща, които тя копнееше да узнае. Неща, които никой друг не би могъл да й каже. А той се бе появил така неочаквано, като дар от съдбата. Майкъл не бе споменал, че ще изпрати някой да се срещне с нея. Бет се наведе и сложи ръка върху неговата.

— Сеньор, чувствам, че мога да ви се доверя. Искам да ви попитам нещо.

— Каквото желаете, сеньорита. На ваше разположение съм.

— В Англия е добре известно, че Мендоса, преди да приемат християнството, са били евреи. Вярно ли е, че в Испания това не се знае?

— В Испания — започна той колебливо, — всичко е много по-различно. В Англия не сте имали Инквизицията.

— Не, но…

— Съвсем различно е — повтори той, този път по-уверено. — В Испания има много хора, които знаят за произхода на Мендоса. Но никой не говори за това. Да се говори за такива неща се смята за… — Той отново се поколеба, търсейки точната дума на английски. — … нещо лошо. Нечисто. Не знам дали това са точните думи, но мисля, че е нещо подобно.

— А самият вие мислите ли — попита тя много тихо, — че е лошо и нечисто да се говори за евреите?

Тъмните му очи разглеждаха лицето й.

— Не, сеньорита. Не мисля така.

Сянката на палмовото дърво вече не успяваше да ги предпази от жегата. Бе наближило пладне и слънцето печеше безмилостно точно над главите им. Бет навлажни устните си с език и си повя с ветрилото.

— Сеньор… мога ли да ви попитам за името ви?

— Простете ми, наистина бе грубо от моя страна да не се представя. Аз съм Роса.

— Сеньор Роса, мислите ли, че сеньор Къран е… че вярва в юдаизма?

— Не е възможно да каже човек в какво вярва някой друг, сеньорита. Какво ви кара да предположите това?

— Моята прислужница и слугата на господин Къран са брат и сестра. Чисто съвпадение, но…

Роса се наведе напред, подпрян на бастуна си.

— Да?

— … Но разбрах, че сеньор Къран отказва да яде свинско. Нали евреите не ядат свинско?

— Точно така. Но да се каже, че един човек е евреин, само защото не яде определена храна… — Той сви рамене.

— Да, знам, че звучи ужасно нелепо. Но и всичко останало…

— Какво друго има?

— Не съм сигурна — призна Бет. — Но Лила, госпожа Къран, за нея казват, че била… — Тя млъкна. Всичко бе прекалено сложно и заплетено и Бет усети, че е навлязла в прекалено дълбоки води. Майкъл наистина щеше да се вбеси, ако разбере за този разговор.

— Хората приказват много неща, сеньорита. Едно време, например, в Испания, по време на Инквизицията, ако се разчуеше за някого, че сменя дрехите си в събота, веднага го обвиняваха, че е марано, таен евреин. Защото събота е свещеният ден на евреите. А ако някой откажеше да яде свинско, вече бяха напълно сигурни. Така че може би думите ви съвсем не звучат смешно и абсурдно.

— Но Майкъл се държи така, сякаш не принадлежи към никоя вяра. Така че, защо…

— Сеньорита, вие знаете, че е роден в Кордова. Може би това е всичко, което трябва да знаете.

— И че е един от рода Мендоса — добави Бет.

Роса се изправи.

— Да, това също. А сега, сеньорита, ако сте сигурна, че наистина нищо не мога да направя за вас…

— Нищо, сеньор Роса. Много благодаря, че се отбихте при мен.

Испанецът учтиво се поклони.

— Бе чест за мен да се запозная с вас. Надявам се, че пак ще се срещнем.

Бет се изправи и диплите на бледосинята й памучна рокля се спуснаха грациозно около дребната й фигурка.

— Мисля, че ще се срещнем, сеньор Роса. Всъщност, напълно съм сигурна в това.

 

 

Лондон, два часа следобед

Филип Джонсън бе обиколил всички места, за които се сещаше. Бе време да помисли и за такива, които не биха му и минали през ума. Господин Норман не бе у дома, не бе в клуба си, нищо не подсказваше, че е претърпял нещастен случай или че се е разболял. Така че, къде можеше да се намира?

Секретарят вървеше по Бейкър стрийт. Бе влязъл във всяка кръчма в Марлибоун, както и в Мейфеър и в Белгрейвия и, в половин дузина други квартали. Ако господин Норман бе решил да се напие до несвяст то явно не го правеше в никое от заведенията, които бе вероятно да посещава редовно. Не беше и на Бейкър стрийт.

Филип стигна до края на улицата и се спря. Нещо се прокрадваше в дъното на съзнанието му, нещо, което му се струваше важно, но не можеше да го извади на повърхността.

Минувачите го блъскаха от всички страни. Преди половин час хубавото време бе отстъпило пред стена от гъсти сиви облаци. Ето че започна да ръми ситен дъждец. Моментално по улицата се появиха чадъри. Лондончани прекалено добре познаваха местния климат, за да си позволят риска да излязат навън без чадър. Филип също носеше своя, но не го разтвори. Бе прекалено зает с мислите си, за да усети, че дъждът се усилва и скоро ще го измокри до кости.

Някакъв забързан човек се блъсна в него.

— Съжалявам, гос’ине — измърмори той. Само тези две думички бяха достатъчни, за да се разбере, че е от източните квартали на Лондон. Мъжът понечи да се отдалечи, но се спря и попита: — Да ви трябва помощ гос’ине? Да не ви е зле, а?

— Какво…? О, много мило от ваша страна. Не, нищо ми няма.

Непознатият докосна периферията на шапката си и се отдалечи.

Ужасно мило от негова страна, помисли си Филип. Такива си бяха кореняците от Ийст енд. Грубовати хора, но… Господи, ами че това е то! Крийчърч лейн в Ийст енд. Ето какво се бе спотайвало в подсъзнанието му — старата къща, в която Мендоса бяха живели векове наред, където бяха въртели и бизнеса си, докато негова светлост не продаде всичко, за да преместят банката на Слоун стрийт.

Филип разтвори чадъра си с решително изщракване и тръгна целеустремено.

 

 

— Как се сети да ме потърсиш тук? — попита Норман.

— Изведнъж ми хрумна, че е доста вероятно, сър. Както бяхте разстроен от нещо, каквото и да е то, си помислих, че е съвсем естествено да се върнете по старите места.

— Е, прав си бил.

Седяха край прозореца на една кръчма. От мястото си Норман можеше да наблюдава пресечката на Майтър стрийт с Крийчърч лейн. Номер седем се намираше точно насреща им.

— Погледни я, Филип. Тая тясна къщичка, с огънатите си греди, стои тук почти четиристотин години. Как е оцеляла от Големия пожар^[1], а и от кой знае колко друга пожари, е истинска мистерия.

— Така е, сър. Кой живее сега в нея?

— Сигурно човекът, на когото я продаде брат ми Джеймс. Един банкер от Германия, дошъл в Англия, за да преуспее.

— Може би къщата и на него ще донесе късмет, сър.

Норман изсумтя.

— Късмет? Сигурно отвън така изглежда. — Той махна с празната си чаша към тезгяха. — Терънс, дай още едно. Донеси едно и за господина.

Часовникът показваше три без две минути, почти време за затваряне, но кръчмарят даже не погледна към него. Той наточи още две чаши силна бира и ги донесе на масата.

— Благодаря ти, Терънс. Познаваш ли госта ми?

— Разбира се, сър. Добър ден, господин Джонсън. Надявам се, че сте добре.

В добрите стари времена, преди да се преместят, Филип често бе спирал тук за едно питие на път за вкъщи.

— Отлично, Терънс. А вие?

— И аз, сър. Все така.

Кръчмарят ги остави сами и отиде да заключи входната врата и да дръпне завесите.

— Господа, стойте колкото си искате. Никой няма да ви безпокои. Когато ви потрябвам, ще ме намерите отзад, господин Норман.

— Работи тук още отпреди да се родя — каза Норман. Изглеждаше ужасно: костюмът му бе измачкан и мръсен и не се бе бръснал от два дни, но не говореше завалено. Може би е искал да се напие, помисли си Филип, но не е успял.

— Вие не сте роден в старата къща, нали, сър?

— Не. Баща ми вече се бил преместил на Гордън скуеър. Но бизнесът все още се управлявал от Крийчърч лейн. Когато бях малък, понякога ме водеше тук, за да видя как работи банката. Отгледан съм за нея, Филип. Всички мъже от рода Мендоса са възпитани да могат да управляват банката. Е, били са.

— Те все още са — тихо рече Джонсън. — Младите мъже трябва да се докажат, сър. Те не искат да са непочтителни към по-старшите, но…

— Някои млади мъже — прекъсна го Норман. — Но понякога нещо във възпитанието им се обърква. В тях се промъква някакъв бунтарски елемент. Точно за това си мислех през тези два дни. Че ако има такъв елемент, трябва да го изкорениш. Независимо колко жесток се налага да бъдеш понякога, трябва да сториш това. — Той замълча и си пое дълбоко дъх. — Пий. Време е да си вървим.

Няколко секунди след това Норман попита:

— Кой те изпрати да ме търсиш? Хенри ли?

— Не, сър, господин Чарлз. Много бе разтревожен.

— Чарлз, разбирам.

Изпиха бирата си и повикаха Терънс да отключи вратата. Дъждът бе спрял и локвите се изпаряваха под яркото слънце.

— Значи Чарлз — измърмори Норман сякаш повече на себе си, отколкото на Филип. Мисълта го постопли. Откак бе излетял разярен от банката, през двата дни от тогава непрекъснато бе треперил от студ. Имаше чувството, че никога вече няма да се стопли. А сега се чувстваше малко по-добре. Норман махна с ръка, за да спре едно минаващо такси.

 

 

Чарлз стоеше от едната страна на леглото и наблюдаваше как докторът преглежда неподвижната фигура в него. Тимъти не помръдваше. Изглеждаше смъртно бледен на фона на белите чаршафи. Докторът се наведе и повдигна последователно двата му клепача, после въздъхна и се изправи.

— Никаква промяна.

— А възможно ли е вече да има? Искам да кажа, не е ли още много рано? Изминали са само няколко часа откак се случи това.

Докторът погледна часовника си. Минаваше три часа.

— Осем часа. Освен това, загубил е много кръв. — Той докосна превръзките около главата на Тимъти. — Направих всичко възможно. Сега ни остава само да чакаме.

— Да, разбирам.

— Надявам се, че наистина разбирате, сър. Не искам да прозвучи грубо, но от опит знам, че е добре някой от семейството да е наясно с положението на нещата от самото начало. Брат ви има много сериозно сътресение на мозъка. Не мога да кажа със сигурност дали мозъкът му е увреден, но… — Той се поколеба, след което продължи. — … но е напълно възможно.

— Значи може да остане напълно обездвижен, това ли имате предвид? Дори и след като се събуди?

— Ако се събуди. Да, така е.

Чарлз потрепери. Имаше чувството, че не е спирал да трепери, откак той, Харкърт и докторът бяха успели да занесат безчувственото тяло на Тимъти до спалнята му на горния етаж. Докторът бе предложил да влезе в болница, но Чарлз абсолютно забрани подобно нещо. Всичко, което се случва в една болница, неминуемо се разчувства сред персонала. На такива места слуховете се разпространяват с бързината на горски пожар. Онова, от което Мендоса най-малко се нуждаеха в момента, бяха нови слухове и предположения. А сега Чарлз се замисли върху думите на доктора.

— Искате да кажете, че може и да не се събуди? Че може да остане в това състояние… години наред?

— Точно така.

— Разбирам. Предполагам, че трябва да ви благодаря за откровеността. — Чарлз преглътна с мъка. — Кога ще дойде болногледачката?

— Всеки момент. Госпожица Дансър обеща да дойде преди три и половина, а тя е…

Прекъсна го тихо почукване на вратата. И двамата мъже в стаята предположиха, че това е болногледачката. Но вместо нея влезе Харкърт.

— Господин Чарлз — прошепна той.

— Да, Харкърт, какво има?

— На телефона, сър. Обаждат се от банката. Казаха, че е спешно.

— Благодаря. Идвам веднага — рече Чарлз, а когато слизаха сами по стълбите, го попита: — Харкърт, нали не си казал нищо…

— За нещастния случай с господаря ли? Разбира се, че не, сър. Нали ми казахте да не споменавам това пред никого.

— Да, точно така. Браво, човече.

Чарлз последва иконома в кабинета на Тим. Над камината висеше портрет на Бет. Той го погледна и се зачуди за момент, че Тимъти не го е свалил, след като тя така подло го бе напуснала. После вдигна слушалката.

— Чарлз Мендоса на телефона.

— Аз съм Лоусън, господин Чарлз. Извинете, че ви безпокоя, но казахте да ви се обадя, ако има нещо спешно.

Чарлз още не бе казал на никой от чичовците си за нещастието, но се бе обадил в осем сутринта на секретаря си, за да му съобщи, че двамата с брат му ще останат да работят в къщата на Тимъти през целия ден. Можеха да ги безпокоят само при крайна необходимост.

— Е, какво е спешното нещо, Лоусън?

— Едно телефонно обаждане, сър. Един господин каза, че е жизненоважно да говори с вас днес. Попита, дали бихте му се обадили.

— Кой е този господин?

— Лорд Шарик, сър. Точно затова реших, че ще е най-добре да ви предам незабавно съобщението му. Като имах предвид, че именно той бе човекът, написал онази статия в Таймс миналия месец.

— Добре, правилно си постъпил, Лоусън.

Окачвайки слушалката, Чарлз потъна в мисли. Ама че странна работа! Какво пък можеше да иска Шарик точно сега? Не бе ли напакостил достатъчно? А и защо не искаше да говори с Джеймс или поне с Норман или Хенри? Хора като Шарик обикновено желаят да разговарят направо с най-висшестоящите. Той поклати глава. Нямаше смисъл да седи тук и да се притеснява. Щеше веднага да се обади на Шарик и да получи нужните отговори.

Въпреки това той все още не вдигаше телефона. Чувстваше се ужасно виновен за Тим и смазан от бремето на всички неприятности, от чувството, че за всичко е отговорен самият той. Божичко, дано Филип Джонсън открие баща му по-скоро. Ако не успее, един бог знае какво още може да се случи.

Чарлз чу, че някой пристигна в къщата, чу се гласът на Харкърт и един непознат женски глас. Сигурно това бе болногледачката. Чарлз се поколеба дали да отиде да я посрещне, но после реши, че това може да почака. Той решително вдигна слушалката.

 

 

Ларес, четири часа след обяд

Къщата на Коко Моралес представляваше една прелестна развалина. Някога е била забележително красива постройка, разположена като някакво бижу сред хълмовете над града. Сега боята се лющеше, градините бяха буренясали, покривът — провиснал, а повечето мебели изглеждаха така, сякаш ще се разпаднат само ако ги докосне човек. Единствената стая, пощадена от всеобщата разруха, бе голямата всекидневна, в която Майкъл се намираше в момента заедно с плантатора.

Тя бе добре обзаведена и прясно боядисана. Килимите по покрития с плочки под бяха ориенталски, явно дошли от Испания в по-добри времена. Прозорците гледаха към края на плантацията и се виждаха редове кафеени дървета. Денят бе мрачен и мъглив и на сивата светлина стволовете на дърветата се сливаха един с друг.

Подобно на госта си, Моралес бе отправил поглед към плантацията.

— Ще ми е мъчно, когато напусна това място.

— Къде смятате да отидете? — попита Майкъл.

Моралес сви рамене.

— Не съм сигурен. Може би в Панама или в Мексико.

— А не в Мадрид? Страната майка не ви ли привлича?

— Аз съм човек от островите, сеньор Къран. Испания не ми е майка. Испания изпи кръвта на островите.

— Но без нея нямаше да сте тук. Вие не сте нито индианец, нито негър, Моралес. Във вените ви тече испанска кръв. Ако испанците не бяха дошли тук, вие нямаше да съществувате.

Плантаторът сви рамене.

— Аргументите ви са логични. Но тези неща не значат нищо ето тук. — Той потупа гърдите си. — Дълбоко в себе си съм убеден, че когато Испания ни лиши от робите, тя ни изтръгна сърцето. Виждате на какво е заприличало това място. То е в това окаяно състояние, защото в Европа взеха едно решение, без да се допитат до нас, без да помислят какво ще стане с всичко, което сме градили години наред.

И друг път Майкъл бе водил подобни спорове. Знаеше, че е безполезно да се опитва да убеди хората, които са се разорили от загубата на робите си, че поначало са нямали никакво право да ги притежават. Може би ако бе на тяхно място, и той щеше да се чувства като тях.

— Приемам, че сте прав — каза той спокойно. — А сега трябва да тръгвам, ако не искам да изпусна влака.

Майкъл прекоси стаята и взе кесията си. Сега, когато вече ги нямаше пачките песети, които бе донесъл със себе си, тя бе съвсем олекнала.

Вълна на радост и задоволство се надигна в гърдите му, но не си позволи да я издаде. Мислеше трескаво. Бе направил точно това, за което бе дошъл тук. Шестнадесет от първоначалните седемнадесет цели бяха негови. Само доня Мария де лос Анхелес бе отказала да се съгласи с условията му и въпреки че се бе престорил на безкрайно разочарован, Майкъл можеше да си позволи да не купи имота й. Засега единствено той знаеше, че от този момент нататък пуерториканската Банка Мендоса е под негов контрол. Всичко вече бе приключило, освен олелията, която щеше да си вдигне, щом всички разберат истината. Щеше да се вдигне голям шум, но от това абсолютно нищо нямаше да се промени. И все пак трябваше да продължи да разширява това представление, поне още малко.

— Благодаря за гостоприемството ви — каза той на Моралес. — Много любезно бе от ваша страна да ми позволите да използвам къщата ви, а и другите плантатори бяха толкова любезни, че дойдоха да се срещнат с мен тук.

Немигащите очи го наблюдаваха внимателно.

— Много хора биха пропътували огромни разстояния, за да получат седемдесет и пет хиляди песети в брой, сеньор Къран. Нищо чудно няма в това.

Майкъл се досети какво премълча Моралес: че чудното в случая е желанието на този ирландец да купи наведнъж седемнадесет плантации, като плати в брой за тях, и то в такива размирни времена. Той се усмихна на плантатора и отвърна:

— Всеки има различна представа за това как да се грижи за благополучието си, сеньор Моралес. Времето ще покаже кой от нас е бил прав и кой не. Но като споменах времето… — Майкъл извади джобния си часовник и го погледна.

— Да, трябва да тръгвате — съгласи се Моралес. — Елате, каретата ми чака, за да ви отведе до гарата.

Двамата мъже се запътиха заедно към вратата. Моралес изведнъж спря и погледна назад.

— Сеньор Къран, мисля, че забравяте най-същественото.

Той се върна в стаята до мястото, където бе седял гостът му, и донесе едно куфарче. В него се намираха документите, подписани от шестнадесетте плантатори.

Моралес го занесе на Майкъл и ирландецът го взе. Искаше му се да се засмее, но бе сигурен, че Коко Моралес не би разбрал шегата.