Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (11)

10.

Събота, 3 юли, 1898

Сан Хуан, по обяд

Дявол да го вземе, каква жега! Цяла сутрин Майкъл бе обикалял из улиците на Сан Хуан. Навсякъде хората говореха за едно и също нещо. Събираха се на групички по ъглите и си шепнеха възбудено за новините, публикувани в сутрешния вестник. Първата битка с американците по суша бе вече факт: сражението се е водило в Куба и американците са го спечелили. Хълмът Сан Хуан бил превзет. Победителите вече не бяха някакви войници от военноморския флот, за които пуерториканците не бяха чували почти нищо. В оживените разговори на испански често се долавяха имената на Рузвелт и на раф-райдърите^[1].

Но когато разбра, че все още повечето хора вярват, че Пуерто Рико не е сред целите на американците, Майкъл се успокои. Явно на острова нищо не се бе променило. Освен това жегата просто го задушаваше, затова реши да се върне в странноприемницата.

Десет минути по-късно той влизаше в стаята си, преметнал сакото си през рамо. Докато изкачваше стъпалата, бе махнал яката и вратовръзката си, а сега разкопчаваше ризата.

— Здравей, Майкъл.

Бригс бе дръпнал завесите заради сутрешното слънце и в стаята цареше мрак. Майкъл се спря на вратата и замига, опитвайки се да види човека, който го бе заговорил. Гласът звучеше познато и моментално в съзнанието му изскочи едно име, но той веднага отпъди тази мисъл като напълно абсурдна.

— Кой е там?

— Толкова бързо ли ме забрави, Майкъл? — Въпросът бе изречен на шега. Зад думите напираше радостният смях на някой, който е сигурен, че го помнят и очаква да бъде посрещнат също толкова радушно. Бет Мендоса се протегна и дръпна връвта на завесите, като ги разтвори само толкова, че в стаята да се промъкне ярък лъч бяла светлина.

— Боже господи! — измърмори Майкъл. — Не вярвам на очите си! Дявол да го вземе, откъде се взе?

— От един кораб. Всъщност, бях на два кораба. Това беше най-ужасното пътуване през живота ми! Но сега това няма значение. Напуснах Тимъти.

— Какво?!

— Напуснах го. Той отиде в Дъблин за няколко дена и аз се възползвах от случая. Разбира се, вече бях решила да го направя. Взех решение последния път, когато бяхме заедно в Лондон.

— Решила си… А не помисли ли, че първо трябва да поговориш с мен за това?

— Разбира се, че не. Щеше да вдигнеш шум до небесата за това, че не искаш да бъдеш непочтен, че не можеш да ми предложиш кой знае какво и прочие.

— Че не мога да ти предложа сигурно обществено положение, да.

— Но…

— Майкъл, радваш се да ме видиш, нали?

Каза го като малко момиченце. Винаги, когато му заговореше с този тон, той не можеше да й устои. А и тя изглеждаше уморена. Прекрасна, но малко бледа… и още по-слаба, отколкото я помнеше. Той все още стоеше край вратата и държеше сакото, яката и вратовръзката си. Сега ги хвърли на леглото и се приближи към нея.

— Разбира се, че се радвам. Просто съм страшно изненадан. Последното нещо, което очаквах, е да те видя тук.

— Предполагам, че е така. Но ето, че съм тук. Или поне така ми се струва. — Тя повдигна лице и го погледна в очите. — Целуни ме, Майкъл. Така ще съм сигурна, че съм тук.

Тя ухаеше на лавандула, както винаги, и при допира на крехкото й тяло към мускулестите му гърди той отново почувства как внезапно го залива огромно удоволствие. Всичко бе същото както при тайните им срещи в Лондон и Дъблин през изтеклата година. Но не съвсем. Майкъл не бе сигурен какво точно се е променило, но знаеше, че нещо не е както преди. Бет се притисна към него с доволна въздишка. Майкъл реши да остави въпроса за по-късно и се зае с приятната задача, която му предстоеше.

 

 

Когато Бет се надигна от леглото, минаваше един часа.

— Има ли баня? — попита тя, докато увиваше голото си тяло в тънкото памучно одеяло, което бяха захвърлили настрани.

Майкъл лежеше съвсем гол на чаршафа, напоен с потта им, подложил ръце под главата си. Удоволствието, което бе изпитал с нея, бе прогонило първоначалното му неудобство от изненадващото й пристигане. Усещането, че най-сетне е задоволил страстта си, бе изключително приятно. Така се чувстваше и когато ставаше от масата след особено добра вечеря. Е, всъщност бе доста по-хубаво.

— Да, разбира се, в края на коридора е. Ще кажа на Бригс… — Майкъл млъкна, защото изведнъж се сети, че не може просто ей така да помоли Бригс да й приготви ваната. — Знаеш ли какво — рече той, — къде си отседнала?

— Тук. Тили е с мен. Корабът пристана тази сутрин и попитах за най-добрата странноприемница в града, а хората ме изпратиха тук. Така че наех две стаи. Е, първо помолих за апартамент, но съдържателят ме изгледа така, сякаш имам две глави на раменете си.

— Не се и съмнявам. Тук няма апартаменти. А ти как разговаря със съдържателя? Мисля, че той не говори английски.

— Така е. Но извиках един от моряците от кораба, за да ни превежда. — Тя се бе приближила до балконската врата и надничаше през нея иззад завесите. — Тук не е много забавно, нали?

— В Сан Хуан? Май не е. Но има и някои добри страни.

— И какви са те?

Майкъл разбра какво всъщност го питаше тя. Какво правиш тук? Той прокле мига на умопомрачение, когато й бе казал, че отива в Пуерто Рико… и веднага се учуди на реакцията си. Защо не се радваше да я види, да узнае, че е изминала толкова голямо разстояние само за да бъде с него? На този въпрос засега не можеше да отговори.

— Ако Тили е с теб, не е ли по-добре да отидеш в стаята си и да я накараш тя да ти приготви ваната?

— Предполагам, че така ще е по-дискретно. Майкъл, трябва ли все още да сме толкова потайни?

— Да, мисля, че трябва. Поне докато свърша работата си тук.

Тя сви рамене, и както всичко, което правеше, жестът й бе изключително елегантен.

— Е, добре, щом трябва.

— Съдържателят ли ти каза номера на стаята ми?

— Разбира се. Как иначе щях да го открия?

— Не знам.

— Попитах за стаята на високия ирландец и той ми каза, ето колко просто беше всичко.

— Но с помощта на преводача, нали?

— Майкъл, какви странни въпроси задаваш! Разбира се, че с негова помощ. Че как иначе?

— Не знам — повтори той. Но това, което знаеше, бе, че вече целият остров знае за красивата сеньорита estranjera, която е дошла при ирландеца. Вероятно това нямаше да се отрази на преговорите, но все пак бе нов и непредвиден елемент и това го безпокоеше.

Бет бе отишла до единствената масичка в стаята. В единия й край лежеше някакъв бял плик.

— Какво е това? Прилича ми на покана.

— Покана е. Губернаторът на острова дава бал в имението си. То се нарича „Ла форталеса“.

— Колко вълнуващо! Кога?

— Тази вечер.

— Наистина ли? Бал, но това е чудесно! Ще ме заведеш, нали? Можеш да ме представиш като своя годеница.

Майкъл не може да измисли учтив начин да й откаже.

— Добре, щом искаш. Но точно сега… Бет, не мислиш ли, че е добре вече да се облечеш?

Тя пусна поканата на масата и погледна намръщено купчината дрехи, които в бързината бяха захвърлили на пода.

— Не мога да ги облека, преди да се изкъпя.

Майкъл спусна крака на пода край леглото и се изправи.

— Кой е номерът на стаята ти?

— Единадесети. На същия етаж е.

— Лесна работа — рече той, докато обуваше панталона си и опъна тирантите му върху голите си рамене. — Ще изчакаме да се освободи терена, после ще те хвърля там.

Миг по-късно вече бе отворил вратата и оглеждаше коридора.

— Чудесно, няма никой. Сега всички спят, това е сиестата, до четири часа никой няма да помръдне. — Той остави вратата отворена и вдигна Бет на ръце заедно с одеялото. — Така няма да се налага да стъпваш боса по пода.

— Дрехите ми! — промълви тя, като прегърна с две ръце врата му и притисна носле в бузата му. — Знаеш ли, мисля, че си по-голям и по-силен от всякога.

Майкъл я задържа с едната си ръка, а с другата вдигна купчинката копринени, памучни и дантелени дрехи. Изведнъж миризмата на лавандула се усили.

— Тръгваме!

Отне му по-малко от минута да занесе Бет и всичките й принадлежности до собствената й стая. Вратата бе отключена и стаята определено изглеждаше по-зле от неговата.

— Бет, сигурно не ти е удобно тук — рече той, докато се оглеждаше наоколо.

— Е, не е парижкият „Риц“, но ако имаше по-добро място, сигурно щеше да си се преместил там.

— Права си, щях, обаче няма такова място. Но трябва непременно да остана на острова. А ти не си длъжна. Най-добре ще е да ти запазя билет за Ню Йорк при първа възможност. Там можеш да ме изчакаш. Щом свърша работата си тук, моментално ще дойда при теб.

Бет изглеждаше така, сякаш не го слуша. Тя чукаше по стената, за да извика прислужницата си.

— Стаята на Тили е точно до моята, но тя не се обажда. — Тя се обърна към него с намусено изражение. — Къде ли може да е отишла?

— Не мога да ти кажа. Виж какво, миличка, чу ли какво ти предложих току-що? За Ню Йорк?

— Разбира се, че чух. Но никъде не тръгвам без теб. Майкъл, аз наистина го направих. Сякаш още не можеш да проумееш това. Разруших всички мостове зад себе си, за да можем да бъдем заедно, както си мечтаехме. А сега ми предлагаш отново да се разделим. Това звучи нелепо. Мога да издържа тук толкова, колкото е необходимо. Сигурна съм, че и ти не желаеш да останеш тук дори и минутка повече, отколкото трябва.

Той въздъхна, после каза:

— Ще ида да потърся Тили и ще я изпратя при теб.

Отне му само пет минути да открие прислужницата на Бет. Тили седеше в кухнята на хана заедно с Бригс. Бившият корабен готвач се бе сприятелил с персонала и сега използваше кухнята, сякаш му бе личният клуб. В момента всички от местните хора се бяха оттеглили за сиеста и двамата англичани бяха сами.

Щом видя господаря си, Бригс скочи на крака.

— Трябвах ли ви, сър? Много съжалявам, ама обикновено по време на сиестата нямате нужда от мен. А и никога не бихте отгатнали какво ми се случи, господин Къран.

— Сигурно е така, затова по-добре ми кажи. — Майкъл погледна мъжът и жената и двете чаени чаши на масата. — Виждам, че сте се запознали.

— Точно там е работата, сър. Нямаше нужда да се запознаваме. Тили е сестра ми.

— Сестра ти?

— Да, господине. Тя започна да работи по същото време, когато и аз тръгнах по моретата.

— А оттогава не сте ли се виждали?

Тили изпревари Бригс с отговора си.

— Разбира се, че сме се виждали, господин Къран. Е, не точно да сме се виждали, но си пишехме писма.

Тили добре познаваше Къран. От самото начало тя бе посветена в тайните отношения между него и Бет. Най-често тя пренасяше бележките им. Докато я гледаше, Майкъл изпита чувството, че нагазва в някакво ужасно тресавище, пълно с клопки и уловки. А смяташе, че вече се е справил с възможните неприятни недоразумения. Все пак Тили, изглежда, не успя да прочете по лицето му смущението и неловкостта.

— Все си пращахме по някое писъмце, аз и Том, все около Коледа. Тъй правим още откак отидох да се грижа за госпожа Мендоса, имам предвид, когато беше малката госпожица Търнър. Вие не знаехте ли, че фамилията ми е Бригс, господин Къран?

— Не, Тили, не знаех. — А и да беше го чул, сигурно веднага го бе забравил. Имената на прислугата не бяха сред най-важните неща в живота му.

— Ама толкова е странно и невероятно — продължи Тили. — Аз и Том да довтасаме на това чуждо място! И двамата по едно и също време, а? Направо си е истинско чудо, тъй мисля!

— Чудо е, наистина има на какво да се диви човек. Но сега, Тили, господарката ти се нуждае от теб. Тя е в стаята си.

— Тръгвам веднага — радостно извика Тили. Спря се само колкото да целуне сияещия Бригс по сбръчканата буза и да направи един реверанс към Къран. Може и да си въобразяваше, но му се стори, че учтивият й поклон е придружен от леко подигравателна усмивка. Не, реши той, сигурно това бе просто заговорническа усмивка. — Истинско чудо — продължаваше да си мърмори Тили, докато излизаше от стаята.

Майкъл остана в кухнята, загледан в Бригс. Чудеше се как да му обясни, а и защо въобще смята, че е нужно някакво обяснение.

— Том — рече той най-сетне. — Значи това е малкото ти име.

— Да, сър. Томас Арчибалд Бригс. Ей тъй съм кръстен. Само че вече всички ми викат просто Бригс. Освен Тили.

— Е, Томас Арчибалд Бригс, мисля, че ще ми се отрази добре една чаша чай. В какво състояние е онзи чайник? — Майкъл махна към чайника на масата. Подобно на самия чай, чайникът бе истинска рядкост в Пуерто Рико. Бригс бе успял да измоли и двете съкровища от помощник-кормчията на „Сузана Стар“ още когато бяха пристигнали в Пуерто Рико.

— Вече много време кисне, сър. Повече от час, докато си приказвахме с Тили. Ей сегичка ще ви направя пресен чай. И минутка няма да отнеме, на печката има канче с вряща вода. Веднага ще го донеса в стаята ви.

— Не си прави труда — спря го Майкъл и седна на трикракото столче, на което досега бе седяла Тили. При мисълта какви ли подробности от личния му живот е разказвала на брат си по време на едночасовата им раздумка, той изпъшка наум. — Ще пия чая си тук.

В момента му се струваше, че кухнята е по-сигурно убежище, отколкото стаята му горе.

 

 

Уестлейк, пет часа следобед

Беатрис Мендоса се чувстваше ужасно отегчена от живота в провинцията. Вече десет дни гостуваше на Джейми в имението му, а братовчед й и съпругата му настояваха да остане поне още една седмица.

— Жалко, че не можете да се запознаете с момичетата ми, но в момента те са на обиколка из Европа и ще се върнат едва в края на месеца — бе казал Джейми, като имаше предвид четирите си дъщери. — Все пак ако останете още, може да видите лилиите. След няколко дни ще са напълно разцъфнали. В никакъв случай не бива да изпуснете гледката.

— Така ли? Но защо?

— Ама че ужасни въпроси задавате, Беатрис! Защото са красиви.

— А „красотата е награда сама по себе си“ — бе въздъхнала тя. Това бе една английска поговорка. — Предполагам, че от мен не може да се очаква да го разбирам, тъй като самата аз не съм красива.

— Защо винаги говориш толкова неуважително за себе си, Беатрис? Ти наистина си много привлекателна. — Тези думи принадлежаха на съпругата на Джейми, Карълайн. Както можеше да се очаква, тя бе красива като съвършена фигурка от порцелан. Иначе Джейми не би се оженил за нея.

Беатрис бе решила да не й напомня, че както всички красиви жени тя едва ли можеше да знае нещо за чувствата на някой, към когото природата не е била толкова щедра. Вместо това тя просто бе казала:

— Благодаря ти, Карълайн. И освен това, добре, щом настоявате, приемам с удоволствие да остана и да видя лилиите ви.

И ето че бе останала, но решението й нямаше нищо общо с цветята. Просто предния ден бе получила бележка от Лила. В нея достатъчно дискретно й съобщаваше, че кордовската част от операцията скоро ще започне. Беатрис искаше да е максимално далеч от тази zarzuela, когато започне голямото разбъркване.

— Колко голямо е имението ви? — попита тя, докато отпиваше от чая си.

Заедно с Карълайн седяха на терасата. Съпругата на Джейми напълни отново чашите им, после погледна към южната морава, която плавно се спущаше към едно изкуствено езерце, заобиколено с рододендрони. Над храстите се виждаха голите зелени хълмове, които заобикаляха многобройните езера в този район.

— Искаш да кажеш колко акра е? Не знам точно. Стотици, предполагам.

— Не — поправи я Беатрис. — Имах предвид къщата.

— О, това ли. Двеста и четиридесет стаи. Това е ужасно, не мислиш ли? Ужасно много стари стаи. — Изражението на Карълайн показваше, че тя съвсем не смята огромната къща от времето на Тюдорите за „ужасна“.

— Два пъти повече от стаите в нашия palacio в Кордова. Но вие не наричате имението в Уестлейк „дворец“.

— Това е заради английската скромност в названията — отвърна Карълайн с усмивка.

Беатрис се размърда на белия стол от ковано желязо. Тя разполагаше с доста солидна естествена изолация, а и на стола имаше възглавничка, но въпреки това вече започваше да й убива.

— Къде е Джейми?

Мислеше си, че ако братовчед й се появи и изпие чая си, ще могат да влязат заедно в къщата и всеки да се прибере в личното си убежище, докато стане време за напитките преди вечеря. Така Беатрис щеше да може да отиде в стаята си, за да полежи и почете за час-два.

— Не знам точно — отвърна Карълайн. — Тези дни май често му се случва да изчезне някъде, нали? И все пише дълги писма до Норман в Лондон.

— О, нима? Да нямат някакви проблеми с банката? — Беатрис веднага съжали за думите си. Стараеше се с всички сили да изглежда невинно, но все пак щеше да е много по-добре, ако се преструва, че е абсолютно невежа по всички финансови въпроси.

Карълайн махна леко с ръка.

— Нямам представа, скъпа. Оставям всички подобни въпроси на господата. А ти не правиш ли така?

— О, разбира се. — Беатрис си взе трето парче от ягодовите пасти. На това място нямаше какво друго да прави, освен да яде. Докато дойде време да напусне Уестлейк, вероятно щеше да й е необходим нов гардероб.

— Ето къде сте били, скъпи мои дами. Търсех ви. Чай на терасата, трябваше да се досетя. А и къде другаде в такъв прекрасен ден? Съжалявам, че закъснях. — Джейми целуна жена си и братовчедка си по бузите. — Е, Беатрис, какво правихте днес следобед?

„Чудех се, какво ли ще стане с това място, след като се разориш.“ Не, разбира се, че нямаше да каже това.

— Гледах едни лилави цветя. Не лилиите, а нещо, което наричахте ириси, така ли беше?

— Ириси. — Джейми автоматично поправи произношението й и пое чашата чай, която жена му му подаде. Това бе едно от правилата, които бе въвел, откак Уестлейк стана негова собственост. Чаят да не се сервира от прислугата, не и ако присъства някоя дама. Едно от най-прелестните неща в този свят бе да гледаш как една красива жена налива чай. Той и сега си позволи да се наслади на сръчността, с която Карълайн наливаше чая му, а после се обърна към Беатрис: — Не всички са лилави. Някои ириси са бели, а други жълти.

— О, сигурно не съм забелязала. — Но сега определено забелязваше изражението на братовчед си. Напоследък той изглеждаше ужасно. Усмивката му започваше да наподобява лицето на ухилен череп. Но тя взимаше пример от Карълайн, която се преструваше, че не забелязва в какво състояние е съпругът й.

Джейми сякаш не забелязваше, че го наблюдават.

— Беатрис, вие сигурно не разбирате увлечението ми по цветята?

— Опасявам се, че е така.

Той изпи и последната глътка чай, отказа да му налеят повече и остави чашата си на масата.

— Видяхте ли жълтата пълзяща роза край конюшните и до Гръцката градина?

— Мразя конете. Никога не се приближавам до конюшните. А Гръцката градина е онази с многото счупени статуи, нали?

— И така може да се каже. Баща ми нареди да донесат статуите от Гърция. Сред тях има наистина уникални произведения.

На Беатрис всички й приличаха на изхвърлени на боклука вехтории. На всяка статуя й липсваше по нещо: една нямаше глава, друга — ръка, или само китка, а някои представляваха просто фрагменти. Но за да има мир, тя рече:

— Наистина видях едно жълто цвете. Роза ли беше?

— Точно така. Това е най-прочутата роза тук, нарича се „Глупостта на Сесил“. — Беатрис изглежда не беше схванала, за какво става въпрос. — „Глупост“ в случая означава „грешка“ — обясни Джейми. — Нещо, което си направил, а не е трябвало. — Той замълча за миг. — Понякога такива грешки влекат след себе си ужасни последствия.

Внезапно всички почувстваха, че той реже прекалено близо до кокала. Беатрис се втренчи в него. Джейми й отвърна със същия поглед. Останаха така няколко секунди.

Карълайн погледна първо мъжа си, после и братовчедка му. След това се наведе и взе от масата малко сребърно звънче.

— Ще наредя да приберат нещата за чай.

Джейми спря ръката й.

— Нека постоим още малко тук, скъпа. Толкова е приятно да си навън. Ще разкажа на Беатрис историята за „Глупостта на Сесил“.

Карълайн имаше тъмносиви очи, които много хора сравняваха с черни перли. Но когато бе обезпокоена от нещо, те ставаха още потъмни. А сега бяха почти черни.

— Щом така искаш — рече тя, като се опита да потисне надигащата се у нея тревога. От няколко дни се бореше с това чувство. Нещо ужасно щеше да се случи. Нещо, за което можеше само да прави догадки, но бе сигурна, че заради него се намират на ръба на ужасно бедствие. — Но само ако си сигурен, че старите семейни истории няма да отегчат Беатрис.

— Не, разбира се, че няма — настоя Беатрис. — Та това е и мое семейство.

Тя не сваляше очи от Джейми. Бе твърдо решена той да е първият, който ще отмести погледа си.

Така и стана. Джейми извади от вътрешния си джоб златна табакера и запали една от специалните турски цигари, които внасяха лично за него от Кайро.

— Баща ми купил Уестлейк през 1825 година — започна той. — Тогава имението бе заприличало на развалина. Никой не бе живял в него в продължение на повече от сто години. Горе-долу по същото време се сдобил, и с парцела на Гордън скуеър, и то съвсем случайно. Взел го като комисионна и построил къщата за по-малко от триста лири. Баща ми бил наистина много далновиден човек. Избрал Гордън скуеър, защото разбирал колко важна ще стане железопътната гара на Юстън стрийт. После така се развили нещата, че той станал първия англичанин, който притежавал собствен железопътен вагон.

— Колко умно е постъпил! А това кога е станало, преди или след като е получил титлата? Джейми, бих ли могла да опитам една от цигарите ти?

— Какво? О, да, разбира се, щом желаеш. Дори и не предположих, че…

Той й подаде една цигара и й поднесе огънче. Беатрис я държеше доста несръчно, но по начина, по който вдишваше дима и не се закашля, личеше, че е опитна пушачка. Ама че работа, освен че бе толкова грозна, тази жена беше и тайна пушачка. Сигурно си лягаше, усмърдяна на цигарен дим и облечена в нощница, закопчана чак до врата. Горкият Франсиско!

— Та сега да отговоря на въпроса ти. Баща ми купил и двете къщи още преди да му дадат титлата.

— Да — рече тя. — Така и предполагах.

Той реши да не обърне внимание на интонацията й, както и на начина, по който Карълайн ги наблюдаваше, и побърза да продължи с историята.

— Както и да е, налагало се баща ми да прекарва повечето време в Лондон, заради бизнеса. Затова той настанил Сесил, своя по-малък брат, тук, в Уестлейк. Тогава мястото било полуразрушено. Татко възнамерявал да остави Сесил да надзирава възстановителните работи, но чичо ми се интересувал само от парковете на имението.

Беатрис направи недоумяваща физиономия.

— Ето нещо, което никога не бих могла да разбера. Какво толкова намират англичаните в това да копаят пръстта?

Джейми тихо се изсмя.

— Вероятно наистина няма да разбереш. Но този случай бил съвсем различен. Татко бил единствено дете, докато не станал на петнадесет години. Тогава баба ненадейно родила близнаци, Роджър и Сесил. Сесил бил много срамежлив и странен. Обичал цветята, но не и хората. Както и да е, той създал повечето от парковете, които виждаш днес. И много сериозно се заел с хибридизацията на рози. Татко му бил осигурил екип от двадесет и шест градинари, но чичо Сесил настоявал да върши сам голяма част от черната работа. Веднъж работил цяла седмица върху една хибридизационна програма на открито, под дъжда, тогава хванал пневмония и умрял. — Джейми изговори последните думи особено натъртено, без да сваля погледа си от очите на братовчедка си.

— Горкият човек — автоматично възкликна Беатрис, докато си мислеше: „Ти ме подозираш в нещо, братовчеде Джеймс. Не знам какво точно ти е хрумнало, но е така“. — Има ли нещо скрито в историята, което съм пропуснала да разбера? — попита тя.

— Още не съм разказал най-важното. Работата е там, че розата, върху която работел Сесил, впоследствие се оказала първата култивирана дотогава пълзяща жълта роза с аромат. Естествено нарекли я „Глупостта на Сесил“.

— О, сега вече разбрах.

Джейми угаси цигарата си в един сребърен пепелник.

— Не, мисля, че още не си разбрала. Тази роза станала изключително популярна. Сега се среща навсякъде из Британските острови, както в дворовете на работническите къщи, така и в големите имения. И точно там е същността на историята. При нас красивите и успешни неща винаги изникват от развалините. Това е нашата дарба, Беатрис, дарбата на рода Мендоса.

— Но ако някой й изневери? — попита тя. — Ако някой извърши нещо, което да петни честта на семейството?

Джейми се усмихна.

— Като член на кордовския клон на рода Мендоса — рече той тихо, — ти би трябвало да знаеш по-добре от мен какви са последствията. Вашият клон на рода съществува много по-отдавна, нали?

 

 

Сан Хуан, късно следобед

Майкъл почука тихичко на вратата на стая номер единадесет. Отвори му Тили. Тя погледна през рамо към леглото, после излезе в коридора и затвори зад себе си вратата.

— Госпожа Мендоса спи, сър. Пътуването наистина се оказа много изморително за нея. Желаете ли да я събудя?

— Не, недей. Просто исках да кажа, че се налага да изляза за няколко часа. Тази вечер има бал и й обещах да я заведа, но още е едва пет и петнадесет и сигурно няма да тръгнем преди единадесет часа. Такъв е обичаят по тия места.

— Добре, сър. Ще съобщя на госпожа Мендоса.

Майкъл се сепна.

— Тили, знаеш ли под какво име се е представила господарката ти на съдържателя?

— Разбира се, че знам. Госпожица Елизабет Търнър, така се представяше и на ония кораби, дето ни докараха до тук.

— Добре, постъпила е много благоразумно. Сега ще е най-добре, ако фактът, че господарката ти е омъжена жена и член на семейство Мендоса, остане нашата малка тайна. Мислиш ли, че можеш да спреш да използваш истинското й име, докато сме тук?

Прислужницата изсумтя презрително.

— Мога да спра да правя всичко, което ми бъде наредено да не правя, господин Къран. Мога да бъда много дискретна. И извинете, сър, но смятах, че знаете това.

— Да, наистина е така. Значи, докато се намира в Сан Хуан, ще наричаме дамата госпожица Търнър, съгласна ли си?

— Съгласна съм. Трябва да е готова за бала в единадесет часа тази вечер, така ли да й кажа?

— Да, точно така.

Реверансът на Тили изглеждаше съвсем пресилен и му се стори, че чу едно презрително изсумтяване, когато тя се обърна да влезе в стаята на Бет. По дяволите, трябваше да успее да сключи примирие с тази жена. Тя знаеше прекалено много, за да й позволи да му стане враг. Дявол да ги вземе всички тия прислужници, включително и Бригс.

 

 

Приказният черен екипаж го чакаше на ъгъла на „Кахе Крус“. Майкъл махна за поздрав към лакея, но сам отвори вратата. А дължината на краката му правеше излишна помощта на стъпалото, за да се качи с лекота във високата карета.

— Hola, Майкъл. — Нурия изглеждаше искрено зарадвана да го види. Усмивката й бе топла и приятелска. — Абсолютно точен си. Този ирландски обичай да бъдеш винаги точен, е изумителен!

Майкъл се засмя.

— А всеки англичанин или европеец ще се изуми, ако те чуе. Нас, ирландците, ни наричат „испанците на Британските острови“. Само в сравнение с испанците изглеждаме точни.

Конете зачаткаха с копита и каляската потегли из града. Нямаше нужда Нурия да дава нареждания. Самсон добре знаеше къде отиват. Този излет бе планиран от доста време. Явно Нурия го бе очаквала с нетърпение. Бе весела и оживена, лесно се засмиваше и не скъпеше усмивките си, без да подозира, че Майкъл почти не я слуша.

През последните десет дни отношението й към него се бе променило. В началото Майкъл трябваше едва ли не да й натрапва присъствието си. Той отново и отново я търсеше, подтикван от желанието да разгадае мистерията, която я обгръща. Но нищо от онова, което бе узнал, не обясняваше как тя успява да бъде едновременно сестра Магдалена и Нурия Санчес. Все пак, независимо дали това бе истина или не, те някак се бяха сприятелили. Несъмнено за това много бе помогнало и предложението му, направено пред толкова много хора в деня на погребението на Кармен да носи ковчега й. А това бе единственото нещо, което Майкъл бе направил спонтанно.

Нурия внезапно прекъсна оживения си разказ за уменията на човека, с когото трябваше да се срещнат. Най-сетне бе забелязала, че умът му е другаде.

— Какво има, Майкъл? Защо си толкова мрачен?

— О, нищо сериозно. Просто този следобед се случи нещо, което доста ме изненада.

— Какво? Нещо, свързано с бизнеса ти ли?

— Не точно.

Тя чакаше, но той не каза нищо повече.

— Добре, няма значение. Явно не искаш да ми кажеш. Но не ме интересува.

Въпреки това, той разбра по изражението й, че я интересува. Настроенията й бяха толкова непостоянни и наивно романтични. Сега щеше да изтълкува сдържаността му като липса на доверие и следователно предателство спрямо тяхната дружба. Но как, за бога, да й каже за Бет? Той и Нурия не бяха любовници… все още. Въпреки това и двамата знаеха, че бавно, но сигурно се приближават към това развитие на отношенията им. Майкъл естествено не би могъл да отрече, че иска да спи с нея. Досега бе отлагал това просто защото чакаше подходящия момент. Но сега… Не, в никакъв случай не можеше да й каже за Бет. Тя сама щеше рано или късно да го открие и това щеше да сложи край на връзките помежду им. Затова бе по-добре да отлага този разрив колкото може по-дълго.

— Изглеждаш чудесно — каза той.

Нурия подръпна извития край на черното си болеро.

— Мислиш, че ще ме умилостивиш с комплиментите си ли? Не съм толкова глупава.

— Не знаех, че трябва да те умилостивявам. Скарали ли сме се?

— Знаеш какво имам предвид.

— Така е. Но не ти направих комплимента само за да кажа нещо. Наистина изглеждаш страхотно. Никога не съм те виждал в такъв костюм.

Нурия бе облечена в типичните дрехи за езда на жените от Севиля. Косата й бе пригладена назад под широкопола шапка, а зад ухото си бе закичила червена китайска роза. Късото черно болеро разкриваше част от червената й блуза, а дългата й черна пола бе увита около кръста й и завързана на възел отляво.

— В Испания жените носят такива дрехи, когато яздят на кон. Ти яздиш ли?

— Разбира се. Но не на една страна, както би яздила някоя peninsulara. Аз съм пуерториканка, отраснала на село. Яздя като мъж и то без седло.

— Бих искал да видя това — тихо рече Майкъл. Божичко, не вярваше, че това е той! Само няколко часа бяха изминали, откак бе спал с една жена, и ето че отново усещаше изгарящи тръпки на желание в слабините си, и то за друга!

— Може би ще имаш тази възможност. — Тонът й му подсказа, че е доловила сластните нотки в гласа му, но тя не го призна открито. Такива бяха отношенията им от няколко дни. Обещанието за нещо повече трептеше във въздуха и двамата го знаеха. Въпреки че очакваха рано или късно то да бъде изпълнено, все още никой не бе направил първата неизбежна стъпка. — Ще навлезем дълбоко в гората — продължи Нурия. — Прекалено навътре, за да може да мине каретата. Може би ще се наложи да яздим.

— А откъде ще вземем коне?

— Хосе ще ги доведе.

— Така ли се казва човекът, с когото ще се срещнем, Хосе?

Тя кимна.

— Si, той е най-добрият casador на острова. Изпратих да го повикат още щом чух за този papagayo.

— А сигурна ли си, че този папагал е там?

— Сигурна съм. Обадия събирал кокосови орехи, когато го видял и после ми каза за него.

— Но птицата вече може да е отлетяла накъдето си иска, нали?

— Той е там — каза Нурия. — Този papagayo ме чака. Точно затова е дошъл в Пуерто Рико. Обикновено папагалите от този вид се срещат в Бразилия.

Винаги когато я обхванеха такива мистично суеверни настроения, той не се сещаше какво може да й отвърне. Епископът му бе казал, че почти всички пуерториканци са католици. Това донякъде бе истина, но Майкъл бе разбрал, че много от тях са и нещо друго. Бившите роби и индианците просто бяха добавили един християнски „пласт“ към собствените си вярвания. Нурия бе с тъмна кожа. Майкъл предполагаше, че е с една осма негърска кръв. Но поведението й, възгледите й за света му се струваха доста по-лошо повлияни от Африка. Може би това се дължеше на многото бивши роби, които работеха при нея.

Каретата продължаваше своя ход и те мълчаха. Когато свърнаха по една достатъчно широка просека сред гъстата гора, всичко изглеждаше така, сякаш градът Сан Хуан въобще не съществува, дори и че всички градове не съществуват. Над тях клоните на дърветата се надвесваха толкова ниско, че се наложи лакеят да напусне мястото си отзад и да се качи на капрата при Самсон. Майкъл се надвеси от прозорчето и вдъхна дълбоко аромата на нещо примитивно, на животни и пръст, който с всеки миг ставаше все по-силен.

След четвърт час кочияшът спря конете.

— Ей до тука само можем да стигнем verdad, Миси Доня. А сега verdad какво да правя?

— Остани тук — нареди му Нурия. Този път бе прекалено нетърпелива, за да изчака помощта на лакея си. Тя скочи от каретата с невероятна пъргавина, която изненада Майкъл.

— Къде е приятелят ти Хосе? — попита той.

— Ще ни чака малко по-нататък, край реката.

Нурия тръгна, без да каже нищо повече, и Майкъл я последва.

След като повървяха десетина минути, ловецът се появи. Той седеше под едно дърво, а до него имаше голям чувал от зебло и три коня бяха завързани наблизо. Когато видя Майкъл и Нурия, той мързеливо се изправи.

— Buenos tardes, сеньорита.

— Muy buenos, Хосе. Това е приятелят ми, сеньор Къран. Разказах му за уменията ти и той поиска сам да се увери.

Хосе се поклони на Майкъл. Бе дребен човек, облечен в дрипава риза и панталон, завързани на кръста му с въже, но тялото му бе само мускули. Когато се усмихна, се показаха четири златни зъба. Майкъл знаеше, че златните зъби се смятат за признак на богатство на островите. Значи от лова с капани се печелеше доста добре. Чертите на мъжа издаваха индианското му потекло, но явно кръвта на този mestizo бе примесена с известна доза негърска, както и доста бяла испанска кръв. Тези мисли Майкъл запази за себе си, а на глас каза само:

— Е, Хосе, видя ли вече плячката ни?

— Не, сеньор. Само сеньоритата знае къде се намира този papagayo. Чакам да ме заведе при него.

— Намира се край Лас трес ниняс — каза Нурия. — Не ти казах предварително, защото не исках да хванеш птицата ми и да я продадеш на някой друг.

— Но откъде знаеш къде е проклетият папагал? — попита Майкъл недоумяващо.

Нурия сви рамене.

— Сеньоритата има много добра магия — рече ловецът. — Тя знае. — Той погледна към конете. — Но от тук до Лас трес ниняс пътеката е прекалено обрасла, за да могат да минат конете. Ще трябва да вървим пеша.

Нурия понечи да му възрази, но после промени решението си.

— Добре, тогава ще вървим.

Тя тръгна първа, а двамата мъже я последваха мълчаливо в сгъстяващите се сенки.

„Скоро ще е прекалено тъмно, за да намерим обратния път на това проклето място“, помисли си Майкъл. „Цялата работа е напълно откачена, ама и аз съм луд, че дойдох.“ Но въпреки тези мисли той продължаваше да върви. Не можеше да устои на движещата се примамка пред него. Сега тя вървеше с големи крачки, а бедрата й се полюшваха. Приличаше на някоя от митичните амазонки. Струваше му се, че подушва възбудата й, примесена с ароматите на гората, сякаш това бе тамян в някакъв странен храм, принадлежащ на свят, различен от неговия.

— Тук е — най-сетне каза Нурия, като посочи към една малка полянка, в средата на която три големи камъка стърчаха като побити в земята. — Лас трес ниняс, Трите момичета. Моят papagayo е тук.

Хосе бе оставил конете край реката, но носеше със себе си чувала, преметнат през рамото му. Сега го развърза, извади от него една клетка и я остави на земята.

Нурия се приближи, за да разгледа птицата, затворена в клетката. Майкъл направи същото. Това бе сив папагал с аленочервена опашка, дълъг тридесетина сантиметра. Хосе се наведе над него.

— Ven, mi chica guapa — тихичко занарежда той, — ven. Tenemos trabajo.

Ловецът подръпна панталона си и избърса ръце в крачолите му, после се наведе и отвори вратичката на клетката. Папагалът пристъпи навън и излезе на покритата с мъх поляна.

— Няма ли да избяга? — удивено попита Майкъл.

— Не и той, сеньор — каза Хосе и веднага се поправи. — Не и тя. Тази птица е hembra, тя е сеньорита. Точно затова вършим толкова добра работа двамата с нея. А и тя не иска да избяга от мен. Ние сме добри приятели. — Той бръкна в джоба си и извади един бразилски орех. — Toma, mi nina. Покажи на сеньора какви приятели сме.

Сивият папагал протегна едното си краче и внимателно хвана ореха с два от трите си пръста. После вдигна лакомството и започна да го кълве с човката си, без да помръдва от мястото си.

Нурия се бе приближила към Майкъл и сега обясни:

— Крилете й са подрязани.

Майкъл усети как у него се надига вълна на отвращение при мисълта как са я обезобразили. После погледна към небето. Тук, на поляната, можеше да види повече от него. На небосвода пламтеше аленият пожар на залеза.

— Скоро ще се стъмни.

Нурия кимна.

— Si, залез-слънце е най-доброто време за това, което ще правим.

Папагалът бе успял да пробие дупка в ореха и сега дъвчеше сладката бяла ядка.

— А сега трябва да си свършиш работата — рече Хосе. Той вдигна чувала и клетката и се приближи към двамата, които го наблюдаваха. — Върнете се сред дърветата. Ще пречите, ако стоите наблизо. И пазете тишина.

— Какво ще стане сега? — попита Майкъл.

— Ще видите, сеньор. Само ви моля за едно — нито звук!

Те застанаха на мястото, което ловецът им бе показал. Хосе се скри някъде от другата страна на трите големи камъка. Майкъл и Нурия не го виждаха, но можеха да наблюдават сивия папагал. Той бе накокошинил перушината си и размахваше безполезните си криле, като издаваше звуци, каквито Майкъл никога преди не бе чувал. Папагалите от клетките в двора на Нурия крещяха някак по-дрезгаво, а този издаваше тихи и гальовни гукания, сякаш бе гълъб.

Те стояха и чакаха. В продължение на няколко минути не се случи нищо особено. После в едно от дърветата от другата страна на пътеката изведнъж нещо се раздвижи. Нурия рязко си пое дъх. Майкъл я чу и проследи погледа й до върха на една палма на края на полянката.

Точно над гукащия сив папагал бе кацнало нещо толкова красиво, че Майкъл не можеше да повярва, че е истинско — един папагал, чиито пера бяха оцветени в ярко виолетово, преливащо в синьо. Това бе птицата, която Обадия бе видял — един от най-редките папагали в света, така наречения „хиацинт“. Божичко, нищо чудно, че Нурия толкова силно желаеше да го притежава. Той бе невероятно красиво създание.

Хиацинтът гледаше надолу към сивия папагал, който продължаваше да гука. Майкъл осъзна, че това сигурно бе любовният му повик. Сивият съблазняваше хиацинта, и то по нареждане на господаря си. А синята птица наистина се оказа достатъчно наблизо, че да чуе зова на женската или да усети миризмата й. Точно както бе предрекла Нурия. Майкъл усети как по гърба му полазиха тръпки. В този момент му се прииска да е колкото се може по-далеч от Пуерто Рико. Но само част от него желаеше това, онази част, подвластна на разума. В същото време у него се надигна някакъв животински инстинкт, инстинктът на ловеца, който му повеляваше да остане и да наблюдава сцената, и той не можа да отмести погледа си от нея.

Хиацинтът остана на дървото в продължение на доста време. Сивият направи няколко крачки към него и започна да гука още по-силно, като пъчеше гърдичките си и се накокошини още повече. Като курвите от Амстердам, помисли си Майкъл, които стоят по прозорците и излагат на показ прелестите си.

Най-сетне хиацинтът се реши. Той се спусна плавно и грациозно надолу и за миг, сякаш времето спря, той замря неподвижно във въздуха над сивия папагал. Женската вдигна глава, сякаш подканваше мъжкия да се приближи, после хиацинтът сви синьо-лилавите си криле и кацна на земята. В същия миг Хосе изскочи сякаш изпод земята и хвърли мрежата си върху него.

По-късно, когато вече пътуваха в каретата към Сан Хуан и навън бе съвсем тъмно, Майкъл попита:

— Откъде знаеше, че дивият папагал е мъжки, че женската ще успее да го привлече?

— Знаех — отвърна Нурия, като притисна ръка към сърцето си. — Знаех.

Хиацинтът пътуваше над тях, в клетка, поставена на капрата, между кочияша и лакея. Майкъл чуваше как птицата пърха с криле и напразно се опитва да се освободи. Искаше му се да спори с Нурия, да я помоли да пусне на свобода птицата, но знаеше, че е напълно безсмислено.

— Слушай — каза той вместо това, обзет от желание най-сетне да се освободи от магическото въздействие, което бе оказало върху него залавянето на птицата. Искаше да се върне в света на реалните неща, да си припомни своята роля в него. — Има нещо, което отдавна искам да те питам.

— Какво?

— Възможно ли е да имаш сестра близначка?

Тя избухна в смях.

— Ay, mi madre! Струва ми се, че ирландците не само са loco и съвсем точни, но и приличат на петли за борба — никога не се отказват. Значи все още мислиш, че аз съм монахинята от метоха, онази, която има видения свише?

— Знам, че изглеждаш точно като нея. Просто се опитвам да разбера как е възможно това.

— Е, добре, но нямам близначка. Съжалявам, querido, но бях единственото момиче в семейството. Имах шест братя и двете с майка ми готвехме и чистехме за всички тях.

— Разбирам, ами баща ти?

Тя свали черната си шапка, остави я на коляното си и прокара по периферията й пръста си с начервения нокът.

— Нямам представа кой е баща ми. Аз и братята ми сме от различни бащи. Това шокира ли те?

— Не. Знам, че това е свят, различен от моя.

— Да си беден винаги, навсякъде по света, е различно от това да си богат.

— Знам и това.

— Наистина ли? — попита тя.

— Да.

— Тогава значи си по-мъдър, отколкото бях склонна да вярвам.

В продължение на няколко секунди никой от тях не проговори. Заловената птица сега крещеше неистово, оповестявайки нещастието си на целия свят.

— Пусни я — продума Майкъл, стиснал зъби.

— Да пусна хиацинта? Ти си се побъркал. Този папагал е безценен. Но какъв смисъл има да ти обяснявам, ти нищо не разбираш.

— Нали каза, че съм мъдър?

— Казах, допускам, че си мъдър. Но все пак не си, ти си просто един глупак.

След тези думи те отново замълчаха. После Нурия проговори:

— Искам да ти кажа нещо. Понякога и аз откачам. Повече от теб. Сънувам ужасни сънища, и то не само когато спя. Понякога през деня ме обзема ужасен мрак. Часове наред не зная какво става около мен. Така че може наистина да съм двама души, както ти предполагаш.

Това бе далеч по-абсурдна мисъл от всичко, което някога му бе минавало през ума. Само тук, на това тропическо място, където толкова пластове се припокриваха, можеше на някого да хрумне подобна идея.

— Никой не може да бъде двама души едновременно — каза той. — Ходила ли си на лекар?

— Ходих вече при трима curadores и дори при една bruja.

Духовни лечители и вещици, точно каквото бе очаквал, че би избрала. Нурия не забеляза отвращението, което пробяга по лицето му.

— Никой не може да ми помогне — рече тя. — Освен… може би, ако не се страхувах…

— От какво?

— От истински силната магия. Като тази, която владее Асунта.

— Нима Асунта е вещица?

Нурия поклати глава.

— Не е вещица. Тя е жрица.

— Жрица на какво, за бога?

— Не можеш да разбереш това. — Тя сви устни неодобрително. — Глупаво е от моя страна да ти говоря за тези неща. Все забравям, че си европеец. Не знаеш абсолютно нищо.

Майкъл се замисли върху онова, което Роса му бе казал. Тогава си спомни и първата вечер, когато Нурия го бе завела в къщата си зад бордея, спомни си за онова нещо, което тя бе побързала да скрие още преди той да види какво е.

— Асунта жрица на вуду ли е? — попита той.

— Нищо няма да ти кажа, защото нищо не знаеш — нацупи се тя.

Майкъл усети, че разговорът започва да се върти в затворен кръг. Освен това, трябваше да разбере още нещо.

— Ще ходиш ли довечера на бала в имението на губернатора?

Тя тихо се изсмя.

— Не мисля, че la dona de las pittas ще бъде приета особено радушно в „Ла Форталеса“. Къщата ми изпълнява една необходима функция в Сан Хуан, но хората предпочитат да се преструват, че не съществува.

Дявол го взел, трябваше сам да се сети за това. Глупаво бе да я пита и сигурно думите му я бяха наранили.

— Това обижда ли те? — попита той, тъй като предпочиташе да не оставя недоизказани неща помежду им.

Тя сви рамене.

— Няма значение дали ме обижда или не. Просто така стоят нещата тук. Ти ще ходиш ли на бала?

— Да. — Нямаше смисъл да лъже. На такъв малък остров всичко се разчуваше почти в мига, когато се случва. А което не се знаеше със сигурност, биваше измисляно, просто слуховете се раждаха във въздуха, както бе казал старият Роса.

— Нурия, чуй ме, още преди исках да ти кажа това. Имам гостенка. Една млада жена, която познавам от Лондон.

— Гостенка? Нима тази млада жена е пропътувала цялото разстояние от Англия до Пуерто Рико, само за да те посети?

— Не… а може и да е така. Не съм сигурен.

Вече напълно се бе стъмнило. Не можеше да види лицето на Нурия, но усещаше, че тя се е втренчила в него.