Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (10)

9.

Четвъртък, 24 юни, 1898

Лондон, десет часа сутринта

От хубавото време нямаше и следа. Дъждът шуртеше като из ведро и водата се стичаше по прозорците като плътна завеса. Влагата сякаш проникваше през стените на стаята, в която обикновено се събираха съдружниците на Банка Мендоса.

— Проклет дъжд — измърмори Чарлз. — Отвратителен, гаден дъжд.

Останалите съдружници мълчаха. Чарлз ругаеше не само времето, но и лошия им късмет, така че нямаше какво да добавят.

Норман измъкна тапата на бутилка шери. Шумът от отварянето й прозвуча необикновено силно в гробовната тишина на стаята. В банката имаше специален прислужник, който отговаряше за напитките в случаите, когато някой от шефовете приема важен клиент. Но при съвещание на съдружниците, правилото бе никой, освен тях да не присъства.

— Хенри — тихо рече Норман, докато подаваше на брат си чаша с бледозлатистото сладко вино. Хенри я взе и изчака и другите да получат напитките си. Норман подаде чашите на Чарлз и Тимъти, после напълни своята и я вдигна.

— Наздраве!

— Поводът не е особено радостен — рече Тимъти.

Чарлз и Хенри се въздържаха от забележки. Те отвърнаха на тоста на Норман:

— Наздраве!

Това бе някакъв нов вид шери, специална смеска, която управителят на избите им в Херес бе оставил да отлежава в продължение на петнадесет години в специални буренца, внесени от Калифорния. Вкусът му бе изключително мек и плътен и оставяше в устата приятен дъх на орехи.

— Отлично — промълви Норман. — Този път Руес е надминал себе си. Веднага трябва да му пиша. — После се обърна към по-малкия си син: — А сега, Тимъти, какво искаше да кажеш?

— Просто това, че положението ни съвсем не е розово, колкото и да е хубаво това шери.

— Значи си съгласен с мен? — кротко попита Норман. Тимъти сякаш не разбра въпроса му. — Имам предвид шерито — обясни баща му. — Този път Руес е уцелил десетката, не мислиш ли?

— Шерито е превъзходно — съгласи се Тимъти, — но това съвсем не е най-важното, което сме се събрали да обсъдим.

— Аха, разбирам. Кажи ми тогава, какво според теб е най-важното?

— Положението ни, татко. Бих казал, отчаяното ни положение.

— О, това ли. — Норман пъхна палци в джобчетата на жилетката си и се облегна назад. — И друг път сме изпадали в подобни положения, но винаги сме се измъквали.

Чарлз погледна първо брат си, а после и баща си. Усещаше как въздухът трепти от тяхната враждебност, остра като нож, чакащ само да бъде изваден от ножницата. В сравнение с нея провалът на парагвайския заем изглеждаше далеч по-малко опасен.

— Говорихте ли вече с чичо Джейми? — попита той.

— Не — отвърна Норман. — Забравяш, че в Уестлейк няма телефон.

— Помислих си, че може да се е върнал в града.

— Че защо да се връща? — Норман замислено допи шерито си, глътка по глътка, после си наля отново. — Каква полза, ако е тук? Едва ли си представя, че ще ни е нужен.

— Просто си помислих… — Гласът на Чарлз заглъхна.

— Добре, но ето че не е тук и скоро няма да бъде. Тази сутрин получих писмо от него, в което съобщава, че ще остане при розите си.

Хенри бе донесъл купчина книжа и сега ровеше из тях.

— Продадени са единадесет и половина процента от акциите, които пуснахме на пазара — измърмори той. — Само толкова.

— Да, Хенри. Всички го знаем.

Хенри погледна към по-малкия си брат. Норман бе седнал на председателския стол. По всеобщо съгласие той винаги сядаше там в отсъствие на Джейми. На теория, Хенри бе следващият по старшинство, но нито той, нито някой от останалите, обръщаше внимание на факта, че по рождение е по-старши от Норман.

— Какво да правим? — попита той, а в очите му сякаш потрепваха сълзи на отчаяние.

— За бога, човече! — избухна Норман. — Ще правим онова, което трябва да се направи. Престани да се държиш така, сякаш си на разстрел.

— Знаех си аз — прошепна Хенри. — Знаех си, че заемът ще се провали. Трябваше повече да настоявам да се откажем. Трябваше да ви убедя, че…

— Вината не е твоя, Хенри. — Норман протегна ръка и го докосна леко по рамото. — Ти изказа мнението си и всички гласувахме против. Сега трябва да забравиш за това.

Тимъти се пресегна към бутилката шери и напълни чашата на чичо си, но се обърна към баща си:

— Какво предлагаш да направим?

— Нищо.

Три чифта невярващи очи се обърнаха към Норман.

— Нищо ли, татко? — попита Чарлз. — Нищо?

— Точно така, нищо.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна го Норман. — Първо, акциите остават на пазара, още, дори още много от тях може да бъдат изкупени, ако на великият бог „Обществено мнение“ хрумне нещо друго. Второ, заемът трябва да бъде изплатен на четири шестмесечни вноски. А първата трябва да изпратим в Парагвай чак след тридесет дни.

— Половин милион лири стерлинги, минус дванайсет процента предварителна лихва, което прави шейсет хиляди… — Тимъти нахвърля някакви цифри на лист хартия, въпреки че отдавна бяха направили всички изчисления по заема. — Значи след тридесет дни ще дължим четиристотин и четиридесет хиляди. — Той се обърна към брат си: — С какви налични пари разполагаме, Чарлз?

— Не са много.

— Но колко е това „не много“? Хайде, Чарли, момчето ми, кажи точните цифри!

Норман не каза нищо и погледът му не се отделяше от лицето на Тимъти. „Каква игра играеш, момче?“ — чудеше се той. — „Знам, че криеш нещо. Не е възможно да си се забъркал с финийците от копнеж по независимостта на Ирландия. Дори и цялата Ирландия да се продъни в дън земя, окото ти няма да мигне. Така че каква игра играеш?“ Чарлз започна да мърмори някакви числа под носа си.

— Говори по-високо — нареди му Тимъти. — Не те чувам.

— Казах, че резервите ни възлизат на седемдесет и седем хиляди. Освен… — Чарлз направи кратка пауза. — … освен двата милиона. Имам предвид, ако решим…

Тимъти се наведе напред и рязко го прекъсна:

— Не можем да броим златото на императорската хазна на руския цар като част от резервите ни.

Всички мълчаха. Бяха наясно, че на теория Тим е прав, но знаеха също така, че могат да заемат за съвсем кратък срок част от златните монети на стойност два милиона, които се намираха в трезора им. Но само при крайна необходимост.

Търговските взаимоотношения между Мендоса и руснаците бяха започнали преди половин век, когато императорската хазна се нуждаеше от четиридесет милиона за строеж на железница. Основният финансов агент на руския цар бе Баринг, но почти всяка банка в Европа сключваше сделки с руснаците.

— Двата милиона в злато — измърмори Тимъти. — Ако не греша, руснаците ни ги дадоха срещу евентуален кредит от пет милиона, нали? — Той изчака, но никой не го поправи. — Затова, според мен, в момента тези пари са по-скоро пасив на банката ни, отколкото част от активите. Което значи, че действителната ни ликвидност се равнява на седемдесет и седем хиляди лири.

— Точно така — тихо рече Чарлз.

Тимъти се обърна към Норман. Гласът му режеше като нож.

— Седемдесет и седем хиляди, татко? Срещу дълг на стойност… — Той погледна листа пред себе си. — Повече от шестнадесет милиона, струва ми се. Без да броим парагвайския заем. Доста оскъдна сума, а? Бих казал дори, застрашително оскъдна.

— Искаш да давам сметка за това, така ли? — попита тихо Норман.

Моментално Тимъти промени тона си.

— Не, сър, разбира се, че не. Но вие ръководите нещата, всички знаем това. Затова искам да ви попитам, какво предлагате да правим при създалото се опасно положение?

— Нищо — повтори Норман. Наведе се напред, опрял двете си ръце на масата и само личното му излъчване бе достатъчно, за да се знае кой командва на това заседание. — Чуйте всички какво ще ви кажа — рече той и погледна по-малкия си син право в очите. — Особено ти, Тимъти. Банката не е в криза, докато ние не кажем, че е. Естествено, хората ще говорят. Всички в града знаят за провала на акциите ни. Но на никой няма да му хрумне, че Мендоса не могат да покрият първата вноска от заема. Освен ако не хукнем из града като уплашени кокошки, което естествено ще ги наведе на подобна мисъл, дявол го взел.

— Ами когато изтече тридесетдневният срок, сър? — Изглежда тази сутрин Чарлз можеше да говори само шепнешком. — Тогава какво ще правим?

— И до там ще стигна. Но, преди всичко, искам да разберете какъв е залогът при това положение. Двамата с Хенри и друг път сме преживявали подобни критични ситуации. Сега вие двамата трябва да разберете, че при най-малкия признак на слабост лешоядите ще ни връхлетят. — Той все още гледаше Тимъти. — Рискувате цялото си наследство, не само част от него. Разбрахте ли?

— Да, сър, отлично. — Тимъти също говореше тихо, но за разлика от брат си, бе спокоен и самоуверен.

— Добре — рече Норман и се обърна към Хенри: — А сега, кажи ми точно какво е положението с товара от корабите?

Хенри отново се разрови из документите.

— Двете „кралици“^[1] са на изток и няма да се върнат преди първата седмица на август. — Той имаше предвид двата нови бързи платнохода, които бяха заместили старите търговски кораби от времето на прадядо им, Куин Естер и Куин Джудит. Сега те кръстосваха из Ориента и търгуваха от името на Мендоса.

— И двата по едно и също време ли трябва да пристигнат? — попита Тимъти.

— Да — меко отвърна Хенри. — Винаги така сме правили. Когато два кораба пристигнат едновременно, те заливат борсата със стоки и търговията се посъживява. Така и цените се вдигат.

Тимъти кимна. Усещаше погледа на баща си върху себе си. Знаеше, че старецът е наясно с възраженията му относно тази политика корабите да пристигат по двойки.

— Да, благодаря, чичо Хенри. Моля ви, продължете.

— Другите два кораба са „Сара Стар“ и „Сузана Стар“. Миналата седмица „Сара“ е пристанал в Ню Йорк. От там ще отплава за Каракас и ще се върне едва в началото на септември. „Сузана“ е почти на края на плаването си. След няколко дни трябва отново да се отбие в Сан Хуан и около дванадесет дни след това се очаква да пристигне в Лондон. Вероятно около осми юли — с това Хенри приключи отчета си и се обърна към Норман. Двамата млади мъже също го погледнаха.

— Благодаря ти — измърмори Норман. — Значи, ако имаме късмет, ще можем да продадем товара на „Сузана“ преди първата вноска по заема. Кафе, захар и ром, така ли, Хенри?

Хенри кимна.

— Да, а също и няколко тона коприна.

— Значи, в най-лошия случай, от трюма на „Сузана“ ще излязат около сто хиляди лири печалба. — Норман се вгледа в трите лица, обърнати към него. — И нека не забравяме Пуерто Рико — добави той и изчака, за да е сигурен, че всички са разбрали значението на думите му. — Тази сутрин изпратих телеграма на Лус. Казах му, докато получи нови нареждания, в никакъв случай да не пипа резервите на банката.

Тимъти се сепна, но се опита да прикрие изненадата си. Филиалът в Пуерто Рико бе единствен по рода си. Никъде другаде по света нямаше клон на Банка Мендоса, който да не се управлява от член на семейството. Тимъти се питаше, как така бе пропуснал да включи Пуерто Рико в сметките си. А това можеше да се окаже опасен пропуск.

В очите на Хенри вече не се четеше толкова пълно отчаяние.

— Да, разбира се. Пуерто Рико. Освен това, Норман, ако се наложи, може да поискаме временна помощ от Кордова.

— Естествено. Вече предупредих Франсиско. — Норман се изправи, погледна часовника си и го пъхна обратно в джобчето на копринената си жилетка. — А сега, господа, чака ни работа. Предлагам всеки да обядва навън, и то сам. Добре ще е хората да видят, как шефовете на банката хапват с настроение и не дават никакви признаци на безпокойство.

Норман изчака, докато се убеди, че всички са разбрали нарежданията му, след което излезе от стаята.

 

 

Марта Кланси се ослуша за миг пред вратата на спалнята на горния етаж, после влезе, без да почука. Наближаваше обяд, но по силното хъркане отвътре разбра, че двамата мъже още спят. И нищо чудно. Бяха пристигнали чак в три часа през нощта и изглеждаха много уморени. Тя веднага им бе показала стаята, без дори да ги попита за синовете си.

На един поднос носеше две метални чаши, пълни с горещ чай. Остави подноса на шкафчето с огледалото, което бе служило за тоалетна масичка на Черната вдовица. Божичко, какви ли не хора минаваха през малката й къща! Кой би повярвал, че има нещо общо между двамата недодялани и простовати мъже, които сега си поделяха единственото легло в стаята, и прочутата дама, чието нежно тяло го бе топлило преди тях.

— Ами то вече стана обяд — каза Марта и разтърси по-възрастния от двамата, защото той спеше от външната страна. — Нали казахте да ви събудя.

В знак на протест Пади Ший захърка още по-здраво, но по-младият, за когото тя знаеше само, че се казва О’Лиъри, моментално се изправи в леглото.

— Колко е часът, мамо?

Марта се усмихна на това, че младежът я взе за майка си.

— Не съм твоята майка, момче — нежно отвърна тя. — Аз съм госпожа Кланси, а ти си в къщата ми на Торпарч роуд в Лондон. Вече е дванадесет и пет, а този каза да ви събудя на обяд — рече тя и посочи все още спящия Пади Ший.

О’лиъри търкаше очи, за да се разсъни. Марта си помисли, че сигурно няма повече от шестнадесет години. Богородице, що за свят бе това, щом трябваше и шестнадесетгодишните момчета да се присъединяват към една тайна армия и да се борят за това, което по право трябваше да им принадлежи?

— Донесох малко чай — каза тя. — Събуди го и елате долу в кухнята, за да закусите. Ще ви приготвя храната. А ей там, зад онази завеса, има една кана с вода и умивалник, тъй че първо може да се поизмиете.

Петнадесет минути по-късно мъжете вече бяха в кухнята на Марта и си хапваха бекон с яйца и домашен хляб и пиеха още чай.

— Ама че влажен ден — измърмори Пади Ший.

Марта хвърли един поглед през прозореца.

— Тъй си е. Вчера времето беше чудесно, жалко, че не дойдохте тогава. — Тя приключи с миенето на тигана, в който бе пържила бекона. — Искате ли още малко масло?

— Да, благодаря — рече Пади Ший. — Не си мислете, обаче, че ще ви изядем ушите, докато сме тук, и като си тръгнем, килерът ще е празен. Това е за нощувката и храната. — При тези думи той постави един шилинг^[2] на масата.

— Няма нужда — каза Марта, като свали от шкафа над мивката едно гърненце с масло и загреба от него бучка, голяма почти колкото яйце. — Правим го заради каузата и се справяме някак. — Тя смяташе, че това е най-добрият начин да похарчи двете лири, които мъжът й донасяше в края на месеца от железницата, където работеше.

— Такива са правилата в братството ни — настояваше Ший и побутна шилинга към нея. — Да не отнемаме залъка от устата на наши хора, ако може да го избегнем.

Марта сви рамене, взе монетата и я пъхна в джоба на престилката.

— Колко време ще останете?

— Не знам точно. Тук трябва да получим някакво съобщение.

Марта знаеше как е прието да се действа при финийците. Ако дисциплината не бе тъй изрядна, още отдавна с тях щеше да е свършено.

— Тук ли ще чакате или смятате да излизате някъде?

Ший погледна пак към прозореца.

— Май времето хич не е за излизане.

Досега О’Лиъри бе твърде зает със закуската си, за да може да се включи в разговора. Но сега с голям къшей от домашния хляб той обра от чинията си и последното парченце яйце и намаза отгоре една обилна доза от прясното масло.

— Да, но ми се ще да поразгледам Лондон, така и така сме тук.

— Ще правиш каквото ти се каже — сряза го Ший.

— Не съм казал, че няма, ами само това, че ми се ще, ако може, да поразгледам града — възропта младежът.

— Как ти е малкото име, момче? — попита Марта.

— Доналд, госпожо.

— Е, Доналд О’Лиъри, мисля, че тия дни ще имаш възможност да видиш Лондон. Може дори и да имаш щастието да подпалиш част от него. — Погледът й се премрежи, като си представяше как биха върнали тъпкано на англичаните за всичко, което са сторили на Ирландия, но след миг тя тръсна глава и се върна в реалността. — Случайно да познавате някой от моите синове? Трите ми момчета се борят за каузата. Казват се Франки, Кевин и Шон. Познавате ли някой от тях?

О’Лиъри поклати глава.

— Не, госпожо, май никого от тях не познавам.

— Аз познавам Франки — обади се Пада Ший. — Видях го преди по-малко от седмица. Жив и здрав си беше.

Марта се прекръсти.

— Благодаря на бога и на светиите. От толкова време… — прекъсна я едно почукване на входната врата. — Чакайте тук и не вдигайте шум. Ще видя кой е.

Две минути по-късно тя се върна в кухнята, а в ръката си държеше някаква бележка.

— За вас е, господин Ший.

Пади взе хартийката и набързо я прочете.

— Някой ще ни посети тази вечер, като се стъмни.

— Чудесно — рече тя. — Значи вече знаете какво се иска от вас. Така че няма причина момчето да не излезе да се поразходи, ако не се бои от дъжда, нали?

— Така е — сърдито призна Ший. — Сигурно няма.

О’Лиъри се усмихна на Марта в знак на благодарност.

— Отпред, в коридора, в първия шкаф, има дъждобран, който сигурно ще ти стане — каза му тя. — Можеш да го вземеш.

Ший изгледа как момчето излезе от стаята, после се обърна към Марта:

— Съвсем сама ли сте, щом момчетата ви са в Ирландия?

И през ум не й мина да се страхува от думите му. Прекалено много неща ги свързваха, за да я е страх от него.

— Мъжът ми работи на железницата. Понякога пътува за по-дълго време. Утре сутринта ще се върне.

Ший кимна.

— Хубаво, значи няма да има нищо против, ако седна на стола му и разгледам вестника му, нали? — рече той, като се настани удобно в застланото с кретон кресло край печката и взе един сгънат брой на „Дейли Нюз“. — Госпожо, ще се намери ли едно огънче за лулата ми? А и дали има още една чаша чай в онзи чайник?

 

 

Сан Хуан, девет часа сутринта

Църквата „Сан Хосе“ бе много стара и красива. Майкъл погледна към изкусно украсения свод на купола, после премести поглед към разкошната мраморна гробница на изследователя Понсе де Леон, и накрая погледна наляво, където на огромен кръст висеше изящно изработена статуя на Исус в предсмъртни мъки. Очите на Майкъл блуждаеха умишлено, само за да избегнат най-очебийното нещо в църквата — поставката с черни драперии, върху която стоеше един сърцераздирателно малък ковчег.

Тялото на Кармен, дванадесетгодишното момиче, което бе избягало от Нурия преди две седмици, бе открито на брега на залива Сан Хуан. И двете й очи бяха избодени, а зърната на младите й гърди — отрязани.

— Requiesca in pace — напевно произнесе облеченият в черно свещеник. Той бе йезуит, около четиридесетгодишен, висок и строен, и имаше осанката и поведението на аристократ. Майкъл бе разбрал, че йезуитите са се установили на острова още през шейсетте години. Не бе изненадан и когато чу да ги обвиняват, че са замесени в мътната политика на Пуерто Рико. От три века насам второто поприще на йезуитите, освен духовното, бе политиката.

— Амин. — Младият черковен прислужник, коленичил край ковчега, изпя двете срички на думата едновременно със свещеника, после се изправи. С това литургията свърши, но хората изчакаха свещеникът да вземе светената вода и едва тогава той поведе погребалното шествие с ковчега към гробищата. Майкъл си помисли, че католиците нямаха равни, що се отнася до ритуалите и символиката. Но какво целяха с това?

По-малко от една четвърт от църквата бе пълна. Майкъл бе чул историята и това го бе накарало да отиде на погребението, но бе наясно, че мястото му не е сред опечалените, и сега стоеше най-отзад. Освен него присъстваха двадесетина души. Половината от тях бяха жените от къщата на „Кахе Крус“.

Нурия Санчес, като най-близка от всички опечалени, стоеше край ковчега. Бе облечена в черно и около главата си бе увила черен тюрбан. Около нея бяха застанали девет жени. Те по нищо не приличаха на курвите, в които се превръщаха през нощта. Сега спокойно можеха да минат за почтени домакини от Пуерто Рико. Някои бяха облечени в черно, а другите носеха дрехи в тъмни цветове. Между тях и шепата други опечалени имаше рязка граница. Около проститутките бе оставено празно място, сякаш бяха заразни.

Свещеникът и младият черковен прислужник минаха по пътечката между пейките и застанаха пред ковчега. Носачите се събраха и Майкъл забеляза, че всички бяха чернокожи мъже, които работеха за Нурия. Той разпозна сред тях младия Обадия, лакеят и стария кочияш, Самсон, както и още трима души. Опечалените се подредиха зад ковчега. Отново онези, които не бяха от „Кахе Крус“, застанаха на известно разстояние от проститутките.

Майкъл изчака шествието да мине покрай него и да излезе на слънчевия площад, след което излезе и той. Смяташе да не присъства на самото погребение. Не искаше повече да гледа тази тъжна сцена — погребението на едно дете, станало жертва на злото по толкова грозен и безсмислен начин.

— Сеньор Къран — чу се тих глас от лявата му страна.

Майкъл се обърна. До него стоеше някакъв мъж с много набръчкана кожа и тяло, превито от старост. Ръцете му бяха възлести и в тях държеше бастун, на който се подпираше с цялата си тежест.

— Сеньор Къран — повтори той. — Мисля, че трябва да поговорим.

Майкъл понечи да му отговори, но нещо друго привлече вниманието му. Нещо забави процесията на площада. Старият Самсон се бе хванал за гърдите и едва си поемаше дъх. Наложи се да пусне ковчега. Докато търсеха кой да го замести, настъпи голямо раздвижване сред тълпата. Майкъл хвърли бърз поглед към драмата, разиграваща се на площада, после погледна непознатия, застанал до него.

— Кой сте вие? За какво искате да говорим?

— Аз съм Роса, сеньор.

— Роса! Търсих ви.

— Si, senor, yo se. Дойдох днес, защото бях сигурен, че ще ви намеря.

— Да, да, ето, че ме открихте, но… почакайте малко. Само не си тръгвайте, за бога! Наистина трябва да говоря с вас. Почакайте — повтори Майкъл.

Не му хареса онова, което ставаше на площада. Там се бе събрала голяма тълпа зяпачи, привлечени от ужасния начин, по който бе умряло детето. Те любопитно наблюдаваха шествието, но сега мъжете започнаха един след друг да се измъкват от множеството и да изчезват в страничните улички, да не би случайно някой да ги помоли да заемат мястото на стария кочияш, който бе твърде немощен, за да помага при носенето на ковчега.

Къран решително се запъти през площада към шествието, като си проправяше път с лакти през тълпата. От два дни не бе виждал Нурия, откак бяха се скарали на връщане от индианския пазар, но сега той се насочи право към нея.

— Doy mis pesames. Мога ли да ви помогна?

Тя го погледна доста хладно, но след миг явно реши да забрави гнева си. Кимна в знак на благодарност за съболезнованията му.

— Благодаря ви. Просто Самсон е твърде стар, за да носи каквото и да е в тази жега. Казвах му, но той настояваше.

Майкъл се поколеба за миг, като хвърли бърз поглед към мястото, където бе оставил човекът на име Роса. Не успя да го види сред множеството хора.

— Ще застана на мястото на Самсон — рече той и понечи да се приближи към носачите.

Нурия го хвана за ръката.

— Не, благодаря ви, но няма нужда. Отидоха да доведат някого от къщата ми. Освен това, вие сте прекалено висок и това ще затрудни останалите. — Очите й бяха зачервени, но тя успя да се усмихне. — А и едно бяло лице сред черните би нарушило симетрията, не е ли така?

Майкъл се усмихна широко. Той понечи да каже още нещо, но в този миг от улицата, наречена „Кристо“, се появи още един негър, който бягаше и разбутваше хората, застанали на пътя му. Новодошлият кимна към Нурия и зае мястото на Самсон.

В знак на благодарност Нурия стисна ръката на Майкъл и се върна зад ковчега. Йезуитът отвори молитвеника и даде знак на едно момче да вдигне висок прът, увенчан с разпятие, след което поведе шествието към края на площада.

Майкъл изгледа как процесията се отдалечава и изчезва по улица „Кристо“. Когато най-сетне се обърна към площада, тълпата вече се бе разотишла. Покритото с калдъръм място пред църквата бе опустяло. А от Роса нямаше и следа.

— По дяволите — изруга Майкъл на глас. Откак бе пристигнал на острова, непрестанно бе търсил този човек, но в Пуерто Рико имаше стотици хора на име Роса. Освен това трябваше да бъде крайно предпазлив. Ето защо досега не бе успял да открие нищо. Е, поне вече знаеше как изглежда този човек.

— Псст… сеньор…

Звукът дойде от една сводеста входна врата от дясно. Майкъл видя скритата в сенките на входа старческа фигура. Огледа се, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, след което с небрежна походка се приближи към мястото, сякаш просто се разхождаше. Спря чак когато се изравни с входната врата, зад която се криеше Роса.

Майкъл обходи с поглед прозорците на сградите около площада. Като че никой не гледаше насам.

— Нужно ли е да сме толкова потайни? — попита той, без да обръща глава към Роса.

— Si, сеньор. Мисля, че да. Мисля, че трябва много да внимаваме.

Майкъл се наведе. Слънцето блестеше в очите му, отразено от синкавите камъни на калдъръма. Тук всички улици бяха покрити с такива камъни, но те не се срещаха на острова. Хората казваха, че били донесени от испанските кораби като баласт. Майкъл се престори, че проверява възела на връзките на обувката си.

— Трябва да говоря с вас — рече той.

— Знам. Елате в таверната на петела на улица „Кахехон де лас Монхас“, тази вечер в десет часа. Adios, сеньор.

Майкъл изсумтя нещо в знак на съгласие, после се изправи и се отдалечи.

 

 

Лондон, единадесет часа вечерта

Божичко, нямаше ли най-после да спре тоя гнусен, отвратителен дъжд? Пади Ший се заслуша в трополенето на дъждовните капки по прозорците на кухнята на Торпарч роуд. Английският дъжд определено се различаваше от ирландския, реши най-сетне той. В Ирландия дъждът бе някак по-нежен и той бе свикнал с него, а тук от небесата непрестанно се изливаха гневни потоци вода и сякаш нямаше никога да спре.

— Ей, момче, има ли още някоя капка в шишето?

О’Лиъри му подаде уискито.

— По кое време пишеше на бележката?

— Не пишеше точно кога. Само това: „като се стъмни“.

— Е, от залез-слънце насам мина вече доста време.

— Няма нужда да ми го казваш, и сам забелязах. Ама няма какво да се прави, трябва да чакаме и толкоз.

— Кого чакаме?

— Не знам.

О’Лиъри стана от стола си, който беше твърд и нямаше възглавничка. Пади се бе настанил на единствения що-годе удобен стол в стаята. Момчето загреба мажа лопатка въглища от една кофа и ги изсипа в печката.

— Трябва да дадем на госпожа Кланси още шест пенса за горивото, което използваме.

— Тъй е, ако имах толкоз, щях да й дам, ама на, нямам.

О’Лиъри знаеше, че това е лъжа. Бяха дали на Ший десет шилинга за разходите по пътуването. Ако не бе пропилял цял шилинг за уискито, можеше да даде на жената малко повече пари. Но сега момчето не изрази гласно мислите си, тъй като Пади бе по-старши от него в йерархията на финийската организация, а и бе по-възрастен от него. Вместо това той рече:

— Въглищата не миришат така хубаво, както торфа, нали?

— В Лондон нищо не мирише хубаво. Целият град смърди на англичани.

— Ако ние… — О’Лиъри замълча, тъй като чу звукът от стъпки в коридора. Вратата на кухнята рязко се отвори и влезе госпожа Кланси. Зад нея стоеше някакъв мъж.

— Ето го вашия посетител. Ще ви чакам в предната стаичка, за да заключа, като свършите.

В предната стаичка не гореше огън. О’Лиъри бе забелязал, че камината е празна, когато се бе върнал от разходката си из „Воксхол“ и „Деветте бряста“. Значи на милата госпожа Кланси щеше да й е студено. Дявол да го вземе тоя Пади Ший! Дано се задави с проклетото си уиски!

— Добър вечер, господа — рече новодошлият и отметна качулката на мократа си мушамена пелерина. — Радвам се да видя, че сте пристигнали живи и здрави.

Той беше съвсем плешив, това бе първото нещо, което направи впечатление на О’Лиъри. Но бе много висок и красив. Никога не си бе представял, че един мъж би могъл да изглежда привлекателен без коса. А този май даже куцаше с единия си крак. Като свали пелерината, под нея се показаха други на прост работник. И въпреки това, той изглеждаше като някаква важна личност. Можеше да се отгатне по миризмата около него, по начина, по който погледът му обгърна стаята, сякаш обхвана всичко в нея, без дори да помръдне. А и по това, че Пади Ший скочи на крака още щом го видя да влиза.

— О, това сте вие, Фъргюс Кели? Когато ви видях в Дъблин, не знаех, че сте един от нас.

— Не трябва да знаеш повече, отколкото е нужно — рече Кели.

Той седна на ръба на масата, за да почине кракът му. Пади се втурна да му налее малко уиски в една от металните чаши. Плешивият мъж я взе, без да каже нищо, и я обърна на един път.

— Не е зле човек да пийне малко от това в нощ като тази. А сега, момчета, ще ви кажа инструкциите, а те са съвсем простички. Няма да ви затруднят.

О’Лиъри затаи дъх в очакване да чуе за какво ги бяха изпратили в Лондон. Цял ден си бе мислил за това, докато обикаляше в района на Торпарч роуд. Това бе беден квартал, но съвсем различни бяха градините на „Воксхол“. Това би било прекрасна цел. Можеше да го взривят през нощта, когато няма да има хора, само трябваше някой да му даде малко динамит и заповед да го направи.

По-старите финийци все говореха, че трябва да се изчака подходящият момент и няма смисъл да прибързват. Трябваше всички да се вдигнат като един и да отхвърлят игото на проклетите британци, като ги изгонят от Ирландия веднъж завинаги. Но нали имаше и такива, които мислеха иначе, и не бяха ли те двамата с Пади Ший изпратени тук именно за да нанесат първия удар? Той бе почти сигурен в това.

Кели извади от джоба си малък пакет. О’Лиъри го огледа. Можеше ли динамитът да се побере в такова пакетче? Или поне достатъчно количество, че да причини съществени разрушения? Но откъде можеше да знае това? През живота си не бе виждал дори и една пръчка динамит.

Фъргюс Кели не държеше пакета особено внимателно. Напротив, докато говореше, той жестикулираше с него.

— След няколко часа ще напуснете Лондон с ранния влак за Ливърпул, после ще се качите на ферибота. Вдругиден, когато вече ще сте стигнали в Дъблин, това момче трябва да занесе пакета на улица „Маунтджой стрийт“. — Той пак махна с пакета. — Точно в десет сутринта. На долния край на улицата ще чака един човек. Той ще е с велосипед и ще е коленичил до него, за да оправя нещо по едното колело. — Кели се обърна към О’Лиъри: — Ти ще кажеш: „Котка ли прегази?“. Можеш ли да го запомниш?

О’Лиъри се втренчи в него. Света Богородице, за това ли беше всичко? Някаква тъпа поръчка, която и пеленаче би успяло да свърши.

— Котка ли прегази? — повтори той, а гласът му издаваше разочарованието му. — Не е кой знае колко за помнене.

Кели кимна.

— Добре. Човекът с колелото ще каже: „Да, котките из Дъблин станаха прекалено много“. Ако го каже, значи си открил човека, който ти трябва.

— А после какво? — попита О’Лиъри, като все още се надяваше продължението да е по-интересно.

— После му даваш пакета и си тръгваш.

— Това ли е всичко? — попита Пади Ший, като се стараеше да не издава учудването и облекчението си. Откак съветът му бе наредил да отиде в Лондон, стомахът му непрекъснато се свиваше от страх. Ужасяваше го мисълта, че ще му се наложи да доказва верността си към финийската кауза чрез някакви деяния, които биха могли да го вкарат в затвора или да му навлекат нещо още по-лошо. Ако се бе сетил за някакъв начин да се измъкне от всичко това, веднага би го сторил. Само че нищо не му идваше на ума и затова бе дошъл в Лондон. И ето какво излезе накрая. Бе толкова просто, че и бебе би се справило. А най-хубавото беше това, че не трябва той да го прави. Дори и да има някакъв риск, момчето щеше да го поеме.

— Това ли е всичко? — повтори той.

— Да, това е. Имаше и още нещо, но… — Кели сви рамене. — Нещата не се развиха както очаквах.

Ший благославяше късмета си. Но все пак той не вярваше в чудеса. Не можеше всичко да е толкова просто.

— Какво има вътре? — попита той, като посочи пакета. — Какво е това, което ще носим?

— Ти май още не си разбрал, че е по-добре въобще да не задаваш такива въпроси — тихо отвърна Кели. — След като от толкова време, цели двадесет години, си един от братята.

— Но…

— Не ме ядосвай с „но“-тата си, Пади Ший. — Кели стана от масата и остави празната си чаша в мивката. — Ето пакета. Вземи го и направи точно каквото ти е казано. Няма нужда да знаеш повече.

Ший взе пакета. Той беше просто един голям плик, малко по-малък от онзи, който същия тоя Фъргюс Кели бе оставил за англичанина преди няколко седмици в Дъблин. Този плик също бе вързан с връвчица и запечатан с капки червен восък. Нямаше да успее да го отвори, за да види какво има вътре, защото върху восъка имаше някакъв печат, който не би могъл да възпроизведе по никакъв начин.

Кели закопча дългата си непромокаема пелерина и нахлупи качулката на главата си. Тя почти напълно скриваше лицето му. О’Лиъри си помисли, че така прилича на някакъв странен монах.

— Лека ви нощ, момчета. Нека бог ви помогне да стигнете по-бързо в Дъблин.

 

 

Марта Кланси все още чакаше край вратата на предната стая, когато куцият мъж излезе в коридора.

— Радвам се, че сте още тук, госпожо Кланси — каза Фъргюс Кели и хвана ръката й, като при това пъхна нещо в нея.

Жената погледна надолу. Бе сложил в ръката й някаква сгъната банкнота. Марта позна, че това са пет лири, въпреки че никога не бе държала толкова голяма банкнота в ръката си.

— Господи и Света Богородице! Какво да правя с това?

— То е за големия ви принос към каузата — рече Фъргюс. — Съветът знае колко много ви струва това, да посрещате толкова много от нашите хора. А тези пари поне донякъде ще компенсират разходите ви.

— Поне донякъде? Ами че това са повече пари, отколкото съм виждала на куп през живота си! — Тя се опита да му ги върне. — Сигурно има някаква грешка. Че как може съветът да си позволи да ми дава пари, които са повече, отколкото моят Джо печели за два месеца, и то за нещо, което си е мое задължение като добра ирландка?

— А нима вие не ни предоставяте сигурно убежище вече цели две години? — настояваше Кели. — Това е само малка помощ. Вземете тези пари и ги използвайте за каквото ви е нужно. А сега става късно, така че ще съм ви благодарен, ако ме изпратите.

Тя извади ключа от джоба на престилката си и отключи входната врата, като все още гледаше учудено куция мъж и здраво стискаше в ръката си банкнотата от пет лири.

— А дъждът е спрял — измърмори Кели, докато излизаше на улицата. — Това май е добра поличба.

От другата страна на улицата, добре прикрит в сенките, стоеше още един човек, който също се радваше, че дъждът е спрял.

 

 

Сан Хуан, десет часа вечерта

Недалеч от една от градските порти, разположени в крепостната стена от седемнадесети век, се намираше улица „Кахехон де лас Монхас“, „Алеята на монахините“. Тя бе една от онези улички, тъй често срещани в Сан Хуан, които изкачваха стръмните склонове посредством широки стъпала.

Монахините, които бяха дали името на тази алея, отдавна вече не бяха сред живите. Но на върха на стръмния склон имаше една врата, на която се мъдреше груба рисунка на пъстър петел. Майкъл бутна вратата и влезе в таверната „Ел Гайо“, петелът. Вътре беше шумно и задимено. Помещението бе претъпкано с народ и, както бе обичаят в Пуерто Рико, всички говореха едновременно. В единия ъгъл седяха двама мъже. Единият дрънкаше на китара, а другият свиреше на един типичен за Пуерто Рико инструмент, наречен гуиро, който приличаше на маракас. Явно и двамата въобще не се смущаваха от това, че никой не ги слуша.

Майкъл също не обърна внимание на музиката. Той си проправи път с лакти до тезгяха и си поръча пунш с ром. Кръчмарят му подаде напитката и прибра парите му, но не се отдалечи.

— Търсите ли някого, сеньор?

— Може би — спокойно отвърна Къран. — Зависи кой е тук.

— Има много интересни хора, сеньор. Но вероятно най-интересният от тях се намира ей там, по тия стълби надолу. — При тези думи той кимна с глава по посока на тясно стълбище, почти скрито от купища кошници, пълни със сушена риба — широко разпространен деликатес, високо ценен от местното население.

— Благодаря, сам ще проверя.

Майкъл се позабави малко, после тръгна към стълбите, понесъл чашата си. Миризмата на риба се засили и стомахът му се разбунтува. Той наведе глава и се втурна надолу по тесните стъпала. Щом стигна долу, видя, че се намира в тесен килер, осветен от мъждукащите пламъчета на няколко свещи, набодени на закривени пирони по солидните стени на сградата.

— Насам, господин Къран — каза някакъв глас на английски. — Чаках ви.

Старецът седеше на едно изправено буре, а краката му не достигаха до пода. Майкъл се приближи и вдигна чашата си.

— Добър вечер, сеньор Роса. Пия за ваше здраве. Не знаех, че говорите английски.

— И за ваше здраве, господин Къран. — Роса също държеше чаша и сега я вдигна в отговор на тоста на Майкъл. — Английски, да. Само че сега просто се перча с него, припомням си старите времена. Но… — Той сви рамене. — Това вече няма значение. Сега си е сега. Трябва да живеем в настоящето, нали така?

— Поне така ни съветват философите.

— Si. Мисля, че е по-добре да говорим на испански и да престана да се държа като суетен старец. Que pasa con su madre?

— Доколкото знам е добре. Напуснах Ирландия преди няколко седмици и оттогава не съм я виждал.

— Трудни времена настанаха — тихо рече старецът, — щом се налага семействата да се разделят. Но понякога това наистина е необходимо.

Майкъл кимна и зачака мълчаливо.

— Значи вече сте тук — обади се Роса след кратка пауза. — Не бях сигурен, че нещата ще се развият така, както ме убеждаваше сеньората.

— Обикновено майка ми прави точно онова, което казва, че ще направи.

— Да, знам това. А за мен? — попита той. — Какво ви каза тази дама за мен?

— Не много. Само това, че сте тук и че трябва да ви открия. Че ще ми бъдете съюзник.

Роса кимна, после махна към едно от буретата в помещението.

— Седнете, сеньор. Трябва да обсъдим много неща.

Майкъл прие поканата му и седна, като го изучаваше с поглед. Днес на площада бе помислил Роса за обикновен пуерторикански селянин, кампезино. Но явно той не бе такъв. Дрехите му бяха съвсем обикновени, но в него самият имаше нещо изискано. И още нещо, не говореше с пуерторикански акцент. След като го чу да говори, а не само да прошепва няколко думички, Майкъл разбра, че старецът говори испански с чист кастилски акцент.

— Вие сте родом от полуострова, нали, сеньор Роса?

— Si. От Мадрид съм. Но не съм бил там вече десетина години. Съпругата ми почина, преди да дойда тук, но синът ми е с мен. Сигурно вече сте го видели. Той е кръчмарят горе.

— Да. Той доста ясно ми намекна, че ще ви намеря тук.

Роса се засмя.

— Хубаво е, че сте толкова забележителен човек, сеньор Къран, та хората лесно могат да ви разпознаят. А Педро не е много вещ по тънките намеци. Това, че не е особено потаен, бе една от причините да го доведа тук.

— Но нима в Пуерто Рико такива хора се справят по-добре, отколкото в Мадрид?

— В някои случаи — да. Знаете ли цялото ми име, сеньор?

— Не. Ако го знаех, отдавна щях да ви намеря.

— Значи тя не ви го е казала — замислено рече старецът. — Това е странно, а и доста интересно.

— За разлика от сина ви, майка ми е много потаен човек. Вероятно е имала причини да не ми каже. Как е цялото ви име?

— Казвам се Израел Роса Салседо. Това говори ли ви нещо?

Израел бе съвсем ясно. Роса бе толкова често срещано име, че не можеше да подскаже нищо определено. Салседо, което трябваше да е името на майката на стареца, принадлежеше на прочута фамилия, които се занимаваха с производство на платове и произлизаха от Франция, но сега се бяха установили в северна Испания. Майкъл сметна, че няма нужда да говорят със заобикалки.

— Ако майка ви е била от рода Салседо, предполагам, че сте евреин?

— Точно така.

— И въз основа на това ли се съюзихте с майка ми?

— Да кажем, че от там започнахме. Положението в Испания се промени доста. От 1854 година насам в страната вече е легално да си евреин. Но забележете, не и да построиш синагога или да провеждаш публични церемонии като сватби или погребения. Разрешено е да живеем там, но не и да се показваме. Според вас, дали ни смятат за заразни? — Старецът се разкикоти и без да очаква отговор, продължи: — Все пак това е по-добре, отколкото да те изгонят от родината, нали? Мисля, че е така. Сега в Мадрид има много евреи. Само че аз не съм там. Аз съм тук, в Пуерто Рико.

Майкъл чакаше старецът да каже още нещо, но не последваха повече обяснения.

— Чуйте — рече Роса, — ей там, зад вас, има още от този прекрасен тукашен ром. Може да си налеете.

Майкъл намери каната и напълни чашите им. Роса отпи мъничко, сякаш дегустираше вино, кимна в знак на одобрение и отпи една солидна глътка.

— Картата свърши ли работа?

— И то чудесна. Открих метоха.

— Добре, а срещнахте ли се със сестра Магдалена?

— Да, видях я.

— Е, и?

Майкъл не отговори веднага.

— Какво знаете за историята на майка ми? — попита той най-сетне.

— Знам, че е много богата и че смята да използва това богатство, за да постигне нещо за нашия народ.

Можеше ли човек да тълкува така намеренията на Лила, чудеше се Майкъл. Може би. Но ако Лила постигне нещо значимо за целия юдейски народ, това би било напълно случайно. В основата на всичките й планове лежеше единствено жаждата за мъст, както и желанието да си възвърне всичко, което смяташе, че по право й принадлежи. На нея и на сина й. Възстановяването на юдаизма в дома на Мендоса в Кордова бе от значение за други хора. За Лила, както и за него, то бе просто част от сделката, която бяха сключили. Роса го наблюдаваше и Майкъл трябваше да каже нещо.

— Да, това също ще бъде едно от последствията на плана ни — призна той.

— Добре, но каква е ролята на сестра Магдалена?

— Честно казано, не знам със сигурност. Какво знаете за нея?

— За монахинята? Много малко. Нека ви обясня. Преди време ние с майка ви се срещнахме, това беше още преди да дойда тук. После така се случи, че отново се видяхме в Лондон. Тъкмо тръгвах за Пуерто Рико, и майка ви ме помоли да открия една жена. Тя знаеше само първото й име, Ниевес. Но тя била необикновена жена, ясновидка. — Той сви рамене. — А ясновидките не се срещат под път и над път. Така че скоро разбрах, че тази Ниевес сега се нарича сестра Магдалена и живее в метоха сред хълмовете. Написах всички тези неща в едно писмо до майка ви. Това е всичко, което знам по въпроса.

Майкъл кипеше от вълнение, но се постара да не го издаде.

— Когато я търсехте, какво открихте?

Роса изглеждаше объркан.

— Това, което ви казах, и което съобщих на майка ви.

— Да, да, разбрах. Но по какъв начин я открихте, какво друго научихте?

Старецът сви рамене.

— Нищо интересно. Била е сираче в Понсе, после станала монахиня. А сега разправят, че била ясновидка. Само че слуховете на този остров направо се зараждат във въздуха. Пуерториканците са много лековерни хора. Знаете ли какво означаваше смъртта на детето, което погребаха тази сутрин?

— Че какво може да означава подобна смърт?

— Черна магия. — Роса сякаш изплю думите. — Начинът, по който бе обезобразено тялото й, говори, че е била използвана в някакъв обред, свързан с черна магия, вуду. — Къран забеляза, че старецът потрепери. — Знаете ли какво означава „вуду“?

— Не ми е много ясно. Нещо свързано с идоли, нали? И с много суеверия.

— Не точно суеверия. Да вземем например идолите. Ако някой направи кукла и напише на нея името ви, препоръчвам ви да бъдете особено внимателен, сеньор Къран. Човек не бива да пренебрегва черната магия.

— А тук, в Пуерто Рико, тя разпространена ли е?

— Доколкото знам, доскоро не беше. Но сега, когато робите вече са свободни и могат да пътуват от остров на остров, тя е навсякъде. Открай време положението в Хаити е най-лошо, но сега и тук са дошли хаитяни.

Майкъл бе заинтригуван от разказа му, но не за това бе дошъл да говори с Роса.

— Сеньор Роса, ако ми е нужна помощта ви, мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се. Преди около месец получих още едно писмо от майка ви, след като от доста време не бях чувал вести от нея. Тя съобщаваше, че пристигате, и че мога с нещо да ви помогна. Ето защо ви се представих.

Сигурно това не бе всичко. Роса не бе някакъв алтруист, който се тревожи единствено за вярата си. Сигурно очакваше и други награди, но Майкъл нямаше нищо против да му ги осигури, стига да си ги заслужи.

Старецът носеше мръсна и безформена сламена шапка и сега я свали от главата си. Под нея се показа изцапана и потна кърпа, с която бе пристегнал косата си. От нея той извади малко листче хартия.

— Тук е написан адресът на къщата, в която живея. Винаги можете да ме намерите, или там, или тук, в таверната. Но, сеньор, моля ви да бъдете особено дискретен. Заради нещата, които вършите из острова, мисля, че ще е по-благоразумно, ако не ни виждат заедно.

Майкъл бе изненадан.

— Какви неща?

— Говоря за кафеените плантации, сеньор. Както ви казах, слуховете в Пуерто Рико се зараждат направо във въздуха. А също и приятелството ви с онази dona de las putas.

— Така ли наричат Нурия Санчес, господарката на курвите?

— Някои хора, да. А друга използват и по-лоши имена. Разбира се, има и няколко по-хубави названия. Някои я смятат за ангел хранител.

— А вие? Вие какво мислите за нея?

— Аз лично мисля, че всички правим онова, което е необходимо, за да оцелеем, сеньор Къран. Както се казва в Талмуда… — Той млъкна и отново сви рамене. — Пак се отклоних от темата, Талмудът едва ли ви интересува. Но ще ви кажа нещо, сеньор. Вие, аз, сеньорита Санчес, дори и светата монахиня горе, сред хълмовете, всички сме еднакви. На първо място оцеляваме… а дали вършим добри или лоши неща, е на второ място.

 

 

Горе Педро бе зает с напитките. Той хвърли само бегъл поглед към високия ирландец. Таверната бе претъпкана с мъже, които пиеха и говореха едновременно. Човекът с гуирото бе изчезнал и край китариста бяха застанали двама певци на фламенко. Те пееха циганските ритми на Андалусия толкова гръмко, сякаш се опитваха със силата на гласа си да компенсират лошото си изпълнение.

Майкъл се поспря и се заслуша, но тези музиканти съвсем не бяха добри и не звучаха автентично. Той се замисли за своите прадядо и прабаба, Робърт Предателя и Ла Хитанита, легендарната циганска певица, чиито песни бяха успели да сплотят една раздирана от войни нация.

Каква необикновена жена трябва да е била. Леля му Беатрис му бе разказвала за живота й. Как, след като София и Робърт се оженили, тя се върнала във Франция и намерила семейството си, но открила и това, че евреите от Бордо били изгубили почти всичко. София пяла и на тях. Старите религиозни напеви, които никога не била забравила, както и циганските й песни, били предназначени за народа. От концертите си успяла да събере достатъчно пари, за да възстанови малката синагога, където дядо й я водел като дете. После, когато се върнала в Андалусия, била извикана от инквизицията — и тогава отрекла всичко и ги принудила да я пуснат.

„Казала им, че не е еврейка, отрекла се от бога си, защото знаела, че това е война“, бе казала Беатрис. „Знаела, че се бори за народа си, и ако се налага да лъжеш, за да победиш, значи трябва да направиш именно това.“

„Ами аз“, бе попитал той. „Аз също ли съм евреин?“

Беатрис не бе отговорила веднага. После бе сложила ръка на сърцето му.

„Ето тук може би. Защото си от рода Мендоса. Но не бива никога да казваш на баща си какво съм ти казала. Хуан Луис… той е различен. Може би ако баща ми бе живял малко по-дълго, нямаше да е така. Майка ми каза, че той — баща ми, синът на Робърт и София, — трябвало да каже някаква тайна на Хуан Луис, когато порасне достатъчно. Но каквато и да е била тя, татко умря, преди да може да я сподели с някого. Той умря при нещастен случай. Остави ни само медальона.“

По време на този разговор Майкъл бе само на осем години. Тогава не му бе станало особено ясно, какъв е този медальон, девизът, който му напомняше никога да не забравя Йерусалим, тайната, която баща му бе отнесъл в гроба си, но въпреки това, той никога не забрави разговора. Както не бе забравил и онзи път, когато Беатрис го заведе в Севиля, за да чуе как циганите пеят в пещерите си в Триана.

Майкъл остана заслушан в музиката в таверната само още няколко мига, после излезе. Можеше да направи разлика между хубаво и лошо фламенко. Но човекът на име Роса бе прав: да различиш лошите от добрите хора бе далеч по-трудна задача.