Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (16)

15.

Хълмовете над Сан Хуан, седем часа вечерта

Из тясната килия на сестра Магдалена се носеше странна миризма — не бе неприятна, но епископът не успя да се сети на какво точно мирише. Той се наведе над тялото на монахинята. Игуменката вдигна свещта си, така че негово преосвещенство да вижда по-добре.

Магдалена бе облечена в расото си и лежеше на каменна плоча, покрита с тесен сламен матрак. И двамата посетители я гледаха загрижено. Тя лежеше напълно неподвижно, сякаш бе мъртва. Игуменката се прекръсти и измърмори някаква молитва. Сестра Магдалена отвори очи и примигна няколко пъти, заслепена от непривичната светлина на свещта, после се опита с мъка да се изправи на крака.

— Ваше преосвещенство, не знаех…

Епископът протегна ръка, за да я спре.

— Моля те, не трябва да се опитваш да станеш. Няма нужда. Казаха ми, че си много болна, дете мое.

— Не, не, не съм. Просто…

— Очевидно е, че си болна. Проявила си голямо непокорство, за да позволиш здравето ти да се влоши до такава степен. Игуменката ми каза, че отказваш да се храниш. Това не влиза в обета ти, сестро.

— Вслушвам се в думите ви, както в думите на самия бог — промълви Магдалена. — Откак дойдох тук, винаги съм се покорявала на заповедите ви. Освен…

— Освен за това, че искаше да те пусна да всяваш паника сред народа и тъй като не ти позволих, ти си ми сърдита. Затова сега, в знак на протест, гладуваш и си готова да умреш.

— Не. Простете ми, ваше преосвещенство, вие не разбирате. Правя само това, което бог ми нарежда. Само изпълнявам неговата воля.

— Волята му е да спазваш обета си и да се вслушваш в нарежданията ми.

Лицето на Магдалена не бе изгубило и частица от красотата си, макар да бе отслабнало до неузнаваемост. Сега то се сгърчи от болка.

— Точно това е загадката, която разкъсва душата ми — призна тя.

— Ако гласът, който чувам, е божият глас, и ако обетът ми е даден на бог, как е възможно тези два гласа да ми повеляват да правя различни неща?

Епископът знаеше, че този проблем не измъчва само монахинята. Подобни дилеми бяха тормозили съзнанието на много свети мъже и жени. Знаеше също така, че светците обикновено избираха да се подчинят на гласа божи, а не на по-висшестоящите от тях в църковната йерархия, но нямаше нужда да го казва на Магдалена.

— Трябва да избиеш от главата си всички тези въпроси, дете мое, и да правиш това, което ти нареждам. Само когато спазваш обета си, можеш да постигнеш покой за душата си. А сега искам да напуснеш тази уединена килия и да се преместиш в метоха, за да може игуменката да се грижи за теб по-добре. Трябва да си почиваш и да ядеш всичко, което ти дават.

Магдалена бе чула само първата заповед.

— Да напусна килията си! Не, ваше преосвещенство, умолявам ви! Не ме карайте да…

— Само за малко. Докато отново се почувстваш здрава. После ще решим какво да правим.

— Не мога! Нека бог и Светата му майка ме съдят, но не мога да напусна това място. Освен ако го направя, за да ида сред хората и да им кажа какво ще се случи. Бог ми нареди това, и то неведнъж.

Монахинята погледна двете лица, които се взираха в нейното — игуменката, която притежаваше толкова голяма власт, и епископът, който олицетворяваше мощта и авторитета на цялата света църква.

— Моля ви — промълви тя.

— Ние ще се грижим добре за теб, малка сестро — обеща игуменката. — Знаеш колко много те обичаме.

Очите на Магдалена бяха потъмнели от скръб.

— Моля ви, ваше преосвещенство — прошепна тя. — Ще ме изповядате ли?

Епископът кимна. Не можеше да откаже на такава молба, това би значело да престъпи всички принципи на своята духовна длъжност.

Игуменката веднага остави свещта на грубата дървена маса край леглото на Магдалена.

— Ще съм отвън, ако ви потрябвам — рече тя и напусна килията.

Магдалена знаеше, че старата жена ще излезе веднага, щом чуе, че иска да се изповяда. Така повеляваха църковните канони. При изповед покайващият се и изповедника трябваше да са съвсем сами.

Епископът бръкна в джоба на одеждите си и извади късия, тесен епитрахил, който винаги носеше със себе си. Това бе символът на най-свещеното му право — да извършва църковните тайнства. Епитрахилът бе тясна сатенена лента, пурпурна от едната страна, бяла от другата. Той го притисна към устните си и понечи да го окачи на врата си.

— Почакайте — прошепна сестра Магдалена.

— Да?

— Преди да се изповядам, искам да ви кажа нещо.

Епископът зачака с епитрахила в ръце.

— Искам да ви кажа нещо за Конча.

Ето че и това бе дошло — присъдата, която се надяваше да бъде произнесена едва когато се яви пред своя бог. Сърцето на епископа биеше лудо, а по гърба му се стичаше пот, но той успя да каже със спокоен глас.

— Моята прислужница ли? Какво има?

— Не бива да се тревожите толкова — простичко рече Магдалена.

Той не бе сигурен, че е чул добре. Наведе се към нея и попита:

— Какво? Какво казахте?

— Казах, че не бива да живеете в такъв страх. Този ваш грях, този мъничък грях, ще остане само между вас и бог. Никой няма да научи за него. Не и докато вие или тя сте живи. Бог е много търпелив към нашите слабости, ваше преосвещенство. Той разбира страховете и самотата ни.

— Но ти — прошепна той, знаейки, че е безсмислено да отрича истината, — ти знаеш.

— Това ми бе известено само за да мога да ви успокоя. Сега, в последните дни.

— Последните дни на какво?

— На живота ми.

— Но ти си още млада. Това са последните ти дни само ако ти го пожелаеш. А да направиш подобно нещо е грях. Несъмнено знаеш това.

— Това не е моята воля, а неговата.

— Как може това да е божията воля, да се оставиш да умреш от глад? — Макар да изпитваше дълбоко страхопочитание пред самото й присъствие, пред светостта й, в която бе сигурен, епископът не можа да скрие нетърпеливите нотки в гласа си. — Трябва да се храниш. Телата ни са храмът на Светия Дух. От нас се изисква да се грижим за тях.

— Si, ваше преосвещенство. Но това е така, докато бог не повели друго.

Сестра Магдалена разрови завивките на края на леглото и извади смачкано парче груб памучен плат, което някога е било бяло. Тя леко се надигна от леглото и се наведе към свещта.

— Погледнете, ваше преосвещенство. Моля ви.

Той погледна кърпичката и се отдръпна сепнат.

— Кръв!

— Si, от две седмици насам кашлям кръв. Затова не се храня, ваше преосвещенство. Не мога. Гърлото ми е затворено. Мога да преглътна само малко течност, нищо друго.

Епископът направи кръст във въздуха:

— Madre de Dios, значи е по-наложително от всякога да идеш в метоха и да се грижат за теб както трябва.

Магдалена поклати глава.

— Не, няма нужда. Тук бог е непрекъснато с мен. Не се нуждая от нищо друго. Освен…

— Освен какво?

— Две неща, ако можете да ми направите тези услуги, ваше преосвещенство.

— Кажи, какви са те?

— Първо, кажете на хората за това, което ще се случи…

— Американците. Те вероятно ще дойдат — призна епископът. — Вече завладяха Куба. Логично е да предположим, че ще превземат и Пуерто Рико.

— Но не бива да има кръвопролития.

Той се поколеба и дълбоко се замисли.

— Мога да говоря с някои хора. Не с най-важните обществени фигури, но с хора, които имат влияние в селата. Може би…

— Si! Това е чудесна идея. Те ще се вслушат в думите ви.

— Сега може би ще го направят — призна той. — Преди няколко седмици, когато за пръв път спомена за това, хората все още се правеха на герои и вярваха на нелепата идея, че този мъничък остров може да устои някак на онези norteamericanos. Но сега ми се струва, че хората започнаха да разсъждават по-трезво. Най-тържествено ти обещавам, че ще направя каквото мога. Но ти каза две неща, какво е второто?

— Човекът, който се нарича Майкъл Къран — рече сестра Магдалена, без да се колебае. — Трябва да говоря с него още веднъж, преди да умра. Има нещо, което трябва да му кажа. Ще го изпратите ли при мен?

— Ще се опитам да направя и това. Не мисля, че ще е трудно. Сеньор Къран е много впечатлен от теб.

Сестра Магдалена се усмихна.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство. Дано бог ви се отплати за добрината ви към мен. А сега, моля ви… — рече тя и посочи епитрахила му.

Епископът го сложи около врата си и коленичи край каменната плоча, която й служеше за легло. Магдалена се прекръсти и започна изповедта си.

— Благослови ме, отче наш, защото съгреших…

Десет минути по-късно, със свещта в ръка, епископът излезе от килията и се озова в тъмната стаичка, където го чакаше игуменката. Той набързо й даде някакви нареждания. Докато говореше, непрекъснато мислеше за миризмата, която витаеше из въздуха в стаята на сестра Магдалена. Най-сетне бе разбрал на какво мирише: въпреки че никъде наоколо нямаше цветя, въздухът бе изпълнен с аромата на рози.

 

 

Понсе, единадесет и половина вечерта

Майкъл стоеше на главната улица на града и проклинаше идиотското хрумване да дойде тук. Намираше се на гарата в Агуадия и чакаше влака за Сан Хуан, но точно тогава бе пристигнал един влак в обратната посока, към втория по големина град в Пуерто Рико, разположен на южния бряг. Без да се замисли за повече от пет секунди, Майкъл се бе качил на него. И ето че сега, три часа по-късно, той стоеше сред обичайната тълпа шумни пуерториканци и се чудеше какво, по дяволите, прави тук. Майкъл спря един минувач.

— Disculpame, senor, pero…

— Si, senor? — Мъжът зяпна Майкъл, явно заинтригуван от вида му.

— Търся приюта за сираци — обясни Майкъл.

— Que orfanto, senor?

— Този, който се поддържа от епископа в Сан Хуан.

Човекът се изплю на земята в краката на Майкъл.

— В Понсе няма нищо, което да се поддържа от Сан Хуан.

Майкъл съвсем не се интересуваше от междуособиците и политическите им пристрастия, а само искаше да получи информация.

— Добре, но приюта…

— Не знам нищо за никакъв приют.

Непознатият понечи да се отдалечи, но Майкъл го спря с ръка.

— Моля ви, наистина трябва да открия това място. Знам, че някъде наблизо има място, където се грижат за деца без родители.

Внезапно мъжът щракна с пръсти.

— Yo se. Знам какво имате предвид, сеньор. Жената, наречена Ла Бруха, тя живее извън града, край хасиендата „Де Вивес“ и се грижи понякога за разни деца.

— Ла Бруха. Няма ли и друго име, освен това, Вещицата?

— Si, senor — призна той. — Предполагам, че има и друго име, май беше Долорес, но не съм сигурен. Всички така я наричаме, Ла Бруха.

Началото съвсем не бе многообещаващо. Упътиха Майкъл към някакво място на шест мили северно от града, после той вдигна багажа си и тръгна пеша.

Луната отново бе почти пълна и осветяваше пътеката, по която вървеше. Пътят не бе труден, но щеше да върви къде-къде по-бързо, ако остави нещата си скрити в храстите. Поколеба се за миг, но после реши да рискува. Скри кесията и куфарчето и сложи един голям камък пред скривалището, за да го открие по-лесно на връщане. После продължи бързо напред.

Край пътя течеше малка рекичка. Докато вървеше, той чуваше ромона й. По едно време Майкъл спря и си проби път през храсталака, за да пие вода от нея и да измие лицето си. Водата бе леденостудена. Сигурно идваше от високите планини, които минаваха през средата на острова. Те отделяха Понсе от Сан Хуан. Едно време е било почти невъзможно да бъдат прекосени. Допреди няколко години, когато бяха проправили пътища и железницата бе пусната в действие, сигурно хората от двата града никога не се бяха виждали.

Докато вървеше, той си мислеше за това как би се променило всичко, когато дойдат американците. Това бяха безцелни размисли, в действителност въобще не му пукаше какво ще стане, но тези мисли отвличаха вниманието му от нелепостта на това да върви пеша през такава пуста местност в полунощ. Търсеше една жена, за която всички говореха като за вещица, и която сигурно нямаше да му каже нищо полезно, дори и да я открие.

След час и половина вървене пред очите му изникна една колиба. Тя бе толкова мъничка и с течение на годините по стените й бе наслоена толкова много вар, че приличаше на сладоледов пудинг. Зад нея част от гората бе изсечена и имаше градинка, чиито подредени лехи се спущаха до самата рекичка. Майкъл огледа къщурката. Тя нямаше прозорци, само една ниска врата, боядисана в зелено, се открояваше на бялата стена откъм пътя.

Ето, че бе стигнал. Ами сега, какво да прави? Не можеше да почука на вратата в този късен час. Но ако нямаше намерение да го стори, тогава за какво бе дошъл?

Майкъл все още се опитваше да реши какво да прави, когато вратичката се отвори.

— Влезте, сеньор.

Жената, която го заговори, бе дребна и много стара. Кожата й имаше цвят на маслини и бе набраздена от дълбоки бръчки. Сивата й коса бе ниско подстригана и прилепнала към главата й на ситни къдрици. Съдейки по високите й скули, Майкъл реши, че има много индианска кръв, както и малко негърска. Човек би я помислил за мъж, ако не бе облечена в дълга рокля и престилка. Майкъл пристъпи напред.

— Простете, че ви безпокоя в този късен час — започна той.

Жената сви рамене.

— Хората идват тогава, когато имат нужда. Времето няма значение. — При тези думи тя се отдръпна от вратата и го подкани да влезе.

Къщата бе построена по начина, който испанците бяха наложили навсякъде из островите и Латинска Америка. Майкъл се озова в малък вътрешен двор с квадратна форма, от който три врати във всяка от стените водеха към малки стаи. До четвъртата стена, която граничеше с пътя, имаше пейка. Жената го покани да седне на нея.

— Седнете и ми кажете за какво сте дошъл.

Майкъл не знаеше как да започне. Историята, която искаше да й разкаже, въпросите, които напираха в него — всичко това му изглеждаше абсурдно сега, когато вече бе тук. Освен това мястото съвсем не приличаше на приют за сираци. А епископът бе казал, че сестра Магдалена е отгледана в приют.

— Някаква жена ли? — попита Ла Бруха, когато видя, че той не казва нищо. — Ти я искаш, а тя не те иска, това ли е? Сигурно си дошъл за еликсира, който ще промени чувствата й.

— Не, нищо подобно.

— Добре. Тогава какво има? Не, не ставаш достатъчно твърд — рече тя след кратка пауза. — О, не се срамувай, сеньор. Много мъже идват при мен с този проблем. Имам нещичко, което ще те направи толкова голям и твърд, че няма да повярваш на очите си. А жена ти ще се разпиши и ще избяга ужасена от спалнята… — Щом видя изражението на Майкъл, тя млъкна. — Имаш ли жена?

— Не, не съм женен.

— Тогава приятелка? Или курвите? Можеш ли да ги задоволяваш?

— Старая се — призна той. — Засега не мога да се оплача.

Старицата изглеждаше наистина объркана.

— Тогава, сеньор, защо си дошъл при мен посред нощ?

— Искам да ви попитам нещо. Поне мисля, че искам. Но не съм сигурен дали трябва да питам точно вас.

— Но мислиш, че може би аз съм човекът, когото търсиш?

— Да. Или поне когато попитах в града за orfanto, ми казаха да дойда тук.

Жената кимна с глава.

— Наистина, понякога се грижа за деца, за които майките не могат да се грижат. Но чак пък orfanto… — Тя махна към бедната къщурка. — Това е единствената ми къща, сеньор.

— Много деца ли сте отгледала?

— През всичките години, да, доста са. — Тя го наблюдаваше внимателно. — Да не търсиш някое изгубено дете, сеньор? Някое, дето мислиш, че са оставили при мен?

Майкъл поклати глава.

— Не, не е така, както си мислите. Жената в метоха, сестра Магдалена, вие сте я отгледали, нали?

Ла Бруха не отговори. Ръцете й бяха сключени в скута й. Тя се вгледа в тях за момент, после рязко се изправи.

— Чакай тук — нареди му тя.

Изминаха няколко минути, но тя не се връщаше. Майкъл се чудеше дали смята да го остави да си седи тук, докато му омръзне и реши да си върви. Но най-сетне тя се върна, като носеше бутилка и две метални чаши.

— Ето, това го правя сама. Ще ти хареса. — Тя наля в чашите някаква тъмнокафява гъста течност и веднага изпи своята. Майкъл направи същото. Алкохолът бе от захарна тръстика, но бе по-силен от всичкия ром, който бе опитвал на острова. От питието по очите му избиха сълзи и гърлото му залютя така, сякаш бе глътнал огън. Но пък стомахът му се почувства отлично. Силният ром го сгря и му помогна да не се чувства чак такъв глупак, че седи тук и разговаря с някаква стара вещица, когато трябва да е в Сан Хуан и да се грижи за неотложната си работа.

Ла Бруха наля по още едно питие. Отново изпразниха чашите си на един дъх. Сега се почувства малко замаян. Но далеч по-добре, отколкото в началото.

— Сестра Магдалена — започна старицата, докато запушваше бутилката, след което я остави на земята до краката си. — Да, да, и тя беше при мен.

— Коя е майка й? — попита Майкъл. — Тя имала ли е други деца?

— Ако Мария Ниевес, тази, която наричате сестра Магдалена, имаше майка, тя нямаше да е отрасла при мен.

Майкъл знаеше, че тя просто увърта, за да спечели време и да прецени колко да му каже.

— Но това е нелепо, всеки човек си има майка, дори и изоставените деца.

— Ниевес не бе изоставена. Тя бе оставена при мен. Защото…

— Защото защо?

— Майката си имаше причини. — Ла Бруха не го поглеждаше.

— Какви причини? — Майкъл бръкна в джоба си и извади шепа песети. — Заповядайте, вземете това за добрите си дела. Сигурен съм, че ще са ви от полза. Какви причини? — попита той отново.

Тя се поколеба за миг, после взе парите и ги пъхна в джоба на престилката си.

— Ще взема парите, защото ти можеш да си позволиш да ми ги дадеш, а и както сам каза, наистина ще ми свършат добра работа. Но езикът ми не е за продан, сеньор.

— Съжалявам. — Божичко, обидих я! Това ще съсипе всичко. — Не исках да купувам информация от вас. Само да ви помогна, защото, както казахте, наистина мога да си го позволя.

— Понякога жените идват при мен, защото имат големи проблеми, хич не им е лесно. И аз правя каквото мога, за да им помогна.

— Майката на Мария Ниевес също е имала проблеми, нали? — попита тихо той.

Ла Бруха заговори бавно, сякаш му обясняваше неща, които не очаква той да разбере.

— Това бе много трудно раждане. Родилните мъки продължили с дни. Тя успя да се довлече при мен. По време на родилните мъки, тя дойде при мен пеша. Можеш ли да повярваш на такова нещо?

— Мога. Хората вършат невероятни неща, когато са отчаяни. А родилните мъки са били тъй ужасни, защото е имала близнаци, нали?

Той чакаше, но старицата мълчеше.

— Близнаци — повтори Майкъл. — Тя е родила две момиченца, не е ли така?

Ла Бруха кимна.

Той почувства как у него се надига тържествуваща радост.

— И е оставила едното, а е взела другото. Точно това се е случило, нали?

— Първо искаше да остави и двете — призна старицата. — Мъжът, с когото живееше, не беше бащата на момиченцата. Тя знаеше, че той не би приел още две гърла за изхранване, щом дори не са негови деца. Тя го обичаше, а имаше и други деца. Трябваше да избира. Затова искаше да остави и двете.

— Но не го е направила?

— Не. В последния миг, когато вече си тръгваше, тя взе едното и избяга през вратата с момиченцето в ръце.

Тя посочи вратата, която водеше към пътя. Луната вече се бе издигнала високо над главите им и осветяваше с ярката си светлина напуканата зелена боя. Лунната светлина сякаш приканваше Майкъл да си върви, да поеме своя път към собствения си свят и собствените си грижи.

— Не мисля, че тя е знаела кое от децата взима със себе си — продължи Ла Бруха. — Но аз знаех. От първия миг можех да ги различа. Тя сама им даде имена, веднага щом се родиха. Едното нарече Ниевес…

— А другото — Нурия — продължи вместо нея Майкъл.

Ла Бруха го погледна.

— Ти знаеш много неща, сеньор. За един estranjero като теб наистина знаеш много. Но си прав, тя взе Нурия и остави Ниевес. Трябваше да й кажа. „Нурия“ извиках аз след нея, „взе Нурия“. — Тя замълча, погълната от спомена, после попита: — Откъде знаеш всичко това?

— Стана съвсем случайно, по една случайност разбрах колко си приличат.

— Не мисля, че някой друг, освен теб знае това. Защото Ниевес бе толкова необикновена nina. Бог бе благословил това дете. Дори и аз не можех да разбера как научава нещата, които знае, как прави нещата, които прави.

Старицата облегна глава на стената, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Майкъл.

— Mira, има неща, които изглеждат невъзможни, но въпреки това са самата истина. Тук няма училища, а за да намериш учител, трябва да вървиш в продължение на много часове. Но когато Ниевес беше на седем години, тя можеше да чете и да пише. Аз не мога нито едно от тези неща, но тя ги можеше.

— Къде се е научила? — попита Майкъл. — Как?

Ла Бруха сви рамене.

— Не знам, сеньор. Може би бог я е научил. — Старицата се наведе напред и се загледа в лицето му. — Затова не бива да се изненадваш, че щом ми каза да я заведа в Сан Хуан, аз я послушах. Когато тя каже нещо, човек знае, че трябва да го направи. Тогава нямаше влакове. Прекосихме планините пеша. Отне ни цяла седмица.

— Какво стана, когато стигнахте там?

— Тя отиде в банката. При онази зла старица, Мария Ортега. Не знам какво са си говорили. Само знам това, че накрая Ниевес остана доволна. После каза да я заведа при епископа.

— И той я настани в метоха.

— Да. И той трябваше да направи онова, което тя му нареди. Той го разбра още от първия миг, както и аз го бях разбрала. Тя обясни, че трябва да е отшелничка, да не живее с другите монахини, че трябва да крие винаги лицето си зад черно було. И когато тя каза това, аз разбрах: никога никой няма да узнае, че има близначка. — Ла Бруха вдигна глава и го измери с поглед — Така че ти, сеньор, как разбра за това?

— Съвсем случайно — повтори той. — Както вече ви казах. Но това не е важно. Кажете, как реагира епископът, когато узна какво иска Ниевес?

Ла Бруха се изсмя. Звукът бе тихичък и приличаше на кудкудякане.

— Епископът просто стоеше и я слушаше и кимаше с глава, а после направи точно онова, което тя му каза. Така че никой не ги е виждал и двете и никой не знае, че са близначки. Освен теб.

Двамата поседяха известно време мълчаливо.

— Знаете ли какво е станало с Нурия? — попита най-сетне Майкъл.

Старицата сви рамене.

— Чувам разни истории. Дали са верни, а и дали става дума за същата Нурия, не знам. Но и не искам да знам, сеньор. Понякога да не знаеш е по-добре.

Майкъл се изправи и тя стана заедно с него. Посивялата й глава едва достигаше височината на раменете му. Къран се наведе и я целуна тържествено по двете бузи.

— Gracias, доня Долорес. Наистина много ми помогнахте. И обещавам да не кажа на никого какво знам и откъде съм го научил.

— Никой не ме е наричал Долорес откак бях малка — прошепна старицата. — Знам, че си добър човек, сеньор. Мога да подуша добротата у хората. Както и опасността, ако ги заплашва нещо. Внимавай, сеньор. Мисля, че трябва много да внимаваш.