Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (9)

Глава IX

— Хей, я погледни нагоре! — прозвуча един мъжки глас.

Лайза навсякъде би познала дълбоките му меки тонове — от Планините на поверията чак до Амазонската джунгла.

— Ерик! Чакай, сега идвам!

Докато се катереше по склона, го видя. Беше се излегнал сред купчина камъни на една страна, сякаш се наслаждаваше на гледката от каньона.

— Внимавай! — извика й. — Тези скали се ронят.

В този момент кракът й се подхлъзна върху някакви отломки и тя по чудо не полетя в бездната.

— Внимавай, Лайза!

Когато успя да наближи, загрижеността в гласа му изчезна.

— Лайза, какво, по дяволите, търсиш тук?!

Думите му я накараха да спре, тъкмо когато се канеше да се хвърли на врата му и да го обсипе с щастливи целувки.

— Просто случайно минавах. А ти можеш ли да ми обясниш, какво правиш в този пущинак? — отвърна му злъчно.

— Приклещен съм в скалите.

Лайза си пое дълбоко дъх и с усилие потисна всичките емоции, които напираха в гърдите й.

— Лошо ли си ранен? — успя да попита спокойно.

— Не знам. Но съм прикован неподвижно. Измъкни ме оттук.

— Значи така, станало е едно нищо и никакво свличане. И ако се вземе предвид, че не си ме очаквал, излиза, че ти е било безразлично, на кого сигнализираш с това нещо, така ли? — Посочи към огледалцето в свободната му дясна ръка. — Сигурно го носиш със себе си, за да проверяваш, дали добре си се дегизирал?

— Хубаво направих, че си сложих тези мустаци и брада, иначе кожата ми щеше да стане на гьон от това проклето слънце.

Лайза прецени ситуацията. Лявата му ръка бе заклещена много неприятно, а един доста голям камък бе затиснал десния му крак.

Преглътна тежко.

— Искаш да кажеш, че си попаднал в това скално свличане по една случайност?

— Не виждаш ли сама? — изстреля Ерик. Но след малко разбра истинския смисъл на въпроса й. — Беше странно съвпадение — рече с равен глас.

Мина й през ума, че сигурно никога нямаше да научи самата истина.

— Е, добре — измънка с половин уста.

— Честно — увери я Ерик, тъй като тя продължи да гледа подозрително. — Ако се опитваха да ме убият, мисля, че щяха да си свършат работата докрай.

Лайза трябваше да признае, че това звучи напълно правдоподобно. Освен това той й напомни:

— Обещах ти да не те лъжа никога.

— Мислех, че си го забравил.

— Това мое пътешествие дори изобщо нямаше да бъде опасно, ако майката природа не си беше направила такава лоша шега.

„Но аз щях да полудея от тревога по теб, проклетник такъв!“ — наруга го мислено.

— Успях да се срещна с моя човек — продължи Ерик. — Тъкмо се връщах, когато се случи всичко това. Можех да го избегна, но просто рефлексите започват да ми изневеряват. Трябва да е от възрастта.

Лайза осъзна, че в действителност реакциите му бяха забавени, тъй като бе стоял цяла нощ буден, за да се грижи за нея, докато беше болна. От онази сутрин, когато бе напуснал апартамента й, му се събираха средно по-малко от три часа сън на денонощие. „Слава богу, че не му се е случило най-лошото!“

Приближи се, за да обмисли как да го освободи от каменната клонка. Внезапно тя изпищя. Някакво космато черно нещо пълзеше точно до главата му. „Сигурно е огромен паяк тарантула!“

Бързо грабна най-близкия камък и го стовари върху „нещото“ няколко пъти последователно, докато от него останаха само жалки късчета. Неволно потрепери, като потисна страха си — и то повече за Ерик, отколкото за самата нея.

— Поздравления — каза той сухо. — Току-що прати мустаците ми на кино.

— О, Боже! — възкликна Лайза и се отпусна върху скалата.

Започна да се смее, за да сподави сълзите, които напираха в очите й. „Ерик в никакъв случай не се нуждае от една истерична жена до себе си. Не бива повече да бъда истеричка!“

Той също се разсмя.

— Отлепих ги, понеже ми беше много горещо с тях.

— От теб всичко може да се очаква! Донесла съм вода в джипа. Освен това ще взема крика. Мисля, че ще свърши добра работа, за да те освободя от тези канари.

Докато отиде до автомобила и се върне, Лайза имаше достатъчно време, за да може раздразнението й да вземе връх над останалите й чувства. Страшно се изкушаваше да положи главата му в скута си и да придържа чашката от термоса до устата му, докато пие. Но реши, че е по-добре да се въздържа и вместо това просто я напълни и я тикна в дясната му ръка.

— Като еликсир е — каза Ерик е благодарност, след като отпи.

— По-добре ли се чувстваш? — запита го предизвикателно.

— Доста. Вече…

— Сега можеш да ми разкажеш всичко — какво дириш из тези планини, какво изобщо търсим в Аризона, защо сме потеглили натам, където отиваме, ако изобщо знаеш, накъде отиваме, и прочие!

— Лайза, моля те, не започвай отново. Нали вече ти казах, и на мен не всичко ми е ясно.

— Нищо, обясни ми, колкото можеш. Искам да знам това, което и ти знаеш. Да започнем например с това — с кого си се срещал днес, по какви причини и какво установи след това?

— Престани да се занасяш с мен и ме измъкни оттук.

— Няма да стане. Поне докато не ми разкажеш всичко. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Лайза хвърли поглед към небето. Мракът поглъщаше тъмнооранжевите оттенъци над хоризонта.

— Твърде скоро ще бъде достатъчно тъмно, за да не можеш да намериш пътя за връщане.

Беше се надвесила над него, като се опитваше да игнорира спазъма в долната част на корема си при вида на неговата мъжествена фигура. „Бих могла да се любя с него, вместо да седя тук и да го разпитвам“ — споходи я натрапчива мисъл.

В продължение на няколко минути никой от двамата не отстъпи.

— Има и други хора замесени! — каза накрая Ерик.

— А мен изключваш ли ме? Мисля, че това ме засяга повече, отколкото всеки друг — укори го тихо.

— Всичките тези хора, невинни, както и ти, ми имат пълно доверие.

— Но аз трябва да знам. Нали щяхме да бъдем партньори?

— Ние — комбина? Откога? Шпионите не работят по двойки — като лекар и сестра. Пък и не е в стила ми — натърти той. — Аз действам сам.

— Както виждам, добре се справяш — клъвна го Лайза.

— Ако знаех нещо със сигурност, щях да се обърна към съответните власти.

— Нали и ти принадлежиш към тях — напомни му тя. — Или поне, съдейки по думите ти.

— Знаеш много добре, че имам предвид по-висшестоящите.

— Като вземеш под внимание позициите на нас двамата в момента — подчерта Лайза, като се изправи над него, — аз определено стоя по-високо от теб. — След кратка пауза тя отново поде настоятелно: — Така че дори да не знаеш нищо със сигурност, кажи ми поне подозренията си.

Ерик не й отговори нищо. Тя хвана крика и го вдигна.

— Мисля, че има начин да те накарам да говориш.

— Лайза, престани с тези глупави шеги. И двамата добре знаем, че не възнамеряваш да ме удариш с това нещо.

— Прав си — отвърна му. — Няма да го направя.

И сложи крика на рамо.

— Утре сутринта ще се върна, за да проверя, дали си променил решението си.

— Стига си издевателствала над мен, Лайза — ядоса се Ерик. — Помогни ми да се освободя най-сетне от тези камъни.

Тя дори не се обърна, докато слизаше надолу по хълма. Хвърли крика на предната седалка и запали двигателя.

— Ти блъфираш! — извика Ерик след нея е нарастваща несигурност в гласа.

Включи на скорост и потегли.

— Лайза, не можеш да ме оставиш тук! — Той вече крещеше отчаяно.

— Защо пък не? — отвърна му през рамо. — Едва ли би могъл да бъдеш на по-сигурно място в момента. Не вярвам някой да те потърси на това място.

— Но аз ще ожаднея отново! А и с тези змии тук — Ерик отново направи опит да разтопи леденото й сърце.

Тя натисна спирачките, изгаси двигателя, взе крика и се изкатери пак при него.

— Добре. Склони ме.

Седна върху един камък наблизо.

— Какво правиш сега? — попита Ерик с нарастващо раздразнение.

— Стоя на пост. Или по-скоро бих казала, че седя на пост, за да прогонвам някакви си отровни змии, които се опитват да се промъкнат до нашия велик шпионин.

— А-а, така значи! Все пак си се загрижила за мен… — отвърна той със злъчен сарказъм.

— Да, по дяволите! — избухна Лайза.

Сетне въздъхна. С мъка преглътна океана от вълнения, който се канеше да прелее.

— И ако искаш да знаеш, желая да ти помогна… Да помогна на нас двамата…

Лунната светлина й позволи да проникне отвъд фалшивата му фасада и да види истинския Ерик. Чувствата им очевидно бяха взаимни.

— Ти означаваш много за мен… — смотолеви той трепетно.

Сърцето й заби лудо при това негово признание.

— Искам да те пазя, за да не ти се случи нищо лошо — добави.

И тъй като Лайза премълча отговора, който трябваше да последва, сам го изрече:

— А в момента не бих казал, че се справям блестящо с това си задължение.

— Понякога е трудно човек да се оправя сам — заяви тя, като въздъхна отново.

Знаеше, че не бе трудно да се пропука бентът и да даде израз на чувствата си.

Приближи се до него, коленичи и срещна погледа му.

— Последвах те, защото предполагах, че мога да ти бъда полезна с нещо. Мислех, че ще оцениш съдействието ми, но ти не ми позволяваш да направя много за теб. Така че, или ме приеми, или си отивам безвъзвратно.

Ерик за миг затвори очи, сякаш за да избяга от действителността.

— Виж какво, аз не искам да си тръгваш. Държа да останеш с мен, и то не само поради тези причини, които предполагаш.

Тя плахо докосна връхчетата на пръстите му със своите и, тъй като Ерик не се отдръпна, вкопчи се в ръката му и прошепна умолително:

— Тогава ми помогни да устоя.

Отговорът му бе на пресекулки:

— През по-голямата част… от живота си… се учех… да не се доверявам на никого…

Кехлибарените му очи се впиха в нейните, докато с мъка произнасяше следващите думи:

— И може би… това ще си ти, която ще ме научиш… да се доверявам…

— Можеш напълно да ми вярваш, Ерик — каза Лайза нежно, галейки дланта му. — И то винаги.

Но премълча това, че самата тя му нямаше доверие. Поне до този момент. И може би никога нямаше да му има.

Докато полагаше усилия да го освободи, Ерик й разказваше за подозренията си, като от време на време й се налагаше да го подканя. Предполагаше, че сигурно е наклеветен от един дясно настроен диктатор от латиноамериканските страни, вероятно, защото бе разбрал, че разполага със солидна информация за някои тъмни негови афери. Така че му било необходимо да го злепостави или да го отстрани от играта.

Планът на Ерик бе да се свърже с хора, които да го осведомяват, и по този начин да докаже подозренията си. Те бяха предимно бегълци, незаконно преминали границата.

Сега трябваше да пътуват все на юг, докато Ерик успее да се срещне с тях. Днес той се бил видял с една „хиена“ и този човек го свързал с цяла група политически емигранти, които пристигнали нелегално в Съединените щати от същата латиноамериканска страна.

Най-сетне Лайза успя с помощта на крика да освободи лявата му ръка. Ерик се зае да й помага да отмести камъка и от крака му, но изведнъж простена. Китката му беше изкълчена. Скоро установи, че и глезенът му е наранен.

— Било ми писано да разчитам на теб — констатира той, докато Лайза го прикрепяше по пътя към джипа. — Имам нужда от опората ти и в двата смисъла на думата.

Бе очевидно, че се чувства конфузно не толкова заради травмите си, колкото поради факта, че бе споделил твърде много с нея.

Лайза не искаше да му напомня, нито пък на себе си, за това колко вероятно бе да не се завърне никога от страховитите дебри на Планините на поверията. Не биваше да се възползва от преимуществото си, тъй като почувства, че той отново бе започнал да се затваря в черупката си.

— Ако ти се беше случило нещо — заяви със спокоен глас тя, — нямаше да знам на кого да се обадя.

Ерик направи дълга пауза.

— Запомни тези два номера. Повтаряй си ги наум всеки ден — добави той, — но ги използвай само в случай, когато си абсолютно сигурна, че съм мъртъв.

Лайза спря внезапно, зашеметена от това негово изявление, но скоро се посъвзе и продължиха пътя си. И двамата добре съзнаваха, че не бе изключено да им се случи нещо лошо. Но ставаше все по-трудно и по-трудно да се приема хладнокръвно тази възможност.

Точно в този момент Лайза чувстваше Ерик, който се бе притиснал до нея, по-жив от всякога. Той също й вливаше жизненост. Беше я прегърнал през рамото. Обзе я огромна, томителна нежност, усещайки топлината на тялото му.

— Това е една своеобразна нова дегизировка.

Гласът му бе възвърнал шеговития си тон. Явно, искаше да отклони мислите й от потенциалните опасности, които ги грозяха.

— Сега дори няма нужда да помня, с кой крак трябва да куцукам.

Не й позволи да му помогне повече, отколкото бе необходимо, докато влизаха в джипа. Не възрази обаче тя да шофира.

— Хм! — възкликна, като видя пистолета на Дуайт върху седалката. — Добре, че не ти се наложи да го използваш. Забравих да ти кажа, че снощи извадих всичките патрони от него.

Лайза се поколеба, дали да се ядоса, или да почувства облекчение. В крайна сметка реши да възрази:

— Но нали ми каза, че мога да стрелям дори по теб, ако трябва.

— Това беше преди време. За щастие, ти великодушно отклони това мое предложение.

Отвсякъде ги обгръщаше непрогледен мрак. Само фаровете на джипа се опитваха да разкъсат булото на тъмнината.

— Не караш ли в грешна посока? — запита Ерик припряно, когато минаха покрай една надвиснала скала.

— Не се безпокой, мисля, че ще успея да намеря пътя за връщане — хвърли му предизвикателен поглед.

Той изпусна дълбока въздишка. Лайза бе сигурна, че е повече от песимистично настроен към чувството й за ориентация.

Скоро сви по прашния път, който водеше към къмпинга. Ерик, който от доста време мълчеше, потънал в мисли, изломоти нещо.

— Моля? Не те разбрах.

По устните му заигра доволна усмивка.

— ДПНС.

— Обясни ми. Наистина не разбирам.

— Доста Подобрени Наблюдателни Способности. Честно казано, не се надявах, да намериш пътя обратно.

— Вероятно у всички ни се пробужда интуицията, когато изпаднем в критична ситуация.

Лайза бе горда от себе си, но не и по-малко от него изненадана.

Когато пристигнаха, Ерик отказа помощта й и пожела само да го остави пред вратата на караваната, преди да върне джипа в офиса.

Тя призна пред себе си, че с нетърпение очаква момента, в който ще го докосне отново. И то с голямо. Когато му превързва китката, когато му слага компрес на крака. „Дано ми позволи да изчистя грима му…“ Тази мисъл особено я привличаше, тъй като би й се предоставила една добра възможност да го погали по лицето.

Но когато влезе в караваната, Ерик вече беше измислил превръзка за ръката си — вратовръзката на точки, придобивка от един магазин в Лос Анжелис — и тъкмо сваляше тъмната боя от бузите си. На тривиалните й въпроси отвръщаше с подчертана вежливост, но нищо повече.

Лайза стопли две замразени порции пилешко във фурната, като буквално изгаряше от желание да задуши и него вътре.

Мислено го обвиняваше, че се чувства толкова объркана. В гърдите й отново бушуваха най-противоречиви емоции.

Когато започнаха да вечерят, Ерик изглеждаше като пребит. Озлоблението й моментално се изпари. Единственото нещо, което желаеше, бе да го притисне до себе си, да го утеши и приласкае.

Той отхвърли предложението й да пият кафе след вечерята.

— Трябва да дремна няколко часа, защото ще шофирам. Много се задържахме тук.

— Мой ред е да карам колата! — каза Лайза тихо, но с тон, който не допускаше възражения. — Днес съм спала почти целия следобед. Само трябва да ми кажеш посоката, в която трябва да се движим.

След като размисли малко, Ерик кимна в знак на съгласие и я помоли да му донесе пътната карта. Държеше се доста хладно и резервирано след всичко, което се бе случило между тях. И особено след като й бе разкрил толкова много за себе си.

Преди да запали двигателя и да потегли, Лайза го погледна право в очите.

— Трябва да знаеш едно нещо — ако наистина нямаше основателна причина, за да не се върнеш навреме днес, не ми се мисли, какво щях да направя с теб.

Той се подсмихна леко.

— Значи ли това, че трябва да се чувствам предупреден?

След миг на повишена чувственост Лайза добави спокойно:

— Не искам никога повече да се тревожа за теб така.

Ерик отново се усмихна тъй, че трапчинката изникна на бузата му:

— Не съм сигурен, дали това може да се уреди, но ще направя всичко възможно.