Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (12)

Глава XII

Приземи се точно както Ерик я бе инструктирал — претъркулвайки се на една страна със свити колене. Оказа се, че беше паднала в плитко блато. Искаше й се да целуне лепкавата тиня, но се страхуваше, че ще се нагълта с вода.

— Ерик! — извика.

Никой не отговори.

Измъкна се от подгизналия парашут, надигна се и се огледа във всички посоки.

— Ерик! — продължи да вика, колкото й глас държи. — Ерик!… Джон!…

Едва сподавяше сълзите си.

— Никой ли няма…

„За Бога! Не видях никакъв парашут под себе си, докато се спусках!“ Но Лайза не можеше, не искаше да приеме най-лошото. „Ерик е жив! Нищо не му се е случило. Нищо. И аз ще го намеря! Вятърът! Сигурно го е отвял по-нататък.“ Спомни си ъгъла, под който падаше към земята, и тръгна в тази посока.

Напредваше бавно, газейки гъстата, воняща тиня.

Опитваше се да не мисли за възможните опасности — подвижни пясъци, водни змии и жаби. Продължаваше да вика Ерик с всички сили.

— Лайза! — Най-после той й отговори. — Лайза, насам. Ела насам.

Затича се по посока на гласа му, като на няколко пъти се просна по лице в благото. После прекоси някаква открита местност и навлезе в лабиринт от кипариси.

— Лайза — мекият, плътен баритон дойде отгоре. — Тук съм.

Вдигна глава и го видя да се поклаща като марионетка, завързана за въжетата на парашута. При тази гледка избухна в смях, освобождавайки се от натрупалото се напрежение.

— Извинете ме, господине — каза хълцукайки, — стори ми се, че сте храст.

— Ще взема предвид забележката ти следващия път, когато се дегизирам. — Тонът му изразяваше раздразнение. После добави привидно равнодушно: — Така поне не съм застрашен от алигатори.

— Алигатори! — изкрещя Лайза и почти се изкачи на кипариса, преди да разбере, че сега бе негов ред да се разсмее от все сърце.

— Не мисля, че състоянието ти позволява да си правиш такива шеги с мен — предупреди го, заканвайки му се с пръст.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня, че това кипарисово дърво нямаше да се изпречи на пътя ми, ако ти се бе съгласила да скочиш по-рано?

Тя освободи едната му ръка, така че Ерик успя да се отвърже. После седна до нея на клона.

— Новият „клон“ на „Дензигър“? — подхвърли иронично. — Оттук ли трябва да започна живота си?

В следващия момент чувствата им взеха връх над всичко останало и те се вкопчиха в една безумна прегръдка.

 

 

Няколко часа по-късно слънцето жареше толкова безмилостно, че Лайза очакваше тинестата вода, която имаше цвят на кафе, да заври всеки момент. Ерик бе оставил свещеническото расо заедно с парашута, но бе доста неподходящо облечен за преход през блатата. Беше я прегърнал през рамото, подкрепяйки я през мочурището.

Най-после се озоваха пред прашен коларски път и, проследявайки извивките му, установиха, че води до малко градче.

— Има мотел — рече Ерик.

Лайза присви очи и забеляза стара каменна сграда, боядисана в светлорозово.

— По нищо не личи, че е на Американската автомобилна асоциация — отвърна тя, търсейки с поглед познатия знак „ААА“.

— Ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш, че е един обикновен бардак.

Прекосиха фоайето, чийто под бе покрит с линолеум. Лайза бе мокра до кости и кална от главата до петите. Ерик не беше в много по-добро състояние, въпреки че кипарисовото дърво го бе спасило от тинята.

Управителят ги поздрави с британски акцент. Носеше сив костюм, кафеникава вратовръзка и бяла риза.

— Дамата, която се бори срещу блатото? — предположи той. — И нейният помощник?

— Не съвсем — отвърна Ерик. — Всичко, което искаме, е една стая.

— Струва ми се, сър, че вече сте имали толкова вълнуващи преживявания, каквито не бихме могли да ви предложим в нашия мотел. Колко време ще ни гостувате?

— Около десет часа.

След като Ерик се осведоми за точното им местонахождение, разписанието на автобусите и някои други подробности, влязоха в стаята. Лайза реши, че денят й бе достатъчно отвратителен и без да се оглежда в евтините хотелски огледала на четирите стени и по тавана. Видеокасетофон и няколко касети със сексфилми бяха поставени върху шкафчето до прозореца.

Тя въздъхна дълбоко.

— Мисля, че е твърде рано за това в нашите взаимоотношения.

— Не — поправи я Ерик, — твърде късно е.

Лайза се извърна бавно към него. Струваше й се, че и намеква за края на връзката им, за това, че повече никога няма да имат мигове на нежност и лудо любовно опиянение.

Той ласкаво обхвана с длани мръсните й бузи.

— Чувствата ми към теб са прекалено силни. — Кехлибарените му очи я обливаха с топлотата си. — Затова не са ми необходими никакви възбуждащи атрибути.

Устните му се впиха в нейните.

— Мисля, че трябва да се поизмием — усмихна се Лайза. — Искаш ли да се изкъпем заедно или да хвърлим жребий, кой да влезе пръв.

Докато сапунисваше стройното й младо тяло, тя направо се разтапяше като сладолед под жаркото флоридско слънце. „Хигиенизирането“ не трая дълго. Връхлетя ги такава безумна възбуда, че хукнаха презглава към леглото.

— Дали ще имаме сили след днешния ден в блатото… — успя да промълви Лайза.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш, скъпа.

Тя въобще не се съмняваше, че Ерик наистина ще изпълни обещанието си.

Когато мощният му пенис я изпълни докрай, имаше усещането, че се извисяваха в облаците. Телата им се сляха и се понесоха към ефирния свят на влюбените…

После дълго лежаха потни, задъхани и морни.

— Не ми се иска да те оставя сама в този мотел. Нищо чудно британецът да даде стаята на някой клиент заедно с теб.

— Ерик — усмихна се Лайза, — не бъди такъв ревнивец. Нищо няма да ми се случи.

— Добре — съгласи се той, — ще изляза за малко. Тъй като одеянията ми са в малко по-добро състояние от твоите, налага се аз да напазарувам. Ще купя нови дрехи, обувки и някои други неща. Ще се върна навреме за автобуса. На два часа път оттук се намира градът, който е най-близо до крайната ми цел. Ще наемем стая някъде.

Слънцето вече залязваше, когато напуснаха хотела, пристъпвайки бавно-бавно. Бяха се дегизирали като възрастен, посивял мъж и белокоса старица.

— Сега имаш възможността да прецениш дали ти харесвам като старец — отбеляза Ерик.

Искаше й се да му отговори утвърдително, но вместо това го подразни:

— Не мога да преценя. Може да оплешивееш дотогава.

— Е, с коса или без — отвърна той, — все още ще мога да ти дам това.

Прегърна я и устните им се сляха.

В този момент забелязаха, че една истинска двойка старци изумено ги наблюдаваше. Жената смушка мъжа, кимайки към тях. Той повдигна безпомощно рамене, после махна раздразнено с ръка и отминаха.

Ерик и Лайза едва сдържаха смеха си.

Планът на Ерик бе призори да се промъкне във военен тренировъчен лагер, организиран от една латиноамериканска държава със съгласието на американското правителство, въпреки че това било противозаконно. Американското правителство не знаело, че там се обучават наемници, които после воювали на страната на двете крайни групировки в латиноамериканската държава — дясно настроеният диктатор и така наречените „червени въстаници“. Диктаторът подклаждал гражданската война, уж за да осигурял потока от долари, идваш от американската хазна, за умиротворяване на положението. В действителност, той отклонявал сумите към банковите си сметки в чужбина.

— Така че, този път е твърде опасно, за да дойдеш с мен — завърши Ерик.

Заключителното му изречение постави началото на обикновените при такива случаи спорове.

— Нямаш специална подготовка, необходима за подобни операции — аргументира се той.

— Грешиш. Прочетох една статия в миналия брой на „Космополитън“, в която се говореше за това как да се промъкваме заедно с приятеля си шпионин.

— Нещата са сериозни, Лайза — опита се да я погледне строго, но от очите му струеше нежност, която не успя да прикрие.

— Съумях да те измъкна от свлачището и да те сваля от дървото, без да съм изкарала специални курсове как се прави това — напомни му Лайза.

— Така е. Не ми го натяквай повече!

— Засега няма. Може би по-късно ще ми се удаде нова възможност — намигна му дяволито.

Все пак той се съгласи да го придружи поради две причини — първо, защото тя го заплаши, че ще го последва, дори и без съгласието му, и второ, защото знаеше, че пилотът щеше да издаде местонахождението им, и Лайза би била в по-голяма безопасност, ако тръгнеше с него.

През нощта отново се любиха страстно. Когато Ерик се унесе в сладостна дрямка, тя продължаваше да стои будна, сгушена в него. Може би за последен път бяха заедно и не искаше да пропусне нито един миг на блаженство. Вслушваше се в пулса на сърцето му, в ритмичното му дишане…

Стана преди него и започна да се дегизира.

„Скокът с парашут и преходът през мочурището си имат и добрата страна — Ерик беше мой още една незабравима нощ“ — помисли си.

Той скоро се събуди. Когато първите слънчеви лъчи се прокраднаха през щорите, вече прикрепяше сивия си мустак и си слагаше перуката.

За нейна изненада, не поднови снощния спор. Просто я хвана за ръката, погледна я в очите и тихо попита:

— Сигурна ли си?

Лайза храбро срещна погледа му.

— С теб съм докрай.

Ерик отвори вратата, прекрачи прага и за момент остана неподвижен, сякаш обмисляше нещо.

Изведнъж я сграбчи и устните им се сляха в страстна целувка.

„Дали не се сбогува с мен“ — мина през ума й.

Беше почти пладне. Двамата лежаха под прикритието на един храст на билото на някакъв хълм. Ерик бясно снимаше тренировъчния лагер.

— Готово — прошепна той възбудено. — Заснех няколко от офицерите, които се сражават на страната на въстаниците в родината си.

Лайза беше разочарована. Това начинание се бе оказало по-лесно и по-безопасно от всичко, което бяха преживели досега.

„Или може би опасността е станала неизменна част от ежедневието ми и вече не ми прави впечатление…“

Бързо промени заключението на размислите си, когато високи ботуши закриха зрителното й поле.

Обръщайки се бавно по гръб, установи, че бяха обградени от трима войници в непознати униформи.

— Няколко снимки за вкъщи? А, дядо? — Единият от тях побутна с ботуша си Ерик. После добави: — Ти и твоята баба идвате с нас. Командирът иска да си поговорите.

Ерик се надигна така, сякаш всички кости на „старешкото“ му тяло го боляха от усилието.

— Защо, синко, нима не се намираме до „Епкът Сентър“? — рече с немощен глас.

Чу се някакво хрущене, когато кракът му срещна ченето на войника. Със същата лекота се справи и с останалите. Всичко свърши за секунди.

— Да се махаме, преди да са им дошли подкрепления — той сграбчи Лайза за ръката. — Не съм Чък Норис.

— Наистина не си — отвърна възхитена. — Ти си много по-добър!

Някой извика от лагера. Бяха ги забелязали! Войниците се втурнаха да ги преследват.

— Леле-мале! — извика Лайза като видя как един танк завъртя дулото си към тях и двигателят му изрева страховито.

Хукнаха през блатото. После прекосиха някаква камениста местност.

Тъкмо когато Лайза почувства, че се задушава, и се опитваше да събере достатъчно сили, за да каже на Ерик да продължи без нея, се озоваха пред малка ферма.

Огледаха се набързо и под навеса откриха един кон на кафяви петна.

— Нали веднъж ми беше казала, че не можеш да яздиш! — в гласа на Ерик се прокрадваше отчаяние.

— Току-що се научих — отговори тя, успокоявайки се с мисълта, че седлото не е толкова високо, колкото самолета.

Ерик се качи пръв, след което й помогна да се настани зад него. Лайза се вкопчи в тялото му, притискайки се с всичка сила към гърба му, докато той пришпорваше коня.

Намали ход, щом стигнаха до къщата, и поздрави фермера, който пушеше лула на верандата.

— Ще използвам това превозно средство за правителствени цели.

Размаха карта, на която беше написано: „Обществена библиотека на Синсинати“, и хвърляйки няколко банкноти и на мъжа, обеща:

— Ще върна коня по-късно.

 

 

Лайза крачеше напред-назад из бедно обзаведения кабинет на библиотеката, докато го чакаше. Бе настоял името й да не се появява в пресата и този път тя се съгласи, без да му противоречи. Точно в този момент Ерик даваше пресконференция в обществения център на Лехай Ейкърс, Флорида.

„Твърде дълга пресконференция.“ Лайза нетърпеливо поглеждаше часовника си. Ерик бе решил, че предаването на целия разказ едновременно по кабелната телевизия и по радиото е най-сигурната защита и за двамата. Нямаше да разкрие никакви държавни тайни, а просто щеше да извади на показ машинациите на диктатора.

„Но какво ще стане, ако някой е решил да затвори устата му?“

Точно когато й се струваше, че няма сили повече да чака, вратата се отвори и той се появи с широка усмивка.

— Всичко свърши — обяви победоносно.

„Всичко ли? И това между нас?!“ Болезнените въпроси нахлуха в съзнанието й. Но преди да успее да си отговори, някой влезе.

Лицето на Ерик грейна.

Някаква дребничка блондинка се хвърли с радостен вик на врата му. Дълго време останаха прегърнати.

Лайза усети, че трябва да се измъкне незабелязано. „Няма да е лошо да прегледам някои книги в заемната или да си намеря друга работа. Може би трябваше да остана в блатото, за да стана храна на алигаторите!“

Всяка фибра от тялото й плачеше, като гледаше прегръдката на Ерик с тази жена с коса като снопчета слънчева светлина. „По дяволите! Не се виждат никакви тъмни коренчета. Това явно е естественият й цвят!“

Биваше си я. Късата рокля с тънки презрамки откриваше кадифения й тен. Изваяните й коралови устни целунаха нежно Ерик по трапчинката.

Лайза се бе опитала да се подготви за раздялата е него. Въпреки чувствата, нежността и приятните мигове, които бяха преживели заедно, той не бе й обещавал нищо за бъдещето. Но никаква подготовка не би могла да я предпази от разочарованието и болката да го гледа в обятията на друга жена…

Това, което й се струваше, че беше траяло цяла вечност, не бе продължило повече от няколко мига. Ерик и блондинката се разделиха, като продължаваха да се усмихват един на друг.

„Жестоко е двама души да изглеждат толкова щастливи, когато друг до тях е така нещастен“ — помисли си.

— Лайза — каза Ерик, — запознай се с…

Той спря, преди да произнесе името, несигурен, дали може да го открие пред нея.

Блондинката пристъпи напред и хвана дружелюбно Лайза за ръката.

— Мисля, че мога да ти се представя. Повярвай ми, ти успя да спечелиш доверието ни през последната седмица. Приятно ми е, аз съм Ниера Маскоти. Между другото, казаха ми, че Софи добре се грижела за рибките.

— Н. М.! Ти си Неясното Минало! — възкликна Лайза.

Ниера изглеждаше объркана.

— За бога, не съм. Опитвам се да не оставям неизяснени моменти в живота си.

Ерик измърмори нещо като обяснение:

— Веднъж й споменах инициалите ти…

Ниера повдигна вежди.

— Разбирам. А твоето име?

— Лайза ме знае като Ерик Тревор или като Джон.

— Наистина ли? — отново сбърчи вежди тя.

— И така — промени темата на разговора Ерик, — за какво си изпратена? Да се споразумеем за нещо или да ме принудиш да направя нещо.

— И двете — призна Ниера откровено. — Смятаха, че имам някакво по-особено влияние върху теб, въпреки че работим за различни разузнавателни отдели. Тъй като ние… Е, нали разбираш за какво става дума. Исках да те убедя, да не даваш пресконференцията, но полетът ми от западния бряг закъсня поради мъгла. Трябва да ти кажа, Джон Ерик Тревор, че не си загубил нюха си. Кой друг би имал смелостта да даде национална пресконференция в обществен център като Лехай Ейкърс, Флорида?

Смехът й прозвуча като звънчетата на шейната на Санта Клаус и при това през август. Ерик я боцна с пръст по носа.

— А сега ми кажи, какво трябва да ме накараш да направя.

— Добре — отвърна Ниера, едва сдържайки се да не се разсмее отново. — НРС няма да има нищо против, ако им напишеш един чек за три милиона долара.

— Три милиона долара?! — възкликна Лайза, достатъчно високо, за да накара всеки посетител на библиотеката в радиус от десетина метра да я погледне с укор.

— Това е работа на нашия латиноамерикански „приятел“ — обясни й Ерик. — От известно време той влага пари на мое име в една банка на Кайманските острови. По този начин иска да ме дискредитира.

Небрежно седна върху бюрото и кръстоса крака.

— Преди всичко, парите не принадлежат на НРС, а и не виждам никаква друга причина да им ги дам. Освен това, никой друг не може да тегли от банковата ми сметка там. Така че мога да направя с тези пари каквото си искам.

Лайза се отпусна в близкото кресло. Майка й обичаше да казва, че да се влюбиш в богаташ е толкова лесно, колкото и в бедняк.

Ниера разпери ръце.

— В никакъв случай не искат да те оставят с пръст в устата. Наредиха ми да те уговоря да останеш в НРС, така че ще получаваш годишната си заплата и… пенсията, която ти се полага.

— Мисля, че вече си получих пенсията — Ерик стана и започна да крачи напред-назад. — А също и допълнителната пенсия на Крейг Брейдън.

— Къде е Крейг сега?

— Пилее се някъде из Карибско море.

Ниера се почувства задължена да поясни на Лайза:

— Крейг му беше партньор преди години. Раниха го при изпълнение на служебен дълг и получи пенсия по инвалидност. Ерик се бе привързал твърде много към него.

— Крейг беше гений по финансовите операции — разсъждаваше Ерик на глас. — Обичаше да се грижи за приятелите си. Мисля, че ще му хареса да работи като управител на новата благотворителна фондация, която ще основа с по-голямата част от парите. Ще подпомогна невинните жертви от латиноамериканската война, доставяйки им храна, медикаменти и други неща от първа необходимост. — После добави с характерната си усмивка: — Главният офис на тази фондация се бъде на Кайманските острови, така че ще плащам данъци само върху парите, които ще използвам лично.

Лайза и Ниера се бяха втренчили в него.

— Така да се каже, възнамерявам да започна с първоначален капитал от сто хиляди долара, което е по-малко от три процента от цялата сума. Само лихвите възлизат на около петдесет хиляди долара, което е напълно достатъчно, за да може Лайза да си открие собствено бюро за безработни.

„Явно мисли за бъдещето ми. Как може едновременно да ми причинява радост и болка! Иска да ме овъзмезди за въвличането ми в аферата. За да не го гризе съвестта…“

Унилото й изражение не убягна на Ниера. Наблюдателната блондинка тръгна към вратата.

— Сигурна съм — каза тя, — че вие двамата бихте пожелали да си поговорите насаме.

Погледна към Лайза:

— Между другото, трябва да ти се извиня за грубото държание на двама агенти в Лос Анжелис. Единият, познат ти като Дуайт, и другият просто си вършеха работата, ъ-ъ… — Ниера търсеше подходящата дума. — Понякога Дуайт е твърде „патриотично“ настроен. Доскоро той работеше извън пределите на Щатите.

„Още един шпионин, който има проблеми с нормалното държание“ — помисли си Лайза.

Чу хлопването на вратата, но не можа да отмести поглед от Ерик. Душата й жадно поглъщаше топлината на очите му. „Може би за последен път?“

Погледът й се спря върху прелестната му трапчинка. После се плъзна надолу по мускулестите рамене и силните му гърди. Изглеждаше прекрасно в тъмносиния костюм, а с тази бледосиня риза и елегантна вратовръзка приличаше точно на водещия от едно популярно предаване по телевизията.

— Най-после — не се сдържа да признае, — успях да съзра истинския мъж в теб, въпреки многото маски.

Но в следващия миг се поколеба, дали това наистина бе точно така. „Може би просто вярвам в това, в което ми се иска, а в действителност участвам в един десетдневен маскарад.“

— Донесох ти нещо — Ерик бръкна в джоба на сакото си. — Опасявам се, че малко се е поизмачкало. Тъкмо за хербария ти.

Подаде й стръкче момина сълза и я хвана за ръката.

— Единственото, което успях да намеря в това затънтено градче.

— Благодаря ти — каза тихо с пресъхнала уста. — Какво означава белият цвят?

— Приеми го за символ на празна страница. Все едно да започнеш нещо отначало с нови сили.

„Винаги ще пазя това цвете като спомен за шпионина, когото съм обичала. Това е единственото, което ще ми остане от него. — Прехапа устни и с голямо усилие на волята сдържа сълзите си. — По-добре да си тръгвам, преди да съм припаднала в обятията му!“

— Разбирам… Е, тогава сбогом. И се пази — промълви с дрезгав глас.

— Каквооооо?! — настръхна Ерик от изумление. — И ще ме изоставиш по този начин?!

— Нали каза, че искаш да започнеш отначало — заекна Лайза, опитвайки се да потисне чувствата си. — Едва ли включваш и мен в плановете си.

— Разбрала си ме погрешно. — Усмивката му погали лицето й. — Не бих искал да започна нова страница без теб.

— О, Ерик! — Тя се притисна към него.

— Надявах се, че ще можем съвместно да открием бюро за безработни. Твоят опит и моите връзки биха се съчетали чудесно. Мисля, че много бивши агенти желаят да си намерят нова работа.

— О, Ерик! — отново възкликна Лайза, но този път с известно разочарование.

„Изглежда, че това е само едно делово предложение…“

— Имам и друга молба към теб. — Ерик наклони глава, изостряйки любопитството й. — Съдейки по вкуса ти, бих желал и занапред да избираш бельото ми.

Отново бръкна в джоба си и извади златна халка с малко камъче.

— Готово — заяви, поставяйки я на пръста й.

— И с това свикнах — трепна тя. — Нали ти го измисли.

— Радвам се, че ти харесва. Семейна реликва е.

Беше толкова щастлива, че й трябваше известно време, докато обмисли следващия си въпрос:

— И разнасяше пръстена на майка си из цялата страна през всичкото това време?

— Не. Купих го в един антикварен магазин и е твърде вероятно да е принадлежал на майка ми.

„Отново лъжи.“ Това й напомни, колко малко го познаваше всъщност. Отвърна се от него.

— Съжалявам, Лайза. Просто се шегувах, повярвай ми.

Ерик взе ръката й и я сложи отляво на гърдите си.

— Виждала си повечето от белезите ми, но ако ме напуснеш, най-дълбокият белег би останал невидим — тук, в сърцето ми.

И добави:

— Обичам те, Лайза!

— И аз те обичам! — въздъхна тя.

Радостта й помръкна от факта, че не можа да прибави подходящото име към това най-съкровено от всички признания.

— Но как мога да разбера кога говориш истината?

— От секундата, когато ти дадох онова обещание в твоя апартамент, съм ти говорил само истината. — Кехлибарените му очи молеха за разбиране. — Ти искаш аз да ти вярвам. Но това трябва да бъде взаимно.

— Значи оттогава не си ме лъгал? По дяволите, Ерик Тревор, или който и да си. Дори не знам истинското ти име. Не мислиш ли, че бъдещата ти съпруга трябва да знае поне това?

Той се ухили и трапчинката му отново се появи.

— Ако не харесваш фамилията ми, можеш да запазиш моминското си име. Като знам колко си привързана към съкращенията, искам да те уверя, че първата буква от фамилното ти име няма да се промени. Ерик Тревор е втората част от моето име — Замълча, за да засили ефекта от следващите си думи: — Първата е Джон.

— Още не съм разбрала, какво фамилно име ще приема след женитбата.

— Вече ти казах, че няма да е нужно да промениш инициала си. Как ти звучи г-жа Джон Ерик Тревор Рандъл?

— Доста по приемливо от г-жа Райън О’Майли, съпруга на достопочтения отец — изхихика Лайза.