Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (3)

Глава III

— Надявам се, че на дивана няма да ти бъде много неудобно — каза Лайза като сложи спалното бельо и нервно хвърли възглавницата върху него.

— Свикнал съм да спя навсякъде, където мога — отвърна Джон.

Тя го погледна.

— Искам да кажа, където трябва — поправи се той и разгъна един розов чаршаф. — Ако се почувствам неудобно, няма да бъде заради дивана.

Лайза прекоси бързо стаята, като че ли се боеше да не я спре или последва.

— Лека нощ — обърна се на прага.

Очите им се срещнаха.

— И на теб също.

Отвърна погледа си и излезе. „Дали да не се барикадирам с бюрото? Не, как можах дори да си го помисля — укори се тя. — Нали можех да бъда в прегръдките му само преди няколко часа и Джон сигурно го е разбрал, както и аз. Барикадите са излишни. Той е достатъчно разумен, за да пази дистанция.“

Извади копринената си нощница от гардероба, но после се отказа и започна да търси една стара памучна пижама.

Спа лошо. По едно време се събуди и полежа с отворени очи. Беше четири часа сутринта. Усети жажда.

Трябваше да мине през гостната, за да отиде в банята. Надяваше се, че Джон няма да се събуди. Или поне да не изтълкува погрешно присъствието й, ако я чуе. Смяташе, че ще може да му се противопостави успешно, в случай че започне да проявява агресивност.

Влезе боса, с котешки стъпки.

Процеждащите се през дървените капаци на прозорците светлини от паркинга й даваха възможност да огледа дивана.

Един намачкан чаршаф беше всичко върху него. Джон го нямаше.

Сърцето й се сви.

После погледът й се спусна надолу и Лайза го видя свит на пода, миловиден и невинен като малко момченце.

Опита се да не мисли за всичките несгоди и премеждия, които са го принудили да свикне да спи при такива спартански условия.

Не след дълго тя отново се унесе в сън. Слънчевата светлина беше заляла стаята й, когато се събуди от чукане по външната врата. Часовникът показваше осем. Трябваше да е в офиса си след около час.

Пътьом навличайки халата си, побърза към гостната.

Този път Джон наистина си беше отишъл. Това откритие я натъжи. Чаршафите бяха грижливо сгънати и поставени върху възглавницата в единия край на дивана.

Пренебрегвайки настоятелното чукане, Лайза се огледа. Не беше оставил дори бележка.

— Кой е? — попита, преди да отключи.

— Закуската ви — беше отговорът.

Дръпна резето. Надяваше се да е Джон, но беше разочарована.

— Добро утро — рече дребният, възрастен мъж, застанал пред нея.

На синята му шапка имаше надпис с червени букви: „Закуски по домовете“. Подаде и бял книжен пакет и голяма чаша.

— Един мъж спря до караваната ми и ми даде щедър бакшиш, за да ви донеса закуска. — Посивелите му мустаци се повдигнаха леко в усмивка. — Каза, че можело да ми отнеме доста време, докато ви събудя.

Лайза го беше зяпнала безмълвно.

— А сега, време е да се връщам. Много хора разчитат на мен за кафето си. Страх ме е да си помисля, как ще се отрази на икономиката на САЩ отсъствието ми.

Тръгвайки надолу, господинът бръкна в джоба си.

— А, щях да забравя. Трябва да ви предам това.

Лайза пое малкото листче от джобно тефтерче, поблагодари му и още в антрето, го разгъна.

„Исках да ти приготвя обилна закуска, но в хладилника нямаше нищо. Надявам се това да ти хареса. Благодарности за дивана.

Джон.“

Ароматът на кафе и топли кифлички с шунка и яйца биха я разнежили. Не и сега. Тази сутрин не изпитваше никакъв глад.

 

 

Три часа следобед — толкова показваше електронният часовник върху бюрото на Лайза, десет минути след като го беше погледнала за последен път. Струваше й се, че времето едва се влачи. Сама не знаеше защо. Беше допълнително заета с важни телефонни разговори, освен собствените си задължения и срещи. Секретарката й се бе обадила тази сутрин и бе й предала, че ще остане на легло вкъщи, макар че вече се чувствала по-добре.

„Дали денят си отива толкова бавно, защото не очаквам някаква ненадейна визита на шпионин да го разнообрази?“ Кой знае защо, беше си избрала любимия зелен памучен костюм. Цветът му й действаше успокояващо.

Погледна към вратата, сякаш очакваше да види Джон, застанал там отново.

Вместо него двама мъже запълниха рамката й. „Интересно, не ги чух да минават през приемната.“ Провери отново дневника си, за да се убеди, че в него не бе отбелязано посещение.

Те не изчакаха поканата й да влязат. Както обикновено, Лайза направи бърза предварителна преценка. Мъжете бяха облечени семпло, в почти еднакви кафяви костюми, бели ризи и кафяви обувки. По-дребният, чиято черна коса беше доста оредяла, носеше морскосиня вратовръзка.

Изглеждаха като едно цяло. „Дали няма да кандидатстват за работа, която ще могат да работят като тандем?“ Но изглежда нямаха нищо общо с „Дензигър“.

— Къде е шефът ти, сладурче? — попита по-високият.

Лайза преглътна язвителния отговор, напомняйки си, че тези посетители биха могли да бъдат уважавани клиенти или някои от жизненоважните за компанията кредитори.

— Аз съм управителят на този клон на агенцията, Лайза Ролинс. Мога ли да ви помогна с нещо, господа?

Тъй като те не й се представиха, тя им измисли прякори. Би могла да си мисли за върлинестия, който явно не се чувстваше удобно в костюм, просто като за „Бърли“. Приличаше й на гротескно кочле.

По-дребният сякаш бе негова сянка. „Тих. Нервен. Мижитурка. Ще го нарека П.П.^[1] Това му подхожда най-добре. Наподобява някаква задна мисъл. Прикрепен е неотлъчно към по-едрия си и по-забележим партньор.“

Бърли извади от джоба си една снимка и я хвърли върху бюрото й.

— Познаваш ли го?

Лайза я погледна и изпита чувството, че някой е пуснал парче лед в пазвата й — едновременно изгаряйки и вледенявайки я. Беше на Джон, застанал пред сградата на „Дензигър“. Очевидно са го снимали без изобщо да подозира.

С върховно усилие на волята си успя да се овладее и да запази равнодушния тон на гласа си. Още по-голямо усилие й костваше, да не се разтрепери.

Хвърли още един бърз поглед на фотографията, преди да седне зад бюрото си.

— За работа ли кандидатствате, господа? — попита възможно най-делово.

С въздишка на досада, Бърли отново бръкна в джоба си и извади малък кожен калъф. Отвори го с една ръка, обърна го към нея и отново го затвори.

— Специални агенти.

Лайза облиза пресъхналите си устни. Бърли с готовност й бе показал картата си, а Джон й беше обяснил, че тайните агенти никога не носят документ, разкриващ тяхната самоличност. „Може би Бърли не е от тайните. Или пък Джон ме е излъгал, макар че обяснението му наистина изглеждаше разумно. Но Бърли ми позволи само да зърна това, което извади от джоба си. Беше нещо метално и лъскаво…“

— Мога ли да погледна отново, моля? — Тя вдигна големите си, кафяви очи към него. — Не можах да разгледам хубаво това, което ми показахте.

— Защо са тези усложнения?

Бърли я прониза с поглед и на Лайза й се стори, че едрото му тяло придоби застрашителни размери.

— Зададохме ви достатъчно ясен и прост въпрос. Познавате ли този мъж? Видяхме го да влиза в тази сграда вчера, но не забелязахме да излиза.

Тя примирено взе снимката и внимателно я разгледа. Колко познати й бяха вече тези черти. Потисна намерението си да очертае с върха на пръста си контура на лицето.

Размисли за миг и реши, че не бива да се забърква в тази история. „Ако Джон действително е търсен от службите за сигурност, не биха ли могли да ме обвинят, че съм укрила един престъпник нощес?“

Бърли започна да почуква с пръсти върху бюрото, сякаш за да я подкани.

Лайза си пое дълбоко дъх.

— Може би, ако ми кажете името или професията му, бих могла да проверя, дали има някаква информация за него в картотеката. — Повдигна рамене в знак на безпомощност. — Секретарката ми я няма днес и…

— Е, хайде нека проверим другите офиси — обади се П.П. за пръв път.

Лепвайки на лицето си изражение на интригант, който търси някоя сочна клюка, тя се осмели да попита:

— Все пак, защо ви е той? Издирва ли се?

Двамата тръгнаха към изхода, без да й отговорят.

— За бога! Надявам се, че този човек няма да дойде отново.

Това беше лъжа. Лайза го осъзна веднага щом изрече тези думи, и лоялността, и привързаността й към Джон в този момент наистина я разтревожиха.

Няколко минути след заминаването на Бърли и П.П. постави табелка „Моля, чукайте“ върху външната страна на вратата на личния си офис и я затвори. Надяваше се, че кандидатите за работа, преминавайки през приемната, ще я забележат. Не й беше приятно, че за два дни вече трима души бяха успели да се доберат до кабинета й, без да ги забележи, въпреки изострения й слух към различни шумове, когато е сама.

За кой ли път погледна към часовника. Беше пет и двайсет и осем след обяд.

Не можа да си спомни кога за последен път бе напуснала офиса си на секундата след края на работното време. Трябваше все пак да признае, че дълбоко в себе си се надяваше Джон да я очаква в апартамента й.

„Глупости! — укори се веднага. — Никога повече няма да го видя и може би така е по-добре.“

Тъкмо се канеше да се обади по телефона на приятелката си Кони, когато забеляза, че листата на декоративния фикус до вратата се раздвижиха. Изненадана, Лайза затаи дъх. Ставаше течение през леко открехнатата врата, фактът, че посетителят се бе приближил безшумно, без да се съобрази с надписа, я вбеси. Неволно се напрегна цялата. Отвори чекмеджето на бюрото си и се почувства някак си по-сигурна, когато пръстите й напипаха ножа за отваряне на писма. После плъзна краката си към лачените обувки отдолу. Високите, тънки токчета могат да бъда опасно оръжие, ако знаеш как да ги използваш.

Докато гледаше към вратата, в очакване да стане нещо, през процепа се подаде мъжка длан, след нея ръкав от чер плат и плътен глас обяви.

— Името е Джон. Джон Бонд.

Влезе в стаята. Лайза не можа да го познае веднага. Беше облечен в смокинг, бяла копринена риза и черна вратовръзка.

— Джон! — Тя скочи и се спусна към него. — Радвам се, че си добре.

— Нищо ми няма.

Изражението му разкриваше едновременно радост и чувство за вина.

— Да не би да отиваш на официална вечеря само за полицейски служители?

Джон се поклони церемониално.

— Би ли оказала Лайза Ролинс на Джон Жано високата чест да го придружи тази вечер до едно място, където се хранят нормалните хора? — Повдигна вежди в очакване на отговор. — Трябваше ли да изпратя писмена покана или това красноречие е достатъчно?

— Този път ще ти се размине само с него — отвърна Лайза, едва прикривайки удоволствието си. — Мислиш ли, че нормалните хора обличат смокинг за вечеря?

— Да не намекваш, че те е срам да излезеш с мен?

— Не съм сигурна, че ще те пуснат дори и в някое заведение за хамбургери.

— Те губят по този начин, защото аз наистина съм много гладен. Това е лошото на китайската храна — вечеряш с нея и след двайсет и четири часа си отново гладен.

— Като стана дума за снощната вечеря, откога започна да се показваш на обществени места в смокинг или без? — попита тя.

Изведнъж се сети нещо.

— О, боже мой!…

— Какво има?

Лайза се паникьоса.

— Не бива да оставаш тук. Трябва да се скриеш някъде. Веднага.

— Тази вечер всичко е наред — увери я Джон.

— Не, не е. Днес те бяха тук и те търсеха — твоите преследвачи от снощи. Може още да са някъде наблизо. Сега разбираш ли?

Той се засмя.

— Не мисля, че е смешно — отбеляза Лайза.

Скръсти ръце пред гърдите си и го загледа мълчаливо. Приличаше на педантична възпитателка, която очаква децата да утихнат.

Джон забеляза строгото й изражение и избухна отново в смях. Правеше усилени опити да каже нещо, но успя да членораздели само:

— Колко си хитра… Постоянно ме закриляш… Страхотна си.

— Не разбирам за какво говориш.

— Чудесно се преструваше, че не знаеш за лъжата ми. Не съм си и представял, че си по-добър актьор от мен. Наистина ме изненадваш.

Лайза го гледаше удивена и в същото време разочарована.

— Искаш да кажеш, че не си шпионин?

— Разбира се, че съм. Как мога да излъжа… управителя на бюро за безработни?

— Очевидно го правиш.

— Е, това е само една дребничка лъжа. И само в свещените граници на този офис.

— Тогава — какво, къде и кога? — в тона й се долавяше гняв.

— Съвсем мъничка шега. Бих казал дори и благородна. Снощи в антрето.

— Излъгал си ме?

„Защо съм толкова смутена и объркана“ — запита се мислено.

— За коя по-точно лъжа си признаваш?

— Никой не ме преследваше вчера. Скалъпих тази история, за да прекарам малко повече време е теб. Исках да те опозная по-добре. — Очите му молеха за прошка. — И разбрах, че ти си точно тази, която бих искал да опозная. — Пристъпи към нея. — Все по-добре и по-добре…

— Не можа ли просто да ме поканиш на вечеря? — попита Лайза, слисана от тази мелодрама.

Джон вдигна рамене.

— Това е твърде банално… или може би се боях, че ще ми откажеш.

Видя укора на лицето й и добави:

— Както ти казах снощи, невинаги постъпвам адекватно и в най-простите житейски ситуации. Имал съм малко възможности да бъда в компанията на обикновени жени.

— Обикновени? Благодаря ти — рече тя кисело.

— Разбра ли сега? Просто никога не намирам подходящите думи.

Той пъхна ръце в джобовете си, при което ризата му се нагъна по гърдите. Явно смокингът не беше най-добрият избор за него.

— Може би трябваше да кажа: „изключителни жени при обикновени обстоятелства“.

— Звучи малко по-добре.

Лайза продължи да го изучава с поглед, решена да не е поддава на ласкателствата му.

— Ти ме излъга. Накара ме да се тревожа за теб, да се страхувам. Страхувах се повече за теб, отколкото за мен самата. И сега ми заявяваш, че не е имало смисъл!

— За бога, Лайза, съжалявам. Наистина.

Сложи ръка на рамото й, но тя остана неподвижна и не реагира на докосването му.

— Започна като игра, просто ми се прииска да прекарам няколко часа с жена, която ми харесва. Не очаквах, че нещата ще отидат толкова далеч.

Отдръпна ръката си.

— Не предполагах, че и двамата ще започнем да се тревожим един за друг. Освен, че…

Лайза преглътна чувствата, които сякаш се бяха натрупали в гърлото й.

— Освен какво?

Джон се поколеба.

— Нещо в теб ме привлече. Още от самото начало. Може би, защото не ми се подигра и не ме изхвърли от офиса си. Сигурен съм, че твоите колеги не биха се поколебали да ме обявят за луд. А ти ме взе насериозно.

— Не съвсем. Помислих те или за шегаджия, или за някой, изпратен от главния офис на фирмата да ме изпробва, как ще реагирам на такова посещение. Усъмних се в думите ти, но изпълних стандартната процедура, както бих направила с всеки друг клиент.

— И аз ти се отплатих с лъжа.

Тя се замисли.

— Не, струва ми се, че не е така — каза бавно. — Не и миналата вечер. Смятам, че лъжеш сега, за да ме заблудиш, че нямаш нищо общо е онези двамата.

— Не е вярно.

Погледна я с бадемовите си очи така, че Лайза усети познатата трънка да пронизва тялото й.

— Обещавам никога повече да не те лъжа.

— О, разбира се — иронизира го тя.

— Обещавам — повтори Джон нежно.

— Обещаваш, че един шпионин ще ми казва истината за всичко?

— Не за всичко. Но това, което ще ти говоря, ще бъде самата истина.

— Само истината, цялата истина и нищо друго, освен…

— Сега вече знам, докъде си стигнала в играта „Отгатни правилния отговор“, и смятам, че е крайно време да излезем за вечеря.

— Джон, а онези двамата? — тревогата отново се почувства в гласа й. — Биха могли да нахълтат тук след минута. Или да те открият на някое друго място.

— Явно ти се иска да продължим с игричките.

Продължиха да си разменят реплики още няколко минути, докато и на двамата им стана ясно, че всеки държи на своята версия. Лайза обясняваше за двамата мъже, докато Джон твърдеше, че съществуването им е негова измислица.

— Това ти си го съчини, за да се отървеш от мен, нали? — попита той накрая.

Лайза въздъхна.

— Никога не съм искала да се отърва от теб… — каза тихо.

Джон я погледна така, сякаш искаше да я прегърне, но се въздържа.

Започна да й задава въпроси. Настояваше да повтори историята и да опише двамата мъже. Лайза имаше чувството, че е подложена на кръстосан полицейски разпит.

— Колко пъти да ти повтарям едно и също! — ядоса се тя. — Щом искаш да влезеш право на вълка в устата, хайде — давай! Не обръщай внимание на приказките ми.

Тръшна се на фотьойла пред бюрото си.

— Всеки път разказът ти беше един и същ.

— Страхотно, значи съм последователна.

— Ще трябва да ти повярвам и знаеш ли какво започнах да мисля за себе си?

— Че си един наивен шпионин?

— Че съм невероятен глупак.

Срещна погледа му. Тези нежни, кафяви очи пробудиха у нея желание да го притисне силно към гърдите си. Побърза да се отърси от тази мисъл.

— Лайза, това означава, че без да искам съм те забъркал в нещо, което би могло да бъде наистина опасно.

Положи ръка върху рамото й. Тя неволно потръпна.

— Моля те, повярвай ми. Повярвай ми, че никога досега не съм въвличал съзнателно невинни хора в моите истории. Обещавам ти, че и занапред няма да го направя, особено що се отнася до теб. А сега по-добре си тръгвам.

Лайза стана от фотьойла.

— Това означава ли, че вечерята се отменя? — изрече несигурно.

— Ще бъде по-безопасно за теб.

Джон все още не тръгваше. Погледите им се срещнаха. Дишането й се ускори.

— Пази се! — успя да промълви тя.

— Финалът на последната сцена не включва ли поне една целувка?

„Преди да се спусне завесата.“ Лайза не обичаше този израз. „Не би трябвало да мисля за него твърде много, да се тревожа за съдбата му.“ Опита се да прикрие смущението си с шега.

— Мисля, че по-добре е да го наречем разцелуване на изпроводяк.

Той бавно се приближи към нея, докато устните им почти се докоснаха и дъхът им се сля.

— Наричай го както искаш — прошепна й.

Лайза почувства, как хиляди малки пламъчета се разпръскват из цялото й тяло.

— Нека те прегърна. Само за секунда.

Притисна се към силните му, мускулести гърди. Усети хладния допир на коприна по бузата си. Долови тръпчивия аромат на парфюма му.

„Той освежи живота ми толкова мимолетно — също като прекрасно ухание, което едва усетено, веднага се разсейва и се изличава от паметта ти.“

Но тя знаеше, че сравнението не е точно. Никога нямаше да го забрави, независимо от мимолетността на връзката им.

Вдигна лицето си към неговото. Джон я целуна нежно, сякаш с тази целувка слагаше началото на общата им съдба.

Езикът му за последен път опита сладкия вкус на устните й, преди да отстъпи назад.

— Трябва да тръгвам…

Лайза го погледна. „Човек, който е свикнал постоянно да бърза за някъде.“

Никога през живота си не бе молила мъж да й се обажда по телефона. Но една молба сякаш се изплъзна през устните й:

— Моля те, обади се… — После добави бързо: — Просто да знам, че си добре.

Той се обърна и за момент Лайза си помисли, че ще се върне и отново ще я прегърне.

— Ще се опитам да ти се обадя.

И затвори врата след себе си.

„Ще се опитам да ти се обадя. А ако не го направи, ще означава ли това, че не се интересува от мен? Ако не се обади! Или ако не би могъл да ми се обади?“

Погледна през прозореца. Джон отмина нагоре по тротоара, биейки на очи с този смокинг в шест вечерта през август. „Очевидно се е облякъл така, за да ме очарова. Или може би иска да привлече преследвачите след себе си и да ги отдалечи колкото е възможно по-бързо от мен?“

А той наистина имаше преследвач! П.П. изскочи от една паркирала кола и тръгна след него.

Лайза едва се въздържа да не счупи със стола дебелото стъкло и да извика на Джон.

„Добре, че е П.П., а не Бърли! — помисли си. — Джон ще се справи с този П.П. Почти сигурно е.“

Беше успяла да му го опише, как изглежда.

След като двамата се скриха от погледа й, вдигна очи към небето. „Грешно ли е да се моли човек, ако не знае със стопроцентова сигурност за кого точно се моли?“ — запита се.