Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (7)

Глава VII

Лайза се събуди от ранното утринно слънце, чиито лъчи огряваха лицето й през стъклото на буика. Седна и започна да разтрива схванатите си крайници. Трябваше й време, докато си спомни къде се намира.

Предната седалка беше празна. Ерик го нямаше.

Огледа паркинга, после се запъти към ресторанта. Дори се престраши и попита един намръщен бизнесмен в скъп костюм дали има някой в мъжката тоалетна.

Върна се отново на паркинга. Чувстваше се разбита и скапана почти колкото буика. Поне й бе оставил ключовете от колата. Сега всичко, което имаше, бе този буик, вместо жълтия й шевролет, и триста долара от собствените й спестявания.

„О, Боже, каква глупачка съм! Сега ми става ясно, защо ме е държал при себе си снощи във всички онези маневри — защото просто се е нуждаел от втори шофьор!“

Лайза въздъхна и завъртя стартера. Двигателят проработи.

„Дано и в мен е останало поне малко сила и воля — помисли си. — Сега ще отида в най-близкия полицейски участък и ще им разкажа всичко, като специално наблегна на детайлите, които биха им помогнали да открият този долен лъжешпионин. Може би няма да получа повече от двайсет години. Погледнато от положителната страна, ще имам осигурен безплатен пълен пансион, което ми е добре дошло, тъй като ще загубя работата си, щом шефът получи писмото, което му изпратих от летището. Как може една практична, делова жена като мен да позволи на сърцето си да вземе връх над разума й!“ Укоряваше се, защото осъзна, че сърцето й я бе подвело още в началото, когато бе започнала да помага на Джон.

„Джон!“ Спомни си за него с неочаквано силен копнеж. Образът му бе изчезнал така бързо, както последният кадър на филм, след който екранът става черен. Една приказка бе свършила безвъзвратно.

„А сега и Ерик изчезна, но това не е голяма загуба, а по-скоро спасение за мен.“

Подкара буика с възможно най-ниска скорост. Зави бавно по улицата. Не можеше да се каже, че изгаря от нетърпение да открие полицейския участък.

„Нямаше ли някаква клауза в закона, която защитава хора, извършващи глупости под въздействието на секрет от свръхактивна жлеза? Жлеза, свързана с въображението. Или може би от някои други импулси…“

Припомни си как реагираше на близостта на Джон. „Може ли един обикновен масаж на краката да доведе до хронична лудост?“ После мислите й взеха друга посока.

„Бих могла да обвиня Ерик, че ме е ударил по главата и съм била в пълна амнезия през цялата минала вечер. Или пък, че съм била с него, защото ме е заплашил, че ще убие рибките ми. Може би трябва да отида на фризьор, преди да направя признанията си. Да се погрижа за маникюра си. Какво ли прави обикновено една изоставена от съучастника си престъпница в събота сутрин, преди да отиде в полицията? Защо да не хапна един омар? Или два. С много разтопено масло. И ориз. Това означава, че трябва да се предам следобед. Защото в затвора сигурно не предлагат точно такива деликатеси.“

Свивайки зад ъгъла, забеляза една телефонна кабина в началото на отлично поддържан минипарк и паркира. Когато приближи кабината, видя, че е заета от висок, слаб мъж. Стори й се, че има нещо познато в него.

Не ръчно изработените му обувки или дънките, нито пък яркочервената му риза. „Може би гъстата светла коса…“

Той затвори телефона и се обърна. Погледът й опипа русата му брада и мустаците.

— Лайза! Как ме откри? Исках да те оставя да поспиш по-дълго.

Облекчение и ярост се смесиха у нея. Нямаше никакво намерение да му признава, че е било плод на една обикновена случайност, че в противен случай биха се загубили завинаги.

— Защо, по дяволите, не остави бележка?!

— Излязох само за няколко минути до телефона.

„Дали наистина е имал намерение да се върне при мен?“ — мина през ума й.

— У дома ли телефонира?

— Може да се каже. — Отговорът му беше толкова неясен, че сякаш се изгуби някъде из брадата му. — Тъкмо щях да отговоря на някои от обявите. Вече е осем часа.

— С кого говореше преди малко?

— Знаеш ли къде можем да намерим квартира?

Лайза продължи да настоява:

— Кажи ми, за какво се отнасяше разговорът?

— Не беше важен. — Ерик се облегна на предния капак на буика. — Не научих нищо ново.

Птиците, кацнали върху багажника, си чуруликаха весело. Между двамата обаче се бе загнездило мълчание. Или по-скоро, една невидима стена.

Накрая Лайза прекрачи стената.

— Колко още ще си играем на „Аз имам тайна“?

Ерик съсредоточено изучаваше с поглед тревата.

— Е, достатъчно. — Тя протегна ръка. — Трябва да ми дадеш парите за шевролета и то по реалната му цена, а не по „ценоразписа“ на онези приятелчета от снощи. След това аз ще се махна и всеки ще поеме своя път.

Ерик вдигна глава. Изглеждаше смаян и това се почувства в думите му:

— Мислех, че ще се държим един за друг.

— И цялото производство на лепило в света няма да стигне, за да ме задържи при теб.

Лайза пристъпи към него. Яростта сякаш оцвети очите й в зелено.

— Повече няма да позволя да ме третират като излишен багаж. Не искам да бъда там, където не съм желана!

Тя се опита да подреди граматически правилно мислите си, независимо че беше афектирана.

— Или с някого, който не ме желае при себе си!

— А кой според тебе е той?

— Ти! — изстреля в лицето му. — Ерик Тревор или който и да си в този момент.

Спокойствието му още повече я разяри.

— Ти успя да избягаш от преследвачите си. Вероятно си изкарал достатъчно пари досега, за да си наемеш някоя къщичка в провинцията.

Тя се приближи още повече към него, сякаш се готвеше за решителен удар.

— Нека занапред всеки сам контролира живота си. Явно ти повече не ме искаш.

Въпреки брадата, мустаците и гъстата коса, закриваща челото му, успя да забележи изненаданата му физиономия.

— Грешиш — изрече Ерик.

Лайза мълчаливо го гледаше в очите. Тези тъмни бездни й се сториха познати — същите, които бе видяла още при първата им среща. Знаеше, че в тях няма място за искреност. В това поне беше сигурна.

— Грешиш — повтори той толкова приглушено, че едва го разбра.

Объркана, Лайза очакваше повече обяснения с полуотворена уста.

И Ерик изрече с тих, прочувствен глас, навяващ асоциации за притъмнена спалня:

— Наистина те искам за себе си. Нуждая се от теб.

Пристъпи и я погали нежно по бузата с опакото на ръката си.

Всичко наоколо загуби значение за Лайза. Бе изцяло погълната от този русокос мъж — толкова чужд и толкова близък.

Той прокара пръст по подканващо разтворените й устни. Утробата й изтръпна. Стори и се, че ще я прегърне. Но Ерик се отдръпна.

— Трябва да свършим някои неща — изрече твърдо. После добави с онзи шеговит тон, познат й от първия разговор помежду им: — Да се погрижим за бъдещето на света.

Лайза влезе в тона му:

— На вашите заповеди, сър. — Застана мирно. — Но този екипаж няма да вдигне котва, докато не разбере, какви ще бъдат точно следващите действия.

— Снощи ги обясних — стана сериозен Ерик. — Не знам със сигурност.

— Искам да чуя всичко, което знаеш — настоя тя и му показа „аргумента“, с който можеше да го принуди да говори. — В мен са ключовете на „изящното“ ни возило.

— Лайза…

— Да започнем с това — на кого телефонира тази сутрин? Какво ще кажеш?

— Добре, добре — омекна Ерик. — Не виждам важна причина да не ти кажа, освен, че не съм свикнал да давам обяснения за всичко, което правя.

— Започвай да свикваш.

— Е, този път… — той ритна парче асфалт с върха на ръчно изработените си каубойски ботуши. — Рискувах да се обадя на бившия си шеф, сега пенсионер, който беше протеже на баща ми в тайните служби по време на Втората световна война.

— И?

— Разговорът ни беше доста неформален и неангажиран със сегашните ни проблеми.

— И какво ще рече това?

Ерик въздъхна дълбоко.

— За да получа някаква информация, позвъних и на една позната, която работи за ФБР — сега е изпратена в Хонолулу. Може би трябваше да се възползвам от твоята женска интуиция по време на разговора ми с нея. Тя се опитваше да ми съобщи нещо чрез закодирани фрази, за които само мога да гадая какво означават. Но съм сигурен, че се опитваше да ме предупреди.

— Колко близка приятелка ти е дамата?

Съдбата на света отстъпи място на далеч по-важна тема.

— Откога я познаваш? Как се казва?

Вместо да промени този ход на разговора, Ерик засия от удоволствие.

— Сега разбирам какво точно те интересува!

Напълно объркана, Лайза сведе поглед. Тя се бе издала и фактът, че не можа да прикрие чувствата си, едновременно я изненада и обърка.

Той не се опита да злорадства и продължи с успокояващ глас:

— Не мога да ти кажа името й, но понеже обичаш абревиатурите, инициалите и са Н.М. Връзката ни никога не е била сериозна, защото никой от нас нямаше време за такова обвързване.

„И сега няма време за сериозно обвързване с мен. Просто има много по-важни неща за него. Това трябва да е истинската причина за поведението му. Дава ми да разбера, че не е имало и не би могло да има нищо трайно между нас. Както не е могло да има нещо сериозно между него и Н.М…“

Лайза реши, че тези инициали Н.М. подсказваха за Неясното му Минало.

Ерик прекъсна мислите й:

— Ще е най-добре, ако намерим някое скришно местенце, където би могла да останеш сама.

„Дали наистина имаше нотка на съчувствие в гласа му? Или просто си въобразявам?“

— Обмислих тази възможност снощи. — Тя преглътна емоциите, натрупали се в гърдите й. — Но тогава няма да знам какво става с теб.

— Нима те интересува… — Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос.

— Искам да кажа… Как ще разбера кога всичко е наред, за да се покажа отново?

— Аз ще се свържа с теб.

В този момент очите им се срещнаха.

Дори когато Ерик се държеше дистанцирано, студен като арктически айсберг, Лайза се чувстваше в безопасност, щом е с него. Усещаше, че той се стреми да я предпази от всичко, което би могло да я нарани. Не й се искаше да остава сама, в мъчително очакване.

Поемайки си дълбоко въздух, подхвана с шеговит тон:

— Виж, не знам колко добре ще се чувствам в уединение. Във всеки случай, ще е доста рисковано. Не забравяй, че в университета не успях да взема курса „Как да се справим с престъпници“.

— Останах с друго впечатление от сръчността, с която боравеше с розите в апартамента си.

Ерик изучаваше лицето й. Като че ли търсеше и други причини за отказа й да го изостави. Бавна усмивка се плъзна под русите му мустаци.

— В интерес на истината, аз съм минал този курс, но получих четворка.

— Тъй като не ми върви на отличници тази сутрин, ти си оставаш най-доброто, което ми е подръка.

— Изцяло на вашите услуги съм, лейди — обяви тържествено той, придружавайки думите си с галантен реверанс.

Загуби равновесие и едва се задържа на високите токове на ботушите си.

— Това може да доведе до интересни емоции и за двама ни — отвърна Лайза.

— И не всички ще бъдат с петбуквени думи.

„Няма смисъл да влизам в дискусия с човек, който се смята отговорен за съдбата на целия свят. Впрочем, съдба също е от пет букви…“ — помисли си тя.

Чу се полицейска сирена откъм съседната пресечка.

— За бога, трябва да се махаме оттук. Сигурно са засекли разговорите ти!

Лайза отвори бързо вратата на колата и се метна вътре. Ерик приклекна до предното ляво колело.

— Не се ли сещаш малко късно за тази възможност? След всички тези номера със задържането на ключовете и другите ултиматуми, които ми постави?

— Е… — Тя не можеше да измисли разумен отговор.

Ерик се надигна и, без да бърза, седна зад волана. Една полицейска кола с включени светлини и виеща сирена профуча покрай тях. Лайза присви очи.

— Как позна, че не преследват нас?

— Просто прецених преднината, която имаме. Като изключим факта, че набрах номерата на двама приятели, аз телефонирах до най-различни градове със съответните им кодове. Ще отнеме доста време да бъдат проследени всичките тези фиктивни разговори.

— Май забрави да ми кажеш, какви са крайните ти изводи след разговорите с твоите приятели.

— Нямам твърди изводи. Просто догадки. Предполагам, някой е нагласил така обстоятелствата, че да изглеждам като предател в очите на НРС. Поставяйки ме в затруднено положение, разчитат, че ще загубя самообладание и ще действам импулсивно и необмислено. Както ти обясних снощи, искам да събера доказателства, за да изясня нещата, да разбера къде съм в цялата игра. Освен това, бих искал да завърша случая, който разследвах самостоятелно. Той е много важен за мен.

Ерик се втренчи през стъклото на буика. Сякаш искаше да погълне спокойствието на парка, преди да добави:

— Мисля, че ни преследват от две страни — НРС и този, който се стреми да ме злепостави.

— Кой би могъл да е той?

— След петнайсет години в НРС има много вероятности.

— Петнайсет години? Значи си станал агент на деветнайсетгодишна възраст.

— Малко извънкласна работа.

„Дали би могъл някога да поведе нормален живот след толкова години фалшива самоличност? Дали е в състояние да си припомни всичките си роли? Характерът на всеки свой «герой»? Възможно ли е всички привлекателни черти на характера да са притежание само на Джон? Дано е останало нещо от тях и за Ерик…“

— Имаш ли някакви дребни монети? — прекъсна мислите й.

Лайза му подаде портмонето си.

— Ако искаш, разходи се из парка, докато позвъня тук-там. Няма смисъл да стоиш тук.

Тя не възрази. Искаше й се да запечата в паметта си свежия, идиличен пейзаж. Точно в тази обстановка бе започнала да опознава Ерик и бе станала свидетел на постепенното му завръщане към образа на Джон.

 

 

— Не съм очаквала някой да ми плати веднага в брой — възкликна жената в масленозеления пеньоар, като погледна купчинката банкноти в ръката си.

Ерик току-що бе купил караваната й. Когато започна да прехвърля багажа, тя съзаклятнически се обърна към Лайза:

— Хол, бившият ми съпруг, изобщо не очакваше да получим пълната обявена цена. — Нави една от ролките в косата си. — Мисля, ще е по-добре да не му казвам, че съм получила толкова много пари в брой. Ще заделя малко за черни дни, когато този негодник не плати детската издръжка.

Жената премига няколко пъти.

— О, вие няма да му кажете, нали? Съдът разпореди да разделим всичко по равно, макар че ние сме четирима, а той е сам. Справедливо ли е това?

— Няма да кажа нито дума — увери я Лайза.

— Мъже. Нямат си и понятие от финанси и разни такива неща. Твоят приятел, без да се пазари, плати цялата обявена цена. Също като Хол, когато я купи. Чуй ме! Дръж парите у себе си занапред и не му позволявай да харчи безразборно.

Лайза поклати глава в знак на съгласие:

— Доста полезен съвет за мен.

И когато продадоха буика за сто долара на излизане от града, наистина прибра парите. Ерик направи лека гримаса, но не протестира.

— Трябва да заредим хладилника, преди да тръгнем нанякъде — каза той, като паркира до една бакалия.

Загледаха се един в друг. И двамата не мърдаха от местата си.

— Надявам се, не очакваш аз да отида на покупки — каза Лайза накрая. — Никога ли не си чувал онзи израз — мъжът носи хляба вкъщи? Приеми го буквално.

— Просто прецених, че знаеш по-добре от мен какво трябва да се купи.

— А спомняш ли си разследването, което проведе в моята кухня?

— О, да. Едно от най-плодотворните ми проучвания.

Нещо повече от ирония блесна в очите му, когато огледа едрите й стегнати гърди под копринената блуза и стройните бедра, изпълващи светлите й дънки.

Отклонявайки погледа си, Ерик отвори вратата.

— Може би ще е най-добре да щурмуваме заедно бастионите на гастрономията.

— Аз ще се заема със замразената храна, а ти атакувай останалото — предложи услугите си Лайза. Докато пресичаха паркинга, тя отбеляза:

— Предполагам, че си избрал тази каравана, за да си приготвяме сами храната в нея. Така бихме избегнали посещението на ресторанти.

— Имаш право. Тя е всичко, от което се нуждаем — пътуване, ядене и спане.

— Спане? — Лайза спря до входа на магазина. — В нея има само едно легло!

Ерик успя да прикрие усмивката си.

— Нямаше голям избор в специализираните обяви тази сутрин.

— Така и не ги видях онези обяви.

— Е, Лайза, ще го уредим някак си. Не можем да рискуваме да нощуваме в мотели…

— Защото така по-лесно ще ни открият — довърши тя изречението.

— И то не само по пряката процедура — като проследят пътя ни. Това може да стане и чрез технически средства.

— Не те разбирам.

— Повечето хотели имат кабелна телевизия. Използвайки техническите й възможности, могат да подслушват всяко едно домакинство или стая в мотел.

Лайза едва не изпусна пъпеша, който разглеждаше.

— Искаш да кажеш, че тайните служби могат да наблюдават всичко, което си поискат? Или поне да пуснат уши навсякъде?

— Не мога да го твърдя със сигурност за НРС. Но всяка организация или компания би могла да го стори. В САЩ няма закон, който да регулира или забранява събирането на информация по този начин, нито пък да контролира разпространяването на тази информация.

Тя помръкна.

— Може би трябва да изкопаем някоя дупка и да се скрием в нея за през нощта.

— Тогава няма да можеш да използваш микровълнова печка — изтъкна Ерик. — И след като стана дума за микровълнова техника…

Следващият половин час се превърна в образователен курс за нея: бяха й обяснени всички възможни начини, чрез които разузнавателните служби събираха информация за гражданите.

Пазаруването с Ерик й беше доста забавно. Ябълките му поделяха един ъгъл в пазарната количка с прасковите, които тя беше избрала. Неговите бадеми със захар се бяха смесили с любимото й обезсолено кашу, а шоколадите му бяха затиснали на дъното сочните й понички.

Предишното й усещане, че кухнята на апартамента я поставя в прекалена близост с Ерик, беше нищо, сравнено е чувството за принудителна интимност, което изпитваше в караваната. Телата им се допряха няколко пъти докато напълнят хладилника и намерят място за другите провизии…

След като свършиха с това, едновременно се обърнаха и застанаха един срещу друг така, сякаш времето бе спряло. Гърдите на Лайза бяха само на няколко сантиметра от неговите.

— Предлагам да хвърляме жребий — каза Ерик с дрезгав глас.

— За какво? — промълви тя.

— Кой да приготви обяда.

— А, да. — В момента съвсем не си мислеше за храна. — Закуската тази сутрин беше от теб. Така че е мой ред сега.

— Твой ред е… — прошепна Ерик едва чуто.

Този път докосването на ръцете им не беше случайно. Той се обърна рязко и се отправи към зиналата задна врата на караваната.

— По-добре да тръгваме…

Лайза го последва. Забеляза, че леко накуцва. Усмихна се на себе си. „Крайно време беше с тези тежкарски ботуши. Този «каубой» е виждал крава единствено на картинка.“

На излизане от паркинга Ерик съзря една продавачка на цветя, застанала точно в противоположния край. Зави на сто и осемдесет градуса, като че ли видя преследвачите си отсреща и натисна спирачки пред нея. Беше възпълна, млада жена, чиято лъчезарна усмивка напълно хармонираше със стоката й.

Без да каже нещо, слезе от автомобила, приближи се към пъстрата мозайка от цветове и започна внимателно да избира.

Щом се върна обратно в караваната, показа избора си на Лайза и се усмихна срамежливо.

— Малка компенсация за букета, който бе съсипан миналата вечер в моя защита.

— Благодаря — каза тя простичко, като прие подаръка.

Ерик съзнателно се въздържа от физически контакт помежду им.

— Тъй като разполагаме с органичен бюджет — каза той, избягвайки погледа й, — можех да си позволя само една.

Отново седна зад волана.

— Прекрасна е! — Лайза беше искрена. Вдъхна приятния аромат.

„Каква изящна роза. Бяла. Дали нарочно е избрал белия цвят? Какво ли символизира той според неговата загадъчна, шпионска логика? Невинност? Чистота? Поражение? Примирение? Прошка? Или лъжа…“

Притисна розата към гърдите си, но в следващия момент едва не извика от болка.

„Изглежда, и най-изящната роза има бодли“ — помисли си.