Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (10)

Глава X

„Часът е вече десет. Знаеш ли къде е твоят шпионин в този момент?!“

Тези думи продължаваха да отекват в съзнанието на притеснената Лайза.

Караваната бе паркирана в една странична уличка на малък тексаски град, близо до границата с Ню Мексико. Бяха спирали на четири места в Аризона и всеки път Ерик, дегизиран по различен начин, изчезваше нанякъде. По пътя се редуваха зад волана.

Лайза виждаше, че е крайно изтощен. Струваше й се, че е станал и по-разсеян. Притесненията й се засилиха след онзи случай, когато той, облечен като еврейски свещеник, обяви, че приемал самоличността на Кристофър Менделбър.

„Ерик — бе му рекла колебливо, — мисля, че Кристофър не е еврейско име.“

Остана едновременно доволен и разтревожен от забележката й.

„Предполагам, че умствените ми способности вече са отслабнали.“

В тона му нямаше и следа от присъщата му в такива ситуации ирония.

Този път се страхуваше повече от всякога. Когато се събуди, намери малка бележка върху масата.

„Ще се върна след няколко часа.“

Лайза нямаше как да разбере кога бе излязъл.

В прерийното градче не съществуваше опасност от свличане на камъни, но опасностите дебнеха на всяка крачка. Тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли.

„Още веднъж трябва да действам решително, вместо да размишлявам върху всички възможни рискове. Трябва да изляза и да го потърся… Но как ще го позная? Нямам представа как се е дегизирал.“

Според думите му, градчето бе много малко и чужденците веднага се набиваха в очи. Лайза порови из дрехите, които бяха купили в Лос Анжелис, преди да реши какво да си облече.

След половин час излезе повече от доволна от резултата.

Ерик наистина имаше право относно мащабите на градчето. Караваната беше паркирана на около стотина метра от главната улица. Минавайки по цялата й дължина видя, че само едно заведение е отворено. Реши да го потърси първо там.

Докато се препъваше с високите си токчета, разбра как се е чувствал в каубойските си ботуши.

Бутна люлеещите се вратички на малкия локал и бавно влезе вътре. Интериорът беше на истински тексаски бар.

Пооправи новия си „пищен“ бюст и вдигна ръка, за да се увери, че русата й перука е на мястото си. Все още не се доверяваше на двайсетината безопасни игли, които крепяха новата й „прелъстителна“ прическа.

Спря за момент, докато очите й привикнат към тъмнината в бара. Мина известно време преди да успее да различи най-близките фигури. Нямаше представа, как ще разпознае Ерик.

Изведнъж до нея изникна някакъв мъж. Изгледа го от главата до петите. Беше десетина сантиметра по-висок от Ерик. Не носеше ботуши с висок ток.

Той най-безцеремонно я сграбчи за лакътя.

— Здрасти, сладурче — прогърмя гласът му.

Лайза издърпа ръката си.

— Не съм сладурче — рече хладно с тексаски акцент.

— Тогава как те викат?

— Казвам се… ъ-ъ… Моли.

— Добре, Моли. Как си?

— Не съм сама — опита се да го обезсърчи.

— Така ли? Че с кого си?

„И на мен ни се иска да зная“ — мина през ума й. Думите му звучаха застрашително и Лайза не искаше да „натопи“ някого от посетителите.

Погледна го още веднъж и се увери, че тази горила беше без никакви задръжки. Нямаше намерение да го пита за името и мислено го нарече ОГ — Огромната Горила.

— Исках да кажа, че чакам мъжа си. Наричат го… ъ-ъ… Кокалотрошачът от Одеса. Професионален борец. Сигурно си чувал за него.

— Не съм. И аз съм излизал на ринга, но не само, за да се боря… Боксирах се от време на време — каза ОГ със самодоволна усмивка. — Щом си омъжена, защо тогава не носиш венчална халка?

— Ох — престори се Лайза на отчаяна. — Винаги я залага за нещо. Последния път — за уроците по карате и за състезателната такса на местния турнир. Разбира се, никога не се е връщал без награда. После откупва халката ми. Слава богу, че никой не може да го победи.

Най-после успя да забележи Ерик. Беше седнал в края на барплота. Въобще не обръщаше внимание на затрудненията й. Този път не беше се дегизирал. Носеше карирана риза и светлосини дънки. Започна да му маха с ръка, но веднага се отказа. „Надали ще се справи с ОГ — помисли си, — още повече, че китката му е изкълчена.“

Твърде късно осъзна грешката си, че се бе натруфила така предизвикателно.

— Ако си моя, сладурче, никога няма да заложа халката ти — заяви ОГ, — така че защо не потанцуваш с мен?

Остави се да я завлече на дансинга, защото там щяха да бъдат пред очите на останалите посетители. Тогава заяви на висок глас:

— Няма да танцувам с теб, дебелако.

Той я пусна и Лайза си помисли зарадвана, че ще я остави на мира. Обаче ОГ се отправи към мюзикбокса и пусна една монета. Кънтри музиката гръмна из цялото заведение.

Грабна я в мечешката си прегръдка и я завъртя. Тя буквално заби токчета в пода, но без особен ефект. Едното изхвърча нанякъде. Учуди се как ОГ не разбра, че в пазвата й има дунапренени подплънки вместо голям бюст.

— Свали си ръцете от мен или ще кажа на бармана да извика полицията… тоест шерифа.

— Аз съм шерифът на това местенце. Ако продължаваш да се противиш, ще се наложи да те прибера за смущаване на реда и спокойствието.

Накуцвайки, Ерик се приближаваше към тях. Беше заменил бинта на китката си с червена превръзка. По нищо не личеше, дали я бе разпознал.

— Струва ми се, че госпожицата би предпочела да остане сама — каза той със спокоен тон.

Шерифът го изгледа пренебрежително и все още притискайки я, гръмогласно се разсмя.

— Махай се оттук, дръвнико.

Но Ерик не го послуша.

— Никъде няма да вървя.

Гласът му прозвуча застрашително.

„Какво му става?! — изуми се Лайза. — Да не е слънчасал? Та той е толкова по-нисък. Сигурно е и с двайсетина килограма по-лек.“

Не й се вярваше, че би могъл да се справи с ОГ. „При нормални условия, може би… Но не и с тази изкълчена китка. Защо му трябва да се меси, когато не е необходимо? Защо рискува всичко заради някаква си «уличница»?“

ОГ бързо се отегчи от възраженията му. Бутна я настрана.

— Почакай, Моли. Виж как ще го подредя този хубавец. Ще му светя масълцето.

Разноцветните неонови светлини и пискливите звуци на китарите допринасяха за сюрреалистичността на обстановката.

— Не знаеш с кого си имаш работа, приятелче!

Горилата вдигна тежкия си юмрук.

Нещо изтрещя, чу се тежко охкане и… ОГ лежеше проснат на пода, а Лайза стискаше останките от дървения стол.

— Бях отличничка в курса „Как да се справим с местни побойници“.

Думите й направо шокираха Ерик.

Гледаше я втрещен.

Тя го сграбчи за ръката.

— Този кретен е шериф. Трябва да се измъкнем незабавно!

Изглеждаха като клоуни, които имитираха бягство от тексаски бар. Изглеждаха като деца, които играеха на дама по цялата дължина на улицата. Изглеждаха като събратя по неволя — Ерик едва пристъпяше върху подутия си крак, а Лайза куцукаше върху счупеното си токче.

— Аз ще карам — обяви тя, когато приближиха караваната. — В случай, че ни последват, ще мога да използвам и двете си ръце.

Настани се зад волана, а Ерик безмълвно седна до нея.

Не настъпи газта, преди да се измъкнат от града. Не искаше да привличат вниманието на хората.

Когато излязоха на магистралата, видя, че Ерик се превива от смях. Сякаш току-що бе преживял най-веселото приключение в живота си.

— Толкова криминалета си изчела, а не си разбрала — едва успя да й каже, — че най-важното нещо е да бъдеш незабележим.

— Никога не съм предполагала, че смотаняк като теб ще се осмели да ми го каже — отвърна му е раздразнение.

Той въобще не се впечатли от преценката й за качествата му и продължи да се кикоти в продължение на повече от една миля.

Щом обаче се взря в лицето й, смехът му секна отведнъж.

Мекият му, плътен глас прозвуча умолително:

— Лайза, спри за малко. Нека поговорим. Кажи ми, защо се сърдиш?

Не му отговори, нито спря. Продължи да мълчи и през следващите петнайсетина мили.

Гневът й постепенно премина. Най-после тя отби караваната встрани от пътя.

— Твой ред е да шофираш — каза сухо и делово. — Чувствам се отпаднала.

Ерик не обичаше да се подчинява на заповеди. Постъпи точно така, както Лайза се опасяваше. Вместо да седне на волана, настани се при нея отзад в караваната. Държеше огледалце в лявата си ръка и изглежда се готвеше да изчисти грима си. Тя полагаше отчаяни усилия, за да сдържи сълзите си. Искаше и се да го няма в този момент, за да си поплаче на воля. Присъствието му й бе непоносимо.

— Лайза, кажи ми, какво има?

— Какво има ли? — отвърна му троснато. — Защо ме питаш? Ти никога не споделяш с мен чувствата си, така че и аз не съм длъжна да ти отговоря.

— Не е точно така — промълви Ерик, поставяйки ласкаво ръка на рамото й. — Винаги ми се е искало всичко да споделям с теб. Но не мога. Или по-скоро — не бива.

Позната приятна топлина се разля по тялото й, когато я докосна. Но този път реши да бъде твърда. „Той винаги изгражда бариери в отношенията ни. Вече ми писна да се отивам да ги преодолявам.“

Пръстите му се плъзнаха надолу по раменете й и сладостният спазъм в утробата й не закъсня. „Сигурно е усвоил тази техника в шпионската си школа. Да не е изкарал курса «Спечелване на женски сърца за напреднали»…“

— Лиз — каза й нежно, — нито имам крик, нито ще те заплашвам с отровни влечуги, за да те накарам да говориш. Просто те моля, кажи ми, какво те измъчва?

Приближи се толкова плътно до нея, че бузите им почти се докоснаха.

Лайза притвори очи в томителна отмала. Вече не можеше да разбере себе си. А едва ли някога щеше да опознае Ерик. Искаше й се да се гушне в него, да се отдаде на приятните усещания без никакви задръжки…

Точно когато почувства, че не може повече да устои на ласките му, Ерик се отдръпна.

Замълча, сякаш обмисляше новата си роля. Следващите си думи изрече със закачлив тон, в който нямаше и следа от предишната му нежност и загриженост. Лайза преглътна разочарованието си. Струваше й се, че той никога повече няма да бъде искрен с нея.

— Е, мисля, че има начини да те накарам да проговориш.

„Разбира се, че има“ — безмълвно се съгласи Лайза, припомняйки си възбуждащите му методи.

— Първо ще се наложи да свалим изкуствената ти коса.

— Ох! — изстена тя, когато дръпна русата й перука.

— За бога! Какво си направила? Да не би да си я залепила за главата си?

Ерик започна да маха шнолите. Чак когато се увери, че не е пропуснал нито една, внимателно свали перуката и я остави на масичката.

— По дяволите! — изруга Лайза. — Никога няма да разбера кои жени ти харесват всъщност.

— Падам си по брюнетки.

При мисълта, колко ли жени са минали през леглото му, гневът й отново взе връх. Стана от стола и се дръпна от него.

— Още една уличница се спомина — подхвърли злъчно. — Сега се налага да си намериш някое ново закръглено маце.

— Ново закръглено маце? — намръщи се той. — Не разбирам за какво ми говориш.

— Така ли. Сигурна съм, че би предпочел истинската красавица пред несполучливата й имитация.

— Предпочитам истинската Лайза Ролинс.

От очите му струеше мека светлина.

— Престани с лъжите си! — сряза го язвително. — Беше готов да пожертваш както себе си, така и Лайза, заради някаква уличница.

Засипа го с канонада от упреци.

— Оставяш ме сама в караваната, без да ти пука, дали не се притеснявам през това време, а след това се втурваш да спасяваш разни „непознати“ мацки.

Ерик едва сдържаше смеха си.

— Мисля, че русокосите красавици също плащат данъци. Така че имат правото на защита, която се осигурява от органите на властта.

Вместо отговор, Лайза ядосано ритна обувките си настрана. За малко не изкълчи глезена си.

Той бавно се приближи.

— Нима искаш да оставя бедната девойка на онзи грубиян?

— Тя беше само една развратница!

След кратко мълчание Лайза добави:

— Все пак заслужаваш медал за храброст.

— Лайза, нека прекратим този безсмислен разговор. Та аз знаех, че това си ти.

— Не ти вярвам! — Очите й предизвикателно потърсиха неговите. — Въобще не подозираше, че онази русокоса уличница бях аз.

— Грешиш. Докато повече от мъжете те възприемаха за проститутка, аз се чудех, как можа да ти хрумне да си сложиш толкова екстравагантна перука. Да не говорим за другите „украшения“.

„Дали наистина ме е разпознал? Още една загадка, която никога няма да разгадая!“

Ерик протегна ръка и ласкаво прокара пръсти през черната коприна на косата й.

— Така е по-добре… — отрони с трепет в гласа.

Решила да не допуска интимност във взаимоотношенията им, Лайза се отдръпна.

— Ако тази вечер си намислил да закъсняваш, не е лошо да ме уведомиш. Впрочем, толкова ли бе важно да дремеш над една бира в онзи бар.

— Бях ти оставил бележка. Пък и въобще не предполагах, че ще се събудиш. Съжалявам, Лайза. Не исках да ти причиня болка. Не е никак лесно човек да промени навиците си за една нощ.

— Но ти имаше цяла седмица за това — информира го тя иронично.

— Все пак доста се промених. Успя да ме заставиш, да ти кажа къде отиваме и защо, а също така и каква нова информация получавам.

— Да те заставя ли? Звучи толкова грубо. Аз бях повече от деликатна с теб.

— Добре — съгласи се Ерик примирен.

Твърде лесно се отказа. На Лайза й се искаше да продължи словесния двубой, за да може да поддържа необходимата дистанция помежду им. Но усещайки жадния му, копнеещ поглед, дишането й се учести, а сърцето й заби лудо. Трябваше непрекъснато да си напомня, че в действителност въобще не познаваше този мъж.

— Вероятно — започна колебливо — невинаги ми се удаваше да се държа така хладно като теб.

— Аз — хладно?! — възкликна той смаяно. — С теб? От самото начало, още когато се срещнахме, имам чувството, че се мятам като рибка в нажежен тиган, полагайки всички усилия да не изгоря.

Лайза се бореше с болезненото си желание да протегне ръка и да го докосне.

— Да, но откакто напуснахме апартамента ми в Лос Анжелис и от Джон се превърна в Ерик, ти се промени толкова много. Тъкмо успявам от време на време да науча нещо за истинската ти същност и веднага бива всичко затрупано от снежна лавина. Знам, че не ти се нрави особено фактът, че постоянно те съпътствам, и че разпитвам през цялото време…

— Не, Лайза, отново грешиш. Просто не мога да понасям себе си, ненавиждам се, че те въвлякох в цялата тази работа. Знам, че на моменти се държа хладно, дори жестоко. Но това е част от играта — повярвай ми, може би никой досега не ме е предизвиквал да се въплътя в ролята си по този начин. Мислех, че ще е най-добре за теб да не бъдеш замесена.

— Не съм сигурна, че съм замесена — прошепна тя.

Погледна го въпросително.

— О, Лайза! — промълви Ерик с дълбока въздишка. — Може би не съм за теб. Поне засега. Може пък и никога да не бъда.

Докато слушаше тези думи, Лайза прозря, че той е идеалният мъж за нея — Джон, Ерик — или както и да се казваше. Беше влюбена в него и го желаеше.

— Шпионите, впрочем, не живеят ли единствено за днешния ден?

— Ние винаги трябва да сме сигурни, че има и утрешен ден.

В думите му се преплитаха хиляди чувства. Лайза пристъпи и вече бе само на няколко сантиметра от него.

— Тогава сигурно управителите на бюра за безработни са тези, които вярват, че трябва да се изживее мигът. Независимо от цената, която трябва да заплатят за него…

Ерик за момент затвори очи, сякаш, за да устои на еротичното й предизвикателство.

— Лайза, моля те, не ме изкушавай. В края на краищата не съм от камък…

— Вече го разбрах… — Тя плахо докосна с устни бузата му.

После устните й се доближиха и неговите.

— Хайде да свалим тази превръзка.

Бавно плъзна длани по врата му и развърза възела. Червената вратовръзка, която придържаше ръката му, падна на пода. Ръцете й останаха около шията му. Сложи глава на силното му рамо и някак неусетно потъна в обятията му. Омаяна от трънливия му мъжки аромат, вдигна очи и видя да се появява трапчинката на бузата му.

— Мисля, че е време да свалим още една бариера между нас.

Ерик се отдръпна малко, но продължаваше да я гали възбуждащо по гърба и раменете.

— Тъй като си облякла тези дрехи, за да дойдеш и да ми помогнеш, нека поне да ти помогна да ги свалиш.

Кръвта нахлу в главата му, докато бавно разкопчаваше блузата й, а Лайза стоеше като хипнотизирана от докосванията по кожата й при всяко негово движение.

Накрая блузата й се разтвори. Ерик напипа пъпа й с палеца си, а останалите му пръсти се разпериха и започнаха да галят тръпнещия й корем.

Лайза също трескаво се зае с копчетата на червената му карирана риза. След това с удоволствие зарови пръсти в русите косъмчета на гърдите му. Почувства сърцето му, как бие под дланта й. Бързият му ритъм беше в синхрон с нейния пулс.

Свали блузата от раменете й, после махна сутиена й. Когато ги хвърли настрани, тя отправи последен поглед към атрибутите, които й придаваха доскоро сексапилност.

През цялото време Ерик я изпиваше с очи.

— Не започваш ли да губиш интерес?

— От момента, в който прекрачих прага на твоя офис, не съм го загубвал.

Притисна я до себе си и най-после Лайза почувства възторга от допира на набъбналите й гърди до силното му тяло.

Целуна я жадно, давайки израз на емоциите, потискани през всичките тези дни, чрез устните и езика си. Тя отвръщаше на целувките му със страст, на каквато дори и не подозираше, че е способна.

Телата им се прилепиха плътно, търсеха се конвулсивно. Лайза чувстваше твърдия му пенис и копнееше да бъде пронизана от него.

— О, скъпа… — дъхът му премина като полъх покрай ухото й. — От толкова отдавна мечтая да те прегърна така. Сякаш цял живот съм чакал този миг. — Трепетно и нежно я погали по гърдите. — И да те докосвам по този начин…

Дишането й секна от невероятно блаженство. Впи нокти в мускулестия му гръб.

— Любима… — Ерик едва си поемаше дъх, но опитваше да се владее. — Не можем да останем тук. Паркирали сме на забранено място и твърде скоро може да пристигне някоя полицейска кола.

— Мисля, че биха се отнесли с разбиране… — промълви с треперещ глас тя, гърчейки се под вездесъщите му ръце.

— Ами ако онзи здравеняк наистина е бил шерифът и те е взел сериозно за някоя закръглена мацка?

— Мислиш ли, че все още приличам на такава?

Дланите му се плъзнаха от гърдите надолу по бедрата й и с огромно усилие се откъснаха от тялото й.

— Не искам да се любим за пръв път в някаква неугледна каравана по време на път. И няма да се любят някакви си Моли или Рикардо, или каквито и да било маскирани „герои“. Ще бъдем просто ти — Лайза Ролинс — и аз.

Направи й впечатление, че все още не й признаваше истинското си име. Но пък за сметка на това бе казал „когато“, а не „ако“ се любим. Всъщност, това бе първият случай, в който той бе допуснал някаква възможност за бъдещето. Преди никога не бе споменавал нищо за съвместния им живот. Лайза мобилизира всичките си сили, за да укроти страстта си, да се въздържи да не се притисне отново до него и да го моли омайващите му милувки никога да не свършват.

Ерик взе ръката й и я поднесе към устните си за една последна целувка.

— Не забравяй — твой ред е да караш. Тръгваме по посока на Ню Орлиънс.

Очите им си казаха неща, които не биха могли да се изразят с думи.