Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (11)

Глава XI

Ерик извади красива златна халка от джоба на дънките си и я постави на пръста й. Погледите им в този момент се срещнаха.

— Част от маскировката, тъй като ще се наложи да се регистрираме в хотел като семейна двойка — поясни й привидно равнодушно.

Но не пусна дланта й. Резултатът бе огнената клада, която разгоря в тялото й.

След цяла сладостна вечност той върна ръката й в собствения й скут и отвори вратата на караваната.

— Вече е пет следобед. Стаята ни би трябвало да е приготвена.

— Смяташ ли, че ще е разумно да пренощуваме в хотел тук, в Ню Орлиънс?

— Мисля, че можем да си позволим този риск. Както ти обясних вече, нещата се изясняват постепенно. Остава да посетим още едно място, за да сложим и последното парче от мозайката. Последното доказателство.

Малкият хотел, който Ерик бе избрал, се намираше във Вю Каре, старата част на града. Павираните тесни улички, многобройните продавачи на цветя и богато украсените с ковано желязо балкони показваха, че това е френският квартал.

Портиерът ги отведе в една просторна стая и дръпна завесите към терасата.

— По-голяма част от мебелите са антики — отбеляза той. — Освен това, разбира се — посочи към леглото.

Снежнобялата копринена кувертюра чудесно хармонираше с морскосините завеси. Лайза погледна кревата, след това Ерик, но той бе зает с бакшиша на портиера.

Сега беше дегизиран като чернокос бизнесмен от „Бейтън Руж“ с името Пол Рокфорт, а тя бе неговата червенокоса съпруга, с лице обсипано с лунички.

Ерик пъхна ръце в джобовете на сакото си, прекоси стаята и пусна почти докрай щорите.

— Ако искаш, можем да отидем някъде — предложи той. — Бихме могли да излезем сред хората сега, когато краят е толкова близко.

Начинът, по който се изрази, предизвика мигновено паника в сърцето на Лайза. Ерик се приближи до нея.

— Разбираш какво имах предвид, нали?

— Да — отговори тя тихо.

Но това, което не знаеше, бе дали краят на този случай означаваше и край на тяхната връзка.

— И къде би искала да отидем?

Ентусиазмът, който демонстрира, изглеждаше пресилен.

— Искам да си останем тук и да няма никакъв Пол Рокфорт, нито Моли или Рикардо.

— Сигурна ли си? — попита Ерик меко.

Очите му търсеха нейните.

— Абсолютно.

— Добре тогава, лейди Луничаво лице. — Прокара пръст по носа й. — Защо не измиеш луничките си, докато аз поръчам нещо за хапване?

Когато излезе от душа, Лайза се погледна в огледалото. Лицето й все още блестеше от капките вода. „Коя е тази жена? Не е същата, която напусна Лос Анжелис само преди една седмица. Всичките й «самоличности» са измити. Дали не е станало така и с най-първата — Лайза Ролинс?“

Искаше й се да вярва, че положителните черти на Лайза Ролинс все още съществуват, и че дори са станали по-ярки. Чувстваше се по-уверена, когато е с Ерик, независимо от несигурното бъдеще.

Имаше нещо вълнуващо, тайнствено около него и това изненадващо й доставяше удоволствие. Почти несъзнателно започна да върти около пръста си златната халка — този детайл от маскировката, тази малка лъжа, с която не й се щеше да се раздели. Облече хавлията и се върна в спалнята. Ерик беше седнал зад бюрото и драскаше нещо на една хартийка. След това я постави разсеяно в пепелника и я запали. Изглежда го правеше по навик.

— Дойде ли най-после и моят ред за душа? — попита я шеговито.

„Можехме да си го поделим“ — замалко не се изпусна Лайза.

— Да — отвърна гласно, поруменяла от дръзката мисъл.

Той се приближи към гардероба.

— Не си мисли, че върша посегателство над твоята независимост. Надявам се, че ще харесаш новата дреха, която съм взел за теб.

Свали от закачалката една елегантна червена вечерна рокля.

Докато Ерик се къпеше, тя я облече. Изведнъж ясно осъзна чистата си любов към него и правото си да го обича. Повярва също, че има място в живота му.

Реши да не си слага никакъв грим. Досега бе имало твърде много камуфлаж и фалш помежду им.

Ерик излезе от банята. Погледът й се плъзна по загорялото му тяло, светлата му коса… Задържа се на дълбоките му кехлибарени очи… Премести се върху трапчинката на бузата му…

Беше същият мъж, който я бе посетил в офиса й, макар сега единственото му одеяние да беше хотелската хавлиена кърпа.

Беше същият мъж, с когото си бяха поделили сладкиша с късмети в апартамента й.

„Един непознат ще те поведе към нови светове.“ Това наистина се бе сбъднало. Пожела си и второто предсказание да се окаже вярно: „Ще намериш спокойствие, ако го търсиш настоятелно“.

Беше същият мъж, загрижен трогателно за нейната безопасност. Същият мъж, който не искаше да се раздели с нея.

Мечтателно изражение се появи на лицето й, докато го съзерцаваше.

— Най-малкото, което трябва да направиш, е да се обърнеш, когато се обличам — каза той.

— Какъв срамежлив шпионин!

Въпреки желанието си да му се любува съвсем гол, Лайза изпита чувство на свян, което я завладя цялата и накрая взе връх. Застана с гръб към него.

— Не съм сигурен, че избрах най-подходящия десен за теб — отбеляза Ерик, докато обуваше панталона си. — Сещаш ли се за онзи нашумял филм, в който именно жената в червено предаде изпечения шпионин?

— Той беше по-скоро гангстер, за разлика от теб.

Вече не се съмняваше. Вярваше, че е точно такъв, за какъвто се представя.

На вратата се почука и тя се обърна светкавично към него. Тъкмо обличаше сакото си върху полуразкопчаната си бяла копринена риза. Сладостна тръпка за кой ли път я прониза при вида на мускулестите му гърди.

Ерик се прикри до вратата и й даде знак да отвори.

— Вечерята, която поръчахте — оповести сервитьорът, облечен в изискан смокинг.

Лайза не беше експерт по лингвистика, но въпреки това френският му акцент й прозвуча доста фалшиво. Отстъпи назад и хвърли бърз поглед към Ерик. Той й кимна успокоително.

Значи келнерът беше истински. Просто един нюйоркчанин, опитващ се да изкара добър бакшиш. Той влезе в стаята, бутайки подвижната масичка за храна, върху която имаше блестящи сребърни съдове, покрити с гравирани, също сребърни капаци.

— Моля, оставете всичко на терасата — разпореди се Ерик.

Плати на сервитьора и го освободи. След това я покани да седне и й поднесе в порцеланова чиния пикантните деликатеси.

— Поръчал съм супа от раци, задушени скариди, пъстърва с лимонов сок, специалитета им от стриди „Рокфелер“ и пушена сьомга. Както и традиционните за тукашната кухня червен боб, ориз и пресни зеленчуци.

— Виждам, че искаш тази вечер да ни върви като по вода — прокоментира шеговито избора му на морска храна Лайза.

Ерик се усмихна.

— Просто се намираме в град, където такова меню е на особена почит.

— Това пък какво е? — тя надигна капака на другия съд.

— Ескаргоси.

— Охлюви? — На лицето й се изписа отвращение.

— Както казах още първия ден в офиса ти, готов съм да започна живот с по-бавен ритъм.

Лайза имаше чувството, че неговият бавен ритъм би бил зашеметяваща скорост за нея.

В блестящата сребърна кофичка за лед очакваше да види прекрасно френско шампанско, но вместо това откри бутилка текила и повдигна вежди изненадана.

Ерик сви рамене.

— Може да се наложи да се подкрепим с нещо по-силничко през нощта.

След вечеря останаха на терасата, за да се полюбуват на френския квартал, който бавно потъваше във вечерния здрач.

Някъде отдолу проплака саксофон.

„Блус.“ Лайза си припомни, че точно Ню Орлиънс е градът, в който са родени блусовете. „Несподелена любов. Разбит живот. Пропаднали мечти…“

Тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли.

— Какво ще кажеш за един танц? — прошепна й Ерик.

„Идеални условия за агент на американските тайни служби да прелъсти жена“ — помисли си тя с усмивка, когато я притисна силно към себе си.

Някакъв блясък в далечината привлече вниманието й.

— Да се надяваме, че никой не е приклещен в някое свлачище на Ню Орлиънс… — неволно се отрони от устните й.

Забелязала изненадания му поглед, Лайза му обясни, че бе видяла светлинка, подобна на сигналите, които й бе давал е огледалото.

Преглътна мъчително.

— Би могло да бъде от бинокъл, насочен към нас, нали?

— Би могло, но е малко вероятно.

Притисна я още по-силно в обятията си.

— Все пак, да не забравяме, че Ню Орлиънс е град на светлините.

Блусът се лееше с томителна нега. Телата им сякаш се сляха. Лайза имаше чувството, че се издигат нагоре в небесата заедно с тези вълшебни звуци от саксофона.

Дъхът на Ерик сякаш изгори ухото й и тя вдигна лице към неговото. Устните им се сляха. Погали я нежно по гърба, предизвиквайки вълна от омайващи усещания, и взе дланите й в своите.

После докосна златната халка на пръста й.

— Не си свалила този детайл от дегизировката — промълви.

Лайза бе изцяло подвластна на емоциите в този момент, но успя да отговори спокойно:

— Нали сме регистрирани като семейна двойка. Оставих я за всеки случай. Не съм забравила, че е само за временно ползване.

„Също като мен. В края на тази история и аз може да се окажа излишна.“ Тази мисъл я прониза дълбоко. Побърза да я прокуди в най-отдалеченото кътче на съзнанието си.

Устните на Ерик обходиха шията й.

— Повярвай ми, че леглото не е всичко, което бих искал да ти предложа — каза й тихо. — Но то е всичко, което мога да ти предложа сега.

Устните й се доближиха до неговите.

— Достатъчно е… Този миг ми стига… „И споменът за него“ — добави мислено.

— Сигурна ли си? Наистина ли искаш да живееш ден за ден?

Ерик се отдръпна леко.

Лайза му отвърна с отчаяна целувка, изучавайки с език вътрешността на устата му.

— О-хо! — промърмори той. — Не е необходимо да си минавал курса „Разчитане по устни“, за да разбереш този отговор.

След броени секунди бяха вече в спалнята.

Тежкото дишане на Ерик се смеси със звука от ципа на роклята й, миг преди Жената в червено да се превърне в Жената от плът.

Лайза нетърпеливо се зае с копчетата на ризата му и я изхлузи от плещите му. Той не по-малко трескаво разкопча сутиена й. Голите й едри гърди се притиснаха до атлетичното му тяло.

— О, Лайза, скъпа, любима моя…

Пръстите й се плъзнаха по колана на панталона му. Усети усмивката му между целувките.

— Не искаш ли да видиш с какъв цвят съм днес?

— Какво? — едва успя да изрече Лайза.

— Слиповете, които ми купи — поясни Ерик. — Не желаеш ли да разбереш какъв е десенът им точно сега?

— Изгарям от нетърпение да узная…

Но когато спусна ципа на панталона му, и в дланта си усети мощния напор на великолепния му пенис, интересът й към цвета на слипа му отстъпи място на съвсем други желания. Въздъхна дълбоко, чувствайки как жадната й утроба се изпълва с гореща влага.

— Между другото — промълви в отмала, — рефлексите ти са чудесни…

Ерик изглежда бе решен да провери и нейните. Отхвърли кувертюрата от леглото, положи я върху хладните чаршафи и внимателно се отпусна върху нея.

Обсипа я с целувки. Ненаситните му пръсти, устни и език не оставиха недокоснато нито едно кътче на възбуденото й тяло, предизвиквайки тръпки на върховно блаженство, взривявайки всяка фибра в него.

— Съжалявам, че в караваната не можах да те удостоя с вниманието, което заслужаваше…

Лайза простена сладостно, когато той прокара устни по гърдите й и езикът му закръжи около възбудените им зърна.

Настръхна цялата. Нова мощна вълна от желание я заля.

Неистово изви ханша си, докато Ерик изхлузваше бикините й.

— Моля те, моля те… — зашепна в транс с пресъхнала уста.

— Никога не бих могъл да ти откажа каквото и да било…

Той разтвори бедрата й и утробата й възторжено прие тръпнещия му член.

Телата им започнаха бавно да се движат в извечния любовен ритъм.

— Лайза… Лайза… Лайза…

Тя смътно осъзна, че не бе съвсем сигурна, с какво име да нарече този, когото обичаше, с когото се бе сляла в едно цяло. Реши да не мисли за това и да се отдаде без остатък, на мъжа, която я любеше. В този момент се чувстваше безплътна. Сплете крака около кръста му и отчаяно се вкопчи в него. През съзнанието й преминаха като на филмова лента всички красиви мигове, които бяха изживели заедно — златистият отблясък на скалите в пустинята, великолепният залез в Ню Орлиънс, златната халка, опияняващите трели на саксофона.

И след това той. Само той. В един миг всичките тези картини се сляха в цветен калейдоскоп. Лумна огнен стълб пред очите й и шеметен оргазъм я разтърси като ураган. Скоро Ерик я догони със своя.

Пръстите им се сплетоха, така че и двамата усещаха хладния благороден метал на брачната халка.

Той я целуна и се приповдигна над нея. Изучаваше лицето й, сякаш искаше образът й да остане запечатан завинаги в паметта му.

— Лайза Ролинс, такава каквато си сега — без костюми, без грим, без преструвки — ти си единствената жена, която желая и някога бих пожелал.

Отново впи устни в нейните и след продължителната целувка добави:

— Никога не съм се надявал, че ще срещна жена като теб.

— И ти, такъв какъвто си в този момент, си единственият мъж за мен.

„Който и да си — помисли си Лайза, — бъди мой! Моля те, остани мой!“

Започна бавно и старателно да изучава всеки сантиметър от силното му и топло тяло. Пръстите й напипаха малък белег близо до рамото му.

— Будапеща — каза Ерик, без да пояснява.

След това откриха драскотина на хълбока.

— Манила — произнесе той.

И така Лайза продължи да извиква спомени от неговото минало, използвайки тялото му като карта. Дъблин. Буенос Айрес. Кайро. Накрая стигна до белега на коляното му.

— Омаха.

— Омаха? — учудено попита тя.

— Паднах от велосипеда си.

Засмяха се и Лайза се притисна плътно до него. „Само да можехме да останем прегърнати така завинаги, бих била сигурна, че нищо лошо няма да му се случи повече. Не трябва да узнава, че го обичам. Поне тази грижа мога да му спестя. Нека бъде свободен да прави това което си пожелае след всички лишения и опасности, на които се е подлагал през живота си.“

Реши обаче да съхрани в сърцето си прекрасните мигове, които й бе дарил.

— Не си длъжен да ми доверяваш цялата си история — каза му тихо. — Не вярвам от петгодишен да са те наели за агент на тайните служби! — побърза да се пошегува.

Ерик се замисли.

— Общо взето, така беше. Споменах ти преди, че баща ми е бил в тайните служби по време на войната. После в ЦРУ. Естествено, аз не знаех това, когато бях дете. Спомням си само, че постоянно се местехме от едно място на друго, и че той през повечето време беше някъде по работа. Майка ми го чакаше с месеци и винаги беше тъжна, когато заминаваше. Докато накрая й омръзна да чака. — След кратка пауза добави: — Бях първокурсник в колежа, когато тя почина…

Лайза усети, как той леко потрепери, преди да продължи:

— Баща ми не можа да преживее загубата й. Нямаше повече кой да го посрещне, когато се прибира вкъщи.

— О, Ерик, това е ужасно — промълви Лайза.

Той прошепна в ухото й:

— Затова, мила моя, не бива никой да ме обича, докато принадлежа към света на сенките.

Лайза го разбра, макар че не искаше да се съгласи с думите му. Но не му призна, че бе твърде късно — защото вече го обичаше.

До нея лежеше чаровен мъж от топла плът и кръв, а не някаква сянка.

През следващите няколко часа Ерик непрекъснато й доказваше, че е достоен за нейната любов.

Накрая заспаха прегърнати в сладостно изтощение.

Лайза се събуди с чувството, че отново е сама в леглото. Беше още тъмно.

— Ерик! — извика разтревожена.

— Тук съм, скъпа! — дочу гласа му от другия край на стаята.

Забеляза силуета на стройното му тяло, стана и прекоси помещението. Все още сънена, обви ръце около врата му и се притисна към него. С учудване установи, че е облечен.

— Защо са ти тези дрехи поред нощ? — промърмори тя.

— Канех се да те събудя след няколко минути…

Ерик включи нощната лампа върху бюрото. Промяната в лицето и косата му не бяха единствените изненади за нея. Мъжът, който стоеше насреща й, не беше просто един непознат. Беше свещеник. Лайза се врътна, отиде до леглото, грабна един чаршаф и го уви около себе си.

Ерик се ухили.

— Този път на католик ли се правиш? — намръщи се тя.

— Нещо такова.

Приближи се до нея и постави ръце на раменете й. Лайза го отблъсна.

— Не ме докосвай — рече нервно. — Не сега.

— Защо не? — попита я през смях.

— Защото… Защото… Нали разбираш… Защото сега си свещеник.

— Но ти нали не си католичка?

— Как разбра?! — възкликна Лайза.

Изглеждаше доста комично пред „свещеника“ в този чаршаф.

— Коледната програма на Методистката църква в чекмеджето на бюрото ти, а и паспортът ти издават това.

— Е, толкова ли е важно? Уважавам и двете религии.

— Добре. Тогава, вярвам, нямаш нищо против, ако те отведа в манастир.

Според първоначалния му план Лайза трябвало да остане в хотела, докато той съберял и последните доказателства, но в случай, че станело нещо, би била в по-голяма безопасност в манастира близо до Лафайет.

— Това последно пътуване е наистина опасно — повтори Ерик. — Не искам да рискувам твоята сигурност.

— Няма да те оставя или да ти позволя ти да ме оставиш. Поне докато тази история не свърши.

„А след това можеш да ме напуснеш, ако пожелаеш.“ Тази мисъл я разтърси.

— Аз оставам с теб… — Направи отчаян жест, когато осъзна, че не знае какво име да добави. — … Който и да си.

— Отец Райън О’Майли. — Той направи лек поклон. — На вашите услуги, дете мое.

Размениха си още няколко реплики, преди Лайза да тропне с крак и да каже властно:

— Ще дойда с теб. Или ще те последвам. Което си избереш. Освен ако не ме вържеш за леглото.

Ерик повдигна вежди.

— Интересна идея. — След това предложи друга възможност: — Бихме могли да разрешим спора с дуел, тъй като Ню Орлиънс е прословут с дуелите си. Условията ще бъдат: на петдесет крачки разстояние един от друг с букет рози в ръка.

— Знаеш, че съм безспорният фаворит — каза тя и добави със сериозен тон: — Виж, ще бъда отново Жената в червено, която добрият отец Райън О’Майли се опитва да вкара в правия път.

— Не — въздъхна Ерик, — но щом толкова настояваш да дойдеш с мен, има нещо по-подходящо за тебе в куфара.

— „Свещеникът и летящата монахиня“ — промърмори Лайза с раздразнение, настъпвайки дългото му черно расо, докато се качваше в малкия самолет „Чесна 404“, който Ерик бе наел. — Как ли ще се дегизират, когато всички монахини започнат да носят дълбоки деколтета? — продължи да недоволства, докато затягаха коланите си.

Той я бе инструктирал да обуе дънките си под расото. Готова бе да се обзаложи, че нормалните монахини не го правеха. В Ню Орлиънс бе твърде горещо и влажно за няколко ката дрехи.

След като двигателите заръмжаха и самолетът излетя, Лайза погледна през люка.

— Дяволски високо е — констатира.

Отпусна се и затвори за миг очи, опитвайки да си представи, че са отново в караваната — само двамата — и просто се движат нанякъде по магистралата. Искаше й се Ерик да я прегърне, но това не би било уместно при сегашните обстоятелства.

Интериорът на самолета осигуряваше уединение за пътниците. Тежка завеса ги отделяше от кабината на пилота. Това й спестяваше допълнителното неудобство, че пилотът щеше да стане свидетел на страха й от високото.

С все още притворени клепачи попита:

— Защо трябваше да летим?

— Исках да стигна последната си цел в ранните утрешни часове — отвърна Ерик. — И освен това, можем да си го позволим, тъй като случаят вече е към края си, а са ни останали доста пари.

Пресегна се, сложи ръката си върху нейната и я погали нежно.

— А имам и по-специални причини да желая ангажиментите ми да приключат възможно най-бързо.

Лайза се надяваше течи причини да се окажат същите като нейните.

Беше изминало малко повече от половин час, когато го чу да става от мястото си и да се движи насам-натам. Притвори едното си око и обърна глава към него. Носеше две малки найлонови торби.

— Тихо — прошепна й. — Събличай расото и си сложи това.

Подаде й едната.

— Защо? — Страхувайки се, че предугажда отговора на въпроса си, тя пребледня.

— Пилотът промени посоката на полета още щом излетяхме от Ню Орлиънс. Сега летим по маршрут, различен от този, който ще ни отведе до целта ми. Добре, че в колежа изкарах курс за напреднали по въздухоплаване. Не знам със сигурност, за кого работи пилотът и къде ще ни откара. Знам само, че сега би трябвало да летим над вода, а ние сме над суша. — Ерик погледна през прозорчето, за да се убеди в правотата си. — И добре, че сме над суша, защото ще трябва да скачаме.

Лайза проследи погледа му. В мрачното небе се появиха първите проблясъци на утрото. Светлите ивици приличаха на пръсти на огромен скелет, сякаш протегнати към тях.

— Сигурно се шегуваш — заекна, макар да разбра добре, че й говори съвсем сериозно. — Аз се страхувам от високо.

Сети се изведнъж, че скокът с парашут не бе единствената им възможност. Това я успокои за миг.

— Не можеш ли просто да издебнеш пилота, да го удариш и да обърнеш самолета в правилна посока — заинструктира го като невръстно дете.

— Да не мислиш, че умея да върша всичко? Нямаме друг избор, освен да скочим.

Тя стисна седалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Тръгвай без мен.

— Знаеш, че няма да те оставя тук.

Гласът му бе спокоен и нежен, но тези думи не я успокоиха.

— Овен това, ти бе тази, която настоя да се държим един за друг.

— Тогава ти скачай пръв — предложи Лайза едва контролирайки се. — Аз ще гледам, как го правиш, и ще си дам кураж.

— Не на мен тия!

Ерик я хвана за ръцете и започна внимателно да я издърпва от седалката.

— Добре, добре — започна да го увърта тя. — Ще си сложа парашута, но не обещавам, че ще го използвам.

Загледа се в расото си, захвърлено на пода. Искаше да се разсее за секунда от мисълта за скока. Ерик бързо я върна към действителността.

— Нека ти припомня всичко отново. Просто се дръж за мен. Ще скочим заедно. Пилотът ще разбере, че напускаме самолета още щом отворим вратата, но ние известно време ще падаме свободно и ще се надяваме, той да не забележи местонахождението ни. Дръж се здраво за мен, но нека скочим точно в мига, когато ти дам сигнал. Ще дръпна твоята корда и парашутът ти ще се разтвори. Аз ще продължа да падам свободно още няколко секунди, за да се отдалечим на достатъчно разстояние един от друг. Така парашутите ни няма да се оплетат. Когато стигнеш земята, опитай се да се претърколиш на една страна. Аз ще съм се приземил преди теб поради по-дългото свободно падане.

— Ще се постарая да не се пльосна върху теб — успя да изрече Лайза въпреки учестеното си дишане.

— Ще бъде по-възбуждащо, ако направиш обратното.

„Не бива да си прави шеги с мен точно в тази ситуация! В никакъв случай.“ Струваше й се, че ще умре от страх още преди да стигне земята. Надяваше се, че той ще жалее за нея поне няколко дни.

Застанаха пред вратата и Ерик здраво я прегърна през кръста. Тя веднага се вкопчи за него. Нямаше нужда от допълнителна покана. Притвори клепачи, когато я отвори със сила и хладният въздух нахлу вътре.

От устата й излезе нещо като:

— Аз… не… мога… да го… направя… Ерик. Просто не мога-а-а!

— Ти току-що го направи — отвърна той като се отблъсна от самолета и я повлече със себе си в бездната. Лайза го чу да казва още нещо, но не разбра думите му.

Единственото, което със сигурност знаеше в този момент бе, че на света има много по-разумни и безопасни начинания от това да скачаш от самолети и да очакваш едно тънко парче плат да те задържи във въздуха.

Обви с крака тялото на Ерик.

— Хей, скъпа — пошегува се той, — не му е нито времето, нито мястото да ме прелъстяваш. — И в следващия миг извика: — Разтварям парашута ти.

„Не мога да се пусна от теб. Не мога.“

Дъхът й секна, преди да почувства, че някаква сила я дръпва обратно нагоре. Парашутът й се бе разтворил.

Под себе си видя още един разцъфнал парашут. Любовта й към Ерик надделя над ужаса, който изпитваше.

Земята я очакваше в това студено, мрачно утро.