Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (2)

Глава II

— Това е най-вкусната китайска храна, която съм ял след завръщането си от Сингапур — оповести Джон, докато седяха един срещу друг на кръглата маса.

— Нима в Сингапур има добра китайска храна?

— Да.

— Кога си бил там?

— Не мога да ти кажа.

Бадемовите му очи посърнаха. Той се втренчи в чаената чаша, сякаш търсеше отговор на сложен житейски въпрос.

— Миналото ми не е за разказване. Никога не е било и сигурно никога няма да бъде. — Срещна погледа й. — Затова желая бъдеще, което бих могъл да споделя с някого.

„Ако въобще имаш бъдеще.“ Неочакваната мисъл ужаси Лайза. Сякаш мравки полазиха по гърба й, когато си спомни, че Джон е при нея тази вечер, защото някакви типове го преследват.

Толкова се бе задълбочила в мислите си, че преди да се усети, от устата й се изплъзна друг въпрос:

— Това означава ли, че никога не си имал настояще, господин Шпионин?

— Точно така.

— И си нямаш някоя госпожа Шпионка?

— Никога не е имало.

Тя изпита изключително удоволствие от отговора му, въпреки, че не знаеше, дали да му вярва.

— И никога няма да има — добави Джон.

Лайза се опита да прикрие разочарованието си.

— Това, което имам предвид — побърза да поясни той, — е, че ако някога има госпожа, тя няма да бъде свързана с фамилията „Шпионин“.

Лайза реши да се съсредоточи върху вечерята. Пръстите й внимателно обелиха яйцето, а върхът на езика й разсеяно премина по повърхността на белтъка.

— Някой казвал ли ти е досега, че много сексапилно ядеш яйца?

Отначало не разбра намека му, после леко се изчерви.

Джон продължаваше да я гледа лукаво. Раздразнена от погледа му, тя така настървено отхапа от яйцето, че в момента наподобяваше акулата от „Челюсти“.

Този път смехът му беше толкова заразителен, че и самата Лайза се усмихна.

Изведнъж и двамата посегнаха към последното парче от сладкиша. Допирът на пръстите им предизвика електрическа искра, която едва ли можеше да се обясни само с изкуствената материя на дрехите. Лайза се отдръпна, сякаш се бе изгорила от истински огън.

— Моля те, вземи го — предложи Джон.

— Не, по-добре ти го вземи, то ти е късметът.

— Може би сме предопределени да имаме обща съдба.

Тя реши да не се замисля върху нещо, което сигурно нямаше да се случи.

— Хайде, вземи го и виж, какво ще ти предложи животът — каза нежно.

Джон разчупи сладкиша и извади малка хартийка от него.

— Брей, че то било тъкмо за теб.

— Никога не съм се и съмнявала. Какво пише там?

— „Един непознат ще те поведе към нови светове.“

— Искам и аз да видя.

Лайза посегна към късмета и отново почувства, че топла вълна преминава по тялото й, когато ръцете им се докоснаха. Джон бързо отдръпна листчето към себе си.

— Нека сега да видим, какъв е твоят късмет.

Тя разчупи останалата част от сладкиша и след кратко мълчание прочете:

— „Ще намериш спокойствие, ако го търсиш настоятелно“.

— Съчиняваш си.

— Наистина.

Размахвайки хартийката между пръстите си, Лайза се опита да го подразни:

— Иска ти се да го видиш, нали?

Когато Джон пресегна през масата, тя скри ръка зад гърба си.

— Ще ми бъде по-забавно, ако ти го отнема със сила — имитира заплаха той.

— Мисля, че е незаконно американските шпиони да тормозят обикновените граждани.

— Добре, предавам се. Честна размяна.

Като малки деца осъществиха размяната.

Всеки прочете бележката на другия, след което се погледнаха сериозно в очите.

— Но тук наистина пише това, което прочете — възкликна Лайза изненадано.

— И в тази е така.

— Изглежда адски странно.

— По-скоро мистериозно. Въпреки, че не вярвам в мистерията на сладкишите с късмети.

Лайза имаше навика да намира логично обяснение на всичко.

— Всъщност, нещата ще си дойдат на мястото, ако приемем, че всеки е взел подходящото парче сладкиш. Ти ще бъдеш воден от непознати в други светове. А аз сигурно ще продължа да си живея спокойно — така, както до днес.

— Съжалявам, че наруших спокойствието ти — отвърна Джон, без ни най-малка следа от разкаяние. — След като вече навлязохме в мистиката на предсказанията, нека проверим и телепатичните ми способности. Освен това, мога да ти покажа някои тайни на врачуването с чаени листа.

— Но ние използвахме английски чай — отбеляза Лайза. — Първо ще ти се наложи да извадиш напоените пакетчета, да ги отвориш и после да гадаеш.

Той се загледа в чашата, сякаш наистина виждаше нещо свръхестествено, докато говореше с тон, подходящ за „Зоната на здрача“^[1].

— Духовете на чаените листа обитават тази чаша и изгарят от желание да се свържат с нашия свят чрез мен.

Взе ръката й, обърна дланта й нагоре и за момент отклони вниманието й от чаената чаша. Със същия глас обяви:

— Мога едновременно да гадая и по ръката ти. Така ще успея да обрисувам по-пълно образа на Лайза Ролинс.

Знаеше, че би трябвало да отдръпне ръката си, но не можеше да намери сили, за да прекъсне потока от приятни усещания, който обливаше тялото й при всяко докосване.

Силата им стана почти болезнена, когато Джон нежно погали дланта й с палец.

— Ти, Лайза Ролинс, си двайсет и осемгодишна. Собственичка си на този апартамент, въпреки че си го купила със стабилна ипотека. Досега никога не си използвала паспорта си, който е издаден миналата година.

Лайза онемя.

— Майка ти живее в Сиеравил, Калифорния — продължи той, — и й се обаждаш всяка седмица. В банята ти има бръсначка, крем за бръснене и други мъжки принадлежности, които показват, че не всичко споделяш с майка си.

Тя нервно издърпа ръката си.

— Тършувал си тук, докато ме нямаше.

— Определено не съм — отговори Джон спокойно. — „Тършувам“ изразява липса на финес. Нима виждаш нещо счупено?

— Как си могъл да го сториш!

— В школата изкарах курс „Отключване на врати“.

— Как смееш да нарушиш правото ми на личен живот!

— Изглеждаш истински ядосана.

— Ядосана? Меко казано. Направо съм бясна! Кипя от ярост! Иде ми да те застрелям!

Той като че ли искрено се разкая.

— Извинявай, Лайза. Наистина съжалявам. Беше неразумно и подло от моя страна да ровя из вещите ти в твое отсъствие. През цялото време се канех да ти го призная, но все не ми достигаше смелост.

Изглеждаше толкова откровен, че негодуванието й започна да стихва, когато продължи:

— Боя се, че не се справям добре в обикновени жизнени ситуации. Искаше ми се да те опозная по-добре и това ми се стори най-прекият път.

— Можеше да ме попиташ, ако искаш да узнаеш нещо — отбеляза Лайза, но думите й не прозвучаха толкова язвително, колкото бе нужно според нея.

Джон вдигна рамене.

— Не е в стила ми да се сдобивам с информация по такъв лесен начин.

— Не ми се вярва, че някой е успял да научи подробности за мен. Особено ако не възнамерява да ми отвърне със същото.

— Но, Лайза, аз не мога да си го позволя.

Погледите им отново се срещнаха.

— Не че не го искам…

— Разбирам те — съгласи се тихо тя. — Но да тършуваш из апартамента ми…

— Може би просто исках да те впечатля с уменията си. Предполагам, че във всичките тези книги в библиотеката ти тайният агент просто се разхожда по улиците и всяка жена, която мине покрай него, се влюбва лудо. Но в действителност някои от нас трябва да полагат по-големи усилия.

— И въпреки всичко, стори го по твърде странен начин.

— А би ли приела обяснение, което подобава на разузнавателните служби? Примерно, че ми се налага да претърся апартамента ти, за да се уверя, че не си някоя красива брюнетка, законспирирана в бюро за безработни е цел да ме примами…

— Та аз не съм красива — прекъсна го Лайза. Смяташе се в най-добрия случай за симпатична.

— За мен си красива. — Той нежно я погали по бузата с дългите си пръсти. — Поне в моите очи.

— В твоите шпионски очи?

Все пак успя да намери сили, за да се отдръпне назад. Беше решила да се съпротивлява на притегателната му сила.

— Сигурно си налял нещо в чая си. Обзалагам се, че носиш със себе си миниатюрно шишенце уиски.

— Уиски ли? Колко грубо! Нося със себе си само една глътка коняк.

„Очите му имат цвят на коняк — си помисли Лайза, — топли и меки.“

— Толкова обичам коняк — промълви, след което добави хладно: — Искам да кажа — невинаги… Само понякога, нали ме разбираш.

— Искаш ли да потърся в джоба си? Винаги имам от най-добрата марка.

— Предпочитам обикновен. Монасите правят най-качествения коняк. При това е много евтин — добави тя.

Джон бутна стола си назад.

— Трябва да си починеш след тежкия ден в офиса. Събеседването с шпиони без характеристика не е никак лека работа. Добре, че съм обучен да изхвърлям кофата за боклук и да мия чинии след вечеря.

Лайза с удоволствие го наблюдаваше, докато той сновеше из кухнята. Опита се да не мисли, колко уютно се чувстваше в момента.

Следващият му въпрос бе като ехо на мислите й:

— И така, какво правят обикновените хора вкъщи през вечерта?

„Една обикновена американка, толкова силно привлечена от мъж като теб, щеше да лежи гола по гръб върху дивана, вместо да пие глътка по глътка чая си.“ Побърза да отхвърли тази еретична картина от въображението си.

— Предполагам, че гледат телевизия, но в момента по всички програми вървят стари филми.

— Нищо, сигурно не съм гледал нито един от тях. Не пускаха често американска телевизия в… — Спря се навреме. — Където бях…

Приближи се до телевизора.

— Знаеш ли, противникът би трябвало да те използва като скрито оръжие. Никога досега не съм бил толкова склонен да откровенича. Това настроение е твърде опасно, тъй като е трудно да си нащрек през цялото време.

— Да, трудно е — отвърна Лайза с разбиране.

„За какво ли говори с приятелките си? Как бих се чувствала аз, ако трябваше да преценявам всяко изречение, преди да го изрека? Какъв самотен начин на живот. Прекалено самотен…“

Опита се да прекъсне размишленията си и нежните чувства, които ги съпровождаха. Напомни си, че една нощ не може да компенсира дългите години самота.

„Но как си позволявам такива мисли? Аз не съм жена за една нощ — нито за тази, нито за някоя друга…“

Джон изглежда разучаваше телевизионния справочник със същата съсредоточеност, с която би се отнесъл към някой доклад на разузнавателните служби. На вратата се почука.

Лайза не очакваше никого. „Дали не са ни проследили?“ Притеснено го погледна в очакване на съвет.

Още едно почукване — по-силно и по-настоятелно.

— Няма ли да отвориш? — обади се той разсеяно.

— Ъ-ъ… Не искаш ли първо да се скриеш под леглото или да се провесиш от терасата?

— Да се скрия под леглото ти звучи интересно, но бих предпочел да изчакам в спалнята, освен ако не очакваш посетител тази вечер.

Спокойствието му я раздразни.

Прекосявайки стаята, Джон закачливо й намигна:

— Може би ще бъде най-добре да си тръгна през балкона. Сигурно това е приятелят ти. Онзи с бръснарските… — кимна към банята.

— Не. Повече от сигурна съм, че не е той.

Ново почукване.

Изчака го да се скрие зад вратата на спалнята.

— Лайза, скъпа, вътре ли си? — беше Софи Бърнстийн, пенсионерката, която живееше на същия етаж. — Счуха ми се някакви гласове у вас. Откакто започна да ме мъчи този артрит, не мога да чукам достатъчно силно.

Под сивите й вежди очите й изгаряха от любопитство и тя надникна вътре, когато Лайза отвори външната врата по-широко.

— Не искам да те притеснявам и затова не възнамерявам да влизам.

Лукава усмивка заигра по устните й.

Старата жена знаеше, че винаги е добре дошла, защото Лайза обичаше да слуша разказите й за четирийсетте години и високо ценеше чувството й за хумор. Освен това, Софи беше тактична и предвидлива.

— Е, бях малко заета…

— А-ха. Добре правиш — каза весело старицата. — Но аз май само ти преча, въпреки че бях дошла да ти направя услуга.

Бръкна в голямата пазарска чанта, издута от най-новите й находки при днешните й похождения по магазините.

— Продавачът от магазина за видеокасетки ми каза, че си я била запазила и я изпрати по мен.

— Мерси. Ще можем, тоест, ще я гледам довечера — промърмори Лайза. — По-късно, когато не съм заета…

— Добре. — Софи се отправи към апартамента си, но се обърна и извади още една видеокасета от „съкровищницата“ си. — Може би ще искаш да я вземеш, след като я изгледам. Трябва да я върна утре.

— Какво има на нея?

— „Кръвожадните вампири“ — намигна тя. — Забранен е за малолетни.

Това наистина бе един подходящ филм за човек, който скучае. Но сега Джон бе тук, а самият той беше далеч по-интересен от всеки забранен филм. Но и по-опасен.

— Някое приятно филмче? — попита.

— Ако искаш, можем да го изгледаме — предложи Лайза, въпреки че не си спомняше, какво точно бе поръчала.

Пусна видеото и се настани на фотьойла. Простена вътрешно, като видя заглавието: „Шпионинът, който ме обичаше“.

— Нали нямаш нищо против да го гледаме? — рече, надявайки се да не е така. Щеше да се чувства много неловко по време на любовните сцени. — Няма ли да те наведе на неприятни спомени?

— Неприятни спомени ли? Свързани с Барбара Бах? — Джон изглежда се забавляваше, гледайки грациозните женски силуети, които се извиваха прелъстително на екрана. — Всъщност, все ми е едно. — Сякаш се насили да я погледна в очите, преди да добави: — Не заради спомените, а заради неблагоприятните сравнения.

Лайза го погледна въпросително.

— Този герой от филма… Всичко е пълна измислица. Просто не е реален.

— Зная — промърмори тя.

— Разбери, че това не съм аз — продължи Джон, докато бадемовите му очи търсеха лицето й. — Аз не съм Джеймс Бонд. Поне не този, който се играе от Шон Конъри, Роджър Мур или новата звезда Тимоти Далтън.

— А какво ще кажеш за Джордж Лайзънби? — пошегува се Лайза с надеждата да отклони сериозната тема.

Беше доволна, че той се разкриваше малко по малко, въпреки че все още бе твърде предпазлив, за да я допусне близко да себе си.

— Джордж Лайзънби е по-добре — влезе в нейния насмешлив тон.

После се замисли за дълго, преди да вмъкне следващата си забележка:

— Но аз съм по-добър от Джордж Лайзънби.

— Така и предполагах. — Думите й звучаха искрено.

Стана и изключи видеото.

— Какво ще кажеш за една игра на „Монопол“?

— Супер — отвърна Джон, като продължаваше да я гали с поглед.

Три часа по-късно Лайза вече имаше осем хотела и четиринадесет къщи.

— Обзалагам се, че щях да спечеля, ако притежавах виолетовата серия — подразни я той. След това се натъжи. — По дяволите! Не можах да те впечатля с умствените си способности. Сега вече никога няма да ми повярваш, че съм решил да стана богат бизнесмен. Ти си ми необходима.

Погледите им се срещнаха.

— Трябва да ми помогнеш, за да успея да намеря първата си работа, която ще ме поведе нагоре по стъпалата към успеха.

— Не се ли чувстваш успял в живота? — попита Лайза тихо.

Не й отговори веднага. После с шега прикри всичко, което го вълнуваше в момента.

— Но нали ти притежаваш осем хотела, а не аз?

„Навярно те бива повече да охраняваш сградите по улица «Бордуок», отколкото да строиш хотели по нея“ — помисли си тя.

— Сигурно ти е писнало да играеш игри.

Отново мълчание, което прикриваше или по-скоро разкриваше истинската му същност.

— Уморих се от тази игра. В това поне съм сигурен.

Стори й се, че отново бе неискрен, когато насила се засмя:

— Ще ми предложиш ли нещо, което да мога да спечеля?

„Мен.“ Отговорът неочаквано нахлу в съзнанието й и Лайза трябваше да положи голямо усилие, за да го изтласка обратно в някое отдалечено ъгълче на мозъка си.

— Играе ли ти се на анаграми?

— Няма ме никакъв в игрословиците.

„Отново ли ми подсказва нещо за себе си? Дали не търся повече подтекст, отколкото той влага в думите си?“

— Ако боравех добре със словото, щяха да ме назначат в отдела за разшифроване на текстове — добави той с шеговито изражение.

— И отегчен щеше да си напуснал преди много години.

— Как успя да ме опознаеш толкова добре само за една вечер?

Тя безмълвно вдигна рамене. Не можеше да си обясни как.

„Не са ли свързани прозренията ми с факта, че Джон е точно такъв тип, какъвто бих искала да бъде? И по-точно — не е ли той идеалният агент, който въображението ми може да роди? Интуиция ли е или чисто съвпадение?“

Твърде много въпроси, а отговори не се намираха.

Той й протегна ръка, за да й помогне да стане. Щеше да бъде неучтиво от нейна страна, ако не приемеше помощта му. Положи дланта си в неговата и дългите му пръсти я обвиха. Застанаха на сантиметри един от друг. Побиха я тръпки. Почувства тревожна възбуда, но в същото време й беше безкрайно хубаво. Толкова хубаво, че й изглеждаше просто недействително.

Джон постави другата си ръка върху рамото й. После бавно се наведе и приближи устните си до нейните. Те тръпнеха в очакване — леко навлажнени и разтворени.

Изведнъж Лайза се хвана за крака.

— Схванал се е — извика остро.

Учуди се, как успя толкова бързо да измисли подобна лъжа.

Отдръпна се и заподскача, сякаш играеше някакъв индиански ритуален танц.

— Целият е изтръпнал.

Наистина усещаше тръпки, но не по крака си.

— Нека да ти помогна — предложи Джон.

„Да ми помогнеш? Та нали ти започна цялата тази игра?“

— Постави ръка на рамото ми — напътстваше я, докато неговата се плъзна около кръста й.

Това толкова много й хареса, че забрави на кой крак да подскача, докато я водеше към дивана. Както се беше притиснала до него, остана доста време повече, отколкото бе необходимо. Той не възрази.

Настани я внимателно върху меката червена възглавница. После събу сивите лачени обувки от краката й.

— Левият беше, нали?

— Да — въздъхна Лайза. После си спомни: — Глупости! Десният.

Зае се да я разтрива нежно, започвайки от средната част на стъпалото й. Тя усети, чак кръвта й пулсира бясно по цялото й тяло, докато палецът му описваше фини кръгови движения върху кожата й.

Когато Джон стигна до палеца й, потъна в мъчително сладостна отмала. Той й бе своеобразна ерогенна зона. Смътно осъзнаваше, че дишането й бе станало по-тежко и учестено. Със спуснати клепки се бе отдала на мига.

— По-добре ли ти е сега — попита я нежно.

— Доста… — с усилие успя да му отговори.

„Едва ли някой би могъл да го направи по-добре от теб“ — мина през главата й.

Джон коленичи пред нея и внимателно постави крака й обратно на пода, сякаш бе направен от крехък китайски порцелан. Остана в тази поза като викториански прелъстител, който сякаш се канеше да разкрие чувствата си. Буквално я изпиваше с поглед.

Пулсът отекваше в слепоочията й. „Сигурно и той го чува — помисли си Лайза. Дланта му пролази по горната част на бедрото й, пръстите му бавно се разтваряха. — Не бих могла да го спра, не бих могла…“

Той сам спря. Изправи се бавно и неохотно. Погали я по косата.

— Нали щяхме да играем на диаграми — каза закачливо с дълбокия си глас.

Лайза погледна часовника. „Едва ли някоя нормална жена би стояла до два часа през нощта, при положение, че на следващия ден е на работа.“

Но явно и двамата не бързаха да си кажат „Лека нощ“ и да се разделят.

„Стига толкова! — заповяда си Лайза. — Поне за тази вечер. Сега само ще играем — и нищо повече.“

— Може пък в играта с думи да ми провърви — прекъсна Джон мислите й. — Дано сега аз спечеля.

След като излязоха „Б“ и „О“, той последователно обърна три картончета, на които бяха изписани буквите „Л“, „В“ и „Ю“, образувайки „ЛЮБОВ“.

„Сигурно за него тази дума не означава нищо извън играта“ — каза си Лайза. И продължи да си го повтаря наум, докато Джон я разтапяше с бадемовите си очи.

Тревожеше я водовъртежът от силни усещания, в който бе потънала. Струваше и се толкова естествено да се отдаде на чувствата си и да изживее една бурна и неповторима нощ, без да му мисли за последствията. Но се страхуваше, че все пак трябва да мисли за бъдещето, защото споменът за блаженството не би я напуснал, въпреки че скоро Джон щеше да си замине завинаги.

Новопоявилите се чувства, които я разтърсиха, едва ли щяха да доведат до някакъв резултат, затова отбеляза хладно: „ЛЮБОВ“ е само дума с пет букви.