Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (6)

Глава VI

— Дуайт намекна, че Джон не е истинското ти име — рече Лайза, когато се отклониха от магистралата. — А и това „Жано“ звучеше мило, но твърде фалшиво.

— Със сигурност и Дуайт не е името, което е получил на кръщението си. Пък и той не би могъл да знае моето. Ние не използваме истинските си имена дори, когато общуваме с другите агенти от НРС.

— След като бягаме заедно, не смяташ ли, че поне аз трябва да знам истинското ти име?

Джон хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

— Надявах се, че ще ме възприемеш такъв какъвто съм, независимо как се казвам.

— Съгласих се да ти помогна, тъй като нямах друг избор.

— Сега разбирам. Значи фактът, че сега си с мен, се дължи изцяло на обстоятелствата.

— Точно така.

Тя настоя отново:

— Да се върнем пак на истинското ти име.

— Ако ти кажа, че е Джон, няма да повярваш, нали?

— Не.

— Но въпреки всичко, си съгласна да ме наричаш Джон?

— Не знам…

Той спря колата на един светофар и я погледна. Стори й се, че тези кехлибарени очи я завладяват.

— Истинското ми име е Ерик Тревор.

— Сигурен ли си? — иронизира го Лайза. — Колкото и Джон? Все пак, Ерик звучи много по-елегантно, а и повече подхожда за име на шпионин. Така че ще те наричам Ерик отсега нататък.

Не й убягна фактът, че Ерик също като Джон беше четирибуквена дума.

Джон-Ерик избра заобиколен маршрут към магистралата, завивайки по многобройни малки улички.

— Никой не ни следва — установи делово.

Взе си парче пица.

— Вкусно е — отбеляза със задоволство. — Сигурно е от „Летящата чинийка Супер Комбо“.

„Интересно — помисли си Лайза. — Тези пици трябва да са включени в правителствения наръчник «Храна за шпиони».“

Той пое по една отбивка и спря на паркинга пред голям супермаркет.

— Налага се да се потрудим, за да получим пари в брой. Но са ми необходими по-малко очебийни дрехи от тези на доставчик на цветя.

— Защо не използваш кредитната си карта?

— Не бива да им давам възможност да разберат, с какво съм облечен. Това ще разкрие следите ни.

Извади тефтерче и написа нещо.

— Това са мерките ми.

Докато й подаваше парите, пръстите им се докоснаха.

— Влез и напазарувай.

— За какво време да бъдат дрехите?

— За топло.

Лайза, която винаги се бе смятала за лишена от скрупули жена, се почувства притеснена в секцията за мъжко бельо. Никога досега не бе купувала такива деликатни неща. Мъжете я зяпаха, чудейки се какво толкова избира и се колебае между различните марки. Така се бе чувствала, когато за пръв път си купуваше сутиен на дванайсетгодишна възраст.

Ядосана на Джон-Ерик, че я бе въвлякъл в ситуация, в която откри, че не е чак толкова хладнокръвна, колкото си представяше, тя му купи шест слипа в ужасна цветова гама — от тъмнозелено до яркорозово. Към тях прибави също и трудно определими на цвят джинси, тениски, ризи и чорапи.

Следващата им спирка беше един крайпътен кантон, където се преоблякоха. Лайза откри дънките си на дъното на куфара заедно с една-единствена оранжева копринена блуза.

Джон-Ерик със сигурност нямаше практика да приготвя багажа на жени, тръгващи на път. Тази мисъл я успокои малко, въпреки ужасната комбинация от дрехи в куфара й.

„Трябва да спра да мисля за него като Джон-Ерик и да използвам само Ерик — напомняше си постоянно. — Ерик, Ерик, Ерик.“ С учудване осъзна, колко здраво името Джон е заседнало в мозъка й за малко повече от денонощие.

Смути се от този факт и се опита да отрече, че „Джон“ се бе настанил доста дълбоко и в сърцето й.

— Сега започваме да събираме пари — каза той и включи двигателя.

— И какво трябва да направим? Може би да оберем някоя банка?

— Има много по-лесни начини, ако притежаваш моите приспособления — отвърна й загадъчно.

Лайза премисли отговора му. „В какво ли още ще ме забърка?“

— Ами… Аз имам малко спестявания — предложи тя колебливо.

— Тъкмо щях да те попитам за това. Носиш ли у себе си автоматична кредитна карта?

Лайза преглътна. „Колко ли по-объркан може да стане животът ми?“

— Да — потвърди.

— Каква е сумата, която не можеш да надвишаваш за един ден?

— Триста долара.

Обзеха я лоши предчувствия, когато се отправиха към най-близката банка. Самата отиде да изтегли парите.

— Дръж ги у себе си — каза й Ерик, щом се върна в колата, сякаш разгадал мислите й. — Пъхни ги в обувката си или където и да е, но знай, че това са последните ни пари.

— Ще ни стигнат за няколко дни, ако пестим.

Тя прие за съвсем нормален факта, че ще сподели с него своите лични спестявания.

— Няколко дни? — Тонът му беше подигравателен. — Може да ни потрябват средства за няколко месеца.

— Няколко месеца! — възкликна Лайза изумена.

Ерик стана сериозен.

— Би било чудесно, ако проблемът се разреши само за няколко дни. По-вероятно е да се крием с месеци. — Погледна я загрижено. — Пак ще ти напомня, Лайза — не става дума за някаква игра в случая. Просто се моли да не ни открият следите скоро. Иначе ще разбереш, че това наистина не е кино.

— Мога да правя разлика между филмовите герои от екрана и някой действителен „герой“, който е насочил пистолета си срещу мен — отвърна Лайза.

Сви се в ъгъла на седалката и замлъкна.

— Имам достатъчно пари в банковата си сметка и с тази карта можем да теглим от който и да е край на страната — обади се след време.

— Електронният начин на теглене на пари дава възможност на правителството да контролира местонахождението на своите граждани — отбеляза Ерик. — Не можем да използваме автоматичните или каквито и да било кредитни карти от утре. Ще ни засекат незабавно.

Чак сега тя започна да разбира опасностите и лишенията, които криеше ситуацията, в която бяха попаднали.

— И какво ще правим отсега нататък?

— Остави на мен — отвърна й той.

И двамата мълчаха докато колата се носеше бързо по магистралата.

Лайза предпочиташе да бъде в момента където и да е, само не и тук с него. Не само заради вероятните опасности и несгоди, а и заради Ерик.

С промяна на името си, този мъж бе станал напълно различен в очите й. Не можеше да забележи в него жестовете на загриженост, нежност и дори уязвимост, така характерни за Джон. „Или може би се заблуждавам?“

До един надлез на магистралата бе застанал стопаджия с надпис в ръка: „За Фарго, Северна Дакота“.

— Чудесно — измърмори Ерик.

„Значи все пак каменният мъж можел да говори“ — помисли си Лайза.

Той отби на банкета.

— Какво правиш? — попита го не съвсем учтиво.

— Просто вземам един стопаджия.

Думите му бяха монотонни. Липсваше им предишната лека закачливост, която така й допадаше.

— Към Северна Дакота ли отиваме? Или ти трябва заложник?

Не й отговори, тъй като стопаджията се затича към шевролета, отвори вратата и се хвърли на задната седалка. Беше мъж на средна възраст, с дълга, несресана коса и шарена раница на гръб. Доста неприятна миризма се разнесе из купето.

„Прилича на хипар, който чака на това място от шейсетте години — помисли си Лайза. — Не можа ли Ерик да намери някой по-чист?“

Потеглиха отново. Тя разбра целта на Ерик по време на разговора му с новия им спътник. Не си правеше труда да се включи. Седеше мълчалива и намръщена, докато Ерик обясняваше на стопаджията, че той и сестра му бързали към летището, откъдето щели да вземат самолет до Фарго, тъй като старата им баба там се разболяла внезапно. Възнамерявали да оставят колата на паркинга на летището и да наемат друга кола като пристигнат във Фарго. Но ако този мъж нямал нищо против, да закарал колата им до Фарго, като му платят горивото.

Стопаджията се съгласи веднага. На летището Ерик му даде ключовете на колата и кредитната карта на Лайза, с която да покрие разходите си.

— Знаеш ли колко „трудно“ се откриват жълтите коли? Особено тези в движение — промълви Лайза замислено.

Той стисна зъби, преди да отговори:

— Трябваше да…

— О, но аз не искам да затруднявам гласните ти струни, като те карам да ми обясняваш каквото и да било — прекъсна го надменно. — Бих могла и сама да разбера предимствата на едно пътуване по фалшив маршрут.

Лайза следваше този студен, чужд за нея човек, който се наричаше Ерик, водена единствено от страха за собствената си безопасност. Преди бе започнала да се грижи за Джон, да се тревожи за него, но Джон бе изчезнал безвъзвратно, като че ли никога не бе съществувал…

 

 

Преди да се нареди на криволичещата опашка пред гишето за билети, Ерик изстреля инструкциите си:

— Изпрати препоръчано писмо на шефа си. Напиши му, че някой твой близък се е разболял и ще отсъстваш от работа известно време.

— Къде да пиша, че съм? Във Фарго? — попита тя саркастично.

— Не уточнявай — отговори монотонно и някак отнесено на киселата й шега. — След това напиши на майка си, че заминаваш за Непал с някой твой приятел, който е спечелил екскурзията от томбола.

— Но тя ще се чуди…

— Тогава нека бъде приятелка.

Лайза изпълни заповедите му, макар и без особен ентусиазъм. Понеже не искаше майка й да си мисли, че е паднала от някой хималайски връх, ако не получи дълго вест от нея, противопоставяйки се на дадената й „заповед“, тя промени маршрута на двумесечно сафари в Африка. Майка й знаеше, че след като дъщеря й има възможност да се качи в кола, никога не би ходила пеша. Затова, ако Лайза действително трябваше да изчезне, то версията, че джипът й е нападнат от носорози в Африканските савани, изглеждаше доста по-правдоподобно от непалската авантюра. В писмото си добави, че телефонните и пощенските услуги са ненадеждни, но все пак ще се опитва да поддържа връзка. Не желаеше ненужно да я тревожи.

Разбира се всички нейни тревоги, свързани с дъщеря й, отсега нататък биха били съвсем основателни. Но те нямаше да променят нищо.

В писмото си до шефа на „Дензигър“ обеща, че скоро ще докладва всички подробности, отнасящи се до ненадейното й заминаване. Спомена също, че би разбрала съображенията на ръководството, ако то реши, че не може да държи вакантно мястото й във фирмата.

„Е, ако един специалист по проблемите на безработните не може да си намери работа, тогава кой друг?“ — самоокуражи се.

Да стои и да оплаква провалената си кариера и живот, просто нямаше смисъл. Трябваше да продължи напред с единствената цел да се измъкне невредима от тази ситуация, при това колкото се може по-скоро.

Ерик се приближи към нея и й подаде безмълвно един самолетен билет.

Лайза го отвори.

— Хаваи?

— Ако трябва да ставаш беглец — направи го със стил.

Билетите бяха на името на Роналд Тод. Тя вероятно би била щастлива да придружи Джон до Хаваите, но с „новия“ Ерик все едно, че правеше компания на Снежния човек. Запита се, дали той ще поомекне под тропическото слънце.

Тази мислена картина се разпадна, когато Ерик се обади с пресипнал глас:

— Няма да ходим на Хаваите.

Тръгна към бюрото за коли под наем. Лайза подтичваше до него. Представи се със същото име, каквото беше написано върху кредитната карта и билетите — Роналд Тод. Нае един линкълн континентал, докато тя се чудеше, как биха останали незабелязани с него.

След като се отклониха от магистралата, водеща към летището, Ерик пое в противоположна посока и накрая спря до един магазин за театрални декори и костюми на булевард „Мелроуз“. Лайза го наблюдаваше от колата как чука по прозореца на затворения магазин. Входната врата се открехна. Очевидно беше редовен клиент.

Не можа да познае от пръв поглед русия мъж, който излезе отвътре след няколко минути. Единственият ключ към неговата самоличност бяха панталоните и шарената риза — същите, които бе купила за Ерик.

Той напъха в куфара мъжки и дамски перуки, цял комплект принадлежности за гримиране и куп дрехи, наподобяващи тези, които носят духовниците.

Лайза се зачуди, какви ли действия ще предприеме Ерик през следващите няколко часа. Те засягаха пряко и нея, тъй като тя също участваше в тази история. Поиска обяснение, но получи минимално количество информация, като че ли мъжът, седящ до нея в колата, имаше ограничен запас от думи, който скоро ще се изчерпи. Информира я единствено, че следващите му действия имат за цел да затруднят и объркат поне за няколко дни всичките им преследвачи. Другото, което трябвало да направи, било да събере пари за предстоящата им одисея.

Ерик продаде линкълна на едно „частно лице“, което изникна от сенките на улица „Фигаро“. Получиха прилична пачка пари, въпреки че това бе само около една десета от пазарната цена на колата. В добавка към парите взеха и един раздрънкан буик, модел 1966 година. Подкараха го обратно към летището.

Ерик прехвърли купчинката кредитни карти и ги употреби всичките, за да наеме коли от „Херц“, „Авис“ и няколко други компании, за които Лайза не бе чувала досега. Всеки път се представяше с различно име. Продаде всичките автомобили за пари в брой в такива квартали на града, за чието съществуване тя и не предполагаше. Купувачите също бяха най-различни — от дрипльовци до шикозно облечени мъже. След това двамата се отправяха към други бюра за коли под наем.

Ерик продаде със значителна отстъпка билетите им за Хаваи заедно с всички останали билети на имената на притежатели на другите кредитни карти от различни селища в Съединените щати. Купуваше още билети всеки път, когато се връщаха на летището. По документи бяха направили четири полета до Хонолулу само за три часа.

„Ако не продаваше с толкова голямо намаление на мошениците всичко, щеше да се наложи да изпразним куфара, за да поберем всички банкноти“ — мислеше си Лайза.

Междувременно спираха на няколко пъти да купят дрехи, обикновено от сергии и каравани в онези части на града, където попадаха в тези ранни, утринни часове.

— Сигурен ли си, че това е подходящият номер? — попита го саркастично, когато той се върна с чифт дамски дънки под ръка.

— Сигурен съм.

Лайза се учуди, че е такъв специалист по дамските размери. „Какъв ли опит има по тази част?“

След като запали буика, Ерик даде отговор на част от тези й мисли и, то без да му задава въпрос.

— Запомних номерата на дрехите ти, докато ги слагах в куфара.

Когато изгревът на слънцето придаде на постоянната за Лос Анжелис лека мъгла прекрасен розов блясък, той пусна една последна фалшива следа. Изпрати още един стопаджия, този път към Аляска, с последната наета кола, заедно с кредитната карта на името, с което я бе наел.

Лайза изстреля опасенията си, докато Ерик лениво се наместваше в буика.

— Как можа да го направиш? Да отпратиш някого с моята кола е едно, тъй като аз няма да попълня формуляр, че са ми я откраднали, но съвсем друго е с наетия автомобил. Ами ако пипнат този нищо неподозиращ младеж и го обвинят в кражба?

— Тя трябва да се върне от наемателите обратно в компанията след две седмици. Дотогава няма да я потърсят. Освен това, накарах стопаджията да подпише договор, според който трябва да му платя двеста долара, ако я закара до Феърбанкс заедно с ключовете и кредитната карта. Дори ако от НРС проследят кредитната карта по теглените с нея пари, този младеж ще трябва просто да обясни, как тя е попаднала у него и да опише мъжа, който му е наредил това. Сега разбираш ли, че рискът е минимален?

Лайза забеляза, че Ерик е възстановил отново предишния си външен вид. Беше започнала да свиква всяка нова обиколка из града да прави в компанията на „различен“ мъж. Щеше да й бъде все едно, ако не бе приликата на всеки от тях с отдавна изчезналия и сякаш измислен от самата нея образ на Джон.

Тази прилика изчезна, когато той отново нахлузи на главата си русата перука. Опитвайки се да прикрепи мустаци върху горната си устна, Ерик се надигна към огледалото за образно виждане, като се наклони към нея. Рамената им се докоснаха. Лайза копнееше за рамото на Джон, върху което би могла да се облегне.

Този студен, непознат Ерик не можеше да събуди някакви чувства у нея. Тя се отдръпна.

— Момчето, което изпрати за Аляска, видя тази кола — напомни му.

— Без значение е. Няма дълго да я ползваме.

Чувстваше, че се отнася към нея като към някаква натрапница, която иска обяснения за всичко. Въпреки това, той изглеждаше решен да й помогне, независимо колко неприятно е за него подобно задължение.

— Спри там — нареди й, сочейки една пицария. — Ще закусим.

Беше команда, на която Лайза с основание не се подчини. Профуча покрай пицарията мълчаливо, но решително и докато Ерик протестираше, спря до една закусвалня на „Макдоналдс“.

Ерик влезе вътре. След малко донесе вестник и два бели книжни плика.

— Няма какво да правим през следващите два часа — каза той. — Би могла да подремнеш на задната седалка.

Дъвчейки, разгърна вестника и започна да разглежда обявите.

Лайза забрави за момент, че е в компанията на омразния й Снежен човек и се пошегува:

— Ако търсиш работа, знам едно свободно място като управител в агенция за безработни.

Ерик въздъхна.

— Засега не. Може би някой ден…

Нотката на тъга в гласа му така й напомняше за Джон, че сега бе неин ред да въздъхне тъжно и с копнеж…