Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (5)

Глава V

Той продължаваше да се приближава застрашително към нея.

Беше все по-близо и по-близо. Сигурно искаше да е сигурен, че няма да пропусне. Може би се гласеше да използва възглавница, за да заглуши изстрела.

Намираше се само на няколко крачки. Лайза затвори очи, пое си дълбоко въздух и стисна здраво зъби.

— Какво ти става? — попита я спокойно.

Тя боязливо отвори очи.

— Хайде свършвай по-бързо.

„Защо ми трябваше да изтърсвам такава глупост? Той вече е в обсега на лака за коса. Спреят можеше да ми помогне…“

— Да свършвам с какво? Не те разбирам. Моля те, бъди по-ясна.

Зениците й се разшириха от изненада.

— Помислих си, че ще ме застреляш.

— Пресвета Дево Марийо!

Джон внимателно постави черния стоманен пистолет върху леглото. Смъртоносното оръжие изглеждаше повече от странно на фона на меката жълта покривка.

— Как можеш да си помислиш такова нещо?

Вълна на облекчение премина по тялото й, въпреки че все още не сваляше поглед от пистолета.

Джон съсредоточено я наблюдаваше. Тя се опита да не поглежда повече към лъскавата стомана.

— Преди малко каза, че ще си направел всичко възможно, за да не ми позволиш да се обадя в полицията.

— За бога! Имах предвид, че щях да взема слушалката от ръцете ти или най-много да изключа апарата, докато се вразумиш.

Близостта на пистолета я хипнотизираше. Джон се наведе и го вдигна. После внимателно й го подаде.

— Ето. Вземи го. Щом толкова ти харесва.

Лайза не отклони предложението му. Пистолетът беше тежък.

— Стига да искаш, вече можеш да ме застреляш — добави той тихо, — но бих предпочел да не го правиш.

— Добре, но ще се обадя в полицията.

— Сега, когато се чувстваш по-сигурна с оръжието в ръка, не искаш ли да поговорим?

Лайза погледна към телефона замислено, без да му отговаря.

— Добре — съгласи се Джон примирен, — извикай ги, щом искаш. Но ще трябва да ме застреляш, ако си решила да ме задържиш в апартамента си, докато дойдат.

— Знаеш, че няма да стрелям — рече меко тя. След това допълни решително: — Само в случай на самозащита.

— След като си напълно убедена, че съм на страната на „лошите“, защо тогава ми помогна?

Лайза се поколеба какво да му отвърне. Тя самата не бе сигурна, дали някога щеше да разбере истинската причина за поведението си. Или просто не искаше.

— Предполагам, защото той изглеждаше по-силен.

Изглежда отговорът й не го задоволи.

— Нима не си чувала, че от „лошите“ не всички са силни? Или пък имаш толкова ограничен вкус, че не си гледала старите филми за Тарзан? Например, „Атаката на пигмеите убийци“.

— Никога не съм чувала това заглавие. — Тонът й изразяваше подозрение. — Нека оставим разговора за киното за някой друг път.

— Добре, щом искаш. И така — защо ми помогна? Нали си повече от сигурна, че съм от „отсрещната страна“? Защо тогава удари Дуайт?

— Това, което разбирам сега е, че и двамата сте от „лошите“ — отвърна му след дълго размишление.

Не можеше да приеме Дуайт като олицетворение на Истината, Справедливостта и Американската Мечта. Методите му бяха незаконни и твърде груби. Отгоре на всичко не носеше документ за самоличност.

Джон сведе проницателния си поглед към пода.

— Така е. От „лошите“ съм.

Лайза притаи дъх. Не очакваше тези думи толкова скоро. Може би тайно се надяваше, че никога нямаше да ги чуе. Може би дълбоко в себе си вярваше, че Джон наистина работи за правителството. Може би й се искаше, да се опита да я убеди в правотата си. Сега чувстваше, че и последната й капчица надежда се изпарява.

— От „лошите“… — продължаваше той, — мръсно копеле, гаден тип, подъл престъпник…

Не можеше да намери повече подходящи думи.

— Подъл престъпник е най-добре — съгласи се Лайза с облекчение.

— Добре. Както искаш, така ме наречи за това, че постъпих толкова кретенски, като те въвлякох в опасната игра. А всичко бе една шега…

— Всичко ли? — въпросът се изплъзна от устата й, преди да успее да го преглътне.

Той бавно се извърна и, без да я поглежда, тръгна към гардероба.

— Не — призна мимоходом, — ти беше нещо по-различно…

— Бях?

— Не можем да мислим за бъдещето при тези обстоятелства. Затова се изразих в минало време.

Лайза реши да потисне чувствата, които се бяха зародили в душата й. Струваше й се, че Джон е охладнял към нея.

— Ако трябва да говоря за настоящето — няма да тръгна с теб — заяви с твърд глас.

— Хайде, моля те. Само така мога да се грижа за сигурността ти.

Тя го погледна. Когато срещна очите му, забеляза уплаха в тях.

— Защо? Нима е необходимо някой да ме пази? Какво става, Джон?

Възползва се от моментната му уязвимост и побърза да добави:

— Обеща да ми казваш истината.

— Обещах ти, че всичко, което споделям с теб, ще бъде вярно — напомни й той, — но в този случай не разполагам с достатъчно информация. Засега нямам нищо повече от няколко догадки.

Лайза въздъхна. Отпусна се върху леглото и постави пистолета на възглавницата.

— Ако не възнамеряваш да го използваш — предложи Джон, — по-добре ми дай да го изпразня, преди да си простреляла някого от двамата ни.

Тръгна към нея.

— Не сега.

Спря се точно, когато Лайза постави ръка върху пистолета.

— Прочела съм достатъчно криминалета и съм се убедила, че винаги съществува „необходимостта да знаеш“. — Тя се опитваше да събуди чувството му за вина. — След като веднъж ме въвлече в играта, сега си длъжен да задоволиш нуждата ми от по-пълни знания.

Джон прекара дългите си пръсти по светлорусата си коса.

— Лайза, не мога да ти кажа…

— Нека да започнем с Дуайт — прекъсна го. — На чия страна е?

— Не зная.

— Хайде, обеща ми истината!

Той започна да се разхожда напред-назад между гардероба и леглото като животно в клетка, пъхнал ръце в джобовете на панталона си.

— Добре — съгласи се най-после. — Предполагам, че наистина имаш право да узнаеш някои факти. Тогава може би само ще се убедиш, защо е най-добре да тръгнеш с мен.

Лайза се изправи в очакване на обяснението му.

— Не се шегувах, когато казах, че аз и Дуайт сме учили заедно. Всъщност, двамата бяхме на един специален тренировъчен лагер, организиран от НРС за една седмица. Присъствието му тук усложнява нещата. Не знам дали сега работи за „отсрещната страна“, или пък някой ме е наклеветил и колегите ми ме преследват.

— Защо не се обадиш на шефа си и да провериш, как стоят нещата?

— Защото, ако съм наклеветен, нуждая се от време и от свобода, докато отново спечеля доверието им. Подозирам, че става въпрос за един опасен политически случай, който разследвах самостоятелно през последните няколко месеца. Необходими са ми повече сведения, за да мога да докажа предположенията си.

Джон извади ръцете си от джобовете и, като свиваше и отпускаше пръсти, развълнувано добави:

— Не разбираш ли, Лайза, че аз дори да знам, кой ме преследва… нас. Имам предвид кой ни преследва. Така че, не мога да поискам помощ от НРС или от полицията.

Лайза не можа да се въздържи да не докосне дланта му.

— Ти наистина живееш в един свят на сложни игри и заплетени ситуации. Вече не се учудвам, че искаш да напуснеш работата си, за да започнеш нов живот.

— Сега и ти си въвлечена в тези игри. Налага се да те предпазвам от смъртна опасност.

Искрените му думи я смутиха. Въпреки, че й се искаше да продължи, тя смени темата:

— Като си спомня какви усилия положи, за да ме изведеш на вечеря снощи — каза полушеговито, — как мога да съм сигурна, че не си инсценирал всичко това, за да ме примамиш да прекараме уикенда заедно.

— Лайза!

Името й звучеше толкова прелестно, когато Джон го изговаряше с мекия си, кадифен глас.

— Нима можеш да си помислиш, че бих те прелъстил чрез измама?

— Не, и през ум не ми е минавало такова нещо… — отвърна Лайза сконфузено.

— Да не би да се страхуваш, че ще те нараня? — попита той предпазливо.

— Та аз толкова се боях за теб вчера! — напомни му тя.

— Досега не бях усетил, че наистина си се притеснявала за мен.

Джон нежно прокара пръсти по къдриците й.

— Никой досега не го е правил… — добави след дълго мълчание.

Когато отдръпна ръката си, Лайза неволно погледна към телефона.

Той явно бе прочел мислите й.

— Все още можеш да се обадиш в полицията. Но федералните органи стоят по-високо от местните. И ако някои вражески агенти са намесени в аферата, полицията не може да ти осигури необходимата защита.

— Но аз не зная нищо.

— Ще ти бъде повече от трудно да убедиш съответните власти в това.

— Не мога да избягам с теб просто ей така! — възкликна Лайза възбудено. — Имам си добра работа. Майка ми се обажда винаги в края на седмицата, а на всичкото отгоре, трябва и да се грижа за рибките.

— Между другото, включила ли си рибките в завещанието си? Ако не си, можеш да ги подариш на съседката — предложи Джон с престорена загриженост.

— Късно е вече. Преди няколко дни тя си купи две ангорски котки.

Скоро Лайза забрави за веселата част от разговора и съсредоточи вниманието си върху сегашното положение. Имаше много възможни варианти. Част от тях обсъди с Джон, а останалите премълча. Не можеше да остане при някой приятел или роднина, защото неминуемо щеше да ги въвлече в аферата. А да се укрие в някой евтин мотел не беше сред най-привлекателните перспективи. „Ако не остана с Джон, как тогава ще разбера кога всичко е свършило, за да се върна отново към нормален живот?“

Не искаше да си признае, че имаше други причини, твърде непрактични при това, поради които не й се щеше да се раздели с него.

По едно време той й напомни:

— Не забравяй, че дори само НРС да ни преследва, винаги съществува възможността някой шемет да изпразни револвера си в един от нас по погрешка. Все пак, ако съм наклеветен, ще ме мислят и за въоръжен, и за опасен.

Лайза си спомни, как Дуайт посягаше към пистолета си… Как я заплашваше… Как не се церемонеше, когато вършеше незаконни неща, въпреки че може би наистина беше от НРС. Не й се искаше да има повече такива срещи с типове като Дуайт насаме.

За добро или не, вече беше застанала импулсивно на страната на Джон, когато му помогна да обезвреди Дуайт. И дори още по-рано, когато излъга, за да го прикрие.

Ако Джон наистина бе търсен с основание, вече му бе станала съучастничка. Ако тръгнеше с него, щеше да има много по-добра възможност да събере доказателства за престъпленията му, и с тяхна помощ да осигури свободата си.

Мислите лудо се блъскаха в главата й.

„Ако Джон е бил наклеветен, аз сигурно също съм заподозряна. В случай че му помогна да възвърне добрата си репутация, ще спечеля. Колкото по-скоро се върна към нормалния си, спокоен живот, толкова по-добре. Но с Джон едва ли можеше да се живее спокойно…“

Той не я насилваше за нищо, а пистолетът на Дуайт беше в ръката й. Ако заминаването с Джон се окажеше грешка, може винаги да го напусне.

„В момента нямам по-добър избор.“ След като взе решение, Лайза се изправи и докосна надписа на отровнозелената му риза. Като се опитваше да пренебрегне неочакваните усещания, които наелектризираха тялото й, прочете:

— „БКС“. Надявам се, че не означава „Бягство Към Смъртта“.

— Не, по-скоро — „Бягство Към Сполуката“ — отвърна той остроумно.

„Но съдбата не изключва нито смъртта, нито сполуката“ — мина през главата й.

— Колкото по-скоро се пръждосаме от тука, толкова по-добре ще направим — каза Джон като ехо на мислите й.

Няколко минути по-късно вече пренасяха огромния аквариум по коридора, опитвайки се да не разливат водата. Рибките явно не обръщаха внимание на грижите, които двамата полагаха за тях.

— Не са никак общителни — отбеляза Лайза тъжно, като се сбогуваше с гупите, хелерите, полинезиите, скалариите и зебрите. — Сбогом, Чарли, Летиция, Едгар, Телма, Жак, Алекс…

Когато стигнаха до вратата на Софи, припряно почука.

Моу, дребният възрастен мъж, който бе донесъл закуската, им отвори. Беше много радостен, че вижда клиентите си от сутринта. С охота им заобяснява, че Софи се гласяла да отиде с него на ледената пързалка.

— Ще се погрижим добре за рибките ви, докато се върнете — увери ги, а краищата на сивите му мустаци се изкривиха в нещо подобно на усмивка.

Внимателно внесоха аквариума в гостната, поставиха го върху масичката за кафе и бързо излязоха.

Моу подаде глава в коридора и викна подире им:

— Та къде казахте, че отивате?

Престориха се, че не го чуват и бързо се мушнаха в апартамента на Лайза. Тя кимна към Дуайт:

— Ще умре от глад.

— Няма. Сигурен съм, че вече го търсят. Не бих се учудил, ако всеки момент пристигнат. Но дори това да не стане, все някак си ще издържи ден-два. Ще се обадя на подходящите хора, за да ги уведомя, къде се намира, когато вече бъдем на безопасно място.

— Какво ще кажеш за…

— Не говори пред Дуайт — предупреди я Джон. — Ела в спалнята.

— Но той не може да ни чуе с тези тампони на ушите.

— Може. Нищо чудно да е изкарал второ ниво на курса „Разчитане по устни“.

— Дуайт?

Това умение й изглеждаше прекалено интелектуално умение за него.

— Между другото, защо размени елегантния си черен костюм за тази грозна униформа с отровнозелен цвят?

— Когато се опитвах да се изплъзна от оня тип, който ме преследваше, откраднах камион за доставка на цветя.

Лайза го погледна с недоумение.

— Минал съм трето ниво на курса „Измъкване от преследвачи“.

Тя все още не разбираше, за какво става дума.

— Не е кой знае колко трудно.

— Кое?

— Да отмъкнеш един нищо и никакъв камион.

Джон забеляза възмущение на лицето й и му се наложи да поясни:

— Не се безпокой. Оставих триста долара като компенсация за собственика. Така платих и за униформата, и за розите. Дребни разходи, нали разбираш.

— С парите на данъкоплатците могат да се купят и много пици.

Той погледна часовника си.

— Страхувам се, че доста дълго време се задържахме тук. Приготви си набързо най-необходимите неща. И не забравяй паспорта си.

Лайза имаше чувството, че единственото, без което наистина не можеше, бе Джон. Бързо грабна чантичката си и пъхна пистолета вътре.

— Къде е паспортът ми? — попита припряно.

— В гардероба. Второто чекмедже отляво. До розовата панделка.

Преглътна протеста си, когато го видя да отваря нощното й шкафче и да вади оттам разни дантелени парцалки, които започна да слага в отворения куфар.

Изведнъж Лайза подскочи. Някой звънеше на входната врата като на ножар.

— Дали ще успеем да се спуснем по терасите надолу? — попита Джон.

Тя пребледня.

— Аз няма да мога. Страхувам се от високото.

— Добре. Тогава ти ще излезеш по стълбите. Но без куфара. Измъкни се през задната врата. Може би все още не знаят как изглеждаш.

Отново се звънна.

Лайза реши, че сега не е време да се колебае, и направи точно това, което й каза. Едва потисна желанието си да се затича, когато се приближи до задната врата, водеща към паркинга.

Навън нямаше никой. Опитваше се да прикрие вълнението си. „Дали да не тръгна с моята кола?“

В храстите нещо привлече погледа й. Беше куфарът — затворен. „Джон сигурно го е пуснал от терасата. Слава богу, има нещо вярно в рекламите, щом нищо му няма след падането.“

Вдигна поглед нагоре и видя Джон, който висеше на перилата на един от балконите.

„Представлява чудесна мишена“ — мина през главата й. Прилоша й от тази мисъл. Хрумна й да отвлече вниманието на преследвачите и тръгна към сградата.

Приближи се към входната врата. Във фоайето стоеше един разносвач на пици. Изглеждаше ядосан и непрекъснато натискаше звънеца на нейния апартамент.

Огромен товар се смъкна от плещите й, когато разбра, кой бе причинил паниката.

— Извинете — рече през смях на дребничкия мустакат мъж. — Ако това е поръчката за Лайза Ролинс, аз ще я приема.

Бръкна в джоба си и извади смачканата двайсетдоларова банкнота на Дуайт. Подаде му я с вежлива усмивка.

— Запазете рестото.

Погледна към паркинга — не видя никого. Отправи се към жълтия си шевролет. Джон беше приклекнал до задната врата, като междувременно беше успял да вземе куфара от храстите.

— Къде, по дяволите, се губиш? Предполагах, че ще ме чакаш отсреща с колата.

— Опитах се да отвлека вниманието им, но вместо това успях да взема вечерята. Предполагам, не знаеш, че преди малко се спаси по една случайност.

Когато потеглиха, му разказа, как всъщност стояха нещата. За лакомията на Дуайт, която бе отслабила вниманието му, и му костваше удари с роза и ваза по главата.

Джон уверено шофираше из широките прави улици на големия модерен град.

— Сигурно си изкарал висока оценка на изпита по „Градско шофиране за напреднали“ — подхвърли Лайза.

Нямаше навик да преотстъпва мястото си зад волана на някой мъж, само защото принадлежи към по-силния пол. Въпреки че никога досега не беше симпатизирала особено на феминизма, почувства, че самолюбието й бе засегнато.

Сякаш телепатично отгатнал мислите й, той каза с успокояващ глас:

— Не се обиждай. Имам повече опит от теб в преследването с автомобили. Преживял съм безброй гонитби, пищене на гуми, минаване на червено, трясък на ламарини и вой на полицейски сирени.

След известно време Лайза вече се чувстваше по-удобно като обикновен пътник.