Уилям Дийл
Спектакълът на злото (8)

7.

Вейл пое дъх и отвори вратите към големия салон с пълното съзнание какво го очаква зад тях. Вълната от шум и топлина едва не го зашемети. Пред него се разминаваха и бъбреха стотици адвокати с жените си, а някъде отзад се чуваше джазов оркестър. В огромната зала бяха подредени маси с храна, имаше няколко бара, а присъстващите бяха или юристи, или лобисти, или политици. Нямаше дори къде да се седне. Най-големият коктейл в света. Вейл не понасяше подобни тържества, но се налагаше да прекоси тази зала.

От всички присъстващи тук той беше човекът, от когото най-много се страхуваха. Личността му представляваше потенциална заплаха за всеки адвокат. Неудържим, непредсказуем, неподкупен и непобедим, той бе прекарал девет години от тяхната страна, преди да прескочи оттатък и да се превърне в най-страшния им кошмар — прокурор, който знае всички хитрини и е по-добър играч от всеки от тях. За десет години успешно бе успял да осъди двама градски съветници, един заместник-кмет и един сенатор, а и бе затворил — за пране на пари — една от местните банки.

Сега адвокатите щяха да го посрещнат сърдечно, но от разстояние, сякаш да подчертаят, че той все пак не е един от тях. Това беше единствената част от процедурата, която Вейл харесваше, защото в нея играеше ролята на недосегаемия аутсайдер.

Иначе годишното събиране на най-могъщите прависти в щата само го отвращаваше. Едрите риби използваха случая, за да преценят доколко по-младите им колеги и техните съпруги изпълняват ритуала както подобава. Справят ли се добре в центъра на този обществен ринг? Правилно ли подбират контактите си? Пият ли повече от нужното? Изявяват ли странни политически предпочитания? И може би най-важното от всичко — дискутират ли проблемите на собствената си фирма? Беше повече от ясно, че младоците внимателно играят ролите си пред своите шефове и старши партньори, добре съзнавайки, че впоследствие изпълненията им ще бъдат внимателно преценявани и нашироко обсъждани.

Разбира се, новаците пиеха и дрънкаха много — най-вече за различните лобита в Сената и Конгреса, за законите, добавките и поправките, върху които уж имаха влияние, за това върху мнението на кои конгресмени можеше да се повлияе с почерпка в скъп ресторант или ловна експедиция в Минесота и Уисконсин. Тази първа категория бе позната като „повратливите“. „Лесните“ бяха втора категория и включените в нея можеха да бъдат подкупени с бутилка добър скоч и кутия пури. Съществуваха и „пилещарите“, които се разтапяха просто от ласкателства и повечко внимание. Най-дразнеща беше четвъртата група — на „бетонените глави“, чийто глас в конгресната зала не можеше да бъде купен на никаква цена. Проблемите с тях се решаваха по-късно, когато същите „влизаха в крачка и научаваха първото правило на играта — компромиса.“

Вейл влезе в залата и мина покрай групичка от петима адвокати, опитващи се да спечелят благоразположението на висок белокос мъж с гладка, розовееща кожа, който очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Ще мине покрай параграфите 26 и 41 — каза единият. — Фърли ще се заеме с него, сигурен съм. Той е от повратливите. Всичко ще бъде окей.

— А какво става с Пердю и с онзи новият… как се казваше… Ийгъл? — попита друг.

— Харолд Ийгъл — отвърна трети. — Пилещар. Никой не му обръща внимание.

— Е, Пердю е лесен — допълни друг от компанията.

— Прати му бутилка „Чивас“ и е готов.

— Смятайте проблема за решен. Никой няма да се опре на Тим Фърли освен обичайните бетонени глави, а на заседанието останалите ще ги натиснат и с тях е свършено — властно заключи възрастният мъж, с което разговорът бе прекратен.

Вейл въздъхна, когато мина покрай тях, съзнавайки, че му се налага да прескача от една групичка на друга, да кима и поздравява, да се усмихва и ръкува, докато не стигне отсрещния край на залата, откъдето незабелязано щеше да се измъкне.

Тази вечер обаче нямаше да му е толкова лесно. Докато пресичаше огромното помещение, трябваше да изтърпи много повече ръкостискания, потупвания по гърба и усмивки, отколкото друг път.

В отсрещния край на залата стоеше Джейн Венъбъл и го наблюдаваше с усмивка. Висока, недостъпна, арогантна, самоуверена, тя беше с една класа над околните. Лицето й криеше загадката на неподражаемата й натура. Беше висока почти метър и осемдесет и в обикновените делнични дни се обличаше небрежно. В съдебната зала обаче се променяше до неузнаваемост. Съдът бе идеалното място за показ на красотата и ума й. Там тя съсредоточаваше всичките си сили и умения и се появяваше в скъпи, перфектно скроени костюми, подчертаващи съвършенството на тялото й. Превъзходно подготвена, тя беше като тигрица, която очаква набелязаната си жертва. Когато някой се изправеше насреща й, нямаше право на никакви грешки. Също като Вейл, Венъбъл се подчиняваше на едно основно правило — борба докрай.

Тази вечер Джейн бе по-бляскава от всякога. Ефирната тъмнозелена рокля без гръб съсредоточаваше погледите на околните върху красивото й тяло и буйната червеникава коса, спускаща се над раменете й. Носеше обувки на високи токчета, които я правеха по-висока дори от повечето мъже в залата. Красива, недостъпна и сексапилна, тя не можеше да не бъде забелязана. Джейн Венъбъл знаеше всички начини да привлече вниманието на присъстващите и ги използваше докрай.

Предишния ден тя беше довела докрай една от най-големите корпоративни покупки за последните години. Вече за никого не бе тайна, че Венъбъл бе прекарала шест месеца в изучаване на японската култура и език, за да замине за Токио и да убеди шефовете на „Мицуши“ да купят „Мидланд Дайнамикс“. Превъзходната й стратегия й бе помогнала да изпревари в сделката четири адвокатски фирми, включително една от най-големите вашингтонски. В крайна сметка успехът й бе донесъл 250 000 долара плюс слава, на която мнозина завиждаха.

Сега наблюдаваше как Вейл прекосява залата и си спомняше за последното си появяване в съда преди десетина години, когато бе претърпяла една от най-унизителните загуби в кариерата си.

Макар често да си разменяха по някой поглед на коктейли, в ресторанти или в театъра, бяха минали точно десет години, откакто бяха разговаряли. Беше по време на последното й дело като прокурор, преди да се премести в една от най-богатите адвокатски фирми на щата като пълноправен съдружник. Един младеж от Апалачите, Аарон Стемплър, беше обвинен в жестокото убийство на един от най-уважаваните хора в Чикаго — епископ Ричард Рашмън. На пръв поглед спечелването на делото бе фасулска работа, докато на сцената като защитник не излезе Вейл.

В шумен процес, ръководен от един от най-консервативните и безкомпромисни съдии на щата — Хари Шоут, известен още като Хари Палача, Вейл и Венъбъл бяха дали доста хляб на медиите. И тъкмо когато всичко изглеждаше решено, Вейл я бе хванал в капана. Стемплър страдаше от раздвоение на личността — факт, който Вейл бе крил от всички до последния момент. Беше изиграл Венъбъл, като принуди второто „аз“ на Стемплър да се прояви в съдебната зала. Така, вместо да иска електрически стол, Венъбъл трябваше да се съгласи на далеч по-малко наказание. Стемплър беше пратен в щатско психиатрично заведение „докато не бъде излекуван“, а тя напусна прокурорския офис победена, поне в собствените си очи.

Случаят обаче беше накарал и самия Вейл да поразмисли. Беше променил мнението си по доста въпроси. Малко по-късно, сякаш по ирония на съдбата, най-опасният адвокат в щата зае освободеното място на заместник-окръжния прокурор. Но дори като такъв той не успя да оправи отношенията си с Хари Шоут и пререканията им продължиха, докато Шоут не бе назначен във Върховния съд.

Венъбъл дълго не успя да прости на Вейл, но в крайна сметка трябваше да признае, че нещо в него я привлича. Също като нея, той беше безмилостен боец и имаше невероятен инстинкт. Променяше тактиката и настроението си в самата съдебна зала и успяваше да убеди съдебните заседатели в на пръв поглед невъзможни неща, с което сразяваше противниците си напълно.

Привличаше я и друго — външният вид на Вейл, сивите му очи, които сякаш проникваха в нея. Освен това сега той беше не само най-добрият прокурор в щата. Вече бе заел мястото на окръжен прокурор и се ползваше с необходимото уважение. Внезапно тя реши да прекрати свадата помежду им.

Насочи се към него, като се стараеше да го доближи незабелязано. Изведнъж от тълпата се протегна една властна ръка и стисна рамото на Вейл.

Старата акула Шонеси, който през последните трийсет години бе успял да прокара пътя си от градски съветник до сенатор само с една политическа загуба, искаше да поприказва с Вейл някъде на спокойствие. Преди две години Шонеси се бе опитал да спечели губернаторското кресло, но без успех. Загубата обаче ни най-малко не навреди на имиджа му и той продължаваше да бъде един от най-могъщите мъже в щата и само с едно кимване можеше да причини куп неприятности на всеки свой противник. Сравнени с него, повечето от останалите местни политици приличаха на първокласници. Този едър мъж, облечен в копринен костюм за хиляда и петстотин долара, очевидно искаше да предразположи новия окръжен прокурор.

Венъбъл реши да изчака. Обзе я любопитство.

Шонеси заведе Вейл в една малка стая в дъното на коридора и го потупа по рамото.

— Харесва ли ти новата роля?

— Рой, казах ти още преди десет години, че не искам да съм окръжен прокурор. Исках мястото на градския прокурор и сега съм именно такъв.

— Вече не, приятелю. Сега си действащ окръжен прокурор и трябва да започнеш да се държиш като такъв.

Вейл имаше чувството, че води този разговор за втори път. Преди десет години. Зимен следобед. Беше на задната седалка на лимузината на Шонеси и отпиваше от трийсетгодишното бренди…

— Ти си най-добрият адвокат в щата. Никой не иска да се изправи срещу теб.

— Предложение ли ми правиш?

— Нека просто да кажем, че е част от обучението ти. Трябва малко да се поизтупаш.

Вейл се засмя.

— Искаш да кажеш, да бъда приет от обществото.

— Именно. Да бъдеш приет от обществото. Подстрижи се, изглади си панталоните, престани да се заяждаш с всички.

— Трябва ли?

— Трябва. Защото искаш да се преместиш в богаташката част на града. Стремиш се към това, за което всички мечтаят — поклони и реверанси, да ти свалят шапка, да те наричат „господине“. Сигурно не ти се иска да прекараш остатъка от живота си с утайката на обществото. Янси има нужда от теб, синко. Венъбъл го напусна. Той загуби всичките си оръжия. Няма кой да му пази задника. По дяволите, Янси никога не е бил подходящ за тази работа. Той е политик, а на неговия стол трябва да седи човек с железни нерви. Това, което иска, е да стане съдия и да прекара остатъка от живота си именно по този начин. Но за да го направи, трябва да върне бляскавата си репутация, която ти едва не съсипа. Само за една година надви неговите най-добри прокурори в две много важни дела. Силвърмън все още не може да преживее процеса с Пинеро, а Венъбъл пое пътя към многото пари в адвокатските фирми. Той се нуждае от теб, момче.

— Затова ли ми натресе случая с епископа?

— Трябва да ти се натрие носът, Мартин. Освен това всички искат това дело да се превърне в голямо шоу, а ти имаш дарбата да го направиш.

— Значи става въпрос за моето превъзпитание и за подготовката на добро шоу?

Шонеси само се усмихна.

 

 

Сега, след десет години, ситуацията очевидно не се беше променила.

— Какво, по дяволите, означава „да се държиш като окръжен прокурор“?

— Търканията между теб и Ерик…

— Този загубеняк не става за нищо.

— Той все пак е шеф на полицията. Трябва да работите заедно…

— Чуй ме, Рой. През първите девет месеца като прокурор загубих повече дела, отколкото през предишните девет години като адвокат. И знаеш ли коя беше причината? Ерик Еклинг.

— Искам просто да работиш с него, а не да импровизираш и да го правиш на маймуна.

— Ченгетата на Еклинг отразяват собствената му некомпетентност. Губят доказателства, лъжат, провалят дела, нарушават гражданските права…

— Може би причината е в това, че ти отне най-добрия му полицай.

— Той вече бе решил да напусне. Еклинг не му понасяше. Единственото, което могат тези момчета, е да прецакват самите себе си и прокуратурата. Затова реших да си създам собствен щаб по разследванията. И вече не губя дела.

— Защо просто не отстъпиш малко? Това едва ли ще е толкова трудно.

— Ти да не се вживяваш в ролята на световен помирител, а?

— Препирните не помагат на никого.

— Дявол да го вземе, почваш да остаряваш. Преди не се молеше, а направо заповядваше.

— Заповядвам на всички останали. Теб те моля. Мамка му, просто се опитвам да спася добрите отношения, ако нямаш нищо против.

— Добри отношения?! Какви добри отношения? Да не си говорил с Файърстоун?

— Е, той се оплакал на някакъв свой приятел, който пък се оплака на мен… Наистина си го ядосал, знаеш ли? Какво си му казал, да си го завре в задника ли?

— Не, казах му, че няма да го завре на мен.

— За Бога, той е заместник-председател на градската управа. Отношенията ви трябва да са добри. Както с Янси.

— С Янси се разбирахме доста добре. Имахме си договореност. Проблемите се появяваха само когато той я забравяше.

— Файърстоун е доста близък с полицията. И няма нищо против твоята детска градина.

— Не бих нарекъл екипа си детска градина… по-скоро е колеж.

— Окей, окей… разбира се. Просто искам да кажа, че…

— Просто искаш да ми пускаш старите лафове, Рой. Прави се, че харесваш Файърстоун. Почни да работиш с Еклинг. Няма да стане. Кажи на Файърстоун да си гледа работата. Отговорен съм не за града, а за целия щат.

— Боже мили — въздъхна Шонеси и поклати глава.

— Ти май наистина искаш да опандизиш всички тукашни важни клечки, а?

— Това пък кой ти го каза?

— Хайде, хайде — промърмори Шонеси и изтръска пепелта от пурата си.

— Някой ден може и ти да попаднеш в редичката. Предупредих те още когато станах прокурор.

— Няма начин — каза Шонеси и се засмя. — Не съм ти в юрисдикцията. За мен може да се погрижи единствено главният прокурор, но… — Той се наведе напред и тихо добави: — … но пък аз съм му помогнал да попадне на това място. И е доста по-благодарен от теб.

Венъбъл ги видя как излязоха от голямата зала и си стиснаха ръце. После Вейл се насочи към изхода. Тя тръгна след него. Той спря, за да се ръкува с някакви мъже, обърна се и я видя. Очите им се срещнаха и този път никой не се извърна. „Е, какво пък толкова?“ — каза си тя и вдигна чашата си, за да го поздрави. Той се усмихна и я доближи.

— Как си, Джейни?

— Мисля, че и двамата се справяме доста добре — отвърна тя и му подаде чашата си. Вейл отпи и повика един от келнерите, който донесе две пълни чаши. Насочиха се към ъгъла на залата, далеч от тълпата и шума.

— Четох за големия ти удар — каза Вейл. — Поздравления.

— Благодаря ви, господин окръжен прокурор.

— Не се занасяй.

— О, сега имаш цялата власт, Мартин. Нима не си личи? — каза тя и посочи тълпата пред тях.

— Утрешният ден ще бъде като всички останали.

— Не, вече никога няма да е същото. Сега ти си този, с когото трябва да се съобразяват. И всички знаят, че изобщо не ти пука за политиката.

— Доста умно момиче си, Джейни. — Той се отдръпна леко и я огледа внимателно. — И ако това въобще е възможно, изглеждаш доста по-красива, отколкото беше преди десет години.

За миг дъхът й секна, но тя успя да запази самообладание.

— Не мислех, че забелязваш такива неща, Мартин.

— Не съм безчувствен. Просто се стараех да не ти обръщам внимание в съдебната зала.

— И успяваше.

— Означава ли това, че всичко е наред и ще забравим старите глупости? Какво ще кажеш пак да се държим като хората?

— Никога не сме се държали като хората — отвърна тя и се засмя.

Е — сви рамене той, — можем поне да опитаме.

Зелените й очи леко се разшириха. Какво точно имаше предвид той? За миг се поколеба. Не искаше да се поддава на моментния си порив.

„Сега си мисли какво точно имам предвид“ — каза си той. И побърза да я успокои:

— Вероятно никога повече няма да се изправим един срещу друг в съда.

— Колко жалко.

Разбираше я напълно. Да се срещнат още веднъж в съдебната зала щеше да е доста вълнуващо. Очите им се срещнаха още веднъж, после тя внезапно смени темата:

— Какво казват лекарите?

— Знаеш. Куп специалисти и никой не казва нищо конкретно. Едно поне е сигурно — няма да му е лесно.

— Винаги съм харесвала Джак — каза тя, замислена за онези години, когато работеше с белокосия, винаги усмихнат окръжен прокурор.

— Янси е голям подмазвач, но поне не е тъпанар — каза Вейл.

— Вярно — съгласи се тя. — И би направил всичко, за да го уважават.

После отпи от шампанското си.

— Разочаровала съм го само два пъти, знаеш ли? И двата пъти причината беше ти.

— Дявол да го вземе, оттогава мина доста време. Както казва един приятел, изтече доста вода.

— Глупости, Мартин, ти беше чудовище! По дяволите, предполагам, че още си. Колко време си прокурор? Десет години?

Той кимна.

— Следващия месец ги навършвам.

— Дълго време си чакал. Това ти обещаха, нали? Джак става съдия и ти заемаш неговото място.

— Никога не са ми обещавали нищо повече от това да ръководя канцеларията така, както смятам за добре. Още повече, че обещанията не струват нищо, когато става въпрос за политика. Знаеш ли кога един политик лъже? Когато говори.

Тя се разсмя и го попита:

— А знаеш ли какво биха казали, ако всички адвокати в тази зала изведнъж се издавят?

— Не, какво?

— Попътен вятър — каза тя и пак се засмя. — Е, ако е така, както казваш, всичко е било изпипано брилянтно. Изкарват те от играта и те поставят на своя страна.

— Обзалагам се, че Джак е измислил цялата операция.

— Нищо подобно. Той просто трябваше да се съгласи.

— Кой тогава? Само не ми казвай, че е Шонеси!

— Честно казано, именно Шонеси изпълни първия удар.

— Шегуваш се! Наистина добре пазена тайна.

— Не е никаква тайна. Шонеси хвърли топката, а Янси бе готов на всичко, за да я хване. По дяволите, ти беше напуснала и не му беше останал кой знае какъв избор.

— Ами ти защо се съгласи? Сигурно си правел поне по милион годишно и изведнъж си го заменил със сто и петдесетте бона в прокурорския офис.

Думите й го върнаха към спомена за делото Стемплър, а и за останалите подобни през годините — наркотрафиканти, гангстери, крадци и дребни престъпници.

— Парите никога не са били довод за мен — отвърна той.

— Тогава защо? Да не искаш да ми кажеш, че ти е писнало да защитаваш изметта на обществото? Навремето успя да отървеш доста отрепки. Имаше особено чувство за правосъдие.

— Правосъдие? Едничкото, което научих след двайсет години в занаята, е следното: ако искаш правосъдие, отиди в публичен дом; ако искаш да го начукаш на някого, заповядай в съдебната зала. Приеми го като перифраза на Томас Джеферсън.

— Доста цинични думи в устата на един прокурор.

— Всички сме циници. Това е единственият начин да оцелеем.

— И какво следва? Ще довършиш мандата на Джак, после ще опиташ да спечелиш свой, за да видиш как е в голямата политика? После може би губернатор?

— Говориш като шеф на предизборен щаб.

Тя го погледна и изразът й се смекчи.

— Мисълта ти не е чак толкова лоша.

Вейл реши да използва момента.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Ще обменим някоя и друга тайна.

— Вече знаеш всичките ми тайни, Марти — отвърна тя, възвръщайки самообладанието си. — Идеята обаче е интересна. Само че не тази вечер. Обади ми се.

— Ако промениш мнението си, довечера съм в „Аванти“.

Той тръгна, после внезапно се върна, доближи устни до ухото й и прошепна:

— Ще бъда съвсем сам. — Целуна я по бузата и се отдалечи.

Джейн Венъбъл се обърна към шумната зала, джазовия ритъм, адвокатите и горещината. Раменете й потръпнаха.

„О, какво пък толкова — помисли си тя. — По дяволите гордостта!“