Уилям Дийл
Спектакълът на злото (21)

20.

Отделът по убийствата в централното полицейско управление на Сент Луис беше почти безлюден. Флеърти влезе в отрупаната с бюра, телефони, компютри и шкафчета стая. Имаше само двама детективи — Оскар Джиланти, капитанът, който ръководеше разследването, и сержант Ед Никълсън, достолепен мъжага с вид на агент от ФБР.

И двамата бяха по-благоразположени, отколкото очакваше Флеърти. Капитанът беше нисък набит плешив мъж с торбички под очите. Имаше неколкодневна брада и сякаш беше спал с костюма си — което вероятно бе самата истина. Гласът му беше дрезгав.

— Трябва да отида до местопрестъплението — изръмжа той. — Оставям ви в ръцете на сержант Никълсън. Знае за цялата бъркотия колкото всеки друг. Как ви беше името?

— Дермът Флеърти.

— Окей, Дермът, ако искаш да отидеш някъде или да видиш нещо, Ник ще те закара. Приготвил съм ти едно пакетче със снимки, рапорти и прочее глупости. Аутопсията ще е вероятно чак утре. Можем да ти пуснем резултатите по-късно по факса.

— Не знам как да ви благодаря, капитане.

— Ако разбереш нещо по случая, ще ни бъде от полза. Ще се радваме на всяка помощ. Ега ти шибания кошмар!

— Представям си.

— Е, аз тръгвам, Ник. Ако Дермът иска да дойде да разгледа, доведи го.

— Разбрано.

Сержантът, очевидно човек с навици, любезно попита дали Флеърти носи оръжие.

Той се усмихна.

— Аз съм помощник-прокурор, сержант. Нещата не са станали чак толкова лоши.

Сержантът цъкна с език. Беше стар професионалист, висок, сух, с изпито лице и спокоен, внимателен поглед. Светлата му коса на места сивееше. Отключи чекмеджето на бюрото, извади пистолет и го натъпка в кобура на колана си. После плъзна една тънка папка към Флеърти.

— Може би първо трябва да погледнете тази снимка. Хилтаун е на около трийсет мили на юг. Къщата на Спайър е на няколко мили от града, малка, тухлена, с две спални, кухня, хол и голяма баня. Това е. Пред нея има горичка.

Беше извадил снимка, направена от въздуха и показваща къщата отвисоко. Към къщата водеше черен път, а зад нея се виждаше друг, който свършваше до някакво езеро.

— Калвин Спайър и жена му — те са собствениците — са в Лас Вегас. Смятали да се върнат в средата на другата седмица, но събитието ги накара да се поразбързат.

— Познават ли го? — попита Флеърти.

— Спайър отрича. Искате ли да се разходим дотам? На трийсет минути път е… Е, ако включа сирените.

— Както кажеш — кимна Флеърти.

Пътуването беше приятно въпреки дъжда. Никълсън се оказа словоохотлив и с тих, авторитетен глас разказа на Флеърти подробностите, които знаеше, докато младият прокурор преглеждаше съдържанието на пакетчето. Снимките потвърдиха подозренията му, че убийството е идентично с това в Гидеон.

— Намерил го е един от местните, който държи магазинче малко по-надолу по пътя — обясни Никълсън. — Забелязал камионетката на куриера вчера сутринта. Когато по обед още била там, решил да хвърли един поглед. Входната врата била отворена. После чул жуженето на мухите. Бил на крачка от инфаркта, когато видял насечения младеж. После се установи, че трупът е преседял шестнайсет часа, преди да го намери.

— Как се казва жертвата?

— Александър Линкълн. Наричали са го Леке.

„Алекс Линкълн — помисли си Флеърти. — Последното от момчетата от олтара.“

Като се изключеше Аарон Стемплър.

Дъждът плющеше по жълтите ограничителни ленти, с които полицията бе оградила широк периметър около къщата. Една полицейска кола беше спряла на алеята. Още няколко бяха паркирани пред входа.

— Ще се наложи да потичаме — каза Никълсън и вдигна яката на палтото си. Излязоха от колата и претичаха под дъжда до малката веранда пред входа. Неколцина детективи с жълти дъждобрани стояха под навеса.

— Скапана работа, Ник — каза единият. — Дъждът е изтрил отпечатъци, следи от гуми, всичко. Шефът направо е пощурял.

Никълсън и Флеърти влязоха и спряха пред някакъв цивилен полицай, който записваше нещо в малко тефтерче.

— Здрасти, Ник. Голяма бъркотия, а?

— Аха. Рей Дженсън, запознай се с Дермът Флеърти. От офиса на окръжния прокурор в Чикаго.

Дженсън му подаде ръка.

— Какво ви води насам? — попита той.

— Работим над един случай в Чикаго. Не съм сигурен, но може да има някаква връзка.

— И за нас ще е добре, ако попаднем на допълнителна информация — каза Дженсън. — Засега сме с празни ръце.

Коридорът водеше към задната част на къщата. Флеърти виждаше белите тебеширени линии, които показваха къде са били краката на жертвата. Извади една от снимките, които носеше, и я погледна. Горната част на трупа бе в стаята, краката му се подаваха в коридора.

— Спайър е оставил лампата във всекидневната да свети, докато ги е нямало — каза Дженсън. — Навсякъде другаде е било тъмно. Убиецът по някакъв начин е извикал Линкълн в тъмната част.

Минаха покрай всекидневната. Мебелите вътре бяха покрити с найлони. Флеърти усети сладникаво-киселия мирис на кръв и смърт.

Стаята, където бе извършено убийството, беше малка. Имаше камина. Плъзгащи се стъклени врати водеха към малко балконче. Друга врата отделяше стаята от кухнята. Навсякъде имаше кръв — по стените, по пода, по килима. Флеърти изрови от плика снимка на трупа в цял ръст. Линкълн лежеше настрана, главата му беше отметната назад. Ужасяващият прорез в гърлото почти го бе обезглавил. Устата му беше отворена като на мъртва риба. Раните бяха многобройни. Панталоните му бяха смъкнати до коленете и членът бе отрязан. Резултатът от бруталната ампутация бе втъкнат в устата му.

Флеърти прегледа снимките и откри тази, на която тилът на жертвата бе запечатан в близък план.

Там беше. „R41.102“. Флеърти запази самообладание и продължи да разглежда снимките.

— Как е влязъл? Имам предвид убиеца — попита той.

— Счупил е един прозорец от задната страна — обясни Дженсън. — Предполагаме, че добре е познавал околността. Знаел е, че по това време на годината пътят към езерото е пуст, особено след смрачаване. Дошъл е отзад и се е промъкнал през прозореца. Ето и интересната част. Предишната вечер е валяло, но няма никакви кални отпечатъци или нещо от този род. Мисля, че копелето е събуло обувките си отвън и се е разхождало вътре по чорапи. А после е използвал градинския маркуч да измие верандата, затова там също няма отпечатъци. Пък сигурно е измил и себе си. Трябва да е бил целият в кръв, вижте само снимките на Линкълн.

— Да, добре си е написал домашното — каза Флеърти, разглеждайки фотографиите. — Който и да го е направил, е знаел, че Спайър и жена му са извън града. В малко градче като това…

— Пишеше го във вестника — обади се Никълсън.

— Кое?

— Че Спайър и жена му заминават за Вегас. Имаше няколко реда на последната страница. Спечелил пътуване по случай десетгодишна вярна служба.

— А доставката?

— Пратка от един от клоновете на фирмата в източната част на Сент Луис — каза Дженсън. — Нали се сещате, едно от тези места, дето можеш да влезеш и да поръчаш да пратят на любимата ти красив букет. Било е по обед, пълно с народ. Никой не си спомня нищичко за евентуалния подател. А обратният адрес и името са измислени.

Флеърти погледна листчето с името на подателя. М. Лафърти.

— Познавате ли някой М. Лафърти? — попита детективът.

— Не — отвърна Флеърти. — Ами този… Лекс Линкълн? Нещо за него?

— Младо момче, на 26, постъпил в куриерската фирма преди две години, скоро след като пристигнал от Минеаполис.

— Минеаполис? Нещо оттам?

— Нищо. Нито ред. Шефът му — казва се Джон Прингъл — твърди, че бил добър работник, винаги идвал навреме, падал си малко шегаджия. Досега не сме открили никакви негови врагове. Бил късметлия с жените. Вечерта, когато го убили, имал среща с две наведнъж.

— Може пък на едната да не са й издържали нервите — каза Флеърти и се усмихна.

Детективът се засмя.

— Доколкото разбрах, и двете били доста ревниви.

— Нещо откраднато ли е? — поинтересува се Флеърти.

— Спайър ще ни каже, когато се върне, но мисля, че трябва да изключим грабежа като мотив. Единственото, което със сигурност е взето, е катарамата от колана на Линкълн.

Катарамата от колана му?

— Да. Била е от месинг, копие на американското знаме — каза Никълсън. — Има още нещо. Погледнете тази снимка. На тила на Линкълн с кръв е написано „R41.102“. Говори ли ви нещо?

Преди Флеърти да успее да отговори, в стаята влезе Джиланти.

— Нямаме описание на убиеца, нямаме описание на превозното средство, с което е дошъл, нямаме абсолютно нищо. Имал е поне осемнайсет часа за бягство. Мамка му, това копеле може вече да е на половината път към Ню Йорк!

— Разпитваме всички жители на градчето и тези от околността — каза Дженсън. — Проверяваме всички автомобили, минали през пропускателните пунктове по 44-та магистрала между седем и десет вечерта. Предупредили сме да ни съобщят за всеки по-подозрителен.

— Господи, това може да е всеки втори човек в света!

— Възможно е медицинската експертиза да покаже нещо — каза Флеърти. — Кръв, власинки, каквото и да е.

— Как ли не! И в решаващия момент ще се появи Снежанка със снимка на убиеца и точния му адрес. Не разполагаме с нищо! Не знаем какво или кого търсим, не знаем накъде се е запътил — или запътила. За Бога, в този момент убиецът може да седи отвън в дъжда и да ни наблюдава как си говорим, а ние нямаме никаква следа!

Той погледна Флеърти и вдигна рамене.

— Имаш ли идеи, Дермът?

Флеърти се усмихна.

— Моята сила е в съда, капитане. Не съм много добър в залавянето.

— Е, момчета, продължавайте работата си. — Джиланти тръгна към вратата, но се спря и погледна Флеърти. — Ако знаеш нещо, Дермът, каквото и да е, стига само да ни е от полза, кажи го и ти обещавам да кръстя следващото си дете на тебе. Дори да е момиче.

— Благодаря за съдействието, капитане.

— Да, разбира се — отвърна Джиланти и излезе.

— Какво има в кутията, която е доставил Линкълн? — попита Флеърти.

— Това е най-гадното от всичко — отговори Дженсън. — Ето. Беше увито в лъскава хартия.

Флеърти погледна съдържанието на пакета и внезапно по гърба му пропълзя хлад.

 

 

Шерифът Хиръм Йънг тъкмо се готвеше да започне вечерята си, когато телефонът звънна.

— По дяволите — изръмжа той и посегна към слушалката. — Ало?

— Шериф Йънг?

— Да.

— Казвам се Дермът Флеърти. Помощник-прокурор от Чикаго.

— Вече говорих с вашите хора. Колко пъти трябва да ви казвам, че…

— Извинете ме, сър. Имам само един въпрос.

— Тъкмо се готвех да вечерям.

— Ще ни отнеме не повече от минута. Нещо беше ли откраднато от дома на Линда Балфур в деня на убийството?

— Вече казах, че мотивът не е бил грабеж.

— Не говоря за грабеж, шерифе. Говоря за нещо съвсем малко и незначително. Нещо, което надали би направило впечатление другиму.

Последва дълга пауза. Йънг закрепи слушалката между рамото и бузата си, докато мажеше една филия с конфитюр.

— Не беше кой знае какво — каза той най-сетне.

— А именно?

— Една препарирана риба.

— Като тези, дето ги закачат по стените ли?

— Не, малък препариран делфин. Отстрани на дъсчицата било гравирано „Остров Сент Саймънс“. Джордж го купил на Линда по време на медения им месец.

— А къде е бил? В стаята, където са я убили?

— Да. Върху камината.

— В стаята, където е извършено престъплението?

— Нали точно това ви разправям.

— Благодаря. Оценявам помощта ви. Дочуване.

Йънг тресна слушалката.

— Нещо не е наред ли, скъпи? — попита жена му.

— Просто някакви важни клечки от Чикаго се опитват да ни се бъркат в работите — отвърна той и се зае с вечерята.

— Абъл? Обаждам се от летището в Сент Луис — каза Флеърти. — Трябва да побързам, самолетът е готов за излитане. Ще съм при вас в седем и пет.

— Ще дойда да те взема — каза Стенър. — Откри ли нещо?

— Доста неща. Мисля, че трябва да поговорим с Мартин и Джейн Венъбъл още тази вечер. Без съмнение става въпрос за същия убиец. Жертвата има надпис на тила. Ще ти го издиктувам. Може би Харви ще успее да провери в библиотеката още сега. Имаш ли химикалка?

— Да.

— R41.102.

— R41.102 — повтори Стенър. — Веднага ще му го предам.

— Някакъв късмет с Попи Палмър?

— Нищо. А и Рейни още не е докарал Дарби. Утре сменяме тактиката.

— Добре. Ще се видим в седем.