Уилям Дийл
Спектакълът на злото (16)

15.

На Лекс почваше да му писва. Беше последният му курс за деня и трябваше да измине трийсет и петте мили до Хилтаун, за да занесе някакъв миризлив пакет. Трийсет и пет шибани мили, а за вечерта имаше уговорка с две жени. Звънни на едната, избери другата. Той се засмя и удари волана на микробуса. Можеше да оправи и двете наведнъж, защо не? По дяволите, каква нощ се очертаваше!

Но всяко нещо по реда си. Трийсет и пет мили към Хилтаун. Движеше се със скромна скорост. Не можеше да си позволи да му вземат книжката. Работата му беше доста добра, освен когато му натрисаха най-гадните курсове. Като този. Общо седемдесет мили. Десет минути за предаването на пакета. Два часа, не повече. Щеше да е обратно в града към осем. После щеше да обмисли възможностите.

„Тони? Или Джеси? Ха де! Брюнетка или червенокоса?“

Мислите така го унесоха, че за малко щеше да пропусне отбивката. Зави и подкара микробуса по черния път.

„Дявол да го вземе, кой би живял тук?“

Фаровете осветиха знак за ограничаване на скоростта.

„Да не би да влизам в град? По дяволите, тук едва ли живеят повече от хиляда души. Ако се съберат, не могат да запълнят театъра в Сент Луис.“

Той извади пакета и прочете адреса.

Келвин Спайър, РФД 2.

Обърна го обратно. Имаше още инструкции на гърба. Намали и прочете надписа на глас:

„Завий покрай градската библиотека. Миля и половина до червена пощенска кутия след супермаркета на Елмо.“

Явно нямаше да е толкова трудно.

След десет минути беше на черния път от другата страна на Хилтаун. Супермаркетът на Елмо бе останал вдясно, вляво се виждаше грозновата сграда със светеща реклама на „Бъдуайзър“ върху покрива. Тъкмо я отмина и фаровете осветиха червената пощенска кутия.

Фасулска работа! — викна той зарадван.

Зави и след миг видя къщата. Не беше голяма, дворът пред нея явно бе внимателно поддържан. През пердетата се процеждаше слаба светлина. Той спря пред верандата и бибипна два пъти, после слезе и отвори страничната врата на микробуса. Пакетът не беше голям и вероятно тежеше не повече от килограм. Той отново провери името, взе тефтера и се запъти към входната врата.

„Сигурно не са ме чули“ — помисли си, докато изкачваше стъпалата на верандата. Тогава видя бележката. Беше закачена на вратата.

„За доставчика: Налага се да изтичам до магазина. Вратата е отворена. Моля, оставете пакета на масата в стаята. Благодаря.“

Той бутна вратата и пред очите му се откри дълго тъмно антре. От открехнатата врата на всекидневната се процеждаше слаба светлина.

„Мамка му, просто да го оставя? За какъв, по дяволите, ме мислят?!“

— Има ли някой? — Никакъв отговор. — Мистър Спайър?

Взе пакета и тръгна по коридора. Видя ключ за лампа и го натисна, но в антрето нямаше крушка.

Чудесно. Пълна тъмнина.

— Има ли някой? Аз съм доставчикът — викна той, щом стигна до вратата на стаята.

Погледна вътре, остави кутията и прокара ръце по стената, за да намери ключа за лампата. Усети как зад гърба му се раздвижва някаква фигура, как вдига ръка. Лекс се обърна, после ударът в гърба почти го събори.

Той извика, препъна се и докато ръката му трескаво търсеше бравата, отново усети острието в гърба си. Падна на колене, ръцете му напипаха облегалката на някакъв стол и той го сграбчи.

— За Бога! — извика той. — Аз съм… доставчикът… Моля ви!

Ножът пак го удари. И пак. И пак. Почувства как животът го напуска. Тялото му се разтресе. Стаята се завъртя над главата му. Усети в устата си вкус на сол. Пот се стичаше по лицето му.

После нечии устни се доближиха до ухото му и прошепнаха:

— Били… Питър…

— За Бога…

Последното, което почувства, бе острието, което преряза гърлото му. Кръвта бликна. Убиецът продължи да разсича трупа в тъмнината на стаята.

Когато свърши работата си, екзекуторът потопи пръст в бликащата кръв и като повдигна косата на тила на жертвата, написа: „R41.102“.