Уилям Дийл
Спектакълът на злото (5)

4.

Стаята, където се провеждаха разпитите и се вземаха показанията, беше на третия етаж на съда, точно под щабквартирата на окръжния прокурор. Беше обзаведена семпло — маса, шест дървени стола, стар кожен диван и кресло в единия ъгъл, а между тях — масичка за кафе. До прозореца имаше малък хладилник. Върху него бяха поставени торбичка с кафе, пакетчета захар, сухо мляко и няколко чаши. Нищо особено. Нямаше телефон. Удобен кабинет, но без да блести с кой знае какъв комфорт. Навсякъде имаше подслушвателни устройства, а в единия ъгъл бе монтирана камера, насочена към масата.

Вейл и Парвър изчакаха Пол Рейни и Джеймс Уейн Дарби да се появят. Рейни беше подкупващо приятен мъж. Висок, слаб, с посребряла на места тъмна коса, с очила с тънки златни рамки и скъп тъмносин костюм. Можеше да мине за богат тексаски бизнесмен. Дарби беше негова пълна противоположност — бивша колежанска звезда по бейзбол, сега доста напълнял, висок към метър и осемдесет и пет, облечен с джинси, ботуши, пуловер и ловно яке със защитни цветове. Кравешките му кафяви очи бяха скрити зад евтини тъмни очила. Беше зализал мръснорусата си коса. Видът му беше като на стар пияч на бира. Коремчето и държането му допълваха това впечатление. Беше трийсет и осемгодишен, но спокойно можеше да мине за човек, наближаващ петдесетте. Фермер от Сендитаун, четирихилядно градче в северния край на щата, той бе застрелял жена си с ловна пушка, като твърдеше, че тя първа се опитала да го убие и действал при самозащита.

Всички от екипа бяха убедени, че всъщност става въпрос за хладнокръвно убийство, но никой не можеше да разбие историята на Дарби. Имаше няколко подозрения, но това бе всичко — само подозрения. Дарби имаше връзка с една стриптийзьорка, Попи Палмър. Беше застраховал себе си и жена си за 250 000 долара шест месеца преди случилото се. А предишните две години се бяха оказали крайно неблагоприятни за бизнеса му. Бе на ръба на банкрута и можеше да загуби фермата си.

Но пък нямаше никакви свидетели и бе доста трудно да бъде притиснат. Версията му, подкрепяна от глуповатата мис Палмър, беше, че истеричната Рамона Дарби се обадила на Палмър час преди стрелбата и заплашила да убие мъжа си и неговата любовница. До телефона бе намерено листче хартия с телефонния номер на Палмър.

Вейл запозна присъстващите. После двамата с Парвър седнаха с гръб към камерата, а срещу тях се разположи Дарби. Той не свали ловното яке и скръсти ръце в скута си. Рейни постави куфарчето си на масата и остана прав, подпрял се на облегалката на стола на своя клиент.

— Окей — каза той. — Хайде да приключваме с всичко това.

Вейл се ухили.

— Закъде бързаш, Пол? Има достатъчно кафе. Запали си цигара. Гледката от прозореца е великолепна.

— Мартин, посъветвах клиента си да ви съдейства за последен път. Разпитван е два пъти от полицията — при това първият разпит бе цели шест часа — плюс три пъти от твоя отдел. Не е обвинен в нищо. Всичко започва лека-полека да прилича на дискриминация. Искам да се договорим, че това е доброволно изявление и че има всички необходими документи за целта. Също така искам да съм сигурен, че казаното не представлява признание под клетва или доказателствен материал.

— Да не би да твърдите, че той може да ни лъже, прикрит от пълен имунитет? — попита Парвър.

— Това, което казвам, е, че мистър Дарби се съгласи да ви сътрудничи по случая. Ако искате му вярвайте, ако искате — не.

— Имате ли нещо против да направим видеозапис на разпита?

Рейни се замисли за миг.

— Само ако получим копие от касетата и се договорим, че не може да бъде използвана като доказателствен материал и направена публично достояние.

Парвър кимна.

— Приемливо.

— Тогава е приемливо и за моя клиент. Нямаме какво да крием.

Вейл натисна един бутон от долната страна на плота на масата и камерата заработи.

Джеймс Уейн Дарби мълчеше и наблюдаваше Вейл и Парвър. Устата му бе разтеглена в тънка усмивчицата. Парвър отвори досието му и извади молив.

— Готови ли сме? — попита тя, опитвайки се да се усмихне.

— Когато пожелаете, госпожичке.

Тя го погледна, но не отговори.

— Моля, кажете пълното си име и адреса си.

— По дя… Знаете името и адреса ми.

— Просто им ги кажи, Джим — обади се Рейни.

— Джеймс Уейн Дарби. РФД 3, Сендитаун.

— Откога живеете на този адрес?

— Ъъ, осем години. Моят старец ми остави къщата.

— Възраст?

— Двайсет и девет. — Той се захили и продължи: — Просто се пошегувах. На трийсет и осем съм и още се държа.

— Женен ли сте?

— Бях. Жена ми е мъртва.

— Рамона Смит Дарби ли беше вашата съпруга?

— Точно така.

— Откога бяхте женени?

— Осем години.

— Завършили ли сте гимназия, мистър Дарби?

— Да.

— Постъпихте ли в колеж?

— Да, чрез бейзболния отбор.

— А завършихте ли?

— Не. Счупих крака си в автомобилна катастрофа на третата година. Вече не ставах за отбора и загубих стипендията, затова се отказах.

— И какво направихте тогава?

— Хванах се на работа във фермата на моя старец.

— Бяхте ли женен по това време?

— Да. Рамона и аз се оженихме малко след като се отказах от колежа.

— Тогава ли се преместихте на РФД 3, Сендитаун?

— Точно тъй. Къщурката на баща ми. Той направи пристройка за нас.

— Имате ли деца?

— Не.

— Баща ви жив ли е още?

— Преди четири години получи удар.

— И почина?

— Да, умря.

— А майка ви?

— Умря, когато бях в колежа. Рак.

— Искам да ви попитам дали имате нещо против да ви подложим на детектора на лъжата?

— Протестирам — обади се Рейни. — Мисля, че сме се разбрали по този въпрос. Посъветвах клиента си да не се съгласява с това. От него няма да има полза в съда, пък и не виждам защо мистър Дарби би трябвало да приеме нещо, което не би му помогнало по какъвто и да е начин. И нека не забъркваме във всичко това пресата, нали, Мартин?

— Предполагам, че това означава „не“ — каза Парвър.

— Точно тъй, госпожичке, това означава „не“ — отвърна Дарби.

Вейл се размърда, но Шана го настъпи под масата и го спря. После впи очи в очите на Дарби и каза:

— Мистър Дарби, аз не съм ви госпожичка. Сам се съгласихте на този разпит. Можем да свършим бързо, можем и да останем тук с дни. Зависи само от вас.

Лицето на Дарби почервеня. Той се изправи, но Рейни сложи ръка на рамото му и кимна. Дарби изръмжа, сви рамене, седна и стисна уста.

Парвър извади един чертеж от папката и го постави на масата. Беше скица на първия етаж на къщата на Дарби. Външната врата водеше от широка веранда към неголям коридор. Вляво имаше врата към всекидневната. Срещу нея бе скициран стол, а между него и вратата бе прокарана права линия, под която пишеше „377 см“. На стола бяха маркирани две „Х“, имаше две и на отсрещната стена, едно точно до вратата към всекидневната и едно, под което пишеше „таван — 260 см“.

— Обърнете внимание на тази скица, мистър Дарби — каза Парвър. — Това точен чертеж на мястото на престъплението ли е?

— Без думата „престъпление“ — раздразнено отбеляза Рейни. — Няма никакво престъпление. Никой не е обвинен в престъпление.

— Тогава „убийство“? — попита Парвър.

— Събитие. Мисля, че „мястото на събитието“ ще е най-подходящото определение.

— Мистър Дарби, това точен чертеж на мястото на събитието ли е?

Дарби се вгледа в скицата и кимна.

— Да. Има още някои мебели в стаята.

— Но те нямат отношение към случая, нали?

— Дали са свързани със стрелбата ли? Не.

— А сега, мистър Дарби, бихте ли описали какво точно се случи на 7 януари 1993 година?

— Със ставането от леглото ли да започна, или как?

— Тръгнали сте на лов…

— Чарли Уотърс, Барни Томпсън и аз тръгнахме на лов за патици. Правим го един-два пъти седмично през сезона.

— Къде ходите на лов?

— Биг Марш.

— По кое време стигнахте там?

— Бяхме в заслона към, не знам, може да е било четири и половина — пет.

— Говорихте ли с жена си преди да тръгнете?

— Тя още спеше. Никога не я будя. Обикновено приготвяше сандвичите и багажа от предишната вечер.

— Тази предишна вечер карахте ли се за нещо?

— Не съвсем.

— Тоест?

— Между нас не вървеше. Вече ви го казах. Не беше като по мед и масло, но и не си крещяхме де. Просто отношенията ни охладняха. По дяволите, тя все още ми приготвяше обяда.

— Колко дълго ловувахте?

— Тръгнахме си от Биг Марш към три следобед. Винаги спираме някъде по пътя за вкъщи, пием по няколко бири и си говорим за лова и така нататък.

— И именно на едно от тези спирания по пътя за дома за пръв път сте срещнал Попи Палмър в „Скин Гейм Клъб“, така ли е?

— Ами да, казвал съм го вече. — Той погледна към Рейни, разпери ръце и сви рамене.

— Имате ли някой нов въпрос? — раздразнено попита Рейни.

— Трябва да изясним няколко момента — тихо отвърна Парвър. Вейл се впечатли от самообладанието й.

— Колко скоро след като се запознахте с Попи Палмър, имахте за първи път сексуален контакт с нея?

— С точност до минути или часове? — ухили се Дарби.

— Става и в часове — хладно отговори Парвър.

— Както вече казах, ние попаднахме в „Скин Гейм“, тя същия ден беше на работа и след като пихме по няколко бири, Чарли я попита дали иска да изпие една и в нашата компания, а пък тя отвърна, че предпочита коктейл с шампанско. Всъщност наливат кока-кола в нещо като чаша и му викат шампанско, а ти се изръсваш пет долара за тая проклетия. Та поговорихме си, докато не стана към седем, а нейното работно време приключваше, затова си казах: какво пък толкова? В такива моменти ти се приисква да отидеш някъде и да пийнеш нещо сериозно. А едната работа води до другата, тъй че в крайна сметка спряхме в „Бавериън Ин“ и си наехме стая. Той се наведе към Парвър и добави: — Искате ли да научите подробностите?

— Няма да е необходимо. — Тя погледна в бележките си. — Поне не засега.

„Добър ход — помисли си Вейл. — Накарай го да си мисли, че това не е краят. Че тепърва ще се пържи.“

— Имахте ли сексуални отношения с мис Палмър в споменатия случай? — продължи Парвър.

Дарби погледна към Рейни, който кимна.

— Разбира се.

— Колко пъти сте се срещали с мис Палмър след това?

— Нямам представа, четири или пет. Не си спомням съвсем точно.

Тя отново прелисти бележките си.

— Мис Палмър казва, че сте се срещали в „Бавериън Ин“ шест пъти. Самият вие при един от разпитите казвате пет. После шест. А този път — четири или пет. Кой е верният отговор?

— Чакай малко, какви са тези глупости?! Имах връзка с нея. Никога не съм го отричал. Казах го на ченгетата още при първия разпит.

— И така, четири, пет или шест пъти? — спокойно повтори тя.

— Току-що ви казах, че не си спомням. Добре, нека са шест. По дяволите, щом Попи казва, значи са били шест. Не си ги отбелязвах в календарчето, но нищо чудно тя да го е правила.

— Но във всеки от случаите сте правили секс?

— Да. Това да не ви възбужда, а?

— Стига глупости, Дарби — отряза го Вейл.

— Вижте, това, дето го направих, беше при самозащита. Колко пъти трябва да ви го повторя, по дяволите? Защо просто не излезете навън и не хванете някой наркотрафикант или друг истински престъпник, за да помогнете на обществото?

Вейл се обърна към Рейни.

— Това може да продължи вечно.

— Просто отговаряй на въпросите с „да“ или „не“ — каза Рейни.

— Нека се върнем към деня, в който застреляхте жена си — каза Парвър. — Бяхте ли в „Скин Гейм Клъб“ същия ден?

— Не. Спряхме в едно бистро край магистрала 78. Не знам дали въобще си има име. Отпред има табелка, на която пише „Коктейли“.

— Въобще видяхте ли се с Попи Палмър този ден?

— Не.

— Говорихте ли с нея?

— Не и преди стрелбата.

— А кога?

— Обадих й се, когато дойде полицията и открих листчето с нейния номер до телефона.

— Защо й се обадихте?

— Исках да й кажа какво се случи и да разбера нещо за онова листче. Исках да разбера откъде номерът й е попаднал в Рамона, защото го нямаше в указателя. Попи каза, че Рамона й звъннала към четири и половина — пет и била доста ядосана. Казала, че ще ме очисти. Точно това ми предаде Попи — Рамона казала, че ще ме очисти, представяте ли си?

— Кога си тръгнахте от бара на 78-а?

— Не си спомням. Трябва да е било към пет и половина. Не съм си гледал часовника. — Той цъкна с език. — Обикновено жена ми не стреля по мен, когато се прибера малко по-късно.

— Не можете ли да бъдете малко по-прецизен с времето?

— До къщи е около половин час, а когато се прибрах, тъкмо бяха почнали новините. Тъкмо влизах и Дан Радър заговори по телевизията.

Покажете ни на диаграмата какво точно стана, когато влязохте в къщата.

— По дяволите! — Той сграбчи молива и почна да чертае върху схемата. Докато разказваше, видимо забърза говора си. — Влизам ей оттук, тръгвам към всекидневната, което са може би пет-шест стъпки от вратата, и като поглеждам вътре, тя… Рамона… седи в люлеещия се стол, насочила към главата ми моя пистолет, и изведнъж стреля! Ей така, без да се замисли! Та значи аз се хвърлям настрани и се скривам зад вратата, тя пак стреля, ей тук, дето е кръстчето, и аз като се паникьосах, сложих два патрона в пушката. Тя пак гръмна и куршумът изсвири на милиметър от главата ми, и аз взех, че стрелях към нея, а тя падна назад, но стреля още веднъж. Аз също стрелях. Всичко стана за не повече от минута.

— Какво си помислихте, след като стрелбата приключи?

— Какво си помислих ли? Бях останал без дъх. Бях изплашен. Тя едва не ме уби!

— Но какво си мислехте, докато стреляхте? Опитахте ли се да говорите с нея, да я успокоите?

— Не, по дяволите! Всичко стана много бързо. Бум, бум, бум, бум! В стената се забиваха куршуми. Не мислех. Просто се мъчех да спася живота си.

— Предупредихте ли я?

— Един куршум прелетя току до главата ми. Какво да я предупреждавам? „Хей, Рамона, ето ме, заредила ли си вече?“ Бях се паникьосал и ми стана ясно, че въпросът е тя или аз.

— И така, всичко е свършило. Жена ви лежи с две рани, едната от които — в главата. Какво ви мина през ума?

— В първия момент се стреснах. Бях се разтреперил. Никога преди не бях стрелял по човек. А и тя кървеше. Изпуснах пушката и се опитах да напипам пулса й, но бях доста объркан, затова се обадих на 911. Тогава видях, че е отворила шкафа с оръжията ми. Видях и листчето с телефонния номер на масичката.

— Почеркът на жена ви ли беше?

— Откъде да знам, да не мислите, че съм анализирал почерка? Ченгетата ме разпитваха три-четири пъти още същата вечер. Взеха листчето и оттогава не съм го виждал.

— Но не сте го написали вие?

Вейл се отпусна назад и се вгледа в Парвър. Тя се справяше чудесно. Вейл не се беше замислял за почерка върху листчето. Пък и не знаеше някой друг да го е имал предвид. Парвър бе хладнокръвна, тиха, но в никакъв случай мека. Бе пряма и Дарби започваше да се ядосва. Беше изключително концентрирана. За момент Вейл я оприличи на Джейн Венъбъл, прокурорката, която преди време бе наследил в този офис.

— По дяволите, не — отвърна Дарби. — Казах ви, че телефонът на Попи го нямаше в указателя. Да не си мислите, че съм искал жена ми да й се обади?

— Имате ли някаква представа откъде би могла да го е намерила?

— Не.

— Някой друг знаеше ли го?

— Откъде да знам?

— Възможно ли е вие да сте го записали и да сте забравили листчето? В някое чекмедже например?

— Не съм написал тоя проклет номер. Ясно ли ви е?

Той се обърна към Рейни и раздразнено отбеляза:

— Същите въпроси като миналия път. Отговорите са у тях, защо, по дяволите, трябва да продължаваме? — После отново погледна Парвър. — Убих жена си, нали така? Тя стреля по мен, аз стрелях в отговор. Това е. Нямам какво повече да кажа.

— Прав е — каза Рейни. — Миналия път беше същото.

— Просто искам да ви стане съвсем ясно, мистър Дарби, че в случая имаме два много сериозни мотива за убийство — отбеляза Шана Парвър. — Първият са парите. Жена ви има застрахователна полица за 250 000 долара, а самият вие сте на ръба на фалита. И вторият е изневярата. Това е най-важното. Да не говорим, че целият ви сценарий за стрелбата в къщата е като съшит с бели конци. Жена ви не е била агресивна натура, както разбрахме от разпитите на свидетелите. А и е мразела оръжията. Не е ли истина, че сте й предлагали да я научите да стреля и тя е отказала да се докосне до пистолета?

— Е, може би именно затова не ме улучи от първия път — ухили се той.

— Мистър Дарби, въпросът е в това, че ако има нужда да повторим този разговор отново, ще го направим. И ще продължим да го правим, докато не се убедим какво точно се е случило.

Той ядосано се изправи и се надвеси над нея, опрял длани върху масата.

— Стана точно така, както ви го описах. Рамона и аз бяхме единствените двама свидетели, но тя сега е мъртва. Опитайте се да докажете, че съм излъгал, или ме оставете на мира, госпожичке.

Той се обърна и излезе от стаята, хлопвайки вратата.

Рейни стана и натъпка документите си в куфарчето. Погледна Вейл и поклати глава.

— Бях против тази среща още от самото начало, мис Парвър. Бележката не означава нищо. Просто е била там. И вие, и полицаите вече сте я обсъждали. Не се опитвайте да направите от мухата слон. Знаете, че всичко можеше да бъде и точно обратното — Джими да е на два метра под земята, а вие да обвинявате Рамона Дарби за това, че го е застреляла. — Той отново поклати глава, после излезе.

— По дяволите! — въздъхна Парвър и остави молива си на масата.

— Дарби няма избор — трябва да се прави на страшен — каза Вейл.

— Мислиш ли, че Рейни наистина му вярва?

— Не се съмнявам, че вярва в невинността на Дарби. Не успяхме да направим нищо, за да го убедим в противното.

— Дарби я е убил съвсем хладнокръвно. Знам това. Всички знаем това.

— Нека ти разкажа една историйка — каза Вейл, когато се отправиха обратно към четвъртия етаж. — Преди няколко години възрастен мъж на име Шуман бе намерен мъртъв в апартамент в северната част на града. Прострелян в главата. Прозорците и вратите бяха заключени, но никъде не беше намерено оръжие. Последен го беше виждал приятелят му Търк Лаудън, отрепка, прекарал в затвора известно време за въоръжен грабеж.

У него бяха открити пръстенът на жертвата, петдесет и седем долара и ключ от апартамента. Нямаше алиби. Твърдеше, че старецът му признал, че му писнало от живота и му дал пръстена и парите по-рано същия ден. Ключът пък бил в него, защото нямал дом и Шуман често му позволявал да спи у тях. В крайна сметка беше арестуван и обвинен в убийство. Назначиха му служебен адвокат, който се опита да се споразумее с прокуратурата, но не успя. Проблемът бе, че в главата на стареца бе стреляно от упор, което правеше убийството особено жестоко. А още по-голям проблем беше самият Лаудън. Той отхвърляше всяка възможност за сделка. Твърдеше, че е абсолютно невинен. Никой не му вярваше, най-малко собственият му адвокат. И тогава, около две седмици след ареста на Лаудън, бояджиите, които се заеха с ремонта на апартамента, откриха пистолет 45-и калибър зад радиатора. Оръжието бе покрито с отпечатъците на Шуман. Балистиците изчислиха, че той се е самоубил, след което ръката му е отхвръкнала настрани и пистолетът е паднал зад радиатора. Ченгетата са го пропуснали при претърсването, защото не са си и помислили, че зад радиатора може да се побере цял пистолет. Затова погледнали отдолу, но не и отзад.

— Ти ли беше прокурор?

— Не, аз бях адвокатът. Не вярвах на клиента си — и сбърках. За малко да помогна да го пъхнат на топло до края на живота му.

— И сега казваш, че трябва да дадем на Дарби шанс?

— Това, което казвам, е, че ако си се захванал да защищаваш някого, заподозрян в убийство, не можеш да си позволиш да се съмняваш в невинността му. Пол Рейни вярва на Дарби, защото няма друг избор. Ако успеем да опровергаем неговата история, дали Пол ще започне да се съмнява? Това няма да го остави на мира и самият той ще се хвърли с всички сили да открие истината. Проблемът е, че засега не можем да пробием дори най-малка дупчица във версията на Дарби.

— Тоест той се хваща здраво за легендата си…

— А ние нямаме късмет — довърши Вейл. — За разлика от него. Обикновено при подобен аматьор винаги се открива някоя дреболия, която обръща всичко с краката нагоре. Нещо, което е забравил, някой случаен свидетел, някой случаен отпечатък. Работим над този случай повече от месец и все още нямаме нищо сериозно насреща.

— Мога да отида до Сендитаун — каза тя. — Да направя опит да намеря нещо, което може би сме пропуснали.

Вейл въздъхна. Знаеше какво изпитва Шана Парвър, но беше виждал десетки подобни опити, които завършваха без никакъв успех. Искаше да разпределя времето на своя екип по-разумно. Шансовете в тази схватка бяха на страната на Дарби.

— Знаеш ли, Шана, може и да е станало така, както казва той. Може би ни е толкова антипатичен, че просто ни се иска да го изкараме виновен.

— Не! — отсече тя. — Това е планирано убийство.

— Готова ли си да застанеш срещу Рейни в съдебната зала? — попита Вейл.

— Умирам от нетърпение — отвърна тя.

— С това дело ли?

Тя се замисли за миг, после раменете й се отпуснаха.

— Не. — След миг обаче преодоля моментната си слабост и продължи: — Ето защо искам да разгледам случая още веднъж, да разпитам пак Попи Палмър и чак тогава да кажа последната си дума.

— Окей — въздъхна Вейл. — Още един ден. Вземи Абъл със себе си. Но ако до утре вечер не намериш нещо наистина сериозно, считаме случая за приключен.