Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Вейл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Show of Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
mad71 (2014)
Корекция
mad71 (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Уилям Дийл. Спектакълът на злото

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 984-483-035-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

9.

— Сам ли е бил Делъни, когато са го намерили? — попита Вейл, щом се качи в колата. — Искам да кажа, има ли някой заподозрян?

— Казах ти всичко, което знам — отвърна Стенър и подкара автомобила.

След няколко преки зави пред високо остъклено здание. Луната се отразяваше в спокойните води на езерото зад него. Пред сградата имаше четири полицейски коли и линейка, а от другата страна на улицата бе паркиран и микробусът на Окимото. Малка групичка хора се притискаха към ограждащите полицейски ленти, сякаш очакваха да се случи нещо драматично. Вейл и Стенър взеха асансьора за трийсетия етаж.

Озоваха се в малък коридор. Виждаха се само две врати. Едната бе отворена и подпряна със стол, и до нея се бе изправил униформен полицай.

Влязоха и видяха Шок Джонсън, застанал в началото на дълго антре, застлано с красив бял килим. Някъде отстрани се носеше мека, приглушена светлина. Едрото ченге се усмихна, приближи се към тях и протегна огромната си ръка.

— Здравейте, момчета — каза той и ги поведе към всекидневната. — Напоследък се виждаме доста често.

— Да, хората ще си помислят, че между нас има нещо — отвърна Вейл.

— Не си мой тип — отбеляза Джонсън. — Предпочитам русокоси.

— Ще си сложа перука.

— Не е същото.

Прекосиха антрето и влязоха във всекидневната — обширна, с големи панорамни прозорци, гледащи към езерото. Оперативният работник, който събираше с миниатюрна прахосмукачка власинки от килима, се изправи и излезе. Друг негов колега оглеждаше масите, столовете и всичко, върху което можеше да има отпечатъци.

С изключение на великолепната гледка от прозорците, стаята създаваше усещане за студенина и стерилност. Черната модерна мебел рязко контрастираше с белите стени и килима. Три големи абстрактни картини допълваха обстановката. Беше чисто и подредено. Единственото, което разваляше общото впечатление, бе председателят на градската управа Делъни. Голото му тяло лежеше на пода, а очите му бяха замръзнали, вперени в някаква точка на тавана. В гърдите му имаше дупка, още една красеше челото му. Изтеклата кръв бе попила в килима и образуваше голямо кафяво петно.

— Къде е Оки? — попита Вейл.

— В другата стая. Неговото предположение е, че се е случило между седем и осем и половина.

— Кой го е намерил? — поинтересува се Стенър.

— Тази вечер Делъни трябвало да произнесе реч на някакъв банкет. Когато не се появил и не се обадил по телефона, някой звъннал тук. Портиерът казал, че не го е виждал да излиза. Проверил на паркинга — колата му била там. Тогава неколцина от банкета се запътили насам и с помощта на портиера проникнали вътре. И видели ей този труп.

— По кое време станало всичко? — попита Стенър.

— Единайсет и пет.

Стенър се приближи до тялото и го огледа по-внимателно. Дясната страна на лицето беше обгорена.

— Очевидно е стреляно от много близо — отбеляза той през рамо.

Шок кимна.

— Половината му лице е опърлено. Изстрелът е отправен от няколко сантиметра. Но вероятно не е било необходимо. Май е бил просто за подсигуряване.

— Нещо интересно в спалнята? — попита Стенър.

Шок сви рамене.

— Виж сам.

— Делъни не изглежда кой знае колко изненадан — каза Вейл.

— Така е — съгласи се Шок.

— Очевидно е познавал нападателя, не мислиш ли?

— Доста разумен извод. Как иначе би се разкарвал из всекидневната чисто гол?

— Възможно е да го е направила жена му…

— Или приятелката му?

— Или пък приятелят му.

— Нищо чудно.

— Една моя позната твърди, че е единствената в града, която няма причина да го убие.

— Имал ли си си работа с него, Марти?

— Не. Използваше Файърстоун за парламентьор.

— Той също не е цвете за мирисане.

— Ако искаш, можем да го впишем като пръв заподозрян.

Шок се засмя.

— Идеята не е лоша.

— Колко момчета е мобилизирал Еклинг?

— Половината управление.

— Не ме учудва. Вече му пари под задника. Този случай ще даде поводи за размисъл на всеки политик в щата.

— Ще се питат кой от тях е следващият, а?

— Глупости. Ще се чувстват гузни — каза Вейл и двамата се засмяха.

— Покажете малко уважение към мъртвия. В крайна сметка, той беше председател на градския съвет, президент на финансовия комитет и шеф на местния клуб на демократите… — каза един нисък мъж с азиатски черти, черна, пригладена назад коса и очила. Оичи Окимото, нахлузил бяла престилка, гумени ботуши и ръкавици, влезе откъм спалнята.

— Как си, Марти? — попита той.

— Напоследък не си доспивам — отвърна Вейл.

— Тук поне е малко по-комфортно от бунището.

Окимото, който на трийсет и шест години вече бе един от най-добрите съдебни експерти в страната, прекоси стаята и се отпусна в едно от дълбоките кожени кресла. Вейл измъкна цигарите си. Без да го погледне, Окимото каза:

— Не пали това, моля те.

— Да не вземаш проби от въздуха, Оки? — поинтересува се Вейл.

— Димът ме дразни.

Вейл прибра цигарите и всички зачакаха Окимото да свърши с мисленето си. Минаха няколко минути и той най-сетне се надигна от креслото.

— Готово. Можеш да се прибираш вкъщи — каза той на Вейл. — С изключение на трупа, тук няма нищо интересно. Ето какво мога да ти кажа. Няма признаци за влизане с взлом. На пода на банята има мокри кърпи. На леглото е проснат смокинг. Златен ролекс поне за един бон, портфейлът, кредитните му карти и така нататък, плюс триста и осемнайсет долара в брой са недокоснати.

Той погледна трупа.

— Мисля — просто мисля — че някой, когото той познава, някой, който има ключ, влиза в апартамента, докато Делъни е в банята. Като се изкъпва, той спира душа, изтрива се с кърпите и идва тук да си сипе едно питие. Барчето е ей там, в ъгъла. Мисли си, че е сам, и се разхожда гол-голеничък. Предполагам, че ако е трябвало да отвори вратата или е чул, че някой влиза, е щял да си наметне поне един халат. Налива си значи питието, обръща се и кого да види — нашия загадъчен гостенин. Между двамата се завързва разговор — а може Делъни да разбира, че е в опасност и да го удря на молба. Та в крайна сметка оставя чашата на масата и докато се обръща, онзи го прострелва два пъти. Първо стреля в тялото — намерих гилзата близо до вратата към спалнята. После се доближава, навежда се и стреля в главата. До нея също намерих гилза. Очевидно мотивът не е грабеж. Мисля също, че все пак мистериозният посетител е жена.

— Защо? — попита Вейл.

— По килима имаше отпечатъци от токчета. Не много остри — бих казал, че са от онези, средно високите Направихме доста снимки и восъчни отливки. Струва ми се още, че аутопсията няма да поднесе кой знае какви изненади. Може да има малко наркотик в кръвта, но се съмнявам. Никъде в къщата не намерихме забранени субстанции. А стомахът му сигурно е съвсем празен — не бива да забравяме, че се е готвел за банкет.

— Който и да го е застрелял, е дошъл тук именно с тази цел — отбеляза Стенър.

— Откъде си сигурен? — попита Окимото.

— Защото е съвсем гол, нали така? — намеси се Шок.

— Ако са се готвили за разговор, той сигурно щеше да отиде в спалнята и да си наметне нещо.

— Звучи логично — съгласи се Окимото.

— Ако е станало така, както предполагаш, Оки — обади се Вейл, — дамата сигурно доста го е мразела. Абъл е прав — дошла е тук със стопроцентовото намерение да го убие.

— Нека все пак изчакаме аутопсията — каза Окимото. — Между впрочем, няма да имам подробности около случая от бунището до утре вечер, може би дори до другиден. Голяма каша.

— Е, Шок, сега просто трябва да намериш някой, който доста е мразел Делъни — каза Вейл, когато Окимото ги остави и отиде в кухнята. — Ако се вярва на моята позната, това би могъл да бъде всеки наш съгражданин.

Двамата се засмяха и точно в този миг в стаята влезе Еклинг.

— Какво е толкова смешно, по дяволите? — студено попита той. — Един от най-уважаваните ни граждани лежи мъртъв на пода, а вие мислите, че това е повод за веселие? Изненадан съм от вас, капитане.

— Е, хайде, Ерик — каза Вейл. — Знаеш как е в такива случаи — всички сме нервни.

— Известно ми е как се отнасяш към градските съветници — рязко отвърна Еклинг. — Но искам да ти припомня, че те са представители на народа. И заслужават уважение.

— Остави тези глупости, Ерик — отвратено каза Вейл. — Става дума за убийство. Разследвай го. Върши си работата.

— Влизаш в ролята си на окръжен прокурор, а?

— Ако реша да го направя, ще разбереш пръв — отряза го Вейл.

Стенър се появи на вратата на спалнята и скръсти ръце.

— Свършихте ли си работата, капитане? — обърна се Еклинг към Джонсън.

— Чакам момчетата от лабораторията — отвърна Шок.

— Моите хора оглеждат квартала — каза Еклинг. — Сутринта ще разпитаме хората от градската управа и бизнес партньорите му. Лично ще се заема с това разследване, капитан Джонсън. А вие сте ми пряко подчинен.

— Да, сър.

— Жена му чака долу — продължи Еклинг. — Знаете ли, тя дори нямаше представа, че той държи този апартамент. Явно не го е използвал само за офис. Щом й казах, че сме го намерили тук, тя реши, че просто е бил на гости на някого.

— Поне знае, че е мъртъв, нали, сър? — попита Джонсън.

— Хм, казахме й, че е нещастен случай. Мисля, че мистър Файърстоун ще й разкаже подробностите. Доста са близки.

В този момент се чу как се отварят вратите на асансьора. Шок се обърна и видя Реймънд Файърстоун, който водеше под ръка Ада Делъни. Беше облечена в дълга официална черна рокля и не носеше грим. Спря на прага, огледа се и после се насочи към всекидневната.

— Мамка му — изръмжа Шок. — Донесете чаршаф и покрийте това.

— Не! — викна Ада Делъни, вторачена в трупа на бившия си съпруг. — Оставете го както е!

Джонсън погледна Еклинг и той кимна. Мисис Делъни бавно прекоси стаята и спря на два метра от трупа.

— Така ли го намерихте? — попита тя.

— Да, госпожо.

— Типично — отбеляза тя.

Мъжете бързо се спогледаха.

— Дори не знаех за този апартамент — продължи тя, обръщайки поглед към широките прозорци. Гласът й изтъня и тя заговори забързано, сякаш трябваше да произнесе заучен монолог и се страхуваше да не забрави нещо. Вейл реши, че шокът, който е изживяла, виждайки мъртвото тяло на съпруга си, е парализирал мислите й.

— Доста красив изглед. Малко суров, но доста красив. Изненадващо добре за мъж, който натрупа състояние от кланици. — Тя се обърна към една от картините. — Никога не съм харесвала вкусовете му в изкуството. Абстрактната живопис ми навява хлад. — Обърна се към Файърстоун. — Не е много честно, нали, Реймънд? Да притежаваш такова хубаво жилище и да не го споделяш с жената, която се предполага, че обичаш, която е отгледала децата ти и е споделяла леглото ти? За момент спря и допълни сякаш с безразличие: — Която си обсипал с толкова много лъжи.

Направи стъпка към трупа и го погледна.

— Омъжих се за него веднага след колежа. Трийсет и една години. Не съм била с друг мъж — в интимния смисъл на думата, разбира се. Винаги беше само Фаръл. Фаръл, Фаръл, Фаръл. Беше внимателен и го обичах толкова много… преди трийсет и една години. Купи ми орхидея за завършването на колежа. Не знам откъде беше взел пари. Дотогава не бях виждала истинска орхидея. После продължи да ми подарява по пет орхидеи на всяка наша годишнина. Допреди няколко години. — Допря ръка до устата си. — Мили Боже, как бих искала да заплача. Но дори това не мога, не мога да намеря сълзите си. Знаеш ли какво изпитвам, Реймънд? Изпитвам облекчение. Облекчение, че всичко това свърши. — Отново погледна мъртвия си съпруг. — Наистина започвах да те мразя, Фаръл. И да мисля, защото не ми оставаше нищо друго. Сега няма нужда да се развеждам с теб или да продължавам по същия начин, непрекъснато унижавана. Някой е свършил работата вместо мен. Каква прекрасна… неочаквана… изненада.

Тя се обърна и се насочи към вратата.

— Откарай ме у дома, Реймънд.

Докато я наблюдаваше как си тръгва, Вейл се замисли за Берил Янси, разтърсена от страха, че мъжът й може би умира. Ада Делъни не бе отронила дори една сълза.

— Това е — измърмори той, когато вратите на асансьора се затвориха.

— Първият заподозрян — обади се Стенър.

— О, да — каза Шок Джонсън. — Може да не се окаже чак толкова трудно, Марти.

— Винаги са трудни — отвърна Вейл.

Когато се прибра вкъщи, намери на пода пред вратата хартиена салфетка. На салфетката бе отпечатана целувка с червило и под нея бе написан телефонният номер на Джейн Венъбъл.

Нищо повече.