Уилям Дийл
Спектакълът на злото (18)

17.

Когато Вейл и Стенър пристигнаха в ресторантчето на Пеперудата, Наоми Чанс и Дермът Флеърти вече бяха там и разгръщаха сутрешната преса. Наоми погледна неодобрително Вейл и попита:

— Да не си си загубил самобръсначката?

Той не се сети за подходящ отговор, затова замълча. Вдигна поглед към Пеперудата, която стоеше до масата и го фиксираше очаквателно.

— Две твърдо сварени яйца, наденичка и бял хляб — каза той.

— Твърдо сварени? — изпъшка тя. — Боже мили.

След което се насочи към кухнята.

— А и този костюм… — започна Наоми.

— Не искам да чувам нищо за костюми, бръснене или каквото и да е от този род — отряза я Вейл.

— Можеш да се избръснеш в банята в офиса си — каза тя.

— Баня?! Ти наричаш това баня? Монтират огледало и душ в някакъв мрачен килер и решават, че са построили баня.

— Но е доста удобна.

— Голяма е колкото тоалетна в самолет.

— Имаш чиста риза и вратовръзка в шкафа. Ако не се лъжа, там има и един сив костюм. Ще ти отнеме не повече от петнайсет минути — продължи Наоми, без да вдига поглед от първата страница на „Ю Ес Ей Тудей“.

— А бе какво ви става на всички днес? — изръмжа Вейл. — Няма да ме снимат за корицата на „Таймс“, нали? Защо не се заяждаш с Флеърти? Носи все същия черен костюм.

— Имам четири черни костюма — отбеляза Флеърти, концентриран върху спортната страница. — Никога не нося един и същ в два поредни дни.

— Не ти ли се струва малко странно, че всеки ден се облича като Джони Кеш? — продължи Вейл. — Защо не поговориш с него, ами си се хванала с мен?

— Съгласен съм, че малко разнообразие няма да е излишно — обади се Стенър.

— Черното ми седи добре — отвърна Флеърти.

По-нататъшните дискусии бяха прекъснати от появата на Окимото. Изглеждаше доволен от себе си. Носеше неизменното си куфарче. Пеперудата го пресрещна.

— Не сервираме японска кухня — обяви тя саркастично.

— Обстановката тук не разпалва апетита ми, мадам. Надявам се, че поне от чашка кафе няма да ми стане нищо.

— Много смешно — измърмори тя и се понесе към кухнята.

Окимото седна, отвори куфарчето си и извади една папка.

— Пред вас е рапортът за прочутия случай с труповете от градското сметище — каза той ухилено.

— Какво е толкова смешно? — попита Стенър.

— Всичко — отвърна той. Къде е Харви? Искам да чуе това лично от мен.

— Сигурно се е успал — предположи Наоми.

— Е, мога да почакам.

— Не мисля така — каза Вейл. — По-добре започвай.

— Добре де. Ще пропусна анатомическите подробности и медицинската терминология и ще ви запозная с най-важното — започна Окимото, като разгърна папката. — Между другото, Еклинг все още не притежава тази информация. Предполагам, че ще я запазите за себе си поне през следващия един час.

— Разбира се. Продължавай — подкани го Вейл.

— Умрели са от измръзване — съобщи Оки с усмивка.

— Какво?! — Флеърти най-сетне вдигна поглед от вестника си.

Мъртвешка тишина се спусна над масата, докато Стенър, Вейл, Флеърти и Наоми чакаха Окимото да продължи с изненадващите си разкрития.

— Е, по-точно двамата мъже са умрели от измръзване, а жената се е задушила.

— Измръзване? — повтори Стенър.

— Искате ли мнението ми на експерт? Ето какво, според мен, се е случило. Преди около седем-осем седмици, в началото или средата на януари, тези бездомници са се сврели на топло в някой боклукчийски контейнер — спомняте си, че след Нова година беше голям студ. Та на сутринта двамата мъже вече са умрели от студ, а жената е твърде отпаднала, за да се движи. Боклукчийската кола откарва контейнера на бунището и го изпразва. Жената се озовава под купчината отпадъци и се задушава.

— Мили боже! — възкликна Флеърти.

— Значи не става въпрос за убийство, а за нещастен случай? — попита Вейл.

— Да — потвърди Окимото. — Теорията на Харви отива на кино.

После се наведе напред.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля, че цялото бунище е пълно с такива трупове. Подобни трагедии се случват доста често. Не смятам обаче да го разправям на никой друг, защото веднага ще се събере цялата щатска полиция и ще започне да ръчка из боклуците.

— Значи са замръзнали — каза сякаш на себе си Стенър и поклати глава. — Харви ще бъде направо сломен.

— Чух, че е забол поглед в компютъра и търси съобщения за изчезнали хора от целия щат — каза Оки и се захили. После допи кафето си. — Можете да му кажете, че оръжието на убийството е хладилник — довърши той, стана и си тръгна.

— И Харви най-после да сбърка — каза Флеърти, разгръщайки вестника си. — Значи интуицията му не е безпогрешна.

— Обикновено е прав — обади се Наоми. — Недей да бъдеш толкова строг.

— Да, ама не ти ли се струва, че малко преиграва? — каза Флеърти. — Непрекъснато се опитва да ни натрие носовете, защото не си спомняме някаква много ценна, според неговите думи, информация — като например в кой ден бил убит Джон Дилинджър. По дяволите, Джон Дилинджър е убит двайсет години преди да се родя.

— Двайсет и втори юли 1934-та — каза Наоми. — Пред старото кино „Байограф“. Всъщност това е само на няколко крачки оттук. — Тя се усмихна на изненадания поглед на Флеърти и добави: — Това е момент от тукашната история, скъпи. Не се ядосвай.

Когато пристигнаха в офиса, Парвър вече беше там и крачеше напред-назад из стаята с чаша кафе в ръка.

— Готова ли си за битката? — попита Вейл, докато събличаше сакото си.

Тя кимна и продължи да крачи.

— Какъв е планът ти?

— Никаква гаранция. Процесът да се насрочи колкото се може по-бързо.

— Ще срещнеш сериозна съпротива — каза той.

— Е, ще видим кой кого.

Вейл се усмихна.

— Така те харесвам.

Наоми измъкна чиста риза и изгладен костюм от шкафа в кабинета на Вейл и му ги подаде.

— Това тук да не е гардеробна? — изръмжа той и тресна вратата под носа й.

— Двайсет минути — викна му тя отвън и отиде зад бюрото си.

След петнайсет минути Парвър и Вейл се сблъскаха с излизащия от асансьора Харви Сен-Клер. Беше или твърде изморен, или дълбоко замислен.

— Липсваше ни на закуска, Харви — каза Вейл.

— Ще ми отделиш ли една минутка? — попита Сен-Клер много сериозно.

— Трябва да отида с Шана за предварителното изслушване по делото Делъни. После ще обядвам с Рейни. Не можеш ли да изчакаш до следобеда?

— Ъъ, да, разбира се.

— Съвсем случайно тази сутрин при Пеперудата беше Оки — съобщи Вейл. — Каза ни за труповете в бунището. Трима бездомници попаднали в боклукчийски контейнер и измръзнали до смърт. Е, всъщност жената се задушила. Както и да е, сега вече можеш да изоставиш компютрите и да се върнеш към другата работа.

Двамата с Шана влязоха в асансьора.

— Ох, май няма да е толкова лесно — изпъшка Сен-Клер, докато вратите се затваряха.

Двама пазачи поведоха Едит Стодард по дългия коридор към задното стълбище за зала 3. Ръцете на Стодард бяха заключени с белезници зад гърба й.

Когато стигнаха вратата пред стълбището, отнякъде изскочи телевизионен екип от „Канал 7“. Блеснаха светлини и пред лицето на Едит Стодард се появиха няколко микрофона. Тя проплака и наведе лице.

— По дяволите! — изръмжа Венъбъл и погледна двамата пазачи. Ситуацията й беше ясна. Срещу някой и друг долар те бяха казали на репортерите откъде ще минат, за да стигнат до залата, така че екипът се надяваше да заснеме няколко специални кадъра. Венъбъл хвана Стодард под ръка и я повлече към стълбите, но журналистите бяха препречили пътя й. От всички страни заваляха въпроси.

— Кога се съгласихте да поемете делото?

— Едит Стодард ли ви повика?

— Ще искате ли освобождаване без гаранция?

— Вярно ли е, че вече си е признала?

И така нататък, и така нататък. Най-сетне Венъбъл вдигна ръка и когато това не ги успокои, викна:

— Чуйте ме! — Гласът й ги накара да млъкнат. — Няма да отговарям на никакви въпроси. Очаква ни предварително прослушване. Ако искате да разберете подробности, отидете в залата като всички останали. В противен случай няма да разберете нищо. И ви предупреждавам, че и след прослушването пак няма да отговарям на въпроси. Ясно ли е?

Тя се промъкна през тях и тресна вратата зад себе си.

— Моля ви, моля ви… — проплака Стодард, докато се изкачваха по стълбите.

— Всичко ще свърши за пет минути — успокои я Венъбъл. — Имайте ми доверие.

Парвър вече беше седнала зад прокурорското бюро. Върху него бяха подредени папка, кутия с подострени моливи и голям жълт бележник. Пазачите отведоха Едит Стодард до масата на защитата. Когато седнаха, Венъбъл се наведе над нея и й прошепна нещо. Не обърна никакво внимание на Шана.

Вейл се настани удобно в дъното на залата и зачака първата схватка. Венъбъл щеше да се опита да получи колкото се може по-ниска гаранция. Парвър щеше да се бори за обратното — никакво освобождаване.

Погледна Едит Стодард. Изминалото денонощие я бе съсипало съвсем. Раменете й бяха свити, главата й — отпусната. За миг се замисли за иронията в случаите с Дарби и Делъни. И в двете убийства основният елемент бе изстрелът в главата. При Дарби този изстрел бе пръв и показваше предумишленост. При Делъни изстрелът беше втори и показваше злоба.

Съдийката Айън Прайър — висока жена на около четиридесет, с ястребови черти и студен поглед, пронизващ околните иззад очилата с тънки златни рамки, влезе в залата и седна на стола зад трибуната.

— Първото дело — обърна се тя към секретарката.

— Щатът срещу Едит Стодард. Предварително прослушване. Обвиняемата е арестувана вчера с обвинение в предумишлено убийство.

— Кой представлява щата? — попита Прайър.

Парвър стана.

— Аз, Ваша светлост. Шана Парвър, от канцеларията на окръжния прокурор.

Съдийката погледна над рамките на очилата си към масата на защитата.

— Вие ли представлявате обвиняемата? — попита тя с учудване.

— Да, Ваша светлост. Джейн Венъбъл за защитата.

— Мина доста време, откакто не сме ви виждали в криминалния съд — отбеляза съдийката.

— Да, Ваша светлост.

— Мис Парвър?

— Ваша светлост — каза тя, след като се изправи. — Щатът има необорими доказателства за вината на мисис Стодард. Става въпрос за предумишлено убийство и пледираме за задържане на обвиняемата до процеса.

Венъбъл стана.

— Възразявам, Ваша светлост — каза тя. — Това, с което разполага щатът, е изявление, дадено от моята клиентка пред двама полицейски детективи, разпитващи я във връзка със смъртта на нейния шеф Джон Делъни. Тя не е споменавала неговото име. Казала е просто: „Аз го убих“. Само това.

— Ако съдът ми позволи — намеси се Парвър, — целият разпит е засягал отношенията на мисис Стодард с убития Джон Делъни. Очевидно е, че признанието й се отнася именно за него. Съмнявам се, че е имала предвид Джон Кенеди или Ейбрахам Линкълн.

Прайър внимателно я погледна и за миг се зачуди дали да не я накаже, но после размисли. Момичето имаше право. Погледна пак Венъбъл.

— Нямам избор, освен да се съглася с това, мис Венъбъл.

— Въпросът така или иначе е спорен, Ваша светлост. Изявлението на моята клиентка няма реална стойност. В този момент тя е била в състояние на стрес. Била е изплашена до смърт. Нямала е адвокат…

— Било й е казано, че има право на такъв — каза съдийката.

— Не мисля, че в този миг е можела да действа рационално. В случая има голям брой смекчаващи обстоятелства, госпожо съдия. Мисис Стодард има парализиран съпруг. Клиентката ми е на петдесет и четири години и се грижи за него. Не вярвам, че представлява каквато и да е опасност за обществото, и мога да ви уверя, че няма да напусне града.

— Извинете, Ваша светлост — каза Парвър, — но ако защитата предлага мисис Стодард да бъде освободена без гаранция, ние възразяваме. Отново ще кажа, че става въпрос за предумишлено убийство. Що се отнася до съпруга й, тя има 21-годишна дъщеря, която може да се грижи за него. А колкото до възрастта й, това определено няма отношение към случая.

Съдийката погледна мисис Стодард, после свали очилата си и ги допря до устните си.

— Къде е дъщеря й? — попита тя. Присъства ли в залата днес?

— Не — отвърна Венъбъл.

Парвър бързо се намеси, за да предотврати по-нататъшните дискусии.

— Имаме предложение пред съда, Ваша светлост. Предлагам адвокатът на защитата да изчака второто прослушване, за да изложи своите доводи.

„Много добре“ — помисли си Венъбъл. Вейл явно бе научил заместниците си на доста неща. Съдийката леко се усмихна.

— Моля, прочетете предложението — каза тя на съдебния пристав.

— Предлагаме мисис Стодард да бъде задържана до процеса без обявяване на гаранция.

Съдийката се облегна на стола си.

— Кога възнамерявате да се явите за второ прослушване, мис Парвър?

— Колкото е възможно по-скоро. Надявам се да е още тази седмица.

— Добре. Междувременно обвиняемата ще бъде задържана без обявяване на гаранция. Съгласна съм с мис Парвър, мис Венъбъл. Става въпрос за предумишлено убийство. Що се отнася до признанието, нека съдията на процеса реши какво да прави с него, когато се стигне дотам, ако въобще се стигне.

— Още нещо, ако съдът няма нищо против — каза Венъбъл. — Защитата би искала до второто прослушване мисис Стодард да бъде задържана в ареста тук, а не в централния затвор.

Прайър погледна Парвър. Тя се замисли за миг, после каза:

— Обвинението няма възражения.

— Добре, значи решихме всички въпроси — каза съдийката, взе чукчето и викна следващото дело.

Венъбъл се доближи до масата на обвинението.

— Добре се справяш — каза тя. — Май спечели първия рунд.

— Благодаря — отвърна Парвър.

— Ще се видим следващия път.

Венъбъл се върна при Едит Стодард, докато пазачите й слагаха белезниците и се готвеха да я отведат.

— Момчета, имате ли нещо против да й сложите белезниците отпред? — каза тя. — Не мисля, че ще се втурне да бяга.

Двамата пазачи се спогледаха и единият сви рамене.

— Разбира се, мис Венъбъл — каза той.

— Защо направихте това? — попита Едит Стодард, докато я извеждаха от залата. В гласа й за първи път се бяха появили нотки на раздразнение. — Казах ви, искам да се призная за виновна. Не мога да издържа всичките тези фотографи и репортери. Снимките…

— Едит, моля ви, вярвайте ми. Нека го направя така, както си знам — прекъсна я Джейн Венъбъл. — Те със сигурност ще ви обвинят в предумишлено убийство. После ще се опитам да изхвърлим признанието ви от играта. Ако го направя, ще им бъде доста трудно да докажат дори това, че оръжието на престъплението е ваше. И така ще имам добри шансове за споразумение с Вейл.

— Просто искам всичко това да свърши — каза Стодард.

— Ще свърши, бъдете спокойна. Съвсем скоро ще свърши — каза Венъбъл.

Шана си пробиваше път през тълпата репортери. Вейл се измъкна отстрани и остана да я чака във фоайето.

— Ще искаме от съда обвинителен акт за предумишлено убийство — каза Шана пред журналистите. — Да се надяваме, че това ще стане до края на седмицата. Нямам какво повече да ви кажа.

— Ще се борите ли за смъртна присъда? — попита една жена от телевизионния екип.

Парвър внимателно я погледна. Въпросът беше твърде директен.

— Делото ще се реши в съда, а не в медиите — отвърна тя. — Казах ви всичко, което трябва да знаете в този момент. Благодаря.

Репортерите се защураха по коридора, търсейки Джейн Венъбъл. Вейл изникна зад Парвър и двамата поеха към асансьорите.

— Не мога да разбера защо Едит Стодард е толкова твърдо решена да се признае за виновна — каза Шана.

— Има много причини — отвърна Вейл. — Изплашена е, потисната е, знае, че е виновна. Не иска семейството й да преживее повече мъки от необходимото. Предполагам, че се опитва да предпази съпруга си и дъщеря си. А процесът безспорно ще бъде травмиращ.

— Не вярвам, че е наясно какво точно я очаква — каза Шана. — Тя е застреляла този човек съвсем хладнокръвно и перспективата е доживотен затвор.

— Сигурен съм, че Джейн се опитва да й го набие в главата, но мисля, че Стодард още не може да възприеме реалностите.

— Малко ми е жал за нея — полугласно призна Парвър.

— Не можеш да си позволиш този лукс — подчерта Вейл, после добави: — Има още нещо…

— Да намерим оръжието.

— Винаги си на една крачка пред мен.

— Абъл работи по въпроса — каза тя. — Кога ще мога да поговоря с мисис Стодард?

— Да изчакаме второто прослушване — отвърна Вейл. — След представянето на обвинителния акт тя може да се пречупи.

— Не мисля. Струва ми се, че е твърдо решена да се признае за виновна.

— А Венъбъл е твърдо решена да й попречи. По-добре да изчакаме и да видим какъв ще е крайният резултат. Между другото, готова ли си за Пол Рейни?

— Да.

— Носиш ли документите?

— Разбира се.

Тя извади заповедта за арест и му я подаде. Той я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще го разбием — каза Вейл.