Уилям Дийл
Спектакълът на злото (35)

35.

Когато пристигна пред апартамента на Хари Шоут, Шок Джонсън видя, че отпред вече има три полицейски коли. Шестима униформени полицаи претърсваха пространството край двуетажната сграда, но, спазвайки инструкциите на Джонсън, не бяха влизали в апартамента.

— Чукахме на вратата и звъняхме по телефона — обясни сержантът, който ръководеше екипа. — Никакъв отговор.

— По дяволите! — изръмжа Джонсън.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и огледа сградата.

— Какво е разположението, сержант? — попита той, без да сваля очи от постройката.

— Апартаментът е на цял етаж. Обитателите на втория са на почивка в Джорджия, така че той в момента е съвсем сам в къщата. От тази страна, зад оградата, има тераса, а от другата, както и отзад, има прозорци. Вътре е тъмно. Колата му е паркирана в гаража.

— Къде е проклетият му бодигард? Как му беше името?

— Хикс, сър. Обадих му се. Съдията го пуснал да си ходи. Всяка сутрин Хикс идва в седем часа и го взима. През деня пътуват с мерцедеса на съдията, вечер Хикс го оставя в гаража.

— Шоут не беше ли предупреден?

— Хикс казва, че се изсмял на Вейл.

— Мили Боже. Когато се върне от Атланта, Еклинг ще ме разкъса на парченца.

— Шефът в Атланта ли е?

— Да, на някаква конференция. Безплатни обеди и вечери, ядене и пиене на корем. — Той се озърна и посочи един мускулест млад полицай. — Как се казваш, синко?

— Джаковиц, сър.

— Прескочи тази ограда и се опитай да видиш нещо през вратата към терасата. Не искам да разбиваме нищо, преди да сме сигурни, че той е вътре.

— Да, сър.

— Вземи уоки-токито и внимавай.

Джаковиц прехвърли оградата с лекота.

Джонсън чакаше.

След малко радиостанцията изпращя.

— Вратата на терасата е отворена, сър — рапортува Джаковиц.

— Мамка му — изохка Джонсън. — Имаш ли фенерче?

— Да, сър.

— Хвърли един поглед вътре, но много предпазливо.

— Влизам.

Минута или две уоки-токито мълчеше, после се чу:

— Господи! Лейтенант, това е ужасно! Отварям предната врата.

Джонсън и сержантът отидоха при входа. След малко лампата в коридора светна и Джаковиц отвори вратата. Беше бледен и дишаше тежко.

— От дванайсет години съм в полицията, сър, но не съм виждал нищо подобно.

Джонсън влезе в антрето, огледа се и се насочи към хола. Шоут лежеше чисто гол в центъра на стаята. Ръцете му бяха скръстени отпред, сякаш бе приготвен за погребение. Тялото му бе насечено на стотици места, гениталиите му бяха отрязани. Навсякъде имаше кръв. Джонсън безмълвно гледа сцената минута-две.

Най-сетне каза:

— По дяволите, къде е главата му?

— И аз това се питам — дрезгаво отвърна Джаковиц.

 

 

Вълпс притискаше кърпата към бузата си, за да спре кървенето. В скута му лежеше карта на града, на която бе отбелязан пътят му от приюта до къщата на Венъбъл и обратно до апартамента на Хидра. Наблюдаваше километража. Налагаше се да кара малко по-бързо, защото предполагаше, че Венъбъл се е обадила в полицията и ситуацията е станала неудържима.

Какъв тъп късмет! Първо, да я доведе Стенър вместо Вейл. А после тази кучка да оплеска всичко. За втори път се опитваше да го убие. Първият бе в съда, когато се опита да го прати на електрическия стол, а вторият — преди малко.

Окей, значи бе хванал Стенър вместо Вейл. Не беше кой знае колко лошо. А и бе ударил онази кучка както й се полагаше. Вероятно й бе размазал лицето. Все пак не бе загубил вечерта си. Докато мислите му прелитаха към току-що отминалите събития, болката в челюстта отслабна.

Когато приближи апартамента на Хидра, предпазливостта му се събуди. Мина покрай сградата. Улицата изглеждаше чиста. Паркира от другата страна. За съжаление, Хидра нямаше телефон, иначе можеше да й звънне, да й каже да се разделят и да го изчака, докато намери къде да скрие колата. По-късно можеше да се върне и да я измъкне на безопасно място.

Щом спря, видя полицейската кола. Беше на следващата пряка и бавно се приближаваше към блока, на няколкостотин метра от него. После от нея слязоха две ченгета, огледаха блока, в който живееше Хидра, и влязоха във входа.

Бяха я разкрили. Но как, по дяволите? Реши, че трябва да изостави Хидра. Но пък тя знаеше плана. Не мислеше, че ще проговори, макар да бе толкова напрегната, че не беше сигурен дали ще издържи. Той запали двигателя, но в същия миг видя двамата полицаи да излизат от входа и да се връщат към колата си.

Отпусна се в седалката. Може би просто извършваха обичайната си проверка. Може би ставаше въпрос за съвпадение и сега те щяха да си тръгнат. Реши да изчака няколко минути.

 

 

Майер караше към южната част на града. Минаха покрай Гарфийлд Парк. Вейл се бе отпуснал на задната седалка и въртеше между пръстите си незапалена цигара. Сен-Клер се обърна и го погледна.

— И така, какво става с Вълпс? — попита той. — Можем ли вече да го хванем?

— Защото е говорил с някакъв компютър? Никога. Трябва да намерим жената, после ще решим. Все още не сме сигурни дали убиецът е тя.

— Няма къде да ни избяга — обади се Майер. — Седи си в стаята и пее в дует с Джими Дюранте.

— Добре — съгласи се Сен-Клер.

— Нещо не си съгласен — каза Вейл.

— Не, не, просто разсъждавам на глас.

— Да не би пак да имаш предчувствие?

— Нещо такова.

— И по-точно? — поинтересува се Майер.

— Просто ей така. Още не съм съвсем сигурен.

— Предчувствията ти ме нервират, Харви — каза Вейл.

— Защо?

— Защото в повечето случаи се оказват предвестници на ада.

— Не съм виновен. Така се случва.

— Нямам нищо против, просто казвам, че ме нервират.

Полицейската кола бе паркирана на стотина метра от сградата, в която живееше Руди Хайнс. На шофьорското място седеше старо, опитно ченге на име Джон Боън. Партньорът му, Ричард Лушати, беше новобранец. Работеше в полицията от два месеца.

— Лейтенант Джонсън каза, че трябва да ви изчакаме тук, мистър Вейл. Разходихме се дотам и огледахме наоколо.

— И?

— Колата й е паркирана отзад. Радиаторът е топъл. А на предната седалка има доста кръв.

— Аха — изпъшка Сен-Клер.

— Значи мислите, че е вътре? — попита Вейл.

— Да, сър, сигурно е вътре.

— Добре, влизаме и трябва да внимаваме. Имайте предвид, че тази дама е опасна и може би въоръжена.

— Разбрано.

Майер спря колата пред полицейската и слязоха. Петимата мъже прекосиха тихата пуста улица и влязоха в сградата.

— Това е нейният апартамент — каза Боън и посочи ъгловата врата на втория етаж.

— Има ли заден изход? — поинтересува се Сен-Клер.

— Да.

— Добре, вие двамата отидете отзад, а ние ще се оправим тук. Кой знае, може да реши да побегне.

— Добре.

Двамата полицаи се изнизаха в мрака, а Вейл, Сен-Клер и Майер тихо се промъкнаха пред вратата.

Вълпс забеляза втората кола, но от мястото си не можеше да види какво точно става. После от колата излязоха трима мъже и полицаите тръгнаха след тях. Групичката пресече улицата към сградата, в която живееше Хидра. Когато минаха под една от уличните лампи, той разпозна лицето на Вейл.

Пулсът му се ускори. Болката в челюстта се усили, но той я игнорира. Беше изпълнен с омраза. Вейл беше само на стотина метра от него и той не можеше да направи нищо.

„Дяволите да те вземат, Вейл! Не очаквах да разбереш всичко толкова бързо.“

Е, може би полицията още не бе разбрала за нападението над Стенър и Венъбъл. Стенър със сигурност бе мъртъв, а Венъбъл може би също бе предала богу дух. Така че колата му още не се издирваше.

Може би бе отмъстил на тази кучка повече, отколкото бе възнамерявал. Тази мисъл го развесели. Но сетне се сети, че трябва да се отърве от колата.

Беше твърде късно да помогне на Хидра. Надяваше се, че тя няма да издаде останалата част от плана… Жалко, отначало всичко бе планирано толкова добре и досега бе преминало без грешка. Но Венъбъл го бе прецакала, а сега и Вейл се появи кой знае откъде.

Трябваше да избяга оттук, да вземе друга кола и да зареже тази на Стенър. Разгледа картата и откри група блокове, които изглеждаха подходящи. Чудесно. Трябваше да намери паркинга и да си избере нова кола.

„Сбогом, Хидра. Съжалявам, че не се получи.“

Той подкара колата и се насочи към Норт Ривър.

— Аз ще вляза пръв — каза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Защо точно ти? — възрази Майер.

— Защото имам пистолет — отвърна Сен-Клер и измъкна магнума изпод сакото си.

Двамата униформени полицаи изникнаха в другия край на коридора.

— Чисто е — каза Боън. — Колата й все още е отзад.

После тръгна към апартамента, следван от колегата си, Сен-Клер, Майер и Вейл. Почука на вратата.

— Мис Хайнс? — викна той.

Руди Хайнс беше в банята. Водата се стичаше по обагрените й с кръв ръце. Когато чу шума пред вратата, наметна халата си и влезе в хола.

Помещението беше мебелирано скромно. Имаше диван, два стола, малка кръгла масичка. Единствената светлина идваше от 60-ватовата крушка край вратата.

— Ти ли си? — викна тя.

От другата страна се чу приглушеният отговор:

— Мис Хайнс, ние сме от полицията. Искаме да поговорим с вас. Става въпрос за колата ви.

Тя се върна в банята и след миг излезе оттам с голям нож с леко извито острие. Стисна го здраво и застана в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Мадам — каза високо Сен-Клер, — не искаме да разбиваме вратата ви. Отворете. Ще ви отнемем не повече от минута.

— Махайте се.

Сен-Клер погледна Вейл и вдигна рамене. После се обърна към Боън.

— Давай.

Двете ченгета измъкнаха револверите си. Боън отстъпи назад и ритна вратата на няколко сантиметра от дръжката. Вратата поддаде и се отвори. В другия край на коридора изникна любопитно лице.

— Изчезвай — нареди Сен-Клер.

Лицето се скри.

Двамата полицаи се хвърлиха напред. Боън беше пръв, Лушати го прикриваше. Сен-Клер се движеше плътно зад тях. Именно той я видя пръв.

— Аз ще говоря — тихо каза той на другите, после се обърна към нея: — Защо ни накарахте да направим това?

— Какво искате? — викна тя.

После видя Вейл и очите й блеснаха.

— Знам кой сте — изсъска тя.

— Мис Хайнс, аз съм Мартин Вейл, окръжен проку…

— Знам кой сте? Защо не сте там?

— Къде?

— Какво искате?

— Мадам, използвате ли името Рене Хътчинсън? — намеси се Сен-Клер.

Тя се дръпна назад в тъмното. Очите й се стрелкаха от единия към другия. Вейл видя окървавената й ръка.

— „Отмъщението те осветява със свещена светлина.“ Софокъл — прошепна тя.

— Мис Хайнс, използвате ли името…

— Аз съм Хидра — каза тя. После вдигна ножа.

— Познавате ли Аарон Стемплър?

— Няма такъв човек.

— Познавате ли Реймънд Вълпс?

— „Отмъщението е по-сладко от меда.“ Омир.

— Познавате ли Лисицата? — попита Сен-Клер.

— „Наказанието е правосъдие за неверните.“

— Чуйте, мадам…

Тя погледна към Вейл, очите й блестяха в тъмното.

— Какво правите тук?

— Къде трябва да бъда? — попита Вейл.

— С нея.

— С кого?

„Да умрем е дълг, който всички плащаме.“ Двамата полицаи се спогледаха въпросително. Майер огледа стаята. Видя малък касетофон на масичката край вратата. Беше покрит с кръв.

— Вижте, мадам, знаем, че сте Рене Хътчинсън. Няма ли да ни кажете къде е Лисицата? — Той пристъпи към нея. — Трябва да говорим с вас и Лисицата.

— Аз го научих на всичко — прошепна тя.

— На какво? — попита Сен-Клер.

— На всичко.

Майер се доближи до масичката и натисна бутона на касетофончето.

— Спрете! — извика тя.

„Тишина! Тишина в залата!“ Последва звук като от чукче.

„Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.“

Вейл веднага разпозна гласа. Беше Вълпс.

— Мис Хътчин… — започна Сен-Клер, но не успя да завърши.

Жената се хвърли напред. Ножът й бе насочен към Вейл, острието блесна в слабата светлина.

Сен-Клер застана на пътя й и насочи пистолета си към нея.

— Стой! — викна той.

Тя обаче не спря.

Младият полицай се паникьоса, стреля и я уцели в гърдите.

Тя извика. Ножът се изплъзна от ръката й, тялото й отхвръкна и падна назад.

— Благодаря ви — прошепна тя със сетни сили. — Благодаря ви…

Новобранецът изгуби самообладание. Погледна я с ужас.

— О, Боже! О, мили Боже! Защо не спря, когато ти казаха?! — викна той.

— Млъквай, Рич. Обади се да дойде линейка.

— Тя ни се нахвърли с ножа — каза младежът. — Не исках да…

Той побледня, постави ръка на устата си и се затича към банята.

— Бачкам от осемнайсет години и никога не съм стрелял — обади се Бонън. — А той е на улицата от три месеца и вече застреля жена. — Старото ченге поклати глава. — Ще повикам линейката.

— Опитай с това — каза Вейл и му подаде преносимия телефон.

Полицаят набра 911.

Сен-Клер клекна край тялото на Хидра.

— Рене Хътчинсън?

— Аз съм Хидра — прошепна тя.

— Кой ти даде това име?

— Лисицата. Лисицата знае всичко. Но аз го научих на това, което знае.

Предчувствието на Сен-Клер внезапно се превърна в реалност. Спомни си някои от бележките по делото Стемплър. Бележки, които бе направил Томи Гудмън преди десет години.

— Как се срещнахте? — попита той.

— Винаги съм го познавала.

— Вие сте Ребека, нали?

— Аз съм… Хидра.

— Преди това бяхте Ребека, нали?

— Научих го на… всичко — прошепна тя.

— Мили Боже, вие сте учителката му, нали?

Тя не отговори.

— Когато срещнахте за пръв път, Ребека?

За миг спомените й се върнаха към малкото момче, което седеше в ъгъла на хола й. Обожаваше книгите, които му даваше, и препрочиташе пасажите, които му бе маркирала. После си спомни за мига, в който бяха заедно, избягали от жестокия свят навън. Правиха любов пред огъня. Внезапно спомените се покриха с бяла пелена.

Очите й угаснаха. Животът я напусна. Сен-Клер се опита да напипа пулса на врата й, но не усети нищо.

— Това е учителката на Стемплър, Марти — каза той. — Спомням си записките на Гудмън след завръщането му от Кентъки. Това е последното, което е записал. „Аз го научих на всичко“. Била е също толкова луда, колкото и той.

— Той не е луд, Харви. Става въпрос за хладнокръвен убиец. Обади се на Морис. Кажи му да оставят апаратурата и да отидат в приюта. Искам да хванат това копеле.

— Както кажеш.

Младият полицай се появи на вратата на банята, изтривайки устата си с някаква кърпа.

— Мистър Вейл, тук има нещо за майор Стенър.

Вейл влезе в банята. На етажерката бе поставена кутия, адресирана до Стенър. Под името бе надраскано:

„Страх какво е — глас неверен, вещаещ кобно участ зла в ума на всеки лековерен преди фаталната стрела.“

Вейл отвори кутията и се втренчи в изцъклените очи на Хари Шоут.