Уилям Дийл
Спектакълът на злото (31)

30.

— Какво ще кажеш, Реймънд? — попита Тери. — Искаш ли да обядваш в столовата? Да хапнеш с останалите, преди да си тръгнеш?

— Десет години съм обядвал сам — отвърна Вълпс. Не виждам защо трябва да правя изключение. Ще изчакам да слезем в града и ще изям един хотдог. После ще си купя шоколадов сладолед.

Тери се засмя.

— Ех, този сладолед! Сега трябва да заключа вратата. Нали разбираш, правилата са си правила.

— Разбира се. Един час повече няма да ми навреди. Освен това трябва да опаковам инструментите си.

— Правилно. Гордея се с теб, Реймънд.

— Благодаря, Тери. Ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Той се засмя. — По дяволите, ти беше единственият тук, с когото можех да разговарям нормално. Ще ти донеса една кока-кола.

— Благодаря.

Тери издърпа вратата зад себе си и я заключи отвън.

Вълпс се заслуша в отдалечаващите се стъпки. После отвори едно от шкафчетата, извади отвътре видеокасетофон и го постави на работната маса. Взе една отвертка и внимателно развинти капака. Вдигна го и го опря отстрани на видеокасетофона, сякаш да пази заслон от евентуални погледи откъм вратата.

Сетне погледна през двора към счетоводството, което се намираше в главната сграда срещу него и прозорецът му беше горе-долу на равнището на неговия.

Офисът беше малък и в него работеха три жени. Двете от тях стояха до вратата и очевидно се готвеха да отиват на обяд. Третата, Върна Мабълтън, крачеше напред-назад край прозореца и говореше по преносимия си телефон. Махна на другите две жени и те излязоха. Тя седна в крайчеца на бюрото си и продължи да говори.

Вълпс я наблюдаваше безизразно. От време на време хвърляше по някой поглед към вратата на работилницата.

Във видеокасетофона бе монтиран малък, ръчно изработен компютър. Беше дълъг около петнайсет сантиметра, широк около десет и висок не повече от пет. Представляваше миниатюрна клавиатура, свързана с малък дигитален монитор. Отстрани имаше черна квадратна кутия с размери седем на пет сантиметра. Вълпс ги извади и ги постави на масата. После, без да престава да хвърля бързи погледи към вратата, свърза компютъра с кутията посредством петсантиметрово парче телефонен кабел.

Беше много горд с изобретението си. Компютърът фактически представляваше модем с клавиатура и Вълпс го беше сглобил от различни ненужни части. Беше особено горд от предавателната кутия. Търпеливо беше изчакал повече от година, докато един от компютрите в счетоводството се развали. Бе обяснил, че не може да го поправи преди идущата събота, знаейки, че тогава офисът е празен. И докато пазачът го чакаше отвън, греейки се на следобедното слънце, Вълпс бе разглобил преносимия телефон и бе скицирал схемата му. После в продължение на пет месеца бе събирал материали за изработката, включвайки по някоя и друга част в редовните си поръчки, за да не събужда подозрение. Отне му още четири месеца да изработи копие на преносимия телефон от счетоводството. В крайна сметка беше сглобил нещо като набиращо устройство за модема.

Той отново погледна към офиса. Върна Мабълтън се изправи, кимна и остави преносимия телефон върху майката. Взе чантичката си и излезе от стаята. Вълпс включи миникомпютъра и написа „MODEM“. След миг на екрана се появи „ENTER“. Той изписа телефонния номер и зачака. Цифрите премигнаха и след няколко секунди на монитора светна „CONTACT“. Тогава Вълпс започна да пише.

ТАМ ЛИ СИ, ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА, КАКТО ВИНАГИ.

ВРЕМЕ Е.

О, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.

ГОТОВ ЛИ СИ?

ДА, ЛИСИЦА, ВИНАГИ СЪМ ГОТОВ.

ПРЕГЛЕДА ЛИ СПИСЪКА?

И ЧЕТИРИМАТА.

И?

ИЗБЕРИ СИ.

ЧУДЕСЕН СИ, ХИДРА, КАКТО ВИНАГИ.

БЛАГОДАРЯ, ЛИСИЦА. КОЙ ЩЕ БЪДЕ?

ТИ КОГО БИ ИЗБРАЛ?

КОГОТО КАЖЕШ, ЛИСИЦА.

МИСЛЯ…

ДА?

МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ ДОВЕЧЕРА.

О, ЛИСИЦА, ДОВЕЧЕРА! БЛАГОДАРЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.

ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА?

ЗНАЕШ КАКВО ДА ПРАВИШ СЛЕД ТОВА.

О, ДА, ЛИСИЦА, РАЗБИРА СЕ.

ЗАПОЧНИ С НОМЕР ТРИ.

НОМЕР ТРИ! ДА, ДА, ДА, ЛИСИЦА, ДА! ДО СКОРО…

Вълпс написа „END“ и екранът угасна. Сърцето му препускаше. Беше получил ерекция. Наведе се напред, така че лицето му остана скрито зад капака на видеокасетофона. Дъхът му се учести. Празнеше се. После пое дълбоко дъх няколко пъти и се отпусна назад. Пулсът му лека-полека се нормализира. Той въздъхна.

После откачи малката кутия и отвори чантата с инструментите. Грижливо уви компютърчето и кутията в парче станиол, после ги постави в дъното на чантата, покривайки ги с останалите инструменти.

„И така, за днес свършихме.“