Елиф Шафак
Черно мляко (6)

Още една чаша чай

— Добре ли сте? — пита госпожа Агаоглу. — Изглеждате така, сякаш сте на километри от тук.

— О, така ли? — усмихвам се гузно.

Тя поглежда многозначително през масата и след като ми предлага още една чаша чай, казва:

— Може би да си майка, не изключва това да си писателка — не е задължително. Но двете и не се спогаждат много добре.

Умът ми реагира като компютър с повредена програма. По екрана скачат имена и картини, които не са свързани една с друга, не са си на местата. Мисля си за жени-писателки, които са и майки: Надин Гордимър, Маргарет Атууд, Ани Пру, Анита Десаи, Джумпа Лахири, Наоми Шихаб Най, Ан Ламот, Мери Гордън, Ан Райе, легендарната Кристина ди Белджойозо… Голям брой жени-писателки имат по едно-две деца. Но има и такива като Урсула ле Гуин, които са майки на по три и повече деца.

В същото време обаче има и много поетеси и писателки, които по свои си основателни причини са останали без деца: Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Емили Бронте, Дороти Паркър, Лилиан Хелман, Айн Ранд, Гъртруд Стайн, Патриша Хайсмит, Джийнет Уинтърсън, Ейми Тан, Сандра Сиснерос, Елизабет Гилбърт…

Освен това има жени-писателки, предпочели и да родят, и да осиновят деца. Най-забележителна сред тях е една жена, която не само е оставила богато литературно наследство, но и се е борила за равенство между расите и половете, жена с голямо сърце, удостоена с Нобелова награда за литература: Пърл С. Бък.

Тя забелязва, че в системата за осиновяване в Щатите има дискриминация на чернокожите деца и азиатчетата в полза на белите, и в началото на петдесетте години на XX век решава да се опълчи срещу това и да помогне на онеправданите. След дълга борба учредява „Уелкъм Хоум“, първия център за осиновяване, в който се защитават интересите на всички националности и раси и който преобразява живота на безброй деца. Докато го прави, Бък не се отказва от литературата и не пише по-малко. Тъкмо обратното — това, че е майка и че развива такава дейност, дава тласък на писателската й кариера.

Накрая, има писателки, които може би са искали деца, но мъжете им са били против и затова не са раждали. Според мнозина такъв е случаят с именитата английска писателка Айрис Мърдок. Твърди се, че съпругът й Джон Бейли не е искал деца и тя се е подчинила на желанието му. В биография на Мърдок, издадена след смъртта й, се говори за тази по-неизвестна страна на отношенията им, което предизвиква доста шум.

Опитвам се да намеря формула, златна формула, която да е приложима за повечето, ако не и за всички жени-писателки, но очевидно такава няма.

Дж. К. Роулинг започва да пише поредицата за Хари Потър, след като ражда сина си, и посвещава следващите книги на новородената си дъщеря. Тя казва, че майчинството я вдъхновява. Предполагаме, че една майка, която пише за магия, със сигурност разказва преди лягане на децата си за свръхестествени сили, но Дж. К. Роулинг твърди, че вярва не в магиите, а само в религията. Не знам доколко гладко върви семейният й живот, но тя явно знае как да съчетава майчинството с писането.

Да си припомним и Тони Морисън — тя има двама малки синове, които отглежда сама, когато започва да пише. Дълги години не може да работи през деня и затова срещите й с писалката и хартията са преди изгрев-слънце, докато момчетата спят. Колкото и да е труден животът й тогава, тя черпи от всяка несгода вдъхновение.

Понякога най-голямата награда, на която се надява жената писателка, не са отличията „Ман Букър“ или „Ориндж“, а една добродушна работлива детегледачка. Мнозина мечтаят да чуят четирите вълшебни думи „И бавачката отива при…“. Не е изненадващо, че някои от помощите, които получава Силвия Плат, са вписани като „помощ за детегледачка“, пари, с които тя да наеме професионална бавачка и така да намира време и сили за писане.

Но медалът си има и друга страна. В „Бележки към (по-) младия писател“, които пораждат много мисли, Сандра Сиснерос разглежда без недомлъвки класовия въпрос и това, че някои жени-писателки и поетеси си имат „своя камериерка“. „Питам се дали икономката ирландка на Емили Дикинсън е пишела стихове и дълбоко в себе си е искала да учи и да бъде нещо повече от икономка — пише Сиснерос. — Може би икономката ирландка на Емили Дикинсън е трябвало да жертва живота си, така че Емили да изживее своя, заключена на горния етаж, в ъгловата стая, и да напише 1775 стихотворения.“^[1] Колкото и литературният свят да избягва да говори за такива делнични неща, парите и общественото положение и досега са привилегии, които разчистват пътя на някои повече, отколкото на други.

Не е зле да обърнем внимание не само на майките, но и на децата. Синът на Сюзан Зонтаг — Дейвид Рийф, тръгва по стъпките на майка си и става писател и редактор. Всъщност известно време редактира книгите на собствената си майка. Киран Десаи говори за тесните писателски взаимоотношения, които има с майка си Анита Десаи. Поет избира да стане и Гай Джонсън, синът на един от най-обичаните гласове в американската поезия — Мая Анджелоу.

„Ако тези деца са мразели по някаква причина света на майките си, те със сигурност е нямало да тръгнат по същия път — мисля си наум. — Предполагам, в края на краищата от жените писателки не стават чак толкова немарливи майки.“

Но още докато го изричам, знам, че има примери и в обратната посока, случаи, за които е много по-трудно да се говори. Има жени-писателки, които притежават голяма дарба, но не са добри майки. Не знаем много за тях. Отношения, на които на пръв поглед може да се завижда, вероятно таят в себе си друга истина, която проличава само зад затворени врати. Отвъд красивите снимки и ярките фасади се крият наранени сърца, за които рядко чуваме.

Сред добре известните примери е Мюриъл Спарк. Тя безспорно е сред най-влиятелните жени-писателки от миналото столетие. Написала е над двайсет романа и десетки други творби, включително детски книги, пиеси и сборници с разкази. Когато на осемдесет и осем години напуска този свят, на погребението й се стичат приятели, роднини, издатели, редактори, критици, читатели и журналисти. На него не отива само един човек: собственият й син Робин.

Човек се чуди какво ли се е случило, та син, при това единствен, да откаже да отиде на погребението на майка си. Колко обида, колко страдания се крият зад това? И как е възможно една майка да знае, че скоро ще умре, и в последните си дни да прави всичко възможно синът й да не бъде включен в нейното завещание? Каква скръб, каква болка са я тласнали към такова решение?

Родена в Единбург, Спарк напуска родината си малко след като се омъжва и заминава за Родезия (Зимбабве), където съпругът й е пратен учител. През 1938 година в семейството се ражда син. Не знам дали са били по-нещастни от другите семейства наоколо, но след известно време Мюриъл Спарк решава да се прибере във Великобритания. Сама. Когато си е тръгнала от шестгодишния си син, дали е чувствала, че това ще бъде най-тежкият миг в живота й, или най-искрено е смятала, че скоро ще се върне? При всички положения така и не го прави. Робин е отгледан от баща си и от баба си по бащина линия.

С годините отчуждението между майка и син се задълбочава. Но всички връзки са прекъснати чак в деня, когато Робин, вече зрял мъж, оповестява, че иска да приеме юдаизма. Спарк, която е станала ревностна католичка, посреща с голямо огорчение опитите на сина си да докаже, че баба му (а оттам и майка му) всъщност са еврейки. Спарк твърди, че синът й се опитва да създаде сензация и да разпали скандал, за да й отмъсти. След това отношенията с него са толкова обтегнати, че когато един журналист я пита дали изобщо се вижда с Робин, тя отговаря: „Стига да стои далеч от мен, той може да прани каквото си поиска“.

И те си остават такива… отчуждени.

Отвън на улицата, зад наполовина спуснатите пердета, вятърът се усилва и шумоли в листата на акацията, докато светлината се скосява. Времето ускорява своя ход. Сега отминава толкова бързо, че ме плисва паника, сякаш закъснявам за нещо, макар и да не знам за какво точно. На колко години съм? На трийсет и пет. Числата започват да се увеличават като въртящите се цифри по бензиноколонка. Трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет… Колко още години мога да протакам с решението да имам деца? Часовникът върху стената, часовникът вътре в главата ми, часовникът в моето сърце, часовникът в матката ми — всички те тиктакат едновременно. Изведнъж изпитвам странното чувство, че всички тези часовници са навити да звънят по едно и също време: сега.

Точно в този миг мъничките жени вътре в мен започват да блъскат по стените на гърдите ми. Всички искат да излязат. Всички настояват за спешно съвещание.

Правя всичко възможно да изглеждам самоуверена и спокойна и скачам на крака.

— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, там вляво е — отвръща госпожа Агаоглу, а после се взира с тъмнокафяви очи в лицето ми.

Но аз нямам време и желание да обяснявам. Хуквам към тоалетната, заключвам се вътре и пускам докрай топлата вода, та домакинята ми да не чуе, че си говоря сама.

— Хайде, сега вече можете да излизате — прошепвам.

Мъртвешко мълчание. На плота отпред има ароматизирана свещ с дъх на зелени ябълки. Гледам как пламъкът й подскача от течението.

— Ехо! Излизайте де!

Знам, че крещя, но е по-силно от мен.

Точно тогава ми отговаря пискливо летаргично гласче:

— О, стига си викала, сякаш те присвива корем, чу ли?

Питам се коя от тях го е казала, но предпочитам да не задавам въпроса.

— Защо не излизате? Нали уж настоявахте за спешно съвещание? Заради вас съм се заключила в тоалетната в дом, където съм само гостенка.

— Искахме да излезем на съвещание, но после видяхме, че е време за вечеря. Всички се прибрахме да похапнем и точно сега не можем да излезем.

— О, страхотно!

— Не се вкисвай. Знаеш ли какво, защо ти, скъпа, не дойдеш тук при нас?

За разлика от Алиса в Страната на чудесата не изпитвам нужда да пия вълшебни отвари и да се смалявам до напръстник, за да пътешествам в други царства, защото пътува не тялото, а съзнанието ми. Мога да приема какъвто поискам вид и пак да нямам никакъв вид. Понеже го знам, си поемам дълбоко въздух, грабвам една свещ и тръгвам да слизам по обраслите с мъх стълби на тъмницата вътре в душата ми.

Време е да си поговоря сериозно с четирите жени с размери Палечка.