Елиф Шафак
Черно мляко (16)

В търсене на богинята майка

На втория ден от септември слизам от автобус, от двете му страни с привличащи погледа главни букви пише ПИТЪР ПАН. Името съответства на настроението ми. И аз се чувствам като „момчето, което не искаше да пораства“, а това място с непознат пейзаж и променливо време преспокойно може да бъде остров Никога. Влача голям син куфар на колелца и нося клетка за котки — с тази подробност, че съм сложила вътре не котка, а четири Палечки. По време на единайсетчасовия полет от Истанбул не са недоволствали, затова този час и половина, през който пътуваме с автобуса от Бостън, те само мърморят и повръщат.

Веднага щом слизам на тротоара, тишината в студентското градче се стоварва върху мен като плесница. Ушите ми са свикнали с несекващата врява и лудешкия ритъм на Истанбул и тук се притеснявам да не съм оглушала. Виждам хора, а никой не крещи, не вика и не свирука. Дори катериците като че ли стъпват на пръсти, за да не вдигат шум. Притеснявам се от тази тишина.

Иначе студентското градче е хубаво. Голямо и зелено, разпростряло се, докъдето поглед стига. Навсякъде има високи дебели дървета, които говорят с чворести загадки. Тук се говорят и десетки други езици, тъй като в колежа следват над две хиляди студенти от почти седемдесет държави. Един на всеки трима е чужденец като мен.

Внушителният космополитен колеж е плод на мечтата на една жена. През 1837 година учителката идеалистка Мери Лайън започва да отстоява правото на ученичките да получават същото равнище на образование, както учениците. Във време, когато жените нямат дори право на глас, възгледите й са доста крайни. Но Мери Лайън упорства и след дълга борба и много спънки успява да набере средства и да основе колежа. Оттогава в „Маунт Холиоук“ са се дипломирали хиляди и духът на Мери Лайън сигурно ликува след всяка нова получена диплома.

През шейсетте и седемдесетте години на XX век „Маунт Холиоук“ и съседният колеж „Смит“ са нервните центрове на феминисткото движение в Щатите. Когато пристигам, още се вижда, че традицията е жива. Освен феминистки, постфеминистки и полуфеминистки (онези, които ценят феминизма, но не непременно и феминистите) има и много последователи на езичеството, стремящи се към духовно единение с Богинята Майка, и доста инициатори на бисексуалните и лесбийките.

За всичко това — заедно с катериците и лесбийките — пиша в колонката на високо тиражен турски вестник, известен с консервативните си читатели. Както би могло да се очаква, отзивите са разнопосочни. Като цяло читателите ми в Турция са по-изненадани, че никой не лови катериците и не ги готви (не че имаме в националната кухня ястие с катерици, и аз не знам откъде им е хрумнало), отколкото от описанието на двойки лесбийки, които се разхождат, хванати за ръце. Тълкувам го като знак за напредък.

Още първия ден виждам плакат, който приковава вниманието ми: работничка в син гащеризон, с кърпа на червени и бели квадрати на главата и риза със запретнат ръкав, изпод който изпъква мускулест бицепс като на Попай Моряка. С нея са украсени стените из студентското градче. „Можеш да успееш, можеш да се издигнеш и да бъдеш силна в този управляван от мъже свят“, гласи девизът, който ще видите навсякъде.

На втория ден откривам сградата, превърнала се в мое любимо място за целия ми престой: грамадната библиотека в ярък готически стил. Това е любов от пръв поглед. От ръкописи до съвременна литература, политическа философия и ботаника — разхождам се по пътеките между рафтовете, докосвам книгите, вдъхвам миризмата им.

Но никой не се прехласва по библиотеката повече от Госпожица Циничната Интелектуалка. Още в мига, когато зърва сградата, наподобяваща отдалеч замъка на Рапунцел, тя започва да скача от радост и крещи толкова силно, че си поврежда гласните струни.

Идва есента, листата от дърветата капят и обагрят цялото студентско градче в кехлибарено, червено и кафяво. Сутрин ние с Малката Госпожичка Практична ходим да тичаме за здраве. Веднъж на връщане се отбиваме в библиотеката.

Заварваме Госпожица Циничната Интелектуалка да седи на една лавица, сгърбила се е над отворена книга. После използва за прът подострен молив и скача от една купчина книги на друга. Има си и въжена стълба, по която да се катери до по-високите рафтове. Раздвижи ли се, обиците й със знака на мира и гривните по ръцете й подрънкват. Върху черната тениска над дънките пише: „не на войната, не на расизма, не на омразата“.

— Здрасти, сестро — поздравява ме и гледа леко смръщена Малката Госпожичка Практична.

Откакто сме дошли в Щатите, на повърхността отново избиха конфликтите между Палечките и временната им коалиция се разпада бързо.

— Какво четеш? — питам я.

— „Смисъл и безсмислие на бунта“ — отвръща тя.

Малката Госпожичка Практична надзърта объркана над рамото ми.

— Пак ли е за рибари?

— Това е книга на френската критичка Юлия Кръстева^[1], която е сред водещите мислители на нашето време — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Отново умни неща, а? — пита Малката Госпожичка Практична.

— Според нея Едиповият комплекс е ключът към това да разбереш жените — продължава Госпожица Циничната Интелектуалка не толкова раздразнено, колкото високомерно. — Младото момиче обожава майка си, подражава й във всичко. После обаче открива, че няма полов член, и се чувства непълноценно и ощетено като скопец. За да компенсира тази липса, се привързва към баща си. Сега вече майката, която до този миг е била обичана и от която момичето се е възхищавало, е изтласкана встрани и е възприемана като съперница. От този етап нататък някои момичета намразват майките си.

Ние с Малката Госпожичка Практична слушаме, без да казваме нищо, без дори да си поемаме дъх.

— Жените писателки са под въздействието на Едиповия комплекс в по-голяма степен, отколкото вероятно си мислиш. Знаеш ли защо например Севги Сойсал е станала белетристка? Започнала е да пише на осем години, защото е ревнувала баща си, който е обичал майка й. Възприемала е майка си като съперница и е искала да спечели с писането и въображението си разположението на баща си.

— О, наистина ли? — възкликвам аз.

— Ами да, описала го е в мемоарите си — отвръща като голяма всезнайка Госпожица Циничната Интелектуалка. — Всяко дете иска да се върне в тялото на майка си. Това, разбира се, няма как да стане. Подобно „единение“ е отминало отдавна, унищожено е завинаги, детето обаче неволно копнее за него. „Символичният ред“, олицетворяван от бащата, чака индивида, който не може да се съедини отново с тялото на майката.

— Хайде още веднъж! — подканя Малката Госпожичка Практична.

Госпожица Циничната Интелектуалка само това и чака.

— За да оцелеем в този ред, потискаме въображението си, притъпяваме желанията и се учим да бъдем „нормализирани“. Колкото и да опитваме обаче, въображението ни не може да бъде заглушено. То избива на повърхността на най-неподходящи места и в най-странно време. Семиотиката на майката се възправя срещу символичния ред на бащата.

— Какви объркващи неща! — възкликва Малката Госпожичка Практичната. — Какъв е смисълът да усложняваме толкова живота? Тези френски мислители изобщо не са практични. Нищо чудно, че френските филми са толкова потискащи.

Госпожица Циничната Интелектуалка гледа снизходително другата Палечка, но не казва нищо. Вместо това се извръща към мен.

— Кръстева казва, че има три начина детето да създаде своя самоличност. Първо, като се отъждестви с бащата и символичното. Второ, като се отъждестви с майката и семиотичното. Трето, като намери крехко равновесие между първото и второто.

Преструвам се, че съм разбрала, но Госпожица Циничната Интелектуалка не се хваща на номерата ми.

— Не го ли проумяваш? Ако тръгнеш по третия път, можеш да използваш в творчеството си символичния ред на бащата и семиотичния на майката.

— Хмм… Има ли писател, който да го е правил някога? — питам аз.

— Да, сестро. Прочети по-внимателно „Вълните“ на Вирджиния Улф. Тя е писала именно с такова крехко равновесие.

Не възразявам. Може да е вярно, може и да не е. Да пишеш белетристика, е река с приливи и отливи, със силни течения. Докато се носиш по нея, не мислиш: „Дай сега да прибавя малко символичен ред и няколко капки семиотика на майката“. Докато разработваш сюжета на роман, не се занимаваш с такива неща. Зает си с това да се влюбваш в героите си.

Ето какво не разбира Госпожица Циничната Интелектуалка. Белетристите пишат, без да се замислят. Тези теории се прилагат по-късно, когато литературните критици и учените претеглят всяко изречение на писателя. А когато четат тези теории, хората остават с впечатлението, че белетристите съвсем преднамерено създават историите си по този начин, което не е вярно.

— Едно не разбирам — вметва Малката Госпожичка Практична.

— Защо ли не съм изненадана! — сумти Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Запозната си съвсем отблизо с теорията за майчинството. Всички тези семиотичности, символичности, буколистичности… Но съм сигурна, че стигне ли се до приложението, ще се объркаш като пиле в кълчища.

— Ще ме направляват познанията ми — възразява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— О, я стига, сестро. Не знаеш дори как се сменя памперс. Аз може и да нямам представа от теориите ти, но ще се науча да съм майка по-бързо, отколкото тича Спиди Гонзалес.

От веждите на Госпожица Циничната Интелектуалка се вижда, че забележката не й е допаднала особено. Оставям ги да се карат и излизам от библиотеката.

Разхождам се из студентското градче. От това, че макар и за малко, съм се отървала от Палечките, ми става леко на сърцето и настроението ми се оправя. Подобно на ходеща гъба, попивам всяка подробност, която виждам, всеки звук, който чувам, всяка миризма, която долавям, и ги трупам като в хранилище вътре в себе си. Ето какво се случва, когато си чужденка: събираш подробности, както се събират мидички на плажа.

Нареждам се на опашката в кафенето и накрая виждам, че стоя пред двойка лесбийки. Едната е ниска, с щръкнала морковена коса. Другата е доста висока, в напреднала бременност. Придвижваме се напред, като побутваме сантиметър по сантиметър таблите. Точно когато стигаме при рафтовете с десертите, ниската жена изчуруликва:

— О, нали нямате нищо против ние да вземем ей онзи сладкиш там, останал е само един.

Върху стъклената лавица, накъдето сочи жената, има самотно парче малинов сладкиш. Аз се отдръпвам назад.

— Разбира се, вземете го.

— Благодаря, благодаря! На Шърли още от сутринта й се ядат малини — обяснява жената и ми намига.

— О — отвръщам. — Чакате бебе, прекрасно!

— Да — включва се и Шърли и се потупва по корема. — Метър и осемдесет и три, шампион любител по шахмат и тенис, професионален художник, коефициент на интелигентност над 160, интересува се от будизъм и далекоизточна философия…

— Моля?

— Бащата — уточнява тя. — Избрахме го сред хиляди в банката със сперма… Бебето ще бъде невероятно.

Плаша се от такова старателно предварително планиране. Сигурно не е изненадващо, че жените издирват донори на сперма, които са атлетични, магнетични, богати и влиятелни. Но като човек, расъл без баща, си мисля какво в крайна сметка означава това за дете, което никога няма да познава биологичния си баща? Пък и нещата, които не притежаваме, например сините очи, мускулестото тяло или красноречието, могат да ни помогнат да развием други дремещи в нас качества. Много таланти се раждат от мрака, по необходимост. В търсенето на съвършени бебета се пропуска изненадващата роля на случая, на съвпадението и липсите в развитието на личността.

Вечерта се връщам в стаята си. Настанила съм се в помещение от около дванайсет квадратни метра. Към него има възможно най-малък кухненски бокс и душ, толкова тесен, че мога да се къпя или само отпред, или само отзад.

Преди мен тук е живяла художничка индийка и стените и досега миришат на боя. А преди нея — социоложка от Зимбабве. В стаята са се настанявали десетки жени от цял свят. Художничката индийка е оставила след себе си петна от боя и точилка с красиви шарки по нея. Жената учен от Зимбабве пък ми е завещала страховита стенна маска, която хвърля дълга тънка абаносова сянка.

Какво ли ще оставя аз на студентката, която догодина ще живее тук? „Преди мен в стаята са настанили турска писателка“, ще каже тя. Не се сещам какво друго да й завещая, освен думи. Може би ще й оставя една от любимите си турски думи, която съществува също и на английски: късмет^[2].

Лягам на леглото. Самотата, на която толкова се радвах днес следобед, ми помрачава настроението. Какво правя тук, толкова далеч от Истанбул, от хората, които обичам, от мястото, където се развива действието в романите ми, от приятелите, майка ми и майчиния ми език? Дали не се хвърлям в непознати води, колкото да проверя дали мога да плувам?

Ами ако не мога?

Спомням си как майка ми ми е казвала, че умея да си стоя сама. „Сякаш нямаш нужда от никого — беше ми заявила. — А това не е хубаво. Не е добре да си прекалено независима. Трябва да зависиш от някого, пък било то и съвсем малко.“

Бях изненадана да го чуя точно от нея — тя беше отказала да се омъжи повторно, въпреки че за обществото бе „жена без мъжко рамо до себе си“. Сега обаче се улавям, че възприемам в нова светлина съвета й.

Жените на моята възраст си имат съпрузи, деца и кошници за излет. Не скачат в автобуси с Питър Пан и не тръгват да се скитат из остров Никога. Такива неща се правят, когато наскоро си навършил двайсет, току-що си завършил училище и „животът“ ти още не е започнал. Но не и когато си на трийсет и пет-шест. В живота ми би трябвало вече да има някакъв ред и стабилност. Моите връстнички закусват бъркани яйца със семействата си и се придържат към обществени ритуали, които обичат да повтарят. А мен и досега ме вее вятърът, сякаш съм хвърчило с откъснала се връв.

Участничките в Хора на несъзвучните гласове явно са доволни, че са тук и могат да вършат своите си неща. Госпожица Циничната Интелектуалка няма вид на човек, който смята да напуска някога библиотеката. Ако й се появи свободно време, ходи по семинари и конференции. Малката Госпожичка Практична пък посещава компютърни занятия: „Пауър Пойнт“, „Ексел“, „Линукс“. Последния път, когато видях Дамата Дервиш, тя медитираше — природата тук е толкова красива! Колкото до Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, тя винаги е в интернет — пише нещо, кандидатства за едно или друго, намира си какво да прави.

Всеки е в своя си свят. Но къде ли е Мама Сутляш?

Не съм я виждала от онзи път в самолета. Може би не е влязла в Щатите. Може би в края на краищата не е минала паспортната проверка. Или се е изгубила някъде в Ню Йорк… Изведнъж ми се свива сърцето. Може ли да ти е мъчно за нещо в теб, което дори не познаваш? На мен ми е мъчно.

Докато се унасям, си мисля за Мама Сутляш. Жалко, че не я познавам по-добре.